Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (59)

57.
Атаклена

— Виждаш ли? — извика й той. — Преместила се е през нощта!

Атаклена гледаше човешкия си приятел — кацнал върху клона на едно дърво на десет метра над земята. Той издърпа листатия зелен кабел и й го показа.

— Сигурен ли си, че е същата лиана, която отряза снощи? — извика тя.

— Разбира се! Налях един литър обогатена с хром вода — веществото, в което се е специализирала тази лиана — в чатала на онзи клон, право над мен. Сега лианата се е закрепила точно там!

Атаклена кимна.

— Виждам, Робърт. И вече вярвам.

Понякога Робърт се държеше съвсем като тимбримски младеж — бърз, импулсивен, дяволит. В известен смисъл това беше малко объркващо. Предполагаше се, че вълконите трябва да се държат по странни и неразгадаеми начини, а не просто като… е, като момчета.

„Но Робърт не е вълкон — напомни си тя. — Той е мой съпруг.“ И във всеки случай, тя живееше сред земянити вече толкова дълго, че се чудеше дали не е започнала да мисли като тях.

„Когато — ако изобщо — се върна у дома, дали ще смущавам всички, дали ще ги плаша и удивлявам с метафори? Със странни вълконски становища? Привлича ли ме тази перспектива?“

Над войната се беше спуснало затишие. Губруанците бяха престанали да пращат лесно уязвими експедиции в планината. Аванпостовете им бездействаха. Дори безспирното бръмчене на газови роботи вече го нямаше сред планинските долини повече от седмица, за огромно облекчение на шимите фермери и селяни.

Така че разполагаха с известно време и бяха решили да си вземат един ден почивка, за да се опитат да се опознаят по-добре. В края на краищата никой не знаеше кога борбата ще се възобнови. Щяха ли изобщо да имат друг шанс?

— Добре — извика тя. — Съгласна съм. Лианите могат да бъдат обучавани. Сега слизай!

Робърт енергично дръпна лианата, пое си дъх — разшири гръдния си кош до степен, която никой тимбрим не би могъл да достигне, — после бързо издиша и нададе продължителен вик. Ехото го разнесе по горските коридори.

Атаклена въздъхна. „О, да. Той трябва да изкаже уваженията си на тяхното вълконско божество Тарзан.“

Стиснал лианата с две ръце, Робърт скочи от клона и полетя, но викът му внезапно секна, когато той се вряза в листака и изчезна.

Тишината се нарушаваше само от тихото падане на листата. Атаклена извика:

— Робърт!

Нито отговор, нито движение сред гъсталака.

— Робърт?

Атаклена се опита да го открие с короната си. Той беше там, беше добре… и изпитваше някаква болка.

Момичето се затича през поляната. Гийровата реакция започна — ноздрите й автоматично се разшириха, за да поемат много повече въздух при утрояването на сърдечния пулс. Докато стигне до дърветата, ноктите й вече бяха започнали да се втвърдяват. Тя изрита меките си обувки и незабавно започна да се катери по грубата кора на гигантския ствол.

Знаеше, че трябва да забави темпото. Въпреки тимбримската й скорост и адаптивност, мускулатурата й не беше толкова здрава, колкото човешката, и излъчването на короната й не отделяше топлината като човешките потни жлези. И все пак не можеше да не поддържа пълната скорост, на която беше способна.

Сред листата, където се бе сгромолясал Робърт, беше тъмно и тясно. Атаклена премигна и изсумтя. Миризмите й напомниха, че това е див свят, а тя не бе вълконка, че да се чувства у дома си в жестоката джунгла. Прибра пипалцата си, за да не се оплетат в гъсталака. Затова и беше неподготвена, когато нещо протегна ръце от сенките и здраво я сграбчи.

Хормоните заприиждаха. Тя ахна и се изви, за да удари нападателя си, навреме разпозна аурата на Робърт и неговия човешки, мъжки мирис. Силните му ръце я притискаха здраво. Атаклена изпита моментен прилив на замаяност, когато гийровата реакция се стовари върху й.

След миг изненадата й се удвои. Защото Робърт започна да докосва устата й със своята. Отначало действията му изглеждаха безсмислени, безумни. Но после, когато короната й се отвори, тя отново започна да долавя чувства… и веднага си спомни сцени от човешките видеодрами — сцени на съвкупление и сексуална игра.

Бурята от емоции, която я обзе, беше толкова яростно противоречива, че тя се вцепени. А това отчасти може да се дължеше и на спокойната мощ на ръцете му. Едва когато Робърт най-после я пусна, момичето бързо се дръпна от него и задъхано се облегна на ствола на гигантското дърво.

— Ан… Ан-туилатбиелна! Наха… Ти… ти… бленчук! Как смееш… Клет-тнуб… — Дъхът й пресекна и тя трябваше да спре полиглотските си ругатни, за да успокои дишането си. Във всеки случай това, изглежда, не развали очевидно доброто му настроение.

— Не успях да разбера всичко, Атаклена. Моят галседем все още е доста слаб, макар че работя върху него. Кажи ми, какво е… бленчук?

Атаклена отвърна с жест — извиване на главата, което беше тимбримският еквивалент на ядосано свиване на рамене.

— Това няма значение! Веднага ми кажи. Зле ли си наранен? И ако не, защо направи онова, което току-що направи? Трето, кажи ми защо да не те накажа, че ме изигра и ме нападна по този начин?

Очите на Робърт се разшириха.

— О, изобщо не го взимай на сериозно, Клени. Оценявам начина, по който дойде да ме спасяваш. Все още бях малко замаян и се зарадвах, че те виждам.

Ноздрите на Атаклена се разшириха. Пипалцата й се развяха, подготвайки се да оформят язвителен глиф. Робърт очевидно усети това и вдигна ръка.

— Добре, добре. Не съм зле наранен, а само малко одраскан. Всъщност беше забавно.

Усмивката му изчезна, когато видя изражението й.

— Уф, що се отнася до въпрос номер две — посрещнах те по този начин, защото това е разпространен човешки ритуал на ухажване, който бях силно мотивиран да изпълня с теб, макар да признавам, че можеше и да не го разбереш.

Атаклена се намръщи. Пипалцата й се сгърчиха в смут.

— И накрая — въздъхна Робърт, — не мога да се сетя за причина, поради която да не ме накажеш за нахалството ми. Твое право е, както би било право на всяка човешка жена да счупи ръката ми за това, че съм я докоснал без разрешение. Не се съмнявам, че и ти можеш да го сториш. Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че счупената ръка понякога е професионален риск за всеки човешки младеж. Обикновено ухажването не може да започне, освен ако не направиш нещо импулсивно. Ако човек е разбрал правилно знаците, на жената й харесва и няма да му покаже червен картон. Ако е сбъркал, си плаща. — Той сви устни. — Знаеш ли, никога досега не съм се държал така. Обаче си права. Може би в това отношение човеците са луди клет-тнуби.

Атаклена премигна. Напрежението й започна да изтича, да капе от връхчетата на короната й; тялото й се върна в нормалното си състояние. Възлите на промяната под кожата й пулсираха, поглъщайки гийровите вълни.

„Като малки мишлета.“

Всъщност усети, че се усмихва. Странната изповед на Робърт беше поставил нещата — почти смешно — върху логична плоскост.

— Удивително — каза тя. — Както обикновено, в тимбримската методология има такива паралели. Собствените ни младежи също трябва да се възползват от възможностите си.

После замълча и се намръщи.

— Но стилистически тази ваша техника е толкова груба! Степента на грешка сигурно е огромна, тъй като нямате корони, за да усещате какво чувстват женските ви. Освен грубото си сетиво на съпреживяване, вие разполагате само с намеците, кокетирането и езика на тялото си. Изненадана съм, че изобщо успявате да се възпроизвеждате, без преди това да се избивате помежду си!

Лицето на Робърт потъмня и тя разбра, че младежът се изчервява.

— О, сигурно малко съм преувеличила.

Атаклена не успя да се сдържи и отново се усмихна, не само с недоловимо присвиване на устата, а с истинско, пълно раздалечаване на очите си.

— Стига, Робърт, вече съм сигурна.

Лицето му почервеня още по-силно. Той сведе очи към ръцете си. Настъпи мълчание. Атаклена почувства вълнение в дълбините на собственото си същество и кенира простия сетивен глиф киниулун — момчето от притчата, хванато да върши онова, което момчетата неминуемо вършат. Робърт мълчеше. Откритата му аура на засрамена искреност го правеше по-близък, отколкото повечето от връстниците й в училище навремето.

— Добре, Робърт — въздъхна тя. — Ще те оставя да ми обясниш защо си бил „силно мотивиран“ да пристъпиш към този класически човешки съвкупителен ритуал с представител на друг вид — с мен. Защото подписахме договор да сме съпрузи? Да не би да се чувстваш задължен да консумираш брака ни, за да удовлетвориш човешката традиция?

Той сви рамене, извърнал лице настрани.

— Не, не мога да използвам това за извинение. Знам, че междувидовите бракове са за вършене на съвместна работа. Просто… е, мисля, че е просто, защото си хубава и умна, а аз съм самотен и… и може би просто съм мъничко влюбен в теб.

Сърцето й заби по-бързо. Този път гийровата реакция нямаше нищо общо. Пипалцата й се вдигнаха в своя собствена хармония, но не се оформи никакъв глиф. Вместо това момичето откри, че те се протягат към Робърт по фини, здрави нишки.

— Мисля… мисля, че разбирам, Робърт. Искам да знаеш, че аз…

Беше й трудно да измисли какво да каже. Самата тя не бе сигурна точно какво мисли в този момент. Атаклена поклати глава.

— Робърт? — тихо рече тя. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото поискаш, Клени. Каквото и да е то. — Очите му бяха широко отворени.

— Добре. В такъв случай, като внимаваш да не се увличаш, можеш да продължиш да ми обясняваш и да ми покажеш какво правеше, когато ме докосна… различните физически аспекти. Само че този път по-бавно, моля те.

 

 

Върнаха се при пещерите чак на следващия ден.

По пътя от време на време сядаха и нежно експериментираха с усещанията, които предизвикваше докосването.

Атаклена с изненада откри, че повечето от необходимите за това нервни пътища вече са на мястото си. Не се изискваше дълбока автосугестия — просто фино разместване на няколко капиляра и рецептори на налягане, — за да направи експеримента възможен. Очевидно тимбримите някога може би се бяха занимавали с такива ритуали на ухажване, като например целуване. Или поне бяха притежавали способността за това. Но с вълкон?

Разбира се, това изобщо не би било възможно, ако човеците и тимбримите не бяха толкова сходни помежду си. Сред непросветените представители и на двете раси бяха циркулирали много очарователни, глупави теории, обясняващи съвпаденията — например предполагаше се, че може би някога са имали общ прародител.

Идеята беше смешна, разбира се. И все пак тя знаеше, че нейният случай не е първият. Тесните връзки в продължение на няколко века бяха довели до значителен брой случаи на междувидово флиртуване, някои дори публично признати. Нейните открития сигурно бяха правени много пъти преди.

Атаклена беше смятала тези приказки за измислици, но сега разбираше, че приятелите й на Тимбрим сигурно я бяха смятали за ужасно превзета. А ето, че се държеше по начин, който би шокирал повечето от тях!

Не беше сигурна, че иска който и да било у дома — ако се приемеше, че изобщо ще се върне — да смята брака й с Робърт за нещо повече от бизнес. Ютакалтинг навярно би избухнал в смях.

„Няма значение — твърдо си каза тя. — Трябва да живея заради днешния ден.“ С експеримента времето минаваше по-лесно, освен това той имаше и приятни страни. А и Робърт беше ентусиазиран учител.

Разбира се, щеше да й се наложи да установи граници. Беше разместила мастните тъкани в гърдите си например и й беше забавно да си играе с усещанията, получавани от новите нервни окончания. Но когато ставаше въпрос за принципни неща, трябваше да бъде непреклонна. Нямаше намерение да променя никакви основни механизми… заради никое човешко същество!

 

 

На връщане инспектираха няколко въстанически аванпостове и разговаряха с малките шимски бойни групи. Духът им беше висок. Ветераните от тримесечните тежки битки питаха кога водачите им ще открият начин да примамят повече губруанци в планината. Атаклена и Робърт се смееха и обещаваха да сторят каквото могат за привличането на мишени за упражнения.

И все пак откриха, че ужасно им липсват идеи. В края на краищата, как можеха да ги примамят? Навярно беше време да се опитат да пренесат войната при врага.

Проблемът бе в липсата на добро разузнаване в Сайнд и Порт Хеления. Неколцината оцелели от градското въстание бяха съобщили, че организацията им е унищожена. Никой не беше виждал нито Гейлит Джоунз, нито Фибен Болгър от онзи злощастен ден. Контактът с няколко заговорници в града беше възстановен, но на случайна, частична основа.

Бяха мислили да пратят нови шпиони. Изглежда, имаше такава възможност, предоставена им от губруанските публични заявления, в които се предлагаше доходна работа за експерти по екология и Ъплифт. Но досега птицеподобните сигурно бяха настроили системата си за разпити и бяха разработили детектор на лъжата за шими. Във всеки случай Робърт и Атаклена решиха да не поемат такъв риск. Поне засега.

Вървяха по тясна, рядко посещавана долина, когато чуха вик.

— Генерале! Капитан Онийгъл!

Трима шими бързаха към тях по горската пътека. Двама бяха от ескортиращия ги отряд, но третият бе Бенджамин! Изглеждаше изтощен. Очевидно беше тичал през целия път от пещерите, за да ги посрещне.

Атаклена усети, че Робърт се напряга от внезапна тревога. Но с преимуществото на короната си тя вече знаеше, че Бен не им носи ужасни новини. Нямаше нищо спешно, не ставаше дума за вражеска атака.

И все пак нейният адютант очевидно беше объркан и смутен.

— Какво има, Бенджамин? — попита тя.

Той бръкна в джоба си и извади малък черен куб.

— Серове, нашият куриер, младият Петри, най-после се върна.

— Стигнал ли е до убежището? — попита Робърт.

Бенджамин кимна.

— Стигнал е, да, и донесе писмо от Съвета. Ето го. — И подаде куба.

— Писмо от Меган ли?

— Да. Петри казва, че тя е добре и ви праща поздравите си.

— Но… но това е чудесно! — възкликна Робърт. — Значи сме в контакт с тях! Вече не сме сами!

— Да, сер. Точно така. Всъщност… — Атаклена видя, че Бенджамин се мъчи да намери точните думи. — Всъщност Петри донесе нещо повече от писмо. В пещерите ви чакат петима човеци.

Робърт и Атаклена премигнаха.

— Петима човеци?

— Земянити морски пехотинци, сер.

— О! — каза Робърт. Атаклена просто запази мълчание и повече кенираше, отколкото слушаше.

Бенджамин кимна.

— Професионалисти, сер. Петима човеци. Кълна се, усещането е невероятно след цялото това време без… искам да кажа, само с вас двамата. Шимите са обезумели от радост. Струва ми се, че е най-добре и двамата да слезете долу, колкото е възможно по-бързо.

— Разбира се — отговориха Робърт и Атаклена почти едновременно.

Почти неуловимо близостта между двамата се промени. Когато бе пристигнал Бенджамин, те се бяха държали за ръце. Сега не понечиха да го сторят отново. Това изглеждаше неуместно, докато се спускаха по тясната пътека. Един нов неизвестен фактор се беше промъкнал между тях. Не бе необходимо да се поглеждат, за да разберат какво мисли другият.

За добро или лошо, нещата се променяха.