Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (55)

53.
Робърт

Врагът беше започнал да използва по-добри роботи.

Разбитият губруански патрул се оттегли в гъстата джунгла и взриви пътеката в радиус от двеста метра. Дървета се поваляха, виещите се лиани се мятаха като червеи. Гравитотанковете продължиха стрелбата, докато не намериха достатъчно открито пространство, за да се приземят. Там кръжаха останалите машини, насочили дулата си навън, и поддържаха почти непрекъснат огън във всички посоки.

Група шими се осмели да се приближи прекалено близо с ръчните си катапулти и химични гранати и градушката на безразборния огън ги разкъса на парчета.

Капитанът даде заповед за оттегляне и разпръскване. С този конвой не можеха да направят нищо повече, не и срещу редовните сили на губруанската армия, които несъмнено вече пътуваха за насам. Телохранителите му провесиха на рамо заловените саблепушки и се спуснаха към сенките, застанали пред него и от двете му страни.

Робърт негодуваше, че шимите го бранят и му забраняват да се приближава до мястото на схватката, но не можеше да направи нищо. Бяха прави, по дяволите.

Клиентите пазеха патроните си като индивиди, а расата патрон, на свой ред, пазеше расата клиент като вид.

Изглежда, Атаклена можеше по-добре да се справя с това. Тя произхождаше от култура, която още от самото начало на съществуването си беше приела, че нещата стоят по този начин. И освен това не се тревожеше за мъжествеността си.

Изтеглянето беше успешно изпълнено преди небето да се покрие с губруански бойни машини. Отрядът на Робърт се раздели на малки групи, които трябваше да стигнат по различни пътища до разпръснатите си лагери, докато пак не получеха команда „на оръжие“ по горската мрежа от лиани. Единствено групата на Робърт се насочи към възвишенията, под които се намираше пещерната им щабквартира.

Това изискваше голямо заобикаляне, защото бяха далеч на изток във веригата на Мулун, а врагът бе разположил постове на няколко планински върха, лесно снабдявани по въздуха и отбранявани с базирано в космоса оръжие. Един от постовете се намираше по най-прекия им път за дома, затова шимите разузнавачи поведоха групата по една просека в джунглата, точно на север от прохода Лорн.

Трансферните лиани бяха навсякъде. Наистина бяха чудо на природата, но и забавяха пътя им тук долу, под възвишенията. Робърт беше имал много време да мисли. Най-вече се чудеше какво изобщо правят губруанците толкова високо в планината.

О, той се радваше, че са тук, защото това даде на Съпротивата възможност да им нанася удари. Но защо губруанците изобщо си правеха труда да се занимават с партизанското движение в Мулун, когато здраво държаха останалата част от планетата? Дали тук нямаше символична причина — нещо напластило се в галактическата традиция, — която изискваше да ликвидират всяко изолирано огнище на съпротива?

Но дори това не можеше да обясни широкото присъствие на цивилни в планинските аванпостове. Губруанците пълнеха Мулун с учени. Те търсеха нещо.

Робърт наблюдаваше своите шими. Все още изглеждаха нервни, тези нередовни войници, които допреди няколко месеца бяха фермери, миньори и екологични работници из затънтените краища на планетата. Но сега от ден на ден ставаха все по-уверени. По-силни и по-решителни.

„И по-диви“ — разбираше също Робърт, докато ги гледаше как се появяват и изчезват сред дърветата. Имаше нещо свирепо и диво в начина, по който се движеха, в начина, по който блестяха очите им, докато скачаха от клон на клон. Изглежда, рядко им трябваха думи, за да координират действията си. Изсумтяване, бърз жест, гримаса — това им беше повече от достатъчно.

Като се изключеха лъковете, колчаните и домотъканите торби за оръжие, шимите се движеха предимно голи. Украшенията на цивилизацията, обувките и фабричните тъкани бяха изчезнали. И заедно с тях си беше отишла някаква илюзия.

Робърт огледа и себе си — с боси пищяли, в къс брич, с мокасини и раница на гърба, изпохапан, издраскан, заякващ с всеки ден. Ноктите му бяха мръсни. Косата му бе отрязана отпред, а отзад я беше вързал на опашка. Брадата отдавна бе престанала да го сърби.

„Някои И-тита си мислят, че човеците се нуждаят от още ъплифтиране — че самите ние сме нещо малко повече от животни. — Робърт подскочи, хвана една лиана, залюля се над някакви зловещо изглеждащи тръни и се приземи с чевръсто приклякване върху един повален дънер. — Доста разпространено мнение сред галактяните. Но кой съм аз, че да ги обвинявам в грешка?“

Преди известно време, през една мрачна безлунна нощ, беше наблюдавал как дванайсет подбрани шими връхлитат връз губруански лагер със самоделни, на практика невидими хартиени делтаплани. Спуснаха се ниско, хвърлиха нитроглицериновите и газовите си бомби и изчезнаха под звездната светлина преди врагът да успее да разбере какво става.

Последва шум и дим, суматоха и объркани крясъци, и беше напълно невъзможно да се каже какви са резултатите от нападението. Въпреки това той помнеше колко неприятно му бе да гледа отстрани. Беше квалифициран пилот, по-подходящ за подобна мисия от тези планински шими.

Но Атаклена бе дала стриктни инструкции и всички неошимпанзета се подчиняваха. Кожата на Робърт беше свещена.

„По дяволите, това е по моя собствена вина“ — помисли си той, докато се провираше през гъсталаците. Като направи Атаклена своя официална съпруга, той й осигури статуса, необходим й, за да ръководи малкото им въстание… а заедно с това и известна власт над себе си. Вече не можеше да прави това, което му се харесваше.

И така, сега тя беше негова жена, в известен смисъл. „Какъв брак“ — помисли си той. Колкото и Атаклена да продължаваше да променя вида си, за да прилича повече на човек, това само по-силно му напомняше за онова, което тя не можеше да прави. Несъмнено още една причина, поради която междувидовите бракове се срещаха рядко!

„Какво ли мисли Меган за новината?… Дали пратеникът ни изобщо е стигнал дотам?“

— Връх Фоси — каза Елзи. Робърт веднага разбра какво има предвид. Тук беше безопасно — безопасно дори за скъпоценните горили.

 

 

По брега на Силмарско море имаше само няколко полудействащи вулкана. И все пак навсякъде из Мулун имаше места, където земята от време на време се разтърсваше и на редки интервали изригваше лава.

Връх Фоси съскаше. Изпаренията се кондензираха над геотермичните отвори, в които димеше гореща вода и от време на време избухваше нагоре в пенливи гейзери. Вездесъщите трансферни лиани се събираха тук от всички посоки и се виеха като огромни кабели по страните на полузаспалия вулкан. Тук, в сенчестите димящи вирчета, те бяха устроили своето тържище и редките елементи, процедили се през тесните процепи в горещия камък, най-после навлизаха в горската икономика.

Тук не беше вероятно губруанците да засекат нищо. Няколкото голи антропоида по тези склонове не представляваха нищо сред цялата тази горещина, пяна и химични елементи. Ако нашествениците изобщо дойдеха да проверят, горилите и техните пазачи просто можеха да се слеят със заобикалящата ги джунгла и да се върнат, след като неканените гости си тръгнат.

— На кого беше идеята за това? — попита той, когато стигнаха до сянката на високия горски покров. Миризмата на сяра стана по-силна.

— Генералът го измисли — отвърна Елзи.

Робърт не изпитваше ревност. Атаклена беше умна, дори за тимбримка, а той знаеше, че възможностите му в най-добрия случай не надхвърлят много тези на средния човек.

— Защо не ми е съобщено?

— Ами не сте питали, сер. Бяхте зает с експериментите си по оптичните нишки и начините на врага за засичане. И… и не бяхме сигурни дали в края на краищата няма да бъдете обгазен, рано или късно. Ако това се случеше, щеше да ви се наложи да отидете в града за противоотровата. Щяха да ви разпитват… и може би да ви подложат на пси-сканиране.

Робърт за момент затвори очи, после кимна.

— Ясно. Да вървим да видим горилите.

 

 

Те седяха на малки семейни групи и лесно се различаваха отдалеч — много по-едри, по-тъмни и по-космати от своите братовчеди неошимпанзетата. Големите им, стесняващи се нагоре лица — черни като обсидиан — изразяваха спокойна съсредоточеност, докато ядяха, пощеха се или работеха по основната задача, която им беше възложена — да тъкат плат за войната.

Совалките летяха по широките дървени станове в унисон с тътнещата песен на огромните маймуни. От време на време някой тъкач спираше работа, за да размаха развълнувано ръце в разговор със съседа си. Робърт знаеше езика на знаците достатъчно добре, за да проследи част от бъбренето, но изглежда, горилите разговаряха на диалект, съвсем различен от сигналите, използвани от бебетата на шимите. Беше проста реч, да, но също така и изящна по свой собствен начин, с нежен стил, изцяло специфичен за тях.

Очевидно това не бяха просто големи шими, а съвсем различна раса, поела по свой път. Друг път до разума.

Всички групи на горилите, изглежда, се състояха от определен брой възрастни женски, техните малки, няколко младежи и един извисяващ се възрастен мъжкар с посребрен гръб. Козината на патриарха по гърба и ребрата винаги беше сива. Върхът на главата му беше заострен и внушителен. Ъплифтното инженерство бе променило стойката на неогорилата, но по-едрите мъжки все още трябваше да използват кокалчетата поне на едната си ръка, когато вървяха. Огромните им гърди и рамене правеха горната половина на тялото им прекалено тежка, за да ходят на два крака.

За разлика от тях, гъвкавите им дечурлига се движеха лесно на два крака. Челата им бяха заоблени, гладки, без резкия наклон и изпъкналите надочни дъги, които по-късно щяха да им придадат такова измамно свирепо изражение. Интересно колко силно си приличаха бебетата и на трите раси — горили, шими и човеци. Едва по-късно ставаха напълно очевидни сериозните разлики в наследствеността и съдбата им.

„Неотения“ — помисли си Робърт. Класическата теория отпреди Контакта, която май се беше оказала валидна — тя предполагаше, че част от загадката на разума е да останеш като дете колкото е възможно по-дълго. Например човешките същества запазваха лицата, адаптивността и ненаситното си любопитство дори и в съвсем зряла възраст.

Случайна ли беше тази особеност? Особеност, позволила на предразумния Homo habilis да направи предполагаемо невъзможния скок — да ъплифтира сам себе си до равнището на пътуващ сред звездите разум? Или пък беше дар от онези тайнствени същества, които според някои трябваше някога да са бърникали в човешките гени, отдавна изчезналите хипотетични патрони на човечеството?

Всичко това бяха предположения, но едно беше ясно. Другите земни бозайници губеха почти всякакъв интерес към ученето и играта след достигане на половата си зрелост. Но човеците, делфините — а сега, все повече и повече с всяко следващо поколение, и неошимпанзетата — с годините оставаха все така очаровани от света.

Някой ден развилите се горили също може би щяха да споделят тази особеност. Тези представители на едно променено племе вече бяха по-умни и оставаха любопитни по-дълго, отколкото безпросветните си земни роднини. Някой ден техните наследници може би също щяха да остават завинаги млади.

Ако галактяните изобщо го позволяха.

 

 

Малките на горилите се щураха наоколо и си пъхаха носовете във всичко. Никога не ги пляскаха или наказваха, само нежно ги побутваха настрани, когато пречеха, обикновено с потупване и ласкаво сумтене. Докато минаваше покрай една от групите, Робърт дори зърна в храстите посивял мъжкар, яхнал една от женските си. Три хлапета пълзяха по широкия гръб на мъжкаря и надзъртаха към масивните му ръце. Той не им обръщаше внимание; просто беше затворил очи и се клатеше — изпълняваше дълга си към своя вид.

Три горилчета се затичаха през изпочупения христалак и се скупчиха пред Робърт. От устите им висяха ленти от някакъв пластичен материал. Двете го погледнаха с нещо като страхопочитание, но третото, не така срамежливо, размаха ръце в енергични, макар и неясни знаци. Робърт се усмихна и го взе на ръце.

По-високо на хълма, над веригата от обвити в мъгла горещи извори, сред дърветата се движеха други кафяви фигури.

— По-млади мъжкари — обясни Елзи. — И старци, прекалено грохнали, за да бъдат патриарси. Преди нашествието плановиците в центъра „Хаулетс“ се опитваха да решат дали да се намесят в семейната им система. Това си е техният път, да, но е толкова тежък за бедните мъжкари — няколко години удоволствие и слава, но на цената на самота през по-голямата част от останалия им живот. — Тя поклати глава. — Когато пристигнаха губруанците, още не бяхме решили. Сега вече може би никога няма да имаме този шанс.

Робърт се въздържа от коментар. Той мразеше рестриктивните договори, но все пак не беше много съгласен с онова, което бяха правили колегите на Елзи в центъра „Хаулетс“. Беше проява на арогантност от тяхна страна да вземат решението в свои ръце, а изходът от всичко това нямаше да е много щастлив.

— Колко шими се грижат за тях?

— Доктор де Щрайвър от Центъра, десетина шими специалисти, които имат опит в работата с тях, плюс двайсетина пазачи и доброволци от съседните селища. Освен това нали понякога ги водим да ни помагат във войната.

— Как изобщо ги изхранвате? — попита Робърт, когато се спуснаха до брега на един от изворите. Някои от шимите от отряда му бяха пристигнали преди тях и вече се бяха изтегнали на влажния бряг и се хранеха.

— Това е сериозен проблем — кимна Елзи. — Горилите имат капризна храносмилателна система и е трудно да им доставяме подходящо балансирани храни. Дори във възстановените простори на Африка един едър мъжкар има нужда от до трийсет килограма растителност, плодове и насекоми на ден. Дивите горили трябва доста да обикалят, за да намерят толкова храна, а ние не можем да им позволим това.

Робърт се наведе към влажните камъни и пусна горилчето, което светкавично офейка надолу към извора, като все още дъвчеше разпарцаливената пластмасова лента.

— Изглежда ми доста трудно — каза той на Елзи.

— Да. За щастие, доктор Шулц реши проблема миналата година. Щастлива съм, че преди да умре, успя да се порадва на успеха си.

Робърт свали мокасините си. Водата изглеждаше гореща. Той потопи пръстите на краката си и бързо ги дръпна обратно.

— Ох! И как успя да го направи?

— Моля?

— Какво бе решението на доктор Шулц?

— Микробиология, сер. — Тя ненадейно вдигна поглед. Очите й блестяха. — О, ето че носят и супата ни!

— Какво искаш да кажеш с това „микробиология“?

— Вътрешни бактерии. Симбионти. Всички ги имаме. Мънички същества, които живеят в червата и устата ни. В по-голямата си част те са безвредни партньори. Помагат ни да смиламе храната в замяна на свободно придвижване.

— Аха. — Разбира се, Робърт знаеше за биосимбионтите — всяко хлапе, което ходеше на училище, знаеше за тях.

— Доктор Шулц успя да получи група буболечки, които помагат на горилите да изяждат — и то с удоволствие — огромно количество от местната гартска растителност. Те…

Прекъсна я пронизителен детски вик, който не приличаше на горилски.

— Робърт! — изписка гласчето.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Здравей, Ейприл!

Момиченцето седеше на лявото рамо на млада мъжка горила, чиито черни очи бяха търпеливо нежни. Ейприл се наведе напред и размаха ръце в бърза поредица от знаци. Горилата я пусна на земята и детето се покатери на рамото на Робърт. Пазачът й търпеливо изсумтя.

Знаеше, че държат момиченцето при горилите за безопасност, ала изведнъж осъзна колко зает е бил след възстановяването си от нараняванията. Прекалено зает, за да мисли за детето, единственият друг човек на свобода в планините.

— Здрасти, фъстък — каза той. — Как я караш? Добре ли се грижиш за ’рилите?

Тя сериозно кимна.

— Добре, Робърт. Трябва да сме дежурни, нали сме само ние.

Робърт силно я прегърна и внезапно се почувства ужасно самотен. Досега не беше усещал колко силно му липсва човешка компания.

— Аха. Само ти и аз сме останали тук горе — тихо рече той.

— Ти и аз, и тимбимката Атаклена — напомни му тя.

Робърт срещна очите й.

— Въпреки това ти правиш каквото ти каже доктор де Шрайвър, нали?

Тя кимна.

— Доктор де Шрайвър е много мила. И казва, че може би скоро ще мога да отида да видя мами и тати.

Робърт трепна. Щеше да му се наложи да поговори с де Шрайвър за тази лъжа. Дежурният шим навярно не бе могъл да понесе да каже на човешкото дете истината: че ще остане под техните грижи още дълго. Да я пратят в Порт Хеления сега щеше да означава да издадат тайната за горилите — нещо, което дори Атаклена вече беше решила да не допусне.

— Свали ме там долу, Робърт — заповяда Ейприл със сладка усмивка и посочи към една плоска скала, където малкото горилче подскачаше пред неколцина от отряда му. Шимите се смееха на лудориите му. Робърт разбираше снизходителното им, дори малко самодоволно държане. Една много млада раса клиент естествено щеше да изпитва такива чувства към друга, още по-млада. Шимите проявяваха наистина собственическо и бащинско отношение към горилите.

Той пренесе Ейприл на отсрещния бряг и я остави на земята до горилчето.

— Какво е това в устата ти? — Той посегна към малката горила, но тя бързо се дръпна и го загледа с широко отворени очи.

— Какво дъвче? — попита Робърт.

— Прилича на пластмасова лента — каза Елзи. — Но… но какво прави това тук? Тук не трябва да има нищо, произведено на Гарт.

— Това не е направено на Гарт — каза шимито, което им бе поднесло супата. После се усмихна, избърза ръце в престилката си, наведе се и вдигна горилчето. То й даде лентата без възражения. — Всички малки дъвчат тези ленти. Безопасни са и сме абсолютно сигурни, че в тях нищо не крещи „Земянити!“ на губруанските детектори.

— Откъде може да сте сигурни? Каква е тази материя?

Шимито пусна горилчето, размаха лентата пред лицето му, и то изцвъртя, грабна я и пак я натика в устата си.

— Някои от родителите им донесоха такива ленти след първото успешно нападение, още докато бяхме в центъра „Хаулетс“. Казаха, че „мирише вкусно“. Сега децата ги дъвчат непрекъснато.

Тя се усмихна на Елзи и Робърт и поясни:

— Това са свръхпластични влакна от губруанските бойни машини. Нали знаете, онзи материал, който спира куршумите.

Робърт и Елзи зяпнаха.

— Хей, Конги — изгука шимито на малката горила. — Ти, хитро дребосъче такова. Искаш ли, след като подъвчеш бронеоблицовката, да се заемеш с нещо наистина вкусно?