Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (47)

45.
Атаклена

— Свили са се като патици — каза Бенджамин.

Бяха на западния склон на хълма и наблюдаваха лагера на губруанците.

Градските шими възнамеряваха да започнат нападение срещу долината Сайнд преди зазоряване. Тукашната акция беше планирана за същото време. Официалната цел бе да се провери объркването на врага и може би да му се нанесат известни щети, които да запомни. Атаклена не беше сигурна, че това наистина е възможно, но се бе съгласила с риска. Не искаше губруанците да научат прекалено много от развалините на центъра „Хаулетс“.

Все още не.

Атаклена неспокойно погледна масивния нощен бинокъл на шима.

— Сигурен ли си, че онези устройства не могат да бъдат засечени?

— Да, госпожице. Поставихме подобни уреди на хълма до обикалящия газов робот и траекторията му даже не трепна. Съкратихме списъка от материали, които врагът е способен да надушва. Скоро…

Бенджамин трепна.

— Какво има?

— Виждам фигури между дърветата. Сигурно нашите момчета заемат позициите си. Сега ще разберем дали бойните роботи са програмирани така, както си мислите вие.

Вниманието на Бенджамин беше заето и той не й предложи бинокъла. „Край на протокола между патрон и клиент“ — помисли си Атаклена. Не че имаше някакво значение. Тя предпочиташе да се протегне със собствените си сетива.

Засече три различни вида двуноги, разположили се около губруанската експедиция, в обсега на чувствителните вражески робостражи.

И все пак роботите не правеха нищо! Секундите течаха, а въртящите се роботи не стреляха по фигурите, които настъпваха сред дърветата. Нито пък разбудиха спящите си господари.

Тя въздъхна с надежда. Безразличието на машините беше важна информация. Фактът, че продължаваха тихо да се въртят, й казваше много за това какво става не само тук на Гарт, но и навсякъде другаде отвъд осеяното със звезди небе. Казваше й неща за положението на Петте галактики като цяло.

„Все още има закон — помисли си Атаклена. — Губруанците са сдържани.“

Ако хаосът изцяло беше обзел Петте галактики, губруанците щяха да програмират машините си така, че да стерилизират цялата долина, вместо да излагат на риск пернатите си фигури.

Но ако Кодексите важаха, нямаше да дръзнат да ги нарушат. Защото същите правила можеха да запазят и тях, ако приливите и отливите на войната се обърнеха срещу тяхната фракция.

Правило Деветстотин и дванайсет: когато е възможно, цивилните трябва да се щадят. Това се отнасяше в по-висока степен за невоюващите видове, отколкото за страните в конфликта, особено на претърпели катастрофа светове като Гарт. Местните форми бяха под закрилата на традиция, датираща от милиард години.

— Попадате в капана на собствените си предположения, долни същества такива — промърмори тя на галактически седем. Очевидно губруанците бяха програмирали машините си да наблюдават за неща, типични за разумните — фабрично произведени оръжия, дрехи, механизми, — дори без да си представят, че враговете са в състояние да нападнат лагера им голи, неразличими от горските животни!

Тя си помисли за Робърт и се усмихна. Това беше негова идея.

Сив здрач се разстилаше по небето и постепенно изтриваше светлините на по-далечните звезди. Отляво на Атаклена техният лекар, възрастното шими Илейн Суу, погледна металния си часовник и многозначително го почука. Атаклена кимна, давайки разрешение за действие.

Доктор Суу сложи ръка пред устата си и издаде висок звук — песента на птицата фюалу. Тимбримката чу резкия звън на тетиви — от трийсет арбалета излетяха стрели. Ако губруанците бяха инвестирали в наистина сложни бръмчилки…

— Успяхме! — възкликна Бенджамин. — Шест малки пумпалчета, всичките разбити на парчета! Всички роботи са свалени!

Атаклена отново си пое дъх. Робърт беше там долу. Сега вече тя можеше да повярва, че имат шанс. Докосна рамото на Бенджамин и шимът неохотно й подаде бинокъла.

Някой сигурно беше забелязал угасването на мониторните екрани. Чу се тихо бръмчене и горният люк на един от гравитотанковете се отвори. Някаква фигура с шлем на главата огледа стихналата ливада. Чу се тревожен грак — войникът бе видял останките на близкия робостраж. После вниманието му беше привлечено от нещо или някой, скочил от едно от съседните дървета, и той вдигна лазера си. Синя мълния излетя към тъмната фигура.

Неясната сянка се люшна, увиснала на дълга лиана! Ярки мълнии разцепиха въздуха още два пъти и с това шансовете на войника свършиха. Чу се изпукване, когато тъмната фигура обви крака около издължения птицеподобен и строши гръбнака му.

Тройният пулс на Атаклена се ускори, когато видя Робърт да застава върху купола на танка, над сгърченото тяло на Войника на Нокътя. Той вдигна ръка и поляната изведнъж се изпълни с тичащи фигури.

Шимите се носеха сред танковете и гравитолодките с глинени шишета в ръце. Зад тях се тътреха по-едри фигури с обемисти вързопи. Атаклена чу Бенджамин да си мърмори с потиснато негодувание. Тя беше решила да включи горилите в операцията и това не се харесваше на останалите.

— … трийсет и пет… трийсет и шест… — броеше секундите Илейн Суу. Вече се зазоряваше и видяха, че шимите се катерят по губруанските машини. Това беше риск номер три. Дали изненадата щеше да забави неизбежната реакция достатъчно?

Краят на късмета им дойде след трийсет и осем секунди. Завиха сирени, първо от предния танк, после и от този в ариергарда.

— Внимавайте! — извика някой долу.

Косматите нападатели се пръснаха към дърветата, когато Войниците на Нокътя заизскачаха от гравитолодките и започнаха да стрелят със саблепушките си. Шими падаха с викове, търкаляха се с пламнала козина или безмълвно се строполяваха сред храстите, пронизани от вражеските оръжия. Атаклена сви короната си, за да не припадне от силата на тяхната агония.

Днес за пръв път изпитваше вкуса на пълномащабната война. В момента нямаше шега, а само страдание и безсмислена, ужасна смърт.

После Войниците на Нокътя също започнаха да падат. Птицеподобните подскачаха наоколо в търсене на изчезващите си сред дърветата цели и падаха, докосени от стрелите. Губруанците настроиха оръжията си да търсят енергийни източници, но никъде нямаше лазери, които да ги насочват, нито пулсови прожектори, нито дори химически задействащи се пушки. Междувременно стрелите на арбалетите свистяха като жилещи комари. Един по един губруанските войни падаха на земята.

Първо единият танк, сетне и другият започнаха да се издигат сред виещи вихри въздух. Предната машина се обърна. После тройното й дуло започна да изстрелва откоси към гората.

Високите върхари като че ли за миг увиснаха във въздуха, когато дънерите избухнаха, после дърветата се стовариха на земята сред пушек и дъжд от трески. Опънатите лиани се извиваха като змии и разпръскваха добитата си с труд течност навсякъде.

„Струва ли си? О, може ли нещо да си струва всичко това?“

Короната на Атаклена се беше разперила от вълнение и тя почувства как започва да оформя глиф. Ядосано отхвърли още неизбистрилия се сетивен образ — отговор на нейния въпрос. Сега не искаше да се смее на тимбримски шеги. Искаше да заплаче като хората, но не знаеше как.

Гората беше преизпълнена със страх; местните животни бягаха от опустошенията. Някои претичваха точно покрай Атаклена и Бенджамин и писукаха в отчаяното си желание да се измъкнат. Радиусът на клането се разшири, смъртоносните машини започнаха да стрелят по всичко. Експлозиите и пламъците бяха навсякъде.

После, толкова рязко, колкото беше започнал да стреля, предният танк спря! Първо едната, а после и другите му две цеви проблеснаха в червеникавобяло и замлъкнаха.

Другата бойна машина, изглежда, имаше подобни проблеми, но се опитваше да продължи да стреля.

— Наведете се! — извика Бенджамин и натисна Атаклена надолу. Прикриха се точно навреме — задният танк експлодира с обгарящ ултравиолетов блясък. Парчета метал и формопластична броня изсвистяха над главите им.

— И другият е готов! — извика някой и Атаклена забеляза дима, който се издигаше от предната броня на танка. Кулата стържеше и изглежда, не можеше да се върти. Усетиха острия мирис на нещо разяждащо се.

— Действа! — ликуващо извика Илейн Суу и хукна да помогне на ранените.

Бенджамин и Робърт бяха предложили да използват химикали, за да обездвижат губруанския патрул. После Атаклена беше доразвила плана, за да подхожда на собствените й цели. Тя не искаше мъртви губруанци, каквато бе досега политиката им. Този път ги искаше живи.

И те бяха там, затворени в машините си. Комуникаторните им антени бяха стопени, пък и така или иначе, нападението в Сайнд сигурно вече бе започнало. Губруанското върховно командване си имаше достатъчно тревоги близо до Порт Хеления. Помощта нямаше да дойде толкова бързо.

За миг настана тишина. Прахът бавно се слагаше.

После се чу усилващ се хор от пронизителни крясъци — крясъци на радост, останали непроменени отпреди човечеството да започне да бърника гените на шимпанзетата. Атаклена чу и вика на Робърт.

„Добре — помисли си тя. — Добре е да зная, че е оцелял в цялата тази сеч. А сега само да последва плана и да се скрие!“

Бенджамин гледаше на северозапад. Оттам долиташе далечен тътен.

— Какво ли правят Фибен и момчетата от града?

За пръв път Атаклена остави короната си свободна и най-после тя оформи кухунагара — същината на отложена неяснота.

— Той е извън обсега ми — отвърна тя. — Но нашето място за действия е тук.

Вдигна ръка и даде знак на разположените по хълма части да тръгнат напред.