Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (45)

43.
Ютакалтинг

Мастилени петна покриваха блатото до мястото, където беше потънала улучената яхта. Тъмни течности се процеждаха от спуканите резервоари във водите на широкото гладко устие на реката. Където и да попаднеха мазните петна, всички насекоми и дребни животинчета и дори жилавата солена трева загиваха.

Нелепо огромен на кърмата на лодката, тенанинът оглеждаше плоските островчета. Беше спрял да гребе, за да помисли над суровата действителност на положението си. Двамата му иннински клиенти бяха загинали при катастрофата.

Очевидно разрушеният космически кораб никога повече нямаше да лети. Нещо по-лошо, катастрофата беше превърнала този район от блатата в жалка каша. Гребенът му настръхна — петльов гребен, увенчан със заострени сиви пера.

Ютакалтинг вдигна веслото си и любезно зачака колегата си да завърши величественото си съзерцание. Надяваше се, че тенанинският дипломат не възнамерява да му изнесе още една лекция за екологичната отговорност и за задълженията на патрона. Но Коулт, разбира се, си беше Коулт.

— Духът на това място е обиден — с тежко стържене на дихателните си отвори каза едрото същество. — Ние, разумните, не трябва да водим дребнавите си войни сред природата и да я замърсяваме с космически отрови.

— Смъртта идва при всички неща, Коулт. А еволюцията процъфтява върху трагедии. — Думите му бяха иронични, но Коулт, разбира се, ги прие сериозно. Гърлените отвори на тенанина тежко издишаха.

— Зная това, тимбримски колега. Точно затова и не се намесваме в природния цикъл на повечето регистрирани светове инкубатори. Ледниковите епохи и планетоидните въздействия са естествена част от природния порядък. Видовете се регулират и развиват, за да се сблъскват с такива предизвикателства. Това обаче е особен случай. Свят, пострадал така жестоко като Гарт, не може да понесе толкова бедствия, без да изпадне в колапс и да се превърне в пълна пустиня. Изминало е съвсем малко време, откакто буруралите са извършили тук безумието си, от което планетата едва е започнала да се възстановява. Сега нашите битки прибавят още тежест… като онази мръсотия.

Коулт махна с ръка към течностите, които се процеждаха от разбитата яхта. Отвращението му беше очевидно.

Този път Ютакалтинг предпочете да запази мълчание. Разбира се, всяка галактическа раса патрон официално беше защитник на природата. Това бе най-старият и най-основният закон. Онези пътуващи сред звездите видове, които поне на книга не декларираха верността си към Кодекса за екологично управление, биваха унищожавани от мнозинството, за да бъдат защитени бъдещите поколения клиенти.

Но имаше различни степени на вярност. Губруанците например се интересуваха по-малко от световете инкубатори, отколкото от техните продукти, от узрелите предразумни видове, готови да приемат специфичния нюанс на консервативен фанатизъм на клана Губру. Соросите пък изпитваха огромно наслаждение от това да манипулират новопоявили се раси клиенти. А тандуанците бяха просто ужасни.

Расата на Коулт понякога дразнеше с лицемерния си стремеж към екологична чистота, но това поне бе позиция, която Ютакалтинг можеше да разбере. Едно нещо беше да изгаряш гората или да строиш град на регистриран свят. Този вид нанесени щети се лекуваха бързо. Но съвсем друго бе да освободиш дълготрайни отрови в биосферата, отрови, които щяха да се натрупат. Собственото отвращение на Ютакалтинг от мазните петна беше съвсем малко по-слабо от онова на Коулт. Но сега не можеше да се направи нищо.

— Земянитите имаха добра организация за пречистване на тази планета, Коулт. Очевидно нашествието я е обездвижило. Дано губруанците минат насам, за да се погрижат за тази каша.

— Губруанците са безделници и еретици! Ютакалтинг, как може да си такъв наивен оптимист? — Гребенът на Коулт потрепери и покритите му с пух клепачи премигнаха.

Ютакалтинг само го погледна.

— Аха — рече Коулт. — Разбирам! Изпитваш чувството ми за хумор. — Тенанинът за миг наду върха на гребена си. — Забавно. Разбрах. Наистина. Хайде да продължаваме.

Ютакалтинг вдигна греблото си, въздъхна и оформи ту’флук, глифа на оплакване за неточно разбрана шега.

„Навярно това строго същество е избрано за посланик на един земянитски свят, защото притежава онова, което сред тенанините минава за страхотно чувство за хумор.“ Изборът може би беше огледален образ на причината, поради която самият Ютакалтинг бе избран от тимбримите… заради сравнително сериозния си характер, заради сдържаността и такта си…

„Не — помисли си Ютакалтинг. — Коулт, приятелю мой, ти изобщо не си разбрал шегата. Но ще я разбереш.“

— Все още не разбирам защо трябва да идваме тук — каза Коулт. — Имаме достатъчно хранителни припаси.

— Почакай тук — каза Ютакалтинг, без да се интересува, че го е прекъснал. Тенанините не бяха фанатици по отношение на подобен педантизъм, хвала на Ифни. Той прескочи борда на лодката и цопна във водата. — Няма смисъл и двамата да рискуваме.

Ютакалтинг познаваше колегата си достатъчно добре, за да долови тревогата му. Тенанинската култура отделяше много място на личната смелост.

— Ще те придружа, Ютакалтинг. — Коулт понечи да остави веслото си. — Може да е опасно.

— Излишно е, колега и приятелю. Физическата ти форма не е подходяща за тази кал. А можеш и да преобърнеш лодката. Просто си почини.

— Добре тогава. — Коулт изглеждаше видимо облекчен. — Ще те чакам тук.

Ютакалтинг тръгна към кораба, като опипваше с крак несигурната кал. Заобиколи въртопите от изливаща се течност и се насочи към разбитата кърма, надвиснала над тресавището.

Беше трудна работа. Чувстваше, че тялото му се опитва да се промени, за да се справи по-добре с усиленото газене през калта, но потисна реакцията. Глифът нутурунау му помогна да сведе адаптациите до минимум. Разстоянието просто не си струваше цената, която щяха да му костват промените.

Неговият народ и този на Коулт бяха врагове — не както губруанците и човеците на Гарт, разбира се, а с определен стил — регистрирани в Института за цивилизована война. Съществуваха много видове конфликти, повечето опасни и съвсем сериозни. И все пак в известен смисъл Ютакалтинг харесваше този тенанин. Това беше за предпочитане. Обикновено е по-лесно да се шегуваш с някого, когото харесваш.

 

 

Тенанините бяха прочути като жилави войни и храбри скитници сред звездите. Но само на жива, дишаща планета Коулт и видът му можеха да се отпуснат. Именно затова корабите им толкова приличаха на самите планети, солидни и трайни. Тимбримите предпочитаха скоростта и маневреността пред бронята, но нещастни случаи като този, изглежда, подкрепяха тенанинската философия.

Катастрофата им беше оставила малко възможности. Да се насочат към губруанската блокада щеше да е в най-добрия случай рисковано, а алтернативата бе да се скрият при оцелелите хора от правителството. Просто нямаше какво да мислят.

В края на краищата катастрофата навярно беше най-доброто възможно разклонение, което можеше да приеме действителността. Поне се намираха в кал и вода и около тях кипеше живот.

Така си мислеше Коулт.

Някои групи в клана му възприемаха подобни факти като доказателство за същественото тенанинско превъзходство, но Коулт принадлежеше към фракция, която имаше по-различни възгледи. Всяка форма на живот има своята ниша в развиващата се Цялост, смятаха те. Дори дивите и непредсказуеми вълконски човеци.

 

 

Короната на Ютакалтинг беше настръхнала, но не поради прегряване. Той оформяше специален глиф.

Лурунану се носеше под ярката слънчева светлина. Той се сля с полето на короната му, съедини се и страстно се напрегна, после отскочи към Коулт и затанцува над гребена на едрия тенанин, сякаш от радостно любопитство.

Галактянинът, изглежда, не го забеляза и не можеше да бъде обвиняван за това. В края на краищата, глифът не беше нищо. Нищо истинско.

Коулт помогна на Ютакалтинг да се качи на борда, като го сграбчи за колана и го издърпа в клатещата се лодка надолу с главата.

— Взех малко допълнителни хранителни припаси и няколко инструмента, които могат да ни потрябват — каза на галактически седем Ютакалтинг.

Лурунану все още кръжеше над тенанина и чакаше подходящия момент. После удари прословутия тенанински инат и отскочи. Каменното спокойствие на Коулт беше прекалено здраво.

Ютакалтинг се опита пак, но лурунану просто се разби в непреодолимата тенанинска бариера.

— Добре ли си? — попита Коулт.

— Добре съм. — Гребенът на Ютакалтинг се успокои, но дипломатът кипеше от яд. Трябваше да намери някакъв начин да възбуди любопитството на колегата си!

От друга страна, не беше и очаквал да бъде лесно. Имаше време.

Пред тях лежаха неколкостотин километра необитаеми земи, после беше планината Мулун и накрая долината Сайнд, а отвъд нея Порт Хеления. Някъде из това пространство чакаше тайният партньор на Ютакалтинг, готов да помогне за изпълнението на една продължителна шега с Коулт. „Търпение — каза си Ютакалтинг. — Най-добрите шеги отнемат време.“