Метаданни
Данни
- Серия
- Ъплифт (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Uplift War, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна фантастика
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Брин. Войната на Ъплифта
Избрана световна фантастика, №31
Художник: Петър Христов — „Megachrom“
Американска. Първо издание
Формат: 84/108/32. Страници: 512
ИК „Бард“, 1996
История
- —Добавяне
2.
Атаклена
Пипалцата около главата й се раздвижиха от раздразнение.
Един от човеците, чакащи за аудиенция при Планетарния координатор, озадачено се огледа и се отдалечи от Атаклена, без напълно да съзнава защо се е разтревожил така внезапно. Може би беше естествен, макар и примитивен емпат. Някои мъже и жени бяха способни да кенират тимбримски глифове, макар че малцина бяха обучени да различават нещо повече от смътни емоции.
В другия край на чакалнята, застанал сред малка група човеци, баща й внезапно вдигна глава. Собствената му корона остана спокойна и неподвижна, но Ютакалтинг килна глава и се пообърна да я погледне с едновременно насмешливо и леко развеселено изражение.
Това обаче не премахна яда й. В тази тълпа от земянити й беше трудно да се успокои. „Карикатури“ — презрително си помисли Атаклена, макар отлично да разбираше, че това е едновременно неучтиво и несправедливо. Разбира се, земянитите не можеха да бъдат други — едно от най-странните племена на галактическата сцена от еони. Но това не означаваше, че тя трябва да ги харесва!
Видя, че баща й се смее на нещо, казано от един от земните офицери, и се зачуди как ли го прави. Как го понася така добре?
„Никога няма да усвоя тези спокойни, уверени маниери. Никога няма да мога да го накарам да се гордее с мен.“
Искаше й се Ютакалтинг да привърши със земянитите, за да могат да поговорят. След няколко минути Робърт Онийгъл щеше да пристигне и да я вземе, а тя искаше да се опита още веднъж да убеди баща си да не я отпраща с младия човек.
„Мога да бъда от полза. Зная, че мога! Не трябва да ме отпраща в планините като някое дете!“
Тя бързо се стегна, преди над главата й да се оформи някой нов гневен глиф, и пристъпи към двама офицери човеци, които стояха наблизо, увлечени в сериозен разговор. Говореха на англически — най-често използвания земен език.
— Виж — каза първият. — Всичко, което в действителност знаем, е, че земен изследователски кораб се е натъкнал на нещо странно и напълно неочаквано в един от древните звездни купове в края на галактиката.
— Но на какво? — попита другият. — Какво са открили? Ти се занимаваш с извънземните изследвания, Алис. Имаш ли някаква представа какво толкова са намерили делфините, че да предизвика такова вълнение?
Женският земянит сви рамене.
— Не зная. Но дори само намеците в първия излъчен доклад на „Стрийкър“ накараха най-фанатичните кланове в Петте галактики да започнат да се бият помежду си с такова ожесточение, каквото не е било виждано от мегагодини. Според последните съобщения някои от схватките били адски жестоки. Сам видя колко уплашена изглеждаше преди седмица онази синтианка.
— Нещо голямо е — каза мъжът тихо. — Много голямо.
Атаклена се отдалечи, щом усети, че човеците започват да я забелязват. Още от пристигането си на Гарт беше променяла нормалната форма на тялото, фигурата и чертите си, за да заприлича повече на човешко момиче. И все пак резултатите от подобни манипулации си имаха граници, дори и при използването на тимбримските методи за телесна скулптура. Не беше възможно наистина да скрие коя е. Ако беше останала, човеците неизбежно щяха да я попитат за тимбримското мнение по текущата криза, а тя мразеше да признава пред земянити, че всъщност не знае повече от тях.
В ситуацията имаше горчива ирония. Земните раси за пореден път бяха в центъра на вниманието, както и през цялото време след прочутата афера „Съндайвър“ отпреди два века. Този път междузвездната криза беше разпалена от първия кораб, командван от неоделфини.
Втората подчинена раса на човечеството не беше на повече от два века — по-млада дори от неошимпанзетата. Дали китообразните космически пътешественици изобщо бяха в състояние да оправят кашата, която, без да искат, бяха забъркали, бе под въпрос. Но отзвуците вече бяха стигнали до Централната галактика, чак до изолирани колониални светове като Гарт.
— Атаклена, добре ли си?
Баща й бе дошъл до нея и гледаше с добродушна загриженост.
— Не, татко. Не искам да заминавам за планината с Робърт Онийгъл.
Ютакалтинг се намръщи.
— Мислех си, че сте приятели с Робърт.
Ноздрите на Атаклена се разшириха от яд. Защо Ютакалтинг нарочно не искаше да я разбере? Той със сигурност знаеше, че синът на планетарния координатор не е неприятен спътник. Робърт й беше най-близък от младите човеци в Порт Хеления.
— Настоявам да промениш решението си отчасти заради Робърт — каза тя на баща си. — Той се срамува от това, че му е наредено да играе ролята на моя „бавачка“, както се изразяват те, докато всичките му приятели и колеги са в милицията и се готвят за война. И аз определено не мога да го обвинявам, че се възмущава.
Ютакалтинг извади от ръкава си малка позлатена кутийка със сребърна закопчалка и каза:
— Майка ти Матиклуана искаше да имаш това, когато станеш готова да се обявиш за възрастна. Макар още да не сме говорили за дата, смятам, че сега е моментът да я получиш.
Атаклена премига, внезапно загубила се във вихъра на объркани емоции. Колко често беше копняла да разбере какво й е оставила в наследство покойната й майка! И все пак точно сега не й се искаше да вземе малкия медальон.
Ютакалтинг не би направил това, ако смяташе, че има вероятност да се видят отново.
— Имаш намерение да останеш тук ли? — попита разтревожено тя.
Ютакалтинг сви рамене — човешки жест на моментно безразличие.
— Враговете на човеците са и мои, дъще. Земянитите са смели, но в края на краищата са само вълкони. Ще им трябва моята помощ.
Излязоха от сградата на Министерството под лъчите на ясното пролетно слънце и Ютакалтинг придружи Атаклена до тротоара, където беше раницата й.
— Ето го Робърт, точно навреме — рече Ютакалтинг. — Майка му твърди, че не бил точен. Но аз не знам някога да е закъснявал за нещо важно.
По дългата, настлана с чакъл улица приближаваше очукана въздушна кола. Ютакалтинг отново се обърна към дъщеря си.
— Опитай се да прекараш добре в планината Мулун. Виждал съм я и мисля, че е много красива. Погледни на това като на една възможност, Атаклена.
— Добре, татко. Ще прекарам времето в усъвършенстване на англическия и на вълконските емоционални модели.
— И дръж очите си отворени за следи от легендарните гартляни.
Атаклена се намръщи. Интересът на баща й към чудатите вълконски народни приказки напоследък започваше да й прилича на зацикляне. И все пак човек никога не можеше да каже дали Ютакалтинг е сериозен, или просто пуска сложни за разбиране шеги.
— Ще гледам за следи, въпреки че тези същества определено са митични.
Ютакалтинг се усмихна.
— Трябва да вървя. Обичта ми ще пътува с теб. Тя ще бъде кръжаща птица — той махна с ръце, — точно над рамото ти.
Пипалцата му за миг докоснаха нейните и после той се обърна, за да се присъедини към разтревожените колонисти. Атаклена остана на тротоара, зачудена защо на раздяла Ютакалтинг беше използвал такава странна човешка метафора.
„Как обичта може да е птица?“
Понякога Ютакалтинг беше толкова странен, че плашеше дори нея.