Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (37)

35.
Робърт

Горските животни спряха и се заслушаха. Шумоленето и тропотът на стъпки ги правеха нервни. Едно високо животно минаваше тичешком покрай тях, скачайки по камъните и дънерите.

Бяха започнали да привикват с по-дребните двукраки и с много по-едрите, които сумтяха и се тътреха на три крака толкова често, колкото и на два. Те поне бяха космати и миришеха на животни. Този обаче беше различен. Тичаше, но не преследваше. Преследваха го, но не се опитваше да се освободи от преследвачите си. Беше топлокръвен и все пак, когато си почиваше, лежеше на слънце, което се осмеляваха да направят единствено животните, поразени от лудост.

Малките местни животинчета не свързваха тичащото нещо с онова, летящото. То беше от метал и от пластмаса, бучеше и смърдеше.

Този обаче… този тичаше гол.

 

 

— Капитане, спрете!

Робърт се изкатери още малко по скалистия сипей, спря, пое си дъх и погледна към преследвача си.

— Умори ли се, Бенджамин?

Шимът офицер беше задъхан, отпуснал и двете ръце върху коленете си. По-надолу по склона лежаха останалите от групата, някои проснати по гръб. Не бяха в състояние да се помръднат.

Робърт се усмихна. Сигурно си бяха мислили, че ще е лесно ще го хванат. В края на краищата, в гората шимите бяха у дома си. Само един от тях, дори женска, имаше достатъчно сили, за да го сграбчи и държи, докато останалите го вържат.

Но Робърт беше обмислил всичко предварително. Трябваше да тича по открити участъци и да продължава гоненицата, за да използва преимуществото на широката си крачка.

— Капитан Онийгъл… — Бенджамин тежко си поемаше дъх. — Капитане, моля ви, вие не сте добре…

— Чувствам се отлично — заяви Робърт. Излъга съвсем малко. Всъщност краката му потреперваха от схващане, гърдите му горяха, а дясната ръка — беше свалил и изхвърлил гипса, го сърбеше.

А пък и босите му крака…

— Докажи ми го логично, Бенджамин — каза той. — Докажи ми, че съм болен, и може би ще те придружа в онези смрадливи пещери.

Бенджамин премигна, после сви рамене. Очевидно щеше да се хване за сламката. Робърт беше доказал, че не могат да го догонят. Навярно логиката щеше да подейства.

— Добре, сер — облиза устните си Бенджамин. — На първо място стои фактът, че нямате никакви дрехи.

Робърт кимна.

— Добре, давай направо. Дори засега ще приема, че най-простото, най-пестеливото обяснение за голотата ми е, че съм полудял. Запазвам си правото обаче да предложа алтернативна теория.

Шимът потрепери. Робърт не можеше да не му съчувства. От гледна точка на шима това беше трагедия и нищо не можеше да я предотврати.

— Продължавай, моля те — настоя Робърт.

— Добре — въздъхна Бенджамин. — Второ, вие бягате от шими, които са под собственото ви командване. Патрон, който се страхува от собствените си лоялни клиенти, не може да се владее напълно.

Робърт кимна.

— Клиенти, които биха закопчали патрона си в усмирителна риза и биха го упоили при първа възможност? Не става, Бен. Ако приемеш моето предположение, че имам причини за това, което правя, следва, че мога да ви помогна да не ме влачите обратно.

— Хм… — Бенджамин пристъпи напред. Робърт небрежно отстъпи един камък по-високо. — Причината ви може да е измамна — каза шимът. — Неврозата се защитава сама като обяснява рационално странното поведение. Болният наистина вярва…

— Добър аргумент — весело се съгласи Робърт. — Ще приема за по-нататъшно обсъждане възможността „основанията“ ми наистина да са родени от неуравновесен разум. В замяна би ли се замислил над възможността да са действителни?

Устната на Бенджамин се сбърчи.

— Вие нарушавате заповедта да не излизате!

Робърт въздъхна.

— Заповед от един цивилен извънземен към земянитски офицер? Шим Бенджамин, изненадваш ме. Съгласен съм, че в дадения случай Атаклена организира съпротивата. Тя, изглежда, има усет за това и повечето от шимите я идеализират. Но аз предпочитам да действам самостоятелно. Знаеш, че имам право.

Раздразнението на Бенджамин беше очевидно. Шимът беше на ръба на сълзите.

— Но вие сте в опасност навън!

Най-после. Робърт се беше чудил колко дълго Бен ще успее да продължи тази игра на логика, докато в същото време всяка фибра от тялото му сигурно трепереше за сигурността на последния свободен човек. При подобни обстоятелства мнозина човеци едва ли биха се справили по-добре.

Бенджамин рязко вдигна глава, сложи ръка до ухото си и се заслуша в малък приемник. По лицето му се изписа тревога.

Другите шими навярно бяха чули същото съобщение, защото скочиха и се втренчиха в Робърт с нарастваща паника.

— Капитан Онийгъл. Централата съобщава за акустични следи на североизток. Газови роботи!

— Преценка на времето на пристигане?

— Четири минути! Моля ви, капитане, сега ще дойдете ли?

— Къде? — сви рамене Робърт. — Невъзможно е да стигнем навреме в пещерата. Аз имам по-добра идея. Но трябва да прекъснем малкия си дебат. Трябва да приемеш, че съм тук навън поради действителна причина, шим Бенджамин. Незабавно!

Шимът се втренчи в него, после неуверено кимна.

— Аз… аз нямам друг избор.

— Добре — рече Робърт. — Сега свалете дрехите си.

— С-сер?

— Дрехите си! И звуковите приемници! Заповядай на всички да се съблекат. Сваляйте всичко! Щом обичате патроните си, останете само по козина и после елате при мен в онези дървета на върха на сипея!

Робърт не чака премигващия шим да осъзнае странната заповед, а се обърна и тръгна нагоре по склона.

Колко време оставаше? Дори ако беше прав — а Робърт знаеше, че поема ужасен риск, — пак щеше да се наложи да се изкачи колкото е възможно по-нависоко.

Не можеше да се удържи да не потърси с поглед в небето газовите роботи. Залитна и падна на колене. Дали губруанските машини нямаха някакви прости оптическа скенери в допълнение към основния си насочващ механизъм?

Чу викове отдолу — шимите яростно спореха. После някъде от север се донесе слаб вой.

Капитанът навлезе в храстите. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала. Ако грешеше или ако шимите не се подчиняха на заповедта му…

Ако беше така, скоро щеше да е на път към противоотровата в Порт Хеления или мъртъв. Във всеки случай щеше да остави Атаклена съвсем сама, единствен патрон в планината, и щеше да прекара оставащите минути или години от живота си, като се проклина заради това.

„Може би мама беше права в преценката си за мен. Може би съм само безполезен плейбой. Скоро ще разберем.“

Чу по сипея да се търкалят камъни. Пет кафяви фигури се метнаха в шубрака, точно когато приближаващият вой достигна кресчендото си. От сухата почва се надигна прах. Шимите зяпнаха с широко отворени очи. В малката долина беше пристигнала извънземна машина.

Робърт се изкашля. Шимите, очевидно неспокойни без дрехите си, се сепнаха.

— Момчета, по-добре хвърлете всичко, включително микрофоните си. Иначе веднага се махам и ви оставям.

Бенджамин изсумтя.

— Голи сме. — Той кимна към долината. — Хари и Франк няма да го направят. Казах им да се покатерят по другия склон и да стоят настрани от нас.

Робърт кимна и загледа как газовият робот започва обиколката си. Гледаше с нещо повече от случаен интерес.

Беше около петдесет метра на дължина, с капковидна форма. В заострения му заден край бавно се въртяха скенери. Прелетя над долината и раздвижи шубрака, който зашумоля под пулсиращите гравитатори.

Сякаш „душеше“. Закриволичи из каньона — и след миг изчезна зад близките хълмове.

Воят заглъхна, но не за дълго. Скоро звукът се върна, показа се и машината. Зад нея се стелеше тъмен гибелен облак. Газовият робот се върна по тясната долина и пусна най-дебелия пласт от мазната си мъгла там, където шимите бяха оставили дрехите и екипировката си.

— Заклевам се, че миникомуникаторите не могат да бъдат засечени — промълви един от голите шими.

— Ще трябва да излизаме навън без никаква електроника — нещастно добави друг, наблюдавайки как роботът отново изчезва. Дъното на долината вече беше скрито в мъгла.

Бенджамин погледна Робърт. И двамата знаеха, че още не се е свършило.

Пронизителният вой се върна. Губруанската машина прелетя към тях, този път на по-голяма височина. Скенерите претърсваха хълмовете и от двете страни.

Роботът спря срещу тях. Шимите замръзнаха, сякаш втренчили се в очите на леопард. Живата картина остана за миг неподвижна. После машината се раздвижи отново.

Отдалечаваше се!

След секунди отсрещният хълм се обви в облак черна мъгла. Чу се кашлица, после високи проклятия — шимите, изкачили се там, ругаеха губруанската представа за по-добър живот чрез химията.

Роботът започна да се издига по спирала. Очевидно програмата му за търсене скоро щеше да го доведе над земянитите.

— Някой да не е декларирал нещо на митницата? — сухо попита Робърт.

Бенджамин се обърна към едно от неошимпанзетатна, щракна с пръсти и протегна ръка. Шимът се намръщи и разтвори шепа. Блесна метал.

Бенджамин взе малката верижка с медальон и я хвърли в тъмната мъгла под тях.

— Може и да не беше необходимо — каза Робърт. — Ще трябва да експериментираме, да оставяме различни предмети на различни места и да гледаме дали ще ги обгазят… — Говореше колкото за да поддържа духа, толкова и от задоволство. Колкото за техния дух, толкова и за своя. — Подозирам, че е нещо просто, съвсем обикновено, но важно за Гарт, така че засичането му е сигурен признак за земянитско присъствие.

Бенджамин и Робърт се спогледаха. Не бяха нужни никакви думи. „Измислена или действителна причина.“ Следващите десет секунди щяха да покажат дали капитанът е прав, или ужасно греши.

„Може да засичат самите нас — помисли си за стотен път Робърт. — Ифни! Ами ако могат да настройват търсенето на човешкото ДНК?“

Роботът мина над главите им. Трима от шимите заровиха глави в шепите си и захленчиха.

Спря ли машината? Робърт изведнъж почувства, че е неподвижна, че още малко и ще…

После роботът вече ги беше подминал. Върхарите се люшнаха на десет метра… двайсет… четирийсет. Машината отлетя в търсене на други цели.

Робърт намигна на Бенджамин.

Шимът изсумтя. Очевидно чувстваше, че човекът не би трябвало да е самодоволен от правотата си. В края на краищата нали това беше работата на патрона.

Стилът също има значение. И Бенджамин явно си мислеше, че Робърт би могъл да избере по-достоен начин да докаже идеята си.

Шимите прибираха нещата си и изтърсиха полепналия като сажди черен прах. Опаковаха вещите, но не облякоха дрехите си.

Не беше само поради отвратителното зловоние. За пръв път и самите предмети будеха подозрение. Инструментите и дрехите, самите символи на разумността се бяха превърнали в предатели, в неща, на които не трябваше да се доверяват.

Прибраха се голи.

Трябваше да мине известно време, за да може животът отново да се завърне в малката долина. Нервните гартски животни не се влияеха от смрадливата мъгла, която напоследък се спускаше от ръмжащото небе. Но не им харесваше, както не им харесваха и шумните двукраки същества.

Нервно и плахо местните животни изпълзяваха обратно към местата, където намираха или преследваха храната си.

Тази предпазливост беше особено силна при оцелелите от клането на буруралите. Близо до северния край на долината съществата спираха, вслушваха се и подозрително душеха въздуха.

После много от тях отново се скриха. В района беше влязло нещо друго. Докато не си тръгнеше, те нямаше да се приберат у дома.

Тъмна фигура се спускаше по скалистия склон и се провираше между камъните, където саждивият облак беше най-гъст. Когато се здрачи, тя дръзко се заизкачва по скалите, без да се опитва да се крие, защото тук нищо не можеше да й навреди. Сянката спря за кратко и се огледа, сякаш търсеше нещо.

На късната привечерна светлина нещо слабо проблясваше. Съществото подуши лъскавия предмет — малка верижка с висулка, полускрита в прашните скали — и го взе.

Седна и заразглежда намерената вещ, като тихо и замислено въздишаше. После я хвърли там, където я беше намерило, и продължи пътя си.

Едва след като изчезна, горските същества най-после завършиха одисеята на завръщането си, защурали се да търсят тайни дупки и места за криене. След секунди тревогите бяха забравени и се превърнаха в останки от още един изтекъл ден.

Така или иначе, спомените бяха безполезно бреме. Животните имаха да вършат по-важни неща от това да разсъждават какво е станало преди час. Нощта се спускаше и това беше най-важното нещо. Те преследваха и биваха преследвани, изяждаха и биваха изяждани, живееха и умираха.