Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (36)

34.
Атаклена

Над спящото момиче се носеше глифът парафренл — плаващ облак на неувереност. После потръпна и изчезна, а вместо него се оформи тутесунаканн — глифът на ужасното очакване. Атакалена се стресна и се събуди.

Остана неподвижна, докато вълнуващите се движения под кожата й не се укротят — докато неканената гийрова реакция постепенно не отшуми. „Не сте необходими — каза тя на ензимите. — Няма нищо спешно. Вървете си и ме оставете.“

Още откакто беше дете, мъничките възли на промяната бяха част от живота й — случайни неудобства, често необходими. Едва откакто пристигна на Гарт тя започна да си представя малките течни органи като дребни, напомнящи на мишки същества, или като работливи джудженца, които бързаха и правеха внезапни промени в тялото й винаги, когато възникнеше нужда.

Какъв странен начин да гледаш на една естествена, органична функция! Много от животните на Тимбрим също имаха тази способност. Тя се беше развила в горите на родния свят много преди пътуващите сред звездите калтмури да пристигнат и да дарят на предците й реч и закон.

Това, разбира се, беше причината, поради която тя никога преди да дойде на Гарт не бе оприличавала възелчетата на работливи малки същества. Преди Ъплифта нейните предразумни предци не са били в състояние да направят такива чудати сравнения. А след Ъплифта те знаеха научния факт.

О, но човеците… земянитските вълкони… бяха развили разума си без чужда помощ. На тях не им бяха давали наготово отговори, както родителите и учителите дават познания на децата. Бяха станали разумни като дълги хилядолетия бяха опипвали в мрака.

Бяха им трябвали обяснения и човеците си ги бяха открили сами! Атаклена се бе разсмяла, когато прочете за някои от тях.

Болестите се предизвиквали от „вампири“, от излишък на жлъчка или от проклятие на враг… Слънцето се изкачвало по небето в гигантска колесница… Ходът на историята бил предопределен от икономиката…

А вътре в тялото живеела душа…

Атаклена докосна пулсиращия възел под челюстта си и се сепна — стори й се, че малката бучка отскача като някакво дребно плашливо същество. Ужасяващ образ, метафора, която плашеше повече от тутсунаканн, защото беше в тялото й — в усещането й за самата нея.

Атаклена простена и зарови лице в шепите си. „Луди земянити! Защо сториха това с мен?“

Спомни си как баща й я помоли да научи повече за човешките нрави, да преодолее странните си съмнения за обитателите на Сол III. Но какво бе станало? Тя бе открила съдбата си преплетена с тяхната и вече не беше по силите й да владее положението.

— Татко — гласно каза тя на галактически седем. — Страх ме е.

От него й бяха останали само спомени.

Някакво раздвижване я накара да вдигне поглед. Тесен трапец светлина освети стаята и в бледия блясък се очерта леко кривокракото очертание на шим.

— Извинете, Атаклена. Съжалявам, че ви безпокоя по време на почивка, но си помислихме, че ще искате да научите.

— Какво има?

— Ами, капитан Онийгъл, сер. Страхувам се… Страхувам се, че не можем да го открием никъде.

Атаклена премигна.

— Робърт?

Шимът кимна.

— Няма го, сер. Изчезнал е!