Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (3)

1.
Фибен

Сънливият космодрум в Порт Хеления никога не беше виждал толкова оживен трафик — поне откакто Фибен Болгър живееше тук. Платото, надвиснало над Аспинал Бей, отекваше от ръмженето на двигатели.

Шумът и смърдящият прах плашеха. За онези, които стояха на асфалта, беше още по-лошо, а най-зле бе за принудените да присъстват тук против волята си.

Фибен определено би предпочел да е навсякъде другаде, най-добре в някоя кръчма. Но не можеше.

Затова цинично наблюдаваше бъркотията. „Ние сме потъващ кораб — помисли си той. — И всички плъхове се спасяват.“

Всичко, което можеше да лети в космоса, напускаше Гарт с непристойна припряност. Скоро космодрумът щеше да опустее.

„Докато не пристигне врагът… който и да се окаже той.“

— Псст, Фибен. Стига си шавал!

Фибен въздъхна. Саймън Левин беше прав. Церемонията в чест на заминаващите сановници почти свършваше и той като член на Планетарната почетна стража не трябваше да се отпуска.

Фибен се зачуди дали командването вече е решило кой кораб ще управлява той. Навярно щяха да оставят полуобучените пилоти от Колониалната милиция да теглят жребий, за да определят на кого ще се падне най-грохналата от старите бойни машини, наскоро закупени на безценица от някакъв пътуващ ксатински вехтошар.

С лявата си ръка Фибен разтегна коравата яка на униформата си и почеса гъстите косми под ключицата си. „Стар не означава непременно лош — сам си напомни той. — Влез в битката с хилядогодишна бъчва и поне ще знаеш, че може да поема удари.“

Повечето от тези разбити разузнавателни кораби бяха участвали в сражения сред звездите още преди човешките същества изобщо да чуят за галактическата цивилизация… преди дори да са започнали да си играят с барутни ракети, опърлящи пръстите им и стряскащи птиците на родния свят Земя.

Тази мисъл накара Фибен да се поусмихне. Не беше особено почтително да мислиш така за своята раса патрон. Но пък и човеците не бяха допринесли чак толкова за народа му, та да ги почита.

„Леле, колко сърби този маймунски костюм! Голите човеци може и да ги понасят, но ние, косматите, просто не сме устроени да носим толкова много дрехи!“

Поне церемонията в чест на заминаващия си синтиански консул наближаваше края си. Суойо Шочухун — надута топка от кожа и мустаци — привършваше прощалната си реч към наемателите на планетата Гарт, към човеците и шимите, които изоставяше на съдбата им. Фибен пак се почеса по брадичката. Искаше му се тази бъбривка просто да се качи на кораба си и да се разкара оттук, щом толкова бърза да си тръгне.

— Изпъни се, Фибен! — сръга го в ребрата Саймън. — Нейна светлост гледа насам!

И наистина, застаналата сред сановниците Меган Онийгъл, сивокосата планетарна координаторка, сви устни и леко поклати глава.

Синът на Меган, Робърт, беше колега на Фибен в малкия университет на Гарт. Фибен вдигна вежди, сякаш за да й каже, че не е молил да го включват в тази съмнително почетна стража.

От двете страни на координатор Онийгъл стояха другите сановници, дошли да присъстват на заминаването на Суойо Шочухун. Отляво беше Коулт, тромавият тенанински посланик, целият в козина, бляскав в прекрасната си пелерина, с щръкнал гребен. Процепите на шията му се отваряха и затваряха в такт с дишането му.

Отдясно на Меган стоеше много по-хуманоидна фигура, стройна, с дълги крайници, леко прегърбена, безразлична.

„Ютакалтинг е развеселен от нещо — помисли си Фибен. — Е, това не е новост.“

Разбира се, посланик Ютакалтинг смяташе всичко за смешно. С позата си, с леко развяващите се пипалца, които се издигаха над малките му уши, и с блясъка на златистите си раздалечени очи бледият тимбримски пратеник като че ли казваше онова, което не можеше да се изрече на глас — нещо достатъчно кратко и достатъчно обидно за заминаващата си синтианска дипломатка.

Суойо Шочухун приглади мустаците си и пристъпи да се сбогува с колегите си. За кой ли път Фибен се учуди колко прилича на голяма, топчеста миеща се мечка, облечена като едновремешен придворен.

Тенанинът Коулт наду гребена си и се поклони. Заговориха на галактически шест. Фибен знаеше, че и двамата не съжаляват за раздялата.

В цялата работа имаше нещо иронично. Предпазливите синтиани бяха сред малцината „съюзници“ на Земята в политическото и военно тресавище на Петте галактики. Но в същото време те бяха капризно егоцентрични и прословути страхливци. Заминаването на Суойо гарантираше, че на помощ на Гарт няма да се притекат армади от дебели, покрити с козина войни.

„По същия начин, по който няма да има помощ нито от Земята, нито от Тимбрим — самите те в момента си имат достатъчно собствени проблеми.“

Фибен знаеше галшест достатъчно добре, за да разбере част от онова, което едрият тенанин каза на Суойо. Очевидно Коулт не се отнасяше с особено уважение към посланици, които бягат от поста си.

„Типично за тенанините“ — помисли Фибен. Сънародниците на Коулт може и да бяха фанатици и официални врагове на Земята, но въпреки това бяха известни с куража си и силното си чувство за чест.

„Да, човек не може да избира нито приятелите, нито враговете си.“

Суойо застана пред Меган Онийгъл. Поклонът на синтианката не беше толкова дълбок, колкото към Коулт — в края на краищата човеците се нареждаха съвсем назад сред расите патрони в галактиката.

Меган върна поклона.

— Съжалявам, че заминавате — каза тя на Суойо на галшест със силен акцент. — Моля ви, предайте на вашия народ нашата благодарност за добрите му пожелания.

Отговорът на Суойо беше пълен с баналности.

Въдете търпеливи, увещаваше координаторката тя. В момента Петте галактики са в смут. Фанатиците сред великите сили предизвикват неприятности, защото мислят, че Хилядолетието, краят на една велика епоха, наближава. Те ще действат първи. Следователно умерените и галактическите институции трябва да правят ходовете си безпристрастно. Но и те ще действат, уверяваше тя. Когато му дойде времето. Малкият Гарт няма да бъде забравен.

„Естествено — саркастично си помисли Фибен. — Ами да, до помощта може би остават не повече от век-два!“

Накрая Суойо застана пред най-старшия член на дипломатическия корпус, приятеля на човеците Ютакалтинг, консула-посланик на тимбримите.

Високият извънземен носеше свободна черна роба, която подчертаваше бледата му кожа. Устата му беше малка, тъмните му очи — неземно раздалечени. Въпреки това хуманоидното впечатление беше доста силно. На Фибен винаги му се беше струвало, че представителят на най-големия съюзник на Земята постоянно е на ръба да се засмее на някаква шега. Ютакалтинг — черепът му бе покрит с мека кафява козина, покрай който се развяваха изящни пипалца — беше единственото същество на това плато, което изглеждаше недокоснато от напрежението на деня. Ироничната му усмивка просто повдигаше духа.

Очевидно Суойо най-накрая завърши, защото се обърна и се качи по рампата към очакващия я кораб. С рязка команда полковник Мейвън накара стражата да застане мирно.

И в този момент избухна смрадобомбата.

Синтианската посланичка, сбърчила нос от отвращение и сгърчила мустаци от срам, бегом влизе в кораба си, изоставила всякакво достойнство. Вратата с трясък се затвори.

Всички се раздвижиха. Участниците в Почетната стража ядосано замърмориха. Единствено флегматичният, тенанински посланик изглеждаше незасегнат. Всъщност Коулт като че ли беше смутен от това необичайно земно поведение.

Смрадобомба. Нечия представа за мръсен номер.

„И ми се струва, че зная чия.“ — каза си Фибен и хвърли поглед към Ютакалтинг. Спомни си как стройният тимбримски посланик се беше усмихнал, когато Суойо, малката надута синтианка, започна последната си реч. Да, Фибен с готовност би се заклел върху книгата на Дарвин, че именно в онзи момент, короната от сребристи пипалца на Ютакалтинг се беше вдигнала и посланикът се бе усмихнал в сладостно очакване.

Фибен поклати глава. Въпреки прословутата си психическа сетивност никой тимбрим не би могъл да предизвика подобен инцидент само със силата на волята си.

Не и ако всичко не е било предварително уредено, естествено.

Синтианският кораб издигна носа си, плъзна се по полето на безопасно разстояние, после със силен вой се понесе към облаците.

По команда на полковник Мейвън Почетната стража застана мирно за последен път. Планетарният координатор и двамата посланици минаха на церемониален преглед.

Можеше и да е плод на въображението му, но Фибен беше сигурен, че за миг Ютакалтинг се позабави точно пред него. Бе уверен, че едното от големите, заобиколени със сребристо очи, погледна право към него.

А другото му намигна.

Фибен въздъхна и си помисли: „Много смешно! Всички можем да се превърнем в пушечно месо само след седмица, а ти си правиш шегички.“

Надяваше се, че тимбримският пратеник ще долови сарказма в ума му.