Метаданни
Данни
- Серия
- Ъплифт (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Uplift War, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна фантастика
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Брин. Войната на Ъплифта
Избрана световна фантастика, №31
Художник: Петър Христов — „Megachrom“
Американска. Първо издание
Формат: 84/108/32. Страници: 512
ИК „Бард“, 1996
История
- —Добавяне
26.
Робърт
Обитателите на дълбоките пещери не бяха свикнали с ярката светлина и шума, донесени от новодошлите. Рояци прилепоподобни същества избягаха кой знае къде и оставиха само дебел пласт натрупвана в продължение на много векове тор.
Робърт — по халат и чехли, се почувства облекчен, когато най-после откри търсеното място — въстаническия „оперативен център“. Това беше малко по-голяма зала, осветена от повече от обичайния брой крушки. Но мебелировката бе оскъдна. Освен няколкото груби маси и шкафове имаше пейки, направени от отчупени и подравнени сталагмити, плюс паравани от греди, отсечени от гората на повърхността. В резултат извисяващият се свод на пещерата изглеждаше още по-могъщ, а положението на бегълците — още по-жалко.
Робърт видя няколко шими и се затътри към тях.
— Какво става тук? — каза той прегракнало. — Къде е тя и какво е решила пак?
Те се втренчиха в него. Робърт знаеше, че сигурно представлява странна гледка в измачканата си пижама и по чехли, несресан и с ръка, гипсирана до рамото.
— Капитан Онийгъл — отвърна един от шимите. — Вие би трябвало да сте в леглото. Треската ви…
— О, я стига, Майка. Треската ми свърши преди два дни. Кажи ми какво става! Къде са всички? Къде е Атаклена?
— Генералът… ъъ, госпожица Атаклена я няма. Ръководи атака.
— Атака ли… — Робърт премигна и се олюля от слабост. — Срещу губруанците?
Подадоха му стол и Робърт тежко седна. Шимите бяха или много млади, или много стари. Атаклена беше взела със себе си повечето здрави неошимпанзета.
— Разкажете ми — каза той.
Едно шими, което приличаше на началник — с очила и много сериозно, каза:
— Аз съм доктор Суу. В Центъра се занимавах с генетиката на горилите.
Робърт кимна.
— Доктор Суу, да. Спомням си, че ме лекувахте. — Спомняше си лицето й, втренчено в него през мъглата, докато из лимфната му система бушуваше инфекция.
— Вие бяхте много болен, капитан Онийгъл. Не само опасно счупената ви ръка или онези плеоенови токсини, които сте погълнали по време на инцидента. Вече сме почти сигурни, че сте вдишали и известно количество от заложническия газ на губруанците, когато обгазиха имението Мендоса.
Робърт премигна. Паметта му беше пълна мъгла. Беше започнал да се възстановява в планинското ранчо на Мендоса, където заедно с Фибен прекараха няколко дена в разговори и кроене на планове. Някак си щяха да открият другите и да опитат да започнат нещо. Може би да се свържат с правителството в изгнание на майка му, ако все още съществуваше. Атаклена съобщаваше за група от пещери, които изглеждаха идеални за щабквартира. Може би тази планина щеше да се превърне в база за операции срещу врага.
После, един следобед, внезапно навсякъде се разтичаха отчаяни шими! Преди Робърт да успее да каже нещо, преди дори да се изправи, те го вдигнаха и го изнесоха от фермата нагоре към хълмовете.
Имаше звукови бомби… накъсани образи на нещо огромно в небето.
— Но… но аз си мислех, че газът е фатален, ако… — Гласът му пресекна.
— Ако няма противоотрова. Но дозата, която поехте, беше съвсем малка — сви рамене доктор Суу. — И без това едва не ви загубихме.
Робърт потрепери.
— Ами малкото момиченце?
— Добре е — каза диетологът. — И е в безопасност. Горилите не обичат пещерите, затова повечето са в планинските долини, пръснати на малки групи под свободен надзор далеч от всякакви сгради. Все още постоянно ги обгазяват, независимо дали вътре има човеци, или не.
Робърт кимна.
— Губруанците не пропускат нищо.
Той погледна картата на стената. Бееше набучена с разноцветни карфици и показваше целия регион от планината на север през долината Сайнд, а на запад достигаше до морето. На юг и на изток от планината Мулун бяха пустотите на най-големия континент, но най-важната особеност бе изобразена по горния ръб на картата. Огромните сиви парчета лед упорито се спускаха надолу всяка година. Окончателната гибел на Гарт.
Карфиците обаче бяха свързани с много по-непосредствен, по-неотложен проблем. Не беше трудно да се разчете редицата от розови и червени маркери.
— Те наистина са овладели нещата, нали?
Възрастният шим Майка донесе на Робърт чаша вода и също се смръщи пред картата.
— Да, господине. Битката като че ли е свършила. Засега губруанците съсредоточават енергията си около Порт Хеления и Архипелага. Тук в планините няма голямо движение, като се изключат постоянните нападения на роботи, които пускат заложнически газ.
— Откъде разполагате с информация?
— Предимно от предаванията на нашествениците и цензурираните търговски статии в Порт Хеления. Генералът освен това прати вестители и наблюдатели във всички посоки. Някои от тях вече се обадиха.
— Кой бил пратил вестители?…
— Ген… хм. — Майка погледна малко объркано. — А, на някои от шимите им е трудно да произнасят името на госпожица Атак… Атаклена. И…
Робърт изсумтя. Трябваше да си поговори с това момиче.
— Кого е пратила в Порт Хеления? Трудно ще е шпионин да влезе там.
— Един шим. Фибен Болгър — отвърна доктор Суу. Робърт се задави с водата и Суу побърза да продължи: — Той е капитан от милицията и госпожица Атаклена реши, че шпионирането из града изисква… ами… по-различен подход.
Това само накара Робърт да се закашля по-силно. По-различен. Да, добро определение за Фибен. Ако Атаклена беше избрала стария троглодит Болгър за тази мисия, това говореше добре за преценката й. В края на краищата момичето може и да не беше сбъркало.
„Все пак тя е още почти дете. При това извънземна! Наистина ли си мисли, че е генерал? Начело на какво?“ Той огледа оскъдно обзаведената пещера, малките купчини отмъкнати и пренесени на ръка припаси. Жалка работа.
Робърт разбра, че поне на този шим не му харесва да го командва обикновено момиче, при това дори не от земния клан.
— Как се казваш?
— Джобърт, капитане.
— Добре, Джобърт, ще обсъдим това по-късно. А сега някой ще ми разкаже за това „нападение“? Какво е намислила Атаклена?
— Тръгнаха по зазоряване — каза Майка. — Вече е късен следобед. Всеки момент трябва да пристигне пратеник.
— Всъщност — сухо каза един възрастен шим, който досега бе мълчал — очакваме новини вече цял час. Боя се, че няма да се върнат.