Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (25)

23.
Изгнанието

На уреченото място ги очакваха. Един шим подаде на Атаклена писмо, докато Бенджамин слагаше върху малкия махолет камуфлажно покривало против радари.

В писмото Хуан Мендоса, собственик на имение над прохода Лорн, съобщаваше за безопасното пристигане на Робърт Онийгъл и малката Ейприл Уу. Робърт се възстановявал нормално, след седмица щял да е добре.

Атаклена почувства облекчение. Ужасно й се искаше да види Робърт — и не само защото имаше нужда от съвет как да се справи с групата горили и неошимпанзета бегълци.

Някои от шимите от центъра „Хаулетс“ — онези, които бяха попаднали под въздействието на губруанския газ — бяха заминали за града с човеците, като се надяваха, че противоотровата ще им бъде дадена според обещанието… и че ще им подейства. Атаклена беше оставила само неколцина шими техници да й помагат.

Навярно щяха да дойдат още шимпанзета — а също и човеци, избягнали обгазяването на губруанците. Надяваше се някой от властите да се появи и да поеме отговорностите, легнали на плещите й.

Имаше и второ писмо от имението „Мендоса“. Беше от шим, оцелял от битката в космоса, офицер от милицията. Искаше помощ, за да влезе във връзка със силите на Съпротивата.

Атаклена не знаеше какво да отговори. През късните часове на предишната нощ, когато над Порт Хеления и градовете на Архипелага се бяха спуснали огромни кораби, бяха звучали отчаяни телефонни и радиоповиквания до и от градовете по цялата планета. Имаше съобщения за сухопътно сражение на космодрума. Някой каза, че по едно време боят дори бил ръкопашен.

Изглежда, че съпротивата, планирана толкова грижливо от Планетарния съвет, се беше разпаднала за половин ден. Всички звена на командната верига се бяха разпръснали, защото никой не беше предвидил използването на заложнически газ. Какво можеше да се направи, когато почти всички човеци на планетата бяха изкарани извън строя?

Отделни групи шими се опитваха да се организират тук-там, главно по телефона. Но малцина замисляха нещо повече от мъгляви планове.

Разбира се, тя щеше да запази доказателствата, които бе събрала. Някой ден можеше да й се удаде възможност да ги предостави на тимбримските власти. Така народът й щеше да е в състояние да даде на човеците ужасно необходимия им урок за това как трябва да се държат като галактическа раса патрон, преди да е станало прекалено късно.

Ако вече не беше прекалено късно.

— Ето ги. Тъкмо навреме — каза Бенджамин.

Дълга колона се движеше през гората под тях. Дребни кафяви същества придружаваха по-многобройни от тях, по-едри и по-тъмни създания. Всички едри фигури носеха обемисти раници. Някои се подпираха на кокалчетата на ръцете си. Горили деца тичаха сред възрастните и размахваха ръцете си за равновесие.

Придружаващите ги шими бяха нащрек и здраво стискаха лъчеви пушки. Вниманието им не бе насочено нито към колоната, нито към гората, а към небето.

Тежките машини вече бяха стигнали по обиколни пътища до варовиковите пещери в планината. Но евакуацията нямаше да завърши, докато всички бегълци не стигнеха най-после в подземните крепости.

Атаклена се чудеше какво става в момента в Порт Хеления или на населените със земянити острови. Опитът за бягство на тимбримския куриерски кораб беше споменат още два пъти от нашествениците и после по този въпрос бе настъпило мълчание.

Ако не друго, тя щеше да разбере дали баща й все още е на Гарт и дали е жив.

Тя докосна медальона, увиснал на тънка верижка около шията й. Малкото украшение съдържаше майчиното й наследство — една-единствена нишка от короната на Матиклуана. От Ютакалтинг нямаше дори и толкова.

„О, татко! Как можа да ме оставиш без дори само една нишка от твоите, за да ме напътства?“

Колоната тъмни фигури бързо напредваше. Чу се ниска, подобна на ръмжене „музика“. Не приличаше на нищо, което Атаклена беше чувала. Тези същества винаги бяха притежавали сила, а ъплифтирането беше премахнало част от прословутата им деликатност. Засега съдбата им беше неясна, но те наистина бяха мощни създания.

Атаклена нямаше намерение на остане бездейна.

— Не съм много сведуща в земните езици, Бенджамин — каза тя. — Не знам една дума, която описва необичаен вид военни сили. Имам предвид армия, която се движи през нощта и тайно. Нанася бързи и безшумни удари, използва изненада, за да компенсира малкия си брои и лошите си оръжия. Чела съм, че такива сили са се срещали често в земната история отпреди Контакта. Това е к’ху-нон кранн, вълконска армия. Разбираш ли за какво говоря, Бенджамин? Има ли дума за това, което имам предвид?

— Да не би да искаш да кажеш… — Бенджамин хвърли поглед към колоната от отчасти ъплифтирани горили, които тромаво се движеха през гората и тътнеха своята гърлена маршова песен, и поклати глава. Очевидно опитваше да се сдържи. Но лицето му почервеня и накрая той избухна в искрен смях. Свлече се на земята, претърколи се по гръб и заподритва към небето.

Атаклена въздъхна. Първо на Тимбрим, после сред човеците, а сега и тук, с последните и най-груби известни клиенти — навсякъде попадаше на майтапчии.