Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (24)

22.
Атаклена

Много шими се върнаха в Центъра от гората, където им бе заповядано да се скрият. Фредерик и Бенджамин ги пращаха да разглобяват и горят сградите и обзавеждането им. Атаклена и двамата й помощници бързаха от място на място и грижливо заснемаха всичко, преди да бъде предадено на огъня.

Работата беше тежка. Никога през живота си Атаклена не се бе чувствала така изтощена. И все пак не се осмеляваше да остави и последното нещо недокументирано. Беше въпрос на дълг.

Около час преди да се здрачи в лагера се събра група горили — по-едри, по-тъмни, по-приведени и диви на вид от шимите. Под внимателно напътствие те изпълняваха прости задачи и помагаха в разрушаването на единствения дом, който им беше известен.

Обърканите създания гледаха как центърът се превръща в пепел. Неколцина дори се опитаха да попречат на разрушението, като застанаха пред по-дребните, покрити със сажди шими, и яростно започнаха да правят знаци с ръце — опитваха се да им кажат, че това е лошо.

Атаклена разбираше защо според тях във всичко това няма логика. Но пък, от друга страна, делата на съществата от расата патрон често изглеждаха глупави.

Накрая едрите предклиенти останаха да стоят сред въртопите от дим с малки купчинки лични вещи — играчки и прости инструменти, — струпани в краката им, и безизразно да зяпат останките.

По здрач Атаклена беше почти съсипана от емоциите, които витаеха над лагера. Седна на един пън над горящите жилища на клиентите, заслушана в тихите, гърлени вайкания на огромните горили.

Във всичко това имаше доблест, неохотно призна тя. Тези учени бяха нарушили договора, но не можеха да бъдат обвинени в извършването на нещо наистина неестествено.

Според всички критерии горилите бяха толкова готови за ъплифтиране, колкото и шимпанзетата сто земни години преди Контакта. Човеците бяха принудени да направят компромиси, когато Контактът ги беше въвел във владенията на галактическото общество. Официално наемателният договор, утвърждаващ правата над родния им свят, целеше да се състави списък на непросветените земни видове, за да не се изразходва прекалено бързо Потенциалът за разумност.

Но всички знаеха, че въпреки легендарната склонност на примитивния човек към геноцид, Земята представляваше блестящ пример за генетично разнообразие, за рядко срещано множество от типове и форми, недокоснати от галактическата цивилизация.

Във всеки случай… когато една предразумна раса бе готова за ъплифтиране, тя си беше готова!

Не очевидно договорът бе наложен на човеците, докато са били слаби. Беше им позволено да приобщят неоделфините и неошимпанзетата — видове, вече много напреднали по пътя към разума още преди Контакта. Но старшите кланове нямаше да допуснат Homo sapiens да ъплифтира повече клиенти от всички останали!

Ами че това би дало на вълконите статуса на старши патрони!

Атаклена въздъхна.

Определено не беше честно. Но това нямаше значение. Галактическото общество зависеше от спазването на клетвите. Договорът бе тържествен обет на един вид пред друг. За нарушенията трябваше да се докладва.

Искаше й се баща й да е тук. Ютакалтинг щеше да знае как да се справи с всичко това — с добронамерената работа на този незаконен център и с подлите, макар и навярно законни действия на губруанците.

Ютакалтинг обаче беше далеч, прекалено далеч дори, за да го докосне в Съпреживителната мрежа. Единственото, което можеше да каже, бе, че специалният му ритъм все още слабо вибрира на равнището нахакиери. И макар че й действаше успокоително да затвори очи и вътрешните си уши и нежно да го кенира, това далечно напомняне за него не й казваше нищо. Същините на нахакиери можеха да остават дълго след като някоя личност напуснеше този живот, както беше при покойната й майка Матиклуана. Те се носеха като песните на земните китове по краищата на онова, което можеше да е известно на съществата, живели само от ръцете си и от огъня.

— Извинете ме, госпожице. — Дрезгавото ръмжене грубо прекъсна слабия подглиф и го разпръсна. Атаклена разтърси глава, отвори очи и видя омазано в сажди неошимпанзе с увиснали от изтощение рамене.

— Госпожице? Добре ли сте?

— Да. Добре съм. Какво има?

— Директорите искат да ви видят.

Няколко въздушни камиона стояха до товарната рампа. Шими и горили ги товареха и машините се издигаха в спускащата се нощ с тихо бръмчене. Светлините им се губеха по посока на Порт Хеления.

— Мислех, че всички деца и старци вече са евакуирани. Защо все още товарите човеци толкова припряно?

Пратеникът сви рамене. Напрежението от деня беше лишило много от шимите от привичната им енергичност. Атаклена беше уверена, че единствено присъствието на горилите — на които трябваше да се дава пример — пречеше за масовото развихряне на атавистичен стрес. За толкова млада раса клиент беше изненадващо, че шимите се справят така добре.

Неошимпанзето доктор Шулц, изглежда, сам се справяше с повечето проблеми, макар до него да стояха двамата директори човеци. Неговият помощник шим Фредерик беше заместен от стария спътник на Атаклена Бенджамин.

До тях имаше купчина документи и записни кубове, които съдържаха родословието и генетичния запис на всяка горила, живяла тук.

Приближи се дребничко шими, което носеше поднос с купчина консерви.

— Доктор Илейн Су е нашият диетолог — продължи Шулц. — Тя ми каза, че тези деликатеси навярно ще ви харесат.

Атаклена погледна консервите. Куутра! Тук, на петстотин парсека от дома, да намери готови сладкиши, приготвени в собствения й роден град! Тя се засмя на глас.

— Натоварихме на борда на един от махолетите доста от тях, плюс други храни за вас. Разбира се, препоръчваме ви да изоставите машината възможно по-бързо. Скоро губруанците ще организират своя сателитна мрежа и въздушният транспорт няма да е подходящ.

— Полетът към Порт Хеления няма да е опасен — отбеляза Атаклена. — Губруанците ще очакват наплив натам доста дни: нали хората ще искат да получат противоотрова. — Тя посочи бързащите товарачи. — Защо е цялата тази паника, която усещам тук? Защо евакуирате хората толкова бързо? Кой…

Шулц нервно се изкашля и многозначително поклати глава, сякаш се страхуваше да я прекъсне. Бенджамин й отправи умоляващ поглед.

— Моля ви, сер — тихо каза Шулц. — Моля ви, говорете тихо. Повечето от нас, шимите, всъщност не предполагат, че… — Той не довърши.

Атаклена усети хладна възбуда по гребена си и се взря в двамата директори човеци, Така и М’Бдзвели. Те бяха мълчали през цялото време и кимаха, сякаш разбираха и одобряваха всичко казано.

Чернокожата жена, доктор Така, й се усмихваше, без да мига. Короната на Атаклена се протегна, после се сгърчи назад с отвращение.

— Вие я убивате!

Шулц нещастно кимна.

— Моля ви, сер. Вие сте права, разбира се. Упоих двамата си скъпи приятели, за да издържат, докато приключим и откараме всички без паника. Те сами настояха за това. Доктор Така и доктор М’Бдзвели чувстваха, че ефектите от газа ги отнасят прекалено бързо — тъжно и тихо добави той.

— Не трябваше да им се подчинявате! Това е убийство!

— Не беше лесно. Шим Фредерик не бе в състояние да понесе такъв срам и сам потърси покой. Вероятно аз също щях да сложа край на живота си… но смъртта ми вече е толкова неизбежна, колкото и на колегите ми човеци.

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид, че губруанците, изглежда, не са добри химици! — Неошимпанзето избухна в горчив смях, който завърши с кашлица. — Газът им убива някои от човеците. И действа по-бързо, отколкото казаха. Освен това, изглежда, че влияе и на някои от нас, шимите.

Дъхът на Атаклена секна.

— Разбирам. — Искаше й се да не разбира.

— Има и друго, което решихме, че трябва да знаете — продължи Шулц. — Новини от нашествениците. За съжаление беше на галактически три — губруанците презират англическия, а нашата програма за превод е примитивна. Но знаем, че се отнасят за баща ви. Изглежда, че междузвездният крайцер на баща ви е бил видян да напуска планетата. Бил е проследен от бойни кораби. Губруанците казват, че не е стигнал до трансферния пункт. Разбира се, не може да се вярва на думите им…

Атаклена се олюля. Не. Сега нямаше да мисли за това.

— Разбира се, ще получите, каквато помощ поискате — тихо продължи шим Шулц. — Махолетът ви разполага с оръжия и храна. Ако желаете, можете да отлетите до мястото, където е приятелят ви Робърт Онийгъл. Надяваме се обаче, че ще решите да забавите евакуирането си, поне докато горилите не бъдат скрити в безопасност в планината под грижите на някои квалифицирани човеци, които може да са избягали. — Шулц я погледна сериозно. Кафявите му очи бяха пълни с тъга. — Зная, че искаме много, почитаема Атаклена, но бихте ли поели нашите деца под грижите си за известно време, докато са евакуирани в пустошта?