Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (20)

18.
Ютакалтинг

Малкият му космически катер беше последният кораб, излетял от космодрума на Порт Хеления. Екраните за засичане вече показваха бойните крайцери, които навлизаха в атмосферата.

На космодрума малко поделение на милицията и група морски пехотинци се готвеха за безсмислена последна съпротива. Тяхното предизвикателство се излъчваше по всички канали.

— … Ние отхвърляме правото на нашествениците да се приземят тук. Ние искаме закрилата на Галактическата цивилизация от тяхната агресия. Отхвърляме губруанското решение да се установят на законно наетата от нас планета. За да ги убедим в сериозността си, малко въоръжено поделение за формална съпротива очаква нашествениците на столичния космодрум. Нашето предизвикателство…

Ютакалтинг управляваше катера си с безгрижно побутване на контролерите, прикачени върху китката и палеца му. Малкият кораб се насочи на юг по брега на Силмарско море със свръхзвукова скорост.

— … ако дръзнат да се изправят пред нас лице в лице, без закрилата на бойните си кораби…

Ютакалтинг кимна.

— Покажете им, земянити — тихо промълви той на англически. Командирът на поделението беше поискал съвета му за оформяне на ритуалното предизвикателство. Дипломатът се надяваше, че е успял да му помогне.

Предаването продължи да изрежда броя и видовете оръжие, които очакваха на космодрума спускащата се армада, за да няма врагът оправдание за използване на свръхмощни сили. При подобни обстоятелства губруанците нямаше да имат друг избор, освен да нападнат защитниците със сухопътни войски. И щяха да претърпят известни загуби.

„Ако Кодексът все още е в сила — напомни си Ютакалтинг. — Врагът може вече да не спазва Правилата на войната.“ Беше му трудно да си представи подобна ситуация. Но от далечните междузвездни пътища се носеха слухове…

Ютакалтинг чу зад себе си пронизителен звук — двамата кокилоподобни иннини заизказваха съжаленията си. Е, тези същества поне бяха в състояние да се вместят в тимбримските седалки. Но тежкият им господар трябваше да стои прав.

Коулт не просто стоеше, а се разхождаше из тясната кабина. Гребенът му се надуваше, докато не се удареше в ниския таван. И така отново и отново. Тенанинът не беше в добро настроение.

— Защо, Ютакалтинг? — промърмори той за пореден път. — Защо се забави толкова дълго? Ние сме последните, които се измъкват оттук! И тръгваме толкова спокойно, сякаш сме на ваканционно пътуване до Арката на Прародителите!

Ютакалтинг остави колегата си да си мърмори. Вече беше поднесъл официалните си извинения. От него не се изискваше нищо повече.

Освен това нещата вървяха точно по начина, по който ги беше планирал.

На контролното табло проблесна жълта лампичка и се чу бръмчене.

— Какво е това? — развълнува се Коулт. — Да не са засекли двигателите ни?

— Не.

Коулт облекчено въздъхна.

— Не са двигателите — продължи Ютакалтинг. — Тази светлина означава, че току-що са ни открили с вероятностен лъч.

— Какво? — почти изкрещя Коулт. — Няма ли щит този кораб? Та ти даже не използваш гравитационни полета! Каква аномална вероятност може да са засекли?

— Навярно и невероятността е от значение. Навярно нещо, свързано с нас, със собствената ни съдба блести по линиите на света. Точно това може да са засекли.

С дясното си око видя, че Коулт трепери. Тенанинската раса, изглежда, изпитваше почти суеверен ужас от всичко, свързано с изкуството/наука за моделиране на действителността. Ютакалтинг остави луут’труу — извинение към врага — нежно да се оформи в пипалцата му и си напомни, че неговият народ и този на Коулт официално са във война. Негово право беше да дразни своя враг и приятел. По същия начин етиката беше допуснала и саботирането на личния кораб на Коулт.

— Аз не бих се тревожил за това — каза той. — Имаме голяма преднина.

Преди тенанинът да успее да отговори, Ютакалтинг се наведе напред и бързо заговори на галседем, в резултат на което изображението на един от екраните се уголеми. Виждаха се гигантски крайцери, които кръжаха над столичния град и изсипваха кафява мъгла над сградите и парковете. Макар че звукът беше намален, те долавяха паниката в гласа на водещия на новините, докато описваше потъмняващото небе, сякаш някой в Порт Хеления имаше нужда от неговите обяснения.

— Това не е добре. — Гребенът на Коулт се удари в тавана. — Губруанците са по-жестоки, отколкото ситуацията или военните им права разрешават.

Ютакалтинг кимна, но преди да успее да отговори, премигна още една жълта светлинка.

— Сега пък какво има? — въздъхна Коулт.

Очите на Ютакалтинг бяха постигнали максималното си раздалечение.

— Това означава, че ни преследва кораб — отвърна той. — Вероятно е да ни се наложи да се сражаваме. Можеш ли да работиш с оръжеен пулт клас петдесет и седем, Коулт?

— Не, но ми се струва, че един от иннинските ми…

Отговорът му беше прекъснат от вика на Ютакалтинг.

— Дръж се! Започвам маневри за отклоняване!

— Добре — прошепна през отворите за дишане на шията си Коулт.

„О, Всеблагото да благослови дебелата глава на тенанините“ — помисли си Ютакалтинг. Беше доволен, че колегата му е безчувствен като пън и не може да усети радостта му.

Когато корабите преследвачи започнаха да стрелят, короната му запя.