Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (14)

12.
Атаклена

На сутринта Атаклена усети, че през нощта се е случило нещо. Робърт обаче не отвърна на въпросите й. Грубият му, но ефикасен щит на съпреживяване спираше опитите й за кениране.

След закуска тръгнаха към планината Мулун. Въздухът беше неподвижен, долавяше се смътна напрегнатост, която Атаклена не можеше да определи, и това извикваше неканени спомени.

Момичето си спомни как придружаваше майка си в северните планини на Тимбрим — на гърба на гурвал по пътека, съвсем малко по-широка от тази тук, — за да присъстват на Церемонията на ъплифта на титлалите.

Ютакалтинг беше на дипломатическа мисия и никой не знаеше какъв вид транспорт ще може да използва, за да се върне. Това беше изключително важен въпрос, защото ако успееше да измине целия път през равнище „А“ в хиперпростракството и трансферните пунктове, щеше да се върне за сто дни или още по-бързо. Ако му се наложеше да пътува през равнище „Д“ — или още по-лошо, през обикновения космос — можеше да завари и двете отдавна мъртви.

Дипломатическата служба редовно информираше семействата на служителите си за хода на мисиите, но в този случай нещата се бавеха и Атаклена и майка й бяха започнали да се превръщат в публична неприятност, понеже разпръсваха около себе си досадна тревога. Така че любезно им намекнаха да изчезнат от града за известно време. Службата им предложи билети за церемонията, на която представители на титлалите щяха да бъдат подложени на поредния обред от прехода по дългия път на Ъплифта.

Менталният щит на Робърт й напомняше за дълбоко прикритата болка на Матиклуана по време на онова бавно пътуване сред покритите с лилав скреж хълмове към древния вулкански кратер. Там, близо до самотен симетричен връх, се бяха събрали хиляди тимбрими, за да наблюдават Приемането и Избора на титлалите.

Бяха пристигнали зрители от много прочути пътуващи сред звездите кланове — синтиани, кантени, мрг’4луарги — и разбира се, тълпа кискащи се човеци. Земянитите се смесваха с тимбримските си съюзници около масите с освежителни напитки и се държаха шумно и весело. Атаклена си спомни с какво презрение ги беше гледала и си помисли: „Наистина ли съм била такава снобка?“

От друга страна, човеците се смееха високо, въртяха се навсякъде и се перчеха с изпъкналите си мускули. Дори женските им приличаха на карикатури на тимбримски тежкоатлети.

Разбира се, тогава Атаклена едва навлизаше в юношеството. Сега вече разбираше, че представителите на собствения й народ бяха също толкова надути като човеците — размахваха ръце в сложни фигури и изпълваха въздуха с кратки проблясващи глифове. В края на краищата, това беше велик ден. Защото титлалите щяха да „изберат“ своите патрони и новите си Кръстници в Ъплифта.

Под ярките шатри почиваха високопоставени сановници. Разбира се, непосредствените патрони на тимбримите, калтмурите, не можеха да присъстват, тъй като бяха трагично изчезнали. Но се виждаха знамената и гербовете им, поставени в чест на онези, дарили тимбримите с разум.

Присъстващите обаче бяха почетени от делегация на бъбрещите тънкокраки брми, които много, много отдавна бяха ъплифтирали калтмурите.

Атаклена си спомни как ахна, как короната й запращя от изненада, когато видя, че под един тъмнокафяв навес високо на церемониалния хълм се изгърбва странна фигура. Кралнит! Най-старшата раса в родовата линия на патроните им бе пратила свой представител! Кралнитите отдавна бяха станали апатични и се занимаваха само с медитиране. Говореше се, че нямало да се появят през още много епохи. Присъствието на техен пратеник бе чест и благословия за най-новите членове на клана им.

Разбира се, в центъра на вниманието бяха самите титлали. Носеха къси сребристи роби и въпреки това много приличаха на онези земни създания, известни като видри. Представителите им гордо се готвеха за последния обред на Ъплифта.

— Виж — посочи майка й. — Титлалите са избрали Съструк, своя поет, да ги представлява. Помниш ли, че се запозна с него, Атаклена?

Естествено, че си спомняше. Само преди година Съструк беше посетил градския им дом. Ютакалтинг бе довел титлалския гений, за да го запознае с жена си и дъщеря си, малко преди да замине на последната си мисия.

— Стиховете му са лековати безмислици — промърмори Атаклена.

Матиклуана я погледна остро, после короната й се развя. Глифът, който оформи, беше ш’ха’куон, тъмното огледало, което единствено собствената ти майка знае как да ти покаже. В него се отразяваше лесно забележимият яд на Атаклена. Засрамено, момичето извърна очи.

В края на краищата не беше честно да обвинява бедния титлал, че й напомня за отсъстващия й баща.

Церемонията наистина бе красива. Тимбримски глифхор от колониалната планета Джутат изпълни „Апотеоза на Леренсини“ и дори човеците зяпаха с отворена уста — очевидно кенираха някаква частица от сложната хармония. Единствено грубоватите тенанински посланици изглеждаха недокоснати от изпълнението и като че ли нямаха нищо против да го пропуснат.

След това брмският певец Къф-Къф’т тихо и монотонно изпя древен атонален пеан в чест на Прародителите.

Неприятен за Атаклена момент настъпи, когато смълчаната публика се заслуша в композицията, специално създадена за случая от един от дванайсетте Велики мечтатели от Земята — кит на име Пет кипящи спирали. Макар че китовете официално не бяха разумни същества, този факт не пречеше да ги ценят високо. Това, че живееха на Земята под грижите на „вълконските“ човеци, беше още една причина за негодуванието на някои от по-консервативните галактически кланове.

Атаклена запуши уши — за нея тази музика беше по-лоша от грохота на рухващи сгради. Погледът на Матиклуана отразяваше тревогата й. „Странна моя дъще, какво да правим с теб?“ Но поне не й се скара на глас или с глиф, не я засрами и пред другите.

Най-сетне, за огромно облекчение на Атаклена, изпълнението завърши. Беше ред на титлалската делегация, на Приемането и Избора.

Водена от Съструк, техния велик поет, делегацията приближи до неподвижния кралнитски сановник и ниско се поклони. После пратениците засвидетелстваха своята вярност на брмските представители и след това изразиха любезно покорство пред човеците и другите гости от раси патрони.

Най-накрая се поклониха на тимбримския Господар на Ъплифта. Съструк и неговата съпруга, титлалският учен Кихимик, излязоха пред останалите членове на делегацията, като брачна двойка, избрана за „представител на расата“. Редувайки се, те отвръщаха на Господаря на Ъплифта, който четеше списък от церемониални въпроси и тържествено записваше отговорите им.

После двойката беше подложена на внимателния преглед на Критиците от Галактическия институт по ъплифтиране.

До този момент всичко бе повърхностна версия на Четвъртата степен на проверка на разума. Но сега титлалите имаха още една възможност да се провалят. Една представителка на галактяните, която настройваше сложните си уреди върху Съструк и Кихимик, беше от соросите… неприятели на клана на Атаклена. Навярно тя търсеше повод, и най-малкия повод, за да посрами тимбримите, като отхвърли техните клиенти.

Дискретно заровени под кратера се криеха съоръжения, които бяха стрували много на расата на Атаклена. В момента прегледът на титлалите се предаваше навсякъде из Петте галактики. Днешният ден носеше огромна гордост, но също и възможност за унижение.

Разбира се, Съструк и Кихимик минаха с лекота. Дори представителката на соросите да беше останала разочарована, тя не го показа.

После всички титлали бавно се изкачиха до разчистения кръг на върха на хълма и започнаха да пеят и да се люшкат със свободно отпуснати крайници, както правеха на родния си свят, девствената планета, където бяха еволюирали до предразумно състояние, където ги бяха открили тимбримите и ги бяха приели за дългия процес на ъплифтирането.

Техниците фокусираха холографа, за да покажат на всички събрали се и на милиарди по другите планети избора на титлалите. Дълбоко буботене под краката им подсказваше за включени двигатели.

На теория съществата можеха дори да решат да отхвърлят патроните си и изобщо да изоставят Ъплифта, но имаше толкова много правила и условия, че това почти никога не ставаше. Във всеки случай през онзи ден не се очакваше нищо подобно. Тимбримите имаха отлични отношения с клиентите си.

И все пак сред тълпата плъзна тревожно шумолене, когато краят на Обреда на Приемането наближи. Олюляващите се титлали простенаха и от холографа се надигна ниско бръмчене. Над главите им се оформи холографско изображение и тълпата гръмна в смях и одобрителни викове. Това, разбира се, беше лицето на тимбрим и всички веднага го познаха: Ошойойтуна, фокусникът на град Фойон, който използваше неколцина титлали за помощници в някои от най-популярните си шеги.

Разбира се, титлалите бяха препотвърдили тимбримите за свои патрони, но избирането на Ошойойтуна за техен символ отиваше много по-далеч! То провъзгласяваше гордостта им от това да се присъединят към клана.

След като възгласите и смехът утихнаха, остана недовършена само една част от церемонията — подбирането на Етапен спътник, тоест на вида, който щеше да говори вместо титлалите през следващата фаза на ъплифтирането им.

Етапният спътник трябваше да е раса извън клана на тимбримите. И макар че тази позиция беше най-вече церемониална, Спътникът законно можеше да се намесва от името на новите клиенти, ако процесът на ъплифтиране изглеждаше застрашен от нещо. Погрешни решения бяха предизвиквали ужасни проблеми в миналото.

Никой нямаше ни най-малка представа коя раса са избрали титлалите. Това беше едно от редките решения, които дори най-натрапващите се патрони, като например соросите, трябваше да оставят на клиентите си. Но малките дяволчета готвеха нещо, това бе сигурно!

Земята отново потрепери, холографът пак забръмча и над билото на хълма се оформи синя замъгленост. В нея, сякаш в осветена отзад вода, се носеха тъмни сенки.

Короната й не можеше да открие отговора, защото образът беше строго визуален. Тя завидя на човеците за острото им зрение, когато от мястото, където се бяха събрали повечето земянити, се надигна изненадан вик. После се взря и видя.

Една от тъмните фигури излезе напред, спря и се усмихна на публиката. Белите й, остри като игли зъби блеснаха. Виждаше се хитрото й око; от лъщящото й чело се надигаха мехурчета.

Настъпи продължителна, замаяна тишина. Защото, в името на Ифни, никой не беше очаквал, че титлалите ще изберат делфини!

Гостите галактяни бяха онемели. Неоделфини… ами че вторите клиенти на земянитите бяха най-младите признати разумни същества в Петте галактики — много по-млади от самите титлали! Това беше безпрецедентно! Беше невероятно!

Беше…

Беше забавно! Тимбримите аплодираха. Като видяха, че съюзниците им не са обидени, човеците се присъединиха към тях и започнаха да свиркат и да пляскат с ръце.

Титлалите се поклониха на патроните си. Добри клиенти, те, изглежда, усилено бяха работили върху отличната си шега, подготвена за този важен ден. Само Съструк все още трепереше от напрежение.

Отвсякъде около Атаклена се носеха вълни на одобрение и радост. Чу и смеха на майка си.

Но самата тя заотстъпва през аплодиращата тълпа, а после се обърна и избяга. В пълен прилив на гийр тя тичаше ли, тичаше, докато не мина покрай кратера и не изгуби пътеката. Изкачи се над красивата долина на Дългите сенки и се строполи на земята.

„Онзи ужасен делфин…“

Никога не сподели с никого онова, което бе видяла в окото на онзи кит. Не каза истината нито на майка си, нито дори на баща си… че дълбоко в прожектираната холограма беше усетила глиф, надигащ се от самия Съструк, поета на титлалите.

Единствено тя ли бе доловила третия хармоничен смях на Съструк, неговата болка и объркване? Поетът беше умрял само дни след този епизод и бе отнесъл тайната си в гроба.

Изглежда, само Атаклена беше усетила, че Церемонията не е шега, че изображението на Съструк не идва от мислите му, а от Времето! Титлалите наистина бяха избрали свои закрилници и изборът им бе отчаяно сериозен.

Сега, само няколко години по-късно, Петте галактики бяха потънали в смут поради откритията, извършени от един съмнителен клиент, от най-младата от всички раси. От делфините.

„О, земянити — помисли си тя, докато вървеше след Робърт към планината Мулун. — Какво направихте?“

Не, това не беше правилният въпрос.

„Какво, о, какво възнамерявате да направите?“

 

 

Същия следобед двамата стигнаха до стръмно поле с плочест бръшлян. Лъскави, широко разлистени растения покриваха склона на хълма като зелени, застъпващи се люспи по хълбока на някакъв огромен заспал звяр. Пътят им към планината беше препречен.

— Чудиш се как ще минем, нали? — попита Робърт.

— Склонът ми изглежда коварен — призна Атаклена. — Сигурно ще трябва да го заобиколим.

Нещо в дъното на ума на Робърт обаче я караше да се съмнява.

— Това са чудесни растения — рече той и приклекна до една от плочките — обърнат наопаки леген, почти два метра в диаметър. Хвана го за ръба, дръпна го силно и Атаклена видя отдолу жилав корен.

— Колонията пъпкува ново поколение плочки на всеки няколко седмици, като всеки пласт застъпва предишния — започна да й обяснява Робърт, докато теглеше нишковидния корен. — През късна есен последните пластове плочки разцъфтяват и стават съвсем тънки. Откъсват се и се понасят с милиони по небето със силните зимни ветрове. Прелестна гледка, повярвай ми — хвърчила във всички багри на дъгата.

— Значи са семена? — попита Атаклена.

— Е, всъщност са носители на спорите. А и повечето от семенниците, които попадат в Сайнд в началото на зимата, са стерилни. Изглежда, плочестият бръшлян разчита на някакво опрашващо животно, изчезнало по време на холокоста на буруралите. Просто още един проблем, с който да се справят екипите за екологично възстановяване. — Робърт сви рамене. — Сега обаче плочките са твърди и здрави. Ще трябва доста да се потрудя с тази.

Робърт извади ножа си и бръкна отдолу да отреже яките нишки. После се зае да подравни грапавата долна страна.

— Ще стане. Баща ти заръча да ти покажа всичко, което мога, за Гарт. Значи трябва да те науча да караш плочест бръшлян.

Робърт стъпи в плочата и й махна да се качи. Тя седна пред него, с колене от двете страни на отрязания корен.

И тогава се случи отново и Атаклена конвулсивно впи пръсти в краищата на плочата.

— Какво става, Клени?

— Отново го кенирам. То е там долу, Робърт. Някъде в гората!

— Какво? Какво има там?

— Съществото, което кенирах по-рано! Нещото, което не беше нито човек, нито шимпанзе! Прилича и на двете, но е различно. И чак пуши от Потенциал! Но… вече изчезна.

Робърт излъчваше нервност.

— Сигурна ли си, че не е било просто някой шим? Тези хълмове са пълни със събирачи на шейшен и работници по консервацията.

Атаклена излъчи глифа паланк, но се сети, че Робърт не може да забележи искрящото над главата й раздразнение и сви рамене, за да изрази приблизително същия нюанс.

— Не, Робърт. Срещала съм много неошимпанзета. Съществото, което усетих, е различно! Мога да се закълна, че не е напълно разумно. Освен това се долавяше чувство на тъга, на скрита мощ…

Внезапно развълнувана, Атаклена се обърна към Робърт.

— Възможно ли е да е някой „гартлянин“? О, нека да побързаме! Може да успеем да се приближим до него!

— И вие тимбримците сте едни! — въздъхна той. — Закъде бързаш? Тъкмо бях решил да те впечатля.

„Момчета! — помисли тя и яростно поклати глава. — Как е възможно да си мислят такива неща, дори на шега?“

— Стига си се шегувал! Да тръгваме!

Той се намести зад нея и Атаклена се облегна на коленете му. Пипалцата й се развяваха около лицето му, но Робърт не се оплака.

— Добре, тръгваме.

Спареният му човешки дъх я докосна, когато той отблъсна плочата и се плъзнаха надолу. Внезапно обаче нещо невидимо ги тръсна и ги запрати във въздуха.

Късметът и тимбримските й инстинкти й помогнаха. Хормоните на стреса се надигнаха, тя рефлекторно сви глава и се запремята като топка, тялото й се превърна в шейна, която се плъзгаше и подскачаше по плочките.

Спря чак на дъното на долината и остана да лежи, докато гийровите ензими я накарат да плати цената за бързите й рефлекси. Дишаше дълбоко и задъхано, горните и долните й бъбреци пулсираха, бореха се с ненадейното претоварване.

И я болеше. Но не можеше да локализира болката. Като че ли беше получила само няколко натъртвания и драскотини. Тогава къде…

Осъзнаването дойде внезапно и тя се изпъна и отвори очи. Болката идваше от Робърт! Нейният земен водач излъчваше заслепяващи вълни на агония!

Тя се изправи и огледа блестящия склон.

Краката на Робърт слабо подритваха изпод пласт широки плочки, Искрящ поток от гореща агония попадна точно върху короната на Атаклена.

Тя коленичи до него.

— Робърт! Боли ли те? Можеш ли да дишаш?

Колко глупаво да задава толкова въпроси! Та той бе почти в безсъзнание!

„Трябва да направя нещо.“ Атаклена извади лазерния нож от ботуша си и започна да реже бръшляна.

Робърт простена нещо неразбираемо. Дясната му ръка беше странно изкривена и около него кипеше толкова силна болка, че Атаклена трябваше да отдръпне короната си, за да не припадне.

Робърт ахна, когато тя отмести последната прогорена плочка от лицето му. Очите му бяха затворени и устата му се движеше, сякаш безмълвно си говореше нещо. А ръката му очевидно беше счупена.

Тя почувства нюансите на някакъв очевидно човешки обичай на самодисциплина, някак си свързан с числа и броене. Навярно беше методът за „самохипноза“, който всички човеци изучаваха в училище. Макар и примитивен, той като че ли донякъде помагаше на Робърт.

„А сега какво?“ — разтревожи се Атаклена. Винаги беше рисковано да се докосва наранен член на друга раса. Липсата на опит беше само част от проблема. Основните й инстинкти за оказване на помощ можеха да са изцяло погрешни за друг вид. От друга страна, някои неща трябваше да са универсални.

„Опитай да спреш изтичането на телесни течности!“

О, ако човеците не бяха толкова крехки!

Атаклена се втурна към раницата на Робърт и потърси радиоапарата. За по-малко от час от Порт Хеления можеше да пристигне помощ, а спасителите щяха да й кажат какво да направи междувременно.

Радиото беше просто, тимбримски модел, но не работеше.

Атаклена свали задния капак. Предавателният кристал липсваше. Тя премигна смаяно.

Бяха отрязани от всякаква помощ. Тя бе съвсем сама.

— Робърт! — Атаклена коленичи до него. — Не мога да ти помогна, ако не ми казваш какво да правя!

Той все още броеше от едно до десет — за хиляден път. Тя заповтаря името му, докато очите му не се фокусираха.

— Аз… мисля, че ръката ми е счупена, Клени… — задъхано каза той. — Помогни ми да отида на сянка… после използвай болкоуспокоителни…

Очите му се подбелиха и той изпадна в безсъзнание. Що за нервна система — да се претоварва от болката и да оставя притежателя си неспособен да си помогне. Вината не беше на Робърт. Той беше смел, но мозъкът му бе изключил.

Разбира се, имаше едно преимущество. Припадъкът заглуши излъчваната агония, така че й беше по-лесно да го изтегли по гъбестото, неравно поле на плочестия бръшлян. Опитваше се да не друса много счупената му ръка.

Едрокост, свръхяк, прекалено мускулест човек!

Донесе раниците и бързо откри комплекта за първа помощ на Робърт. Вътре имаше някакво лекарство, което го беше видяла да използва само преди два дни, когато в пръста му се беше забола треска. Тя щедро намаза раните му с течността.

Робърт простена и леко помръдна. Тя усети как умът му се бори да изплува над болката. Скоро той полуавтоматично започна отново да си шепне числа.

Устните й се движеха, докато четеше англическите инструкции на контейнера с „пяна за плът“, после момичето напръска раните му.

Оставаше ръката — и агонията. Робърт беше споменал опиати. Но кои болкоуспокоителни?

Имаше много малки ампули с четливи надписи на англически и галседем. Но упътванията бяха неясни.

Тя използва логиката си. Лекарствата за спешна помощ трябваше да бъдат опаковани в газови ампули за лесно и бързо прилагане. Извади три подходящи според нея стъклени цилиндърчета и се наведе напред, докато сребристите нишки на короната й не се посипаха по лицето на Робърт. Усети човешката му миризма — спарена и много мъжка.

— Робърт — внимателно прошепна тя на англически. — Зная, че ме чуваш. Трябва ми твоят разум тук и сега.

Очевидно само го разсейваше от самохипнозата, защото усети, че болката му се усилва. Робърт сгърчи лице и започна да брои на глас.

Имаше само един начин да достигне до него и той означаваше да разголи себе си. Това я плашеше, но изглежда, нямаше друг избор.

— Аз… аз съм тук, Робърт. Сподели я с мен.

Отвори се за тесния поток от остра, абстрактна агония — абсолютно нетимбримска и все пак зловещо позната.

„Да си човек наистина е странно.“ — помисли Атаклена и се насочи към центъра на агонията. Потъна в река от болка. Ха! Пак човешка метафора!

Това, от което имаше нужда, бе усунлтлан, защитно поле, което да я пренесе по реката до извора й.

Носещите се призрачни образи като че ли се събраха около нея. Мъглявите фигури се сливаха, материализираха, добиваха форма. Атаклена внезапно откри, че може да си представи, че седи в малка лодка! А в ръцете си държеше гребло.

Това ли беше начинът, по който се проявяваше усунлтлан в човешкия ум? Като метафора?

Удивена, тя започна да гребе срещу течението към жилещия въртоп.

Покрай нея се носеха сенки, тълпяха се и се блъскаха в заобикалящата я мъгла. Първо прелетя някакво изкривено лице. После й се озъби някаква чудата животинска фигура. Повечето от гротескните създания, които зърваше, изобщо не можеха да съществуват в реалната вселена.

Не бе привикнала да си представя мисловните мрежи и й беше нужно известно време, за да осъзнае, че фигурите отразяват спомени, конфликти, емоции.

Толкова много емоции! Атаклена изпита желание да избяга. Можеше да полудее!

Но тимбримското й лябопитство я накара да остане. А също и дългът.

„Толкова е странно“ — помисли си тя, докато гребеше през метафоричното блато. Полузаслепена от носещите се капчици болка, тя зяпна от почуда. О, какво не би дала да е истински телепат и да знае, а не само да предполага какво означават всички тези символи.

Тук имаше толкова много пътища, колкото и във всеки тимбримски ум. Някои от странните образи и усещания й бяха познати. Навярно те отразяваха времената преди нейната раса и тази на Робърт да се научат да говорят — собственият й народ чрез ъплифтиране, а човеците по трудния начин — времената, когато две племена от умни животни бяха водили много сходен начин на живот на диви, много далечни един от друг светове.

Най-странното беше, че виждаше едновременно с два чифта очи. Единият удивено оглеждаше царството на метафорите, а другият, нейният собствен, виждаше лицето на Робърт на сантиметри от своето, под булото на короната й.

Той бързо премигна. Беше престанал да брои. Тя поне разбираше част от това, което ставаше. Но Робърт изпитваше нещо наистина странно. До нея се донесоха кратки полуспомени за неща, едновременно нови и стари.

Атаклена се съсредоточи и оформи изящен глиф — премигващ фар, който светваше и угасваше в резонанс с най-дълбоката хармония на ума му. Робърт ахна и момичето усети, че той протяга ръка, за да го докосне.

Неговото метафорично аз доби форма до нея в малката лодка. В ръцете му също имаше весло. Изглежда, на това равнище нещата просто бяха такива — той дори не попита как се е оказал там.

Заедно преплуваха реката от болка. Трябваше да гребат през вихрен облак от агония. Срещаха препятствия, непредвидени пречки и въртопи, в които странни гласове зловещо шепнеха от мрачните глъбини.

Накрая стигнаха до дълбок вир — центърът на проблема. На дъното му лежеше образ на желязна решетка в каменен под. Ужасни отломки запушваха канала.

Робърт тревожно се отдръпна. Атаклена знаеше, че това трябва да са емоционално натоварени спомени, оформени в страшни фигури на зъби, лапи и подпухнали, ужасни лица. „Как е възможно хората да оставят да се натрупат такива боклуци?“ Беше замаяна и уплашена от грозните живи останки.

„Наричат се неврози — каза с вътрешния си глас Робърт. Значи знаеше какво «гледат» и се бореше със страх, далеч по-ужасен от нейния. — Забравил съм толкова много от тези неща! Нямах представа, че все още са тук.“

Робърт се втренчи във враговете си долу — и Атаклена видя, че много от лицата са изкривени, гневни версии на неговото.

„Това е моя работа, Клени. Много преди Контакта сме научили, че има само един начин да се справиш с каша като тази. Истината е единственото оръжие, което действа.“

Лодката се разклати, когато метафоричното аз на Робърт се обърна и се хвърли в морето от болка.

„Робърт!“

Водата се разпени. Малката лодка започна да потъва и да се издига, принуждавайки я да се хване здраво за ръба на странния усунлтлан. Блестяща, ужасна болка пръскаше навсякъде. А долу, при решетката, се водеше страшна битка.

Във външния свят по лицето на Робърт течеше пот. Атаклена се чудеше още колко време ще издържи той.

Тя колебливо прати образа на ръката си във водата. Прекият допир изгаряше, но тя продължи и достигна решетката.

Нещо сграбчи ръката й! Тя се дръпна, но не успя да се освободи. Едно страховито създание, което носеше отвратителна версия на лицето на Робърт, гледаше към нея с изражение, сгърчено почти до неузнаваемост от някаква извратена похот. Нещото силно я дърпаше и се опитваше да я изтегли в отвратителната вода. Атаклена изкрещя.

Друга сянка се вкопчи в нападателя й. Ръката й се освободи и тя падна назад. Малката лодка започна бързо да се отдалечава! Навсякъде около нея езерото от болка се носеше към канала. Но лодката й се движеше в обратната посока, срещу течението.

„Робърт ме тласка навън“ — осъзна тя. Контактът се стесни, после прекъсна. Метафоричните образи рязко изчезнаха. Атаклена замаяно премига. Беше коленичила върху меката пръст. Робърт държеше ръката й и дишаше през стиснатите си зъби.

— Трябваше да те спра, Клени… Това беше опасно за теб…

— Но ти изпитваш такава болка!

Той поклати глава.

— Ти ми показа къде да я блокирам. Сега… сега мога да се погрижа за невротичния боклук — нали вече знам, че е там… А… а казвал ли съм ти вече, че човек много лесно може да се влюби в теб?

Атаклена рязко се изправи, удивена от думите му, и му показа трите ампули.

— Робърт, трябва да ми кажеш кое от трите болкоуспокоителни ще те облекчи и в същото време ще те остави в съзнание, за да можеш да ми помогнеш!

Той погледна с присвити очи.

— Синята ампула. Отчупи я под носа ми, но внимавай да не вдишаш ти! Не… не зная как ще ти повлияят параендорфините.

Атаклена счупи ампулата и от нея излезе малък гъст облак. Приблизително половината изчезна при следващото вдишване на Робърт. Останалата част бързо се разпръсна.

С дълбока треперлива въздишка тялото на земянита се отпусна. Той отново вдигна поглед към нея. Очите му блестяха.

— Не зная дали мога да остана още дълго в съзнание. Но почти си струваше… да споделя ума си с теб.

В аурата му сякаш затанцува проста, но изящна версия на цунур’тцун. Атаклена за миг се изненада.

— Ти си много странно същество, Робърт. Аз…

Тя замълча. Цунур’тцун… той вече беше изчезнал, но момичето не можеше и да си представи да кенира този глиф. Как ли се беше научил Робърт да го прави?

Атаклена кимна и се усмихна. Характерното за човеците движение дойде от само себе си, сякаш подсъзнателно.

— Току-що си помислих същото, Робърт. Аз… аз също смятам, че си струваше.