Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (113)

111.
Фибен

— Всеблаго, как мразя церемониите!

Забележката му докара сръгване в ребрата.

— Стига си шавал, Фибен. Целият свят гледа!

Той въздъхна и направи усилие да стои изправен. Не можеше да не си спомни за Саймън Левин и за последния път, когато заедно бяха стояли мирно почти на същото място. „Някои неща никога не се променят“ — помисли си той. Сега Гейлит беше тази, която го сбутваше, за да се опита да изглежда важен.

Защо всички, които го обичаха, непрекъснато се опитваха да поправят стойката му?

— Щом са искали клиентите им да изглеждат изящни, да бяха ъплифтирали… Ох!

Лактите на Гейлит бяха определено много по-остри от тези на Саймън. Ноздрите на Фибен се разшириха и той ядосано изсумтя. Гейлит, в добре ушитата си нова униформа, може би се радваше, че е тук, но беше ли питал някой него дали иска проклетия медал? Не, разбира се, че не. Никой никога не го питаше за нищо.

Най-после трижди проклетият тенанински адмирал завърши мънкащата си, отегчителна проповед за добродетелите и традицията. Последваха слаби ръкопляскания. Дори Гейлит изглеждаше облекчена, когато едрият галактянин се върна на мястото си. Уви, толкова много други като че ли искаха да държат речи.

Кметът на Порт Хеления, завърнал се от интернирането си на островите, похвали юначните градски въстаници и предположи, че неговият заместник шим би трябвало по-често да ръководи делата в кметството. Това му донесе енергични аплодисменти… и навярно още няколко шимски гласа на следващите избори, цинично си помисли Фибен.

Кот*Кин’3, Екзаминаторът на Института по Ъплифт, резюмира договора, подписан неотдавна от Коулт от страна на тенанините и от легендарния адмирал Алварес от страна на клана на Земята. Според споразумението видът, наричан преди „горили“, отсега нататък щеше да поеме по дългото приключение на разумността. На новите галактически граждани — вече широко известни като Расата клиент, която избра — щеше да бъде дадена под наем планината Мулун за петдесет хиляди години. Сега те наистина бяха „гартляни“.

В замяна на техническа помощ и угарен горилски генетичен материал от Земята могъщият клан Тенанин се задължаваше да защитава земянитската колония Гарт плюс други човешки и тимбримски колониални планети. Те нямаше да се намесват пряко в настоящите конфликти със соросите, тандуанците и други фанатични кланове, но като притъпяваха натиска на тези фронтове, щяха да позволят на отчаяно необходимата помощ да стигне до родните светове.

А самите тенанини вече не бяха врагове на шегаджийско-вълконския съюз. Дори само този факт си струваше силата на огромните горили.

„Направихме каквото можахме, че и повече“ — помисли си Фибен. До този момент беше изглеждало, че огромното мнозинство от галактянските „умерени“ просто ще стоят настрани и ще оставят фанатиците да правят каквото си искат. Сега вече имаше някаква надежда „очевидно неизбежните приливи на историята“, за които се твърдеше, че били обрекли на гибел всички вълконски кланове, да не се разглеждат като чак толкова неудържими. Съчувствието към онеправданите бе нараснало в резултат от събитията на Гарт.

Дали наистина имаше възможност за спечелване на съюзници и за погаждане на още номера, Фибен не можеше да предскаже. Но бе съвсем сигурен, че окончателният резултат ще се реши на хиляди парсеци разстояние оттук. Навярно на самата стара майка Земя.

Думата взе Меган Онийгъл и Фибен разбра, че най-после е дошло време да свършват с най-неприятната част от сутринта.

— … ще се окаже истинска загуба, ако не се поучим от изтеклите месеци. В края на краищата каква е ползата от тежките времена, ако не ни направят по-мъдри? За какво дадоха живота си нашите скъпи герои?

Планетарният координатор се закашля и старомодните й бележки върху хартия зашумоляха.

— Ние ще предложим промяна в системата на изпитание, от чиито недостатъци се възползваха враговете. Ще се стремим да използваме възможностите на новата Библиотека за благото на всички. И определено ще обслужваме и поддържаме съоръженията на Церемониалната могила за деня, когато мирът бъде възстановен и тя може да бъде използвана за истинската си цел, за отпразнуването на статуса, който расата Пан аргоностес толкова много заслужава. И най-важното, ние ще използваме губруанските репарации, за да финансираме възобновяването на нашата основна работа тук на Гарт: предотвратяването на гибелта на крехката екосистема на тази планета, като използваме добитите си с труд познания, за да спрем бавното падане надолу и да върнем този наш осиновен дом към присъщата му функция — функцията да отглежда прекрасното разнообразие на видовете, извор на всякакъв разум. Повечето от тези планове ще бъдат поставени на публично обсъждане през следващите седмици. — Меган вдигна поглед от записките си и се усмихна. — Но днес ние имаме още една задача, приятното задължение да почетем онези, които ни направиха горди. Онези, които направиха възможно днес да стоим тук свободни. Това е нашият шанс да им изкажем благодарността и обичта си.

„Наистина ли ме обичаш? — мислено запита Фибен. — Тогава ме пусни на воля.“

— Наистина — продължи координаторът. — За някои от нашите граждани шими признателността за техните постижения няма да завърши с края на живота им или дори с мястото им в историческите книги, а ще продължи с почитта, с която се отнасяме към техните наследници, бъдещето на тяхната раса.

От лявата му страна Силви се наведе напред достатъчно, за да погледне през Фибен към Гейлит, застанала отдясно. Двете се спогледаха и се усмихнаха.

Фибен въздъхна. Поне беше убедил Кордуейнър Апелб да държи в тайна проклетото му повишение в бяла карта! Голямо добро щеше да му свърши, няма що! Шимитата със зелен и син статус от цяла Порт Хеления вече го преследваха. А Гейлит и Силви изобщо не му помагаха. Защо, по дяволите, се бе оженил за тях в края на краищата, ако не за да го закрилят! Фибен изсумтя. Голяма закрила! Подозираше, че двете интервюират и преценяват кандидатките.

Два вида можеха да произхождат от един и същ клан или дори от една и съща планета, но винаги щеше да има основни принципи, по които да се различават. Нали и човеците отпреди Контакта се бяха различавали поради чисто културни причини. Ще рече, въпросите на любовта и възпроизводството при шимите трябваше да се основават на собственото им сексуално наследство, много отпреди Ъплифта.

И все пак у Фибен имаше достатъчно човешки качества, за да се изчерви, когато си помисли на какво щяха да го подложат тези двете, след като бяха станали толкова близки приятелки. „Как се оставих да попадна в такъв капан?“

Силви срещна погледа му и сладко му се усмихна. Той усети, че дланта на Гейлит се плъзва в неговата.

„Е — с въздишка призна той. — Може би няма да е чак толкова зле.“

В момента четяха имена и извикваха горе заслужилите, за да получат медалите си. Но известно време Фибен усещаше само едно: че той, Гейлит и Силви, са застанали заедно, а останалата част от света е просто илюзия. Всъщност въпреки външния си цинизъм се чувстваше доста добре.

Робърт Онийгъл се изправи и пристъпи към подиума, за да получи медал. Изглежда, се чувстваше много по-удобно в униформата си, отколкото Фибен. Шенът гледаше човешкия си приятел. „Трябва да го попитам кой е шивачът му.“

Робърт бе запазил брадата си, тялото му бе наякнало от тежкия планински живот. Той вече не беше юноша. Всъщност изглеждаше от главата до петите като герой от книгите.

„Глупости — изсумтя от отвращение Фибен. — Ще трябва да направим главите с туй момче ние. И да му дръпна един тупаник. Та да не вярва на всичко, дето го пише по вестниците.“

Майката на Робърт, от друга страна, изглеждаше видимо остаряла по време на войната. През последната седмица Фибен постоянно я бе виждал да гледа с някакво недоверие високия си загорял син, който се движеше с гъвкавостта на пантера. Тя като че ли се гордееше с него, но в същото време беше и объркана, сякаш феите бяха отнесли собственото й дете и на негово място бяха оставили друго.

„Това се нарича порастване, Меган.“

Робърт отдаде чест и се обърна, за да се върне на мястото си. Когато мина пред Фибен, лявата му ръка направи бързо движение, което на езика на знаците означаваше едно-единствено нещо. Хубаво нещо.

„Бира!“

Фибен понечи да се засмее, но почти се задави, понеже и Силви, и Гейлит се обърнаха и го изгледаха строго. Нямаше значение. Бе добре да знае, че Робърт се чувства като него. Дори войниците на Нокътя май бяха за предпочитане пред тези церемониални глупости.

Робърт се върна на мястото си до лейтенант Лидия Маккю, чиито собствени нови отличия блестяха на гърдите на лъскавата й туника. Жената от морската пехота стоеше изправена и внимателно следеше церемонията, но Фибен виждаше онова, което бе невидимо за сановниците и тълпата — как търка коляното си в крака на Робърт.

Бедният Робърт се мъчеше да запази самообладание. Е, да, мирът си имаше трудности. В известен смисъл войната бе по-проста.

Фибен насочи вниманието си към една малка група хуманоиди — стройни двукраки същества с леко лисичи лица, обкръжени от нежно развяващи се точно над ушите им пипалца. Тимбрими. Лесно разпозна Ютакалтинг и Атаклена. И двамата бяха отклонили всички почести и награди. Народът на Гарт трябваше да изчака с издигането на каквито и да било паметници, докато двамата не си заминеха. Тази сдържаност в известен смисъл беше тяхната награда.

Дъщерята на посланика беше премахнала много от лицевите си и телесни промени, направени, за да прилича повече на човек. В момента водеше тих непринуден разговор с млад тимбрим, за когото Фибен предполагаше, че може да се нарече красив от нейна гледна точка.

Човек би могъл да си помисли, че двамата младежи — Робърт и неговата извънземна съпруга — са напълно готови да се върнат в собствените си общества. Всъщност Фибен подозираше, че сега всеки от тях е много по-свободен по отношение на другия пол, отколкото преди войната.

И все пак…

Беше ги видял за кратко заедно по време на един от безкрайната поредица дипломатически приеми. Главите им бяха съвсем близо една до друга и макар да не разговаряха, Фибен бе сигурен, че вижда или усеща нещо да кръжи в пространството между тях.

Независимо дали за в бъдеще щяха да са съпрузи, или любовници, беше ясно, че Атаклена и Робърт винаги ще продължават да споделят нещо, на каквото и разстояние да ги разделеше Вселената.

Силви се върна на мястото си, след като получи собствената си награда. Роклята не можеше съвсем да скрие закръгления й корем. Още една промяна, с която Фибен трябваше да привикне съвсем скоро.

Гейлит прегърна Силви и после на свой ред пристъпи към подиума. Този път ръкоплясканията и аплодисментите бяха толкова продължителни, че Меган Онийгъл трябваше да направи знак за тишина.

Но когато Гейлит заговори, думите й не бяха онзи възвишен победен химн, който тълпата очевидно очакваше.

— Животът не е справедлив — каза тя. Мърморенето на публиката утихна, а Гейлит огледа събралите се, сякаш се взираше във всекиго поотделно. — Всеки, който твърди, че е така, или дори само че така би трябвало да бъде, е глупак или нещо още по-лошо. Животът може да бъде жесток. Номерата на Ифни могат да бъдат капризни игри на шанс и случайност. Или хладните уравнения ще ви повалят, ако допуснете дори една грешка в космоса, или пък ще ви прегазят, ако слезете от тротоара в неподходящ момент и се опитате прекалено бързо да догоните автобуса… Това не е най-прекрасният от всички възможни светове. Защото ако беше така, щеше ли да има някаква логика? Тирания? Беззаконие? Дори еволюцията, този извор на разнообразието и сърце на природата, често е безчувствен процес, в който единствено смъртта може да породи нов живот. — Гейлит поклати глава. — Не, животът не е честен. Вселената не е справедлива. И все пак… и все пак, и да не е справедлив, животът поне може да бъде красив. Огледайте се. Вижте този прекрасен, тъжен свят, който е наш дом. Взрете се в Гарт!

Церемонията се провеждаше на възвишенията точно на юг от новия филиал на Библиотеката, на ливада с изглед във всички посоки. На запад се виждаше Силмарско море, чиято сиво-синя повърхност беше обагрена от петна растителен живот и бе осеяна с разпенените следи на подводни същества. Отгоре беше синьото небе, изчистено от последната зимна буря. Островите блестяха на утринните слънчеви лъчи като далечни вълшебни царства.

На север от ливадата се извисяваше бежовата кула на филиала на Библиотеката — хранилището на древното познание. Новозасадени дървета от две десетки планети леко се полюляваха на галещия огромния монолит ветрец.

На изток и на юг, отвъд водите на Аспинал Бей, се простираше долината Сайнд, вече започнала да напъпва с първите зелени филизи, които изпълваха въздуха с пролетни аромати. А в далечината се извисяваше планина Мулун, напомняща на заспал титан, готов да отхвърли от раменете си зимната снежна наметка.

— Собственият ни нищожен живот, нашият вид и дори нашият клан са ужасно важни за нас, но какво представляват те за всичко това? За този развъдник на творението? Именно за него си струваше да се борим. Защитата на всичко това — Гейлит махна с ръка към морето, небето, долината и планините, — ето в какво се състои нашият успех. Ние, земянитите, знаем по-добре от останалите колко несправедлив може да бъде животът. Навярно от времето на Прародителите няма друг клан, който да разбира това толкова добре. Нашите любими човешки патрони едва не унищожиха нашата още по-любима Земя, преди да се научат на мъдрост. Шимите, делфините и горилите са само част от онова, което е щяло да бъде загубено, ако те не са били помъдрели навреме.

Гласът й стана съвсем тих.

— Както преди петдесет хиляди години са изчезнали истинските гартляни, преди изобщо да имат възможността да премигнат удивено към нощното небе и за пръв път да се запитат каква ли е тази светлина, която проблясва в ума им.

Гейлит поклати глава.

— Да, приятели. Борбата за защита на Потенциала продължава от много еони. Тя не свършва дотук. Всъщност възможно е никога да не свърши.

Когато Гейлит слезе от трибуната, отначало настъпи само продължителна, зашеметена тишина. Последвалите аплодисменти бяха разпокъсани и неспокойни. Но когато се върна в прегръдките на Силви и Фибен, Гейлит леко се усмихваше.

— Каза им го — прошепна й той.

После неизбежно дойде и неговият ред. Меган Онийгъл прочете списък на постиженията му, който очевидно беше минал под секирата на някой редактор, за да скрие колко мръсни, смърдящи и изцяло основани на чист късмет бяха те. Прочетено на глас по този начин, всичко му изглеждаше непознато. Фибен изобщо не си спомняше да е правил и половината от нещата, които му се приписваха.

Не знаеше защо е избран да излезе последен. Навярно от чиста злоба. Да излезе след думите на Гейлит си беше чисто самоубийство.

Меган го извика. Омразните обувки едва не го накараха да се спъне, докато се приближаваше към подиума. Той отдаде чест на планетарния координатор и се опита да се изпъне, когато тя го закичи с някакъв лъскав медал и с отличителните знаци на запасен полковник от Гартските сили за отбрана. Аплодисментите на тълпата, особено на шимите, накараха ушите му да пламнат и стана дори още по-зле, когато, следвайки инструкциите на Гейлит, Фибен се ухили и махна с ръка към камерите.

„Добре, значи мога да понасям възхищение. В малки дози.“

Меган му посочи трибуната и Фибен излезе напред. Беше си приготвил някаква реч и си я носеше в джоба, но след като чу Гейлит, реши, че ще е най-добре просто да им каже едно „благодаря“ и да се разкара.

Като се мъчеше да намести микрофона, той започна:

— Искам да ви кажа само едно нещо и то е… ООХ!

Защото внезапно го разтърси електрически ток. Фибен подскочи и се хвана за левия крак, но сега пък нов удар засегна дясното му стъпало! Шенът нададе пронизителен крясък и хвърли поглед надолу. Лек син проблясък се протягаше изпод подиума и към двата му крака. Фибен изпищя и подскочи — и незнайно как се озова върху дървената катедра.

Беше се задъхал и му трябваха няколко секунди, за да отдели паническия рев в ушите си от истеричните овации на тълпата. Премигна, разтърка очи и зяпна.

Шимите се бяха накачили по сгъваемите си столове и размахваха ръце, подскачаха и виеха. Дори редиците на бляскавата почетна стража на милицията се тресяха. Човеците също се смееха и бясно ръкопляскаха.

Фибен погледна онемял към Гейлит и Силви и гордостта в очите им му обясни какво си мислят за всичко това.

„Мислят си, че това е речта, която съм им приготвил!“ — осъзна той.

И като се замисли, разбра колко съвършен наистина е номерът. Беше разредил напрежението и идеално показваше какво означава отново да има мир.

„Само че не съм го измислил аз, по дяволите!“

После видя тревожното лице на негово превъзходителство кмета на Порт Хеления. „Не! Следващия път не излизам на никакви трибуни. Кой ли ми натресе това?“

Огледа тълпата и забеляза, че едно същество реагира различно и изобщо не е изненадано. То се отличаваше рязко от всички, отчасти поради широко раздалечените си очи и развяващите се пипалца, но и поради прекалено човешкото си изражение на едва сдържан смях.

А имаше и нещо друго, някакво нищо, което Фибен някак си усещаше, че е там и че се носи над развяващата се корона на смеещия се тимбрим.

Шенът въздъхна. И ако погледите можеха да осакатяват, на най-добрите приятели и съюзници на Земята щеше да им се наложи веднага да пратят на Гарт нов посланик.

А когато и Атаклена му намигна, това само потвърди подозренията му.

— Много смешно — язвително промърмори Фибен под носа си, като в същото време беше принуден отново да се ухили и да помаха на аплодиращите тълпи. — Страшно смешно, Ютакалтинг.