Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (11)

9.
Ютакалтинг

Ютакалтинг знаеше, че не е разумно да чака още много. И все пак остана с библиотекарите. Наблюдаваше опитите им да се сдобият с още ценни подробности, преди най-после да стане време да си ходят.

Техниците човеци и неошимпанзета работеха съсредоточено, внимателно и ефикасно. Въпреки това точно под повърхността можеше да се усети някакво вълнение, някакъв едва сдържан страх.

Неканен, в бледия блясък на короната му се оформи рититийс. Глифът обикновено се използваше от тимбримските родители, за да успокоят уплашените си деца.

„Те не могат да те видят“ — каза на рититийса Ютакалтинг. И все пак глифът упорито остана, като се опитваше да успокои изпадналите в беда.

От друга страна, тези хора не бяха деца. Човеците знаеха за Великата библиотека едва от два земни века, но преди това бяха имали хиляди години своя собствена история. Все още можеше да им липсва галактическото лустро и отраканост, но това понякога беше преимущество. Рядко обаче.

Под сводестия каменен таван се извисяваше петметров сив монолит, украсен със светещи спирални знаци — символ на Великата библиотека от три милиарда години. Компютрите пълнеха кристални информационни кубове с данни.

Наистина, този филиал на Библиотеката — клас „К“ — беше малък: съдържаше само еквивалента на хиляда пъти по всички книги, написани от човеците преди Контакта, оскъдно количество в сравнение с пълния филиал на Библиотеката на Земята или с централния сектор на Танит.

И все пак, когато Гарт бъдеше завладян, тази сграда също щеше да падне в ръцете на нашественика.

По традиция това не би трябвало да има никакво значение. Предполагаше се, че Библиотеката остава открита за всички, дори и за страни, сражаващи се за територията, на която тя се намира. В моменти като този обаче не беше разумно да се разчита на такива тънкости. Силите на колониалната съпротива възнамеряваха да изнесат всичко, което можеха, като се надяваха по-късно да използват информацията по някакъв начин.

„Оскъдна част от друга оскъдна част.“ Разбира се, те правеха това по негово предложение, но Ютакалтинг беше искрено удивен, че човеците толкова енергично бяха възприели идеята му. В края на краищата, защо трябваше да си правят труда? Какво можеха да постигнат с тези повърхностни познания?

„Опразването“ на планетарната Библиотека служеше на неговите цели, но също потвърждаваше мнението му за земните хора. Те просто никога не се предаваха. Още една причина, поради която смяташе земянитите за възхитителни.

Тайната причина за този хаос — неговата собствена шега, — поради която беше настоял за изхвърлянето и разместването на няколко конкретни мегафайла, лесно бе останала незабелязана насред цялата бъркотия. Всъщност очевидно никой не видя нищо, когато той бързо свърза собствения си куб към огромната Библиотека, изчака няколко секунди и после отново прибра в джоба си малкото саботажно устройство.

Готово. Вече нямаше какво да прави тук, освен да гледа вълконите, докато чака колата си.

В далечината се чу виенето на сирената на космодрума оттатък залива — съобщаваше за аварийното кацане на още един осакатен беглец от космоса. Бяха чули сирената само на няколко пъти. Вече всички знаеха, че са оцелели само малцина.

Трафикът се състоеше предимно от отлитащи самолети. Мнозина обитатели на континента вече бяха отлетели към островите в Западното море, където все още живееше огромното мнозинство от земянитското население. Правителството се готвеше за собственото си евакуиране.

Над развяващите се пипалца се оформи цунур’тцун, в който отекваше страхът на мъжете и шимите.

Да, всички ние се надяваме да оцелеем, защото ни остават да направим, да видим или кенираме още толкова много неща…

Чрез Силт — куриера на мъртвите, за които си спомнят — отдавна починалата му съпруга все още го гълчеше и се пресягаше от отвъдния живот, за да му каже, че дъщеря им би трябвало да си е у дома, където прелестните й връстници все още могат да я спасят от изолираността й.

Може би беше така. Но Ютакалтинг вярваше в собствената си рецепта за странната им дъщеря.

Едно дребно неуниформено женско неошимпанзе — шими — застана пред Ютакалтинг, поклони се и почтително скръсти ръце пред себе си.

— Да, госпожице? — първи заговори Ютакалтинг, както изискваше протоколът. Макар че беше патрон, който разговаряше с клиент, той великодушно използва учтивата архаична форма на обръщение.

— В-ваше превъзходителство. — Дрезгавият глас на шимито леко трепереше. Навярно за пръв път разговаряше с извънземен. — Ваше превъзходителство, планетарен координатор Онийгъл прати съобщение, че подготовката е завършена и пита дали бихте искали да присъствате на развихрянето на вашата… на нейната програма.

Очите на Ютакалтинг се раздалечиха още повече от удивление, набръчканата козина между веждите му се изпъна. Неговата „програма“ едва ли заслужаваше това име. По-точно беше да се нарече непочтена шега с нашествениците.

Дори Меган Онийл не знаеше какво всъщност бе намерението му. Това беше необходимо, но разбира се, жалко. Защото дори да се провалеше — което беше вероятно — пак щеше да си струва смеха. А този смях можеше да помогне на приятелката му през мрачните времена, които й предстояха.

Срещата приключи бързо. Бойните флоти приближаваха орбита и скоро се очакваше да кацнат на планетата. Меган Онийгъл вече беше евакуирала по-голямата част от правителството и малкото си останали сили в по-безопасни райони.

Ютакалтинг пресметна, че всъщност имат още малко време. Нашествениците нямаше да кацнат, докато не излъчеха своето обръщение. Правилата на Института за цивилизована война го изискваха.

Разбира се, сега, когато Петте галактики бяха обхванати от смут, много пътуващи сред звездите кланове караха по бързата процедура и не зачитаха традицията. Но в този случай съблюдаването на благопристойността нямаше да коства на врага нищо. Той вече беше победил. Оставаше му само да окупира територията.

Освен това битката в космоса беше показала нещо. Вече беше ясно, че враговете са губруанци.

На човеците и шимите на тази планета не им предстоеше приятно време. Кланът губру беше сред най-злите мъчители на Земята още от времето на Контакта. Въпреки това птицеподобните галактяни педантично държаха на правилата. Поне според собствените си твърдения.

Меган беше останала разочарована, когато той отхвърли предложението й за прехвърлянето му в някое безопасно убежище. Но Ютакалтинг си имаше свой собствен кораб. И имаше още работа, за която трябваше да се погрижи тук, в града. Посланикът се сбогува с координатора с обещанието да се срещнат скоро.

Скоро! Толкова превъзходно смела дума. Една от многобройните причини, поради които ценеше англическия, беше чудесното безредие на вълконския език!

Край филиала на Библиотеката по пътя към тимбримското посолство Ютакалтинг видя рядко срещана гледка — високопоставен космат тенанин в светлината на уличните лампи.

— Моля, спрете — изведнъж каза той.

Пред каменната сграда на Библиотеката тихо бръмчеше спряла въздушна кола. В светлината от вдигнатия й купол се очертаваше няколко фигури. Пет от тях очевидно принадлежаха на неошимпанзета, а две по-дълги бяха на иннини — приличаха на високи бронирани кенгура. Последната — на техния работодател и патрон, се извисяваше над всички.

Щом излезе от колата си, Ютакалтинг чу висок глас, пълен с гърлени съскащи звуци.

— Ната’кл гуум’ф? Верайч’сш хууман’влеч! Ниттаро К’Англий!

Шимпанзетата поклатиха глави, объркани и очевидно уплашени. Явно нито едно от тях не говореше галактически шест. И все пак, когато огромният тенанин тръгна напред, дребните земянити препречиха пътя му. Кланяха се ниско, но решително отказваха да го пуснат да мине.

Едрият галактянин рязко спря, когато видя Ютакалтинг, и премина на галактически седем — говореше през процепите за дишане.

— А! Ютакалтинг, аб-Калтмур аб-Брма аб-Кралнит ул-Титлал! Виждам те!

Ютакалтинг би познал едрия надут Коулт дори в град, претъпкан с тенанини. От друга страна, протоколът не изискваше използването на пълното наименование на вида при случайни срещи. Но сега Ютакалтинг нямаше друг избор, така че отвърна любезно:

— Коулт, аб-Уъртл аб-Кош аб-Рош аб-Тоттуун аб-Пеймин ул-Раммин ул-Иннин ул-Олумйнин, и аз те виждам.

Всяко „аб“ означаваше една от расите патрони, от които произхождаше кланът Тенанин, назад във времето чак до най-старата жива днес раса. „Ул“ предхождаше името на всички клиенти, които бяха ъплифтирали самите тенанини. През последната мегагодина народът на Коулт бе много зает. Непрекъснато се хвалеха с дългото си видово име.

Тенанините бяха идиоти.

— Ютакалтинг! Ти си опитен в този долнопробен език, който използват земянитите. Моля те, обясни на тези невежи, полуъплифтирани същества, че искам да мина! Трябва да използвам филиала на Библиотеката и ако не се отстранят, ще бъда принуден да накарам господарите им да ги накажат!

— Те просто изпълняват задълженията си, пратеник Коулт. Когато Библиотеката е изцяло заета с дела, засягащи отбраната на планетата, за кратко е допустимо достъпът да се ограничи само до наемателите.

— Бебета — тихо промърмори Коулт на неясен диалект на галактически дванайсет — навярно без да съзнава, че Ютакалтинг го разбира. — Бебета, управлявани от неуправляеми деца, надзиравани от непълнолетни престъпници!

Очите на Ютакалтинг се раздалечиха и пипалата му иронично затрептяха, оформяйки фсу’устурату, което изразяваше състрадание по време на смях.

„Адски добре е, че тенанините имат чувствителността на камък към съпреживяването“ — помисли на англически Ютакалтинг и припряно изтри глифа. Тенанините не бяха от най-отблъскващите сред галактическите кланове. Някои от тях действително смятаха, че постъпките им са от полза за тези, които завладеят.

Беше очевидно кого има предвид Коулт, когато говореше за „престъпници“, безпътно ръководещи клана на Земята. Ютакалтинг изобщо не се обиди.

— Тези бебета карат космически кораби, Коулт — отвърна той на същия диалект за очевидна изненада на тенанина. — Неошимпанзетата може би са най-чудесните клиенти, появили се от половин мегагодина насам… евентуално с изключение на техните братовчеди, неоделфините. Не трябва ли да уважаваме сериозното им желание да изпълнят дълга си?

Гребенът на Коулт се втвърди при споменаването на другата земна раса клиент.

— Тимбримски ми приятелю, да не би да искаш да кажеш, че си чул нещо повече за делфинския кораб? Открит ли е вече?

Ютакалтинг се почувства малко виновен, че си играе с Коулт. Общо взето, той не беше лош тип. Принадлежеше към една малцинствена политическа фракция сред тенанините, която дори на няколко пъти беше отваряла дума за мир с тимбримите. Въпреки това, Ютакалтинг си имаше причини да подбъзне любопитството на колегата си.

— Навярно казах повече, отколкото трябва. Моля те, не мисли повече за това. Сега с тъга трябва да кажа, че наистина се налага да тръгвам. Закъснявам за среща. Желая ти добра сполука и оцеляване в предстоящите дни, Коулт.

Той се поклони по обичайния начин, като патрон към патрон, и се обърна да си върви. Но вътрешно се смееше. Защото знаеше истинската причина, поради която Коулт бе дошъл в Библиотеката. Тенанинът беше тук единствено, за да търси него.

— Почакай! — извика на англически Коулт.

Ютакалтинг се обърна.

— Да, уважаеми колега?

— Аз… — Коулт отново премина на галседем. — Трябва да разговарям с теб относно евакуирането. Може да си чул, че корабът ми е в неизправност. В момента съм лишен от транспорт.

Гребенът на тенанина се люшкаше неспокойно. Дипломацията си е дипломация, но Коулт очевидно предпочиташе да не е в града, когато кацнат губруанците.

— Искам да те помоля… има ли някаква вероятност да обсъдим възможността за взаимопомощ? — попита на един дъх тенанинът.

Ютакалтинг се престори, че сериозно обмисля идеята. В края на краищата неговият вид и този на Коулт в момента официално бяха във война. Накрая кимна.

— Ела в моя кабинет утре около полунощ. И моля те, само с най-необходимия багаж. Корабът ми е малък.