Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (104)

102.
Майор Пратахулторн

Примамката беше невидима. Тя се състоеше от едва проследим поток комплексни молекули, движещи се по сложната дантелена мрежа на растителността на джунглата. Всъщност майор Пратахулторн нямаше как да знае със сигурност, че тя изобщо е там. Чувстваше се неловко да разполага засади по склоновете, надвиснали над поредица малки вирчета в иначе необитаемата горска долина.

И все пак в ситуацията имаше нещо симетрично, почти поетично. Ако този фокус по някаква случайност наистина успееше, тази сутрин той щеше да изпита радостта от битката.

В противен случай офицерът възнамеряваше да изпита удовлетворението да извие един конкретен, строен тимбримски врат, каквито и да бяха възможните последици за кариерата и живота му.

— Фенг! — изръмжа той на един от морските си пехотинци. — Недей да се чешеш. — Капралът бързо провери дали не е изтрил част от монопластовото покритие, което придаваше на кожата му болезнено зеленикав оттенък. Новият материал беше приготвен набързо с надеждата да блокира хемоглобиновия резонанс, който врагът използваше, за да засича земянити под горския покров. Разбира се, разузнаването можеше изцяло да греши по този въпрос. Пратахулторн разполагаше само със съобщенията на шими и на онази проклета тим…

— Майоре! — прошепна някой. Беше войникът неошимпанзе, който, изглежда, се чувстваше още по-неудобно в зеленикавата си козина. Правеше му бързи знаци от едно високо дърво. Пратахулторн го разбра и направи вълнообразен жест и в двете посоки.

„Е — помисли си той, — от някои от тези местни шими стават доста добри партизани, признавам.“

Поредица от звукови бомби разлюля листака навсякъде около него, последва пронизителният вой на приближаващи се въздушни машини. Те се спуснаха в тясната долина на равнището на върховете на дърветата, като следваха хълмистия терен с точността на компютърното управление. В точно определения момент Войниците на Нокътя и техните бойни роботи се изсипаха от дългите транспортери, за да паднат спокойно в горичката.

Дърветата се отличаваха само с едно — със своя глад за определени характерни химически вещества, доставяни им от търгуващите лиани. Само че сега лианите им бяха доставили и нещо друго. Нещо, източено от земянитски вени.

— Почакайте — прошепна Пратахулторн. — Почакайте големите.

Скоро усетиха ефекта на приближаващи гравитатори, и то в голям мащаб. Над хоризонта се появи губруански боен кораб, носещ се спокойно на неколкостотин метра над земята.

Цел, за която си струваше да пожертват каквото и да е. Досега проблемът им беше как да разберат предварително къде ще има такава. Ракетохвъргачките бяха чудесно, но трудно подвижно оръжие. Трябваше да бъдат разполагани предварително. А изненадата бе от огромно значение.

— Почакайте — промърмори той, когато огромният кораб се приближи. — Не ги плашете.

Долу Войниците на Нокътя вече цвъртяха стъписано, защото не ги очакваше никакъв враг, нито дори цивилни шими, които да заловят и да пратят горе за разпит. Всеки момент някой от войниците сигурно щеше да открие истината. И все пак майор Пратахулторн настояваше:

— Почакайте още само минутка, докато…

Някой от шимите артилеристи явно беше загубил търпение, защото от възвишенията от отсрещната страна на долината изведнъж блесна мълния. След миг още три лъча се сляха в едно. Пратахулторн се наведе и покри главата си с ръце.

Доста време измина преди да могат да видят какво е станало. Навсякъде се носеха облаци прах и песъчинки. После въздухът се проясни и сред повалените дървета и разкъсаните лиани видяха обгорения, заравнен участък, над който бе кръжал губруанският боен крайцер.

Пратахулторн се ухили и изстреля сигнална ракета — знак за атака.

Няколко от приземилите се машини на врага бяха разбити от вълната на свръхналягане. Три обаче се издигнаха и се насочиха към местата, откъдето бяха изстреляни ракетите. Но пилотите им не знаеха, че сега си имат работа със земянитски морски пехотинци. Бе удивително какво могат да постигнат пленените саблепушки, попаднали в съответните ръце. Скоро още три горящи останки димяха на дъното на долината.

Долу шимите се хвърлиха в атака и битката стана много по-лична — кървав двубой с лазерни и сачмени пушки, с арбалети и лъкове.

А когато се стигна до ръкопашен бой, Пратахулторн разбра, че са спечелили.

„Не мога да оставя това на местните“ — помисли си той. Така че се присъедини в преследването през гората, докато губруанският ариергард яростно се мъчеше да прикрие бягството на оцелелите.

По-късно шимите разказваха историята така: брадата бледозелена фигура с набедрена превръзка се прехвърляла сред дърветата и пресрещала въоръжени до зъби Войници на Нокътя само с нож и гарота. Изглежда, нямало начин да бъде спрян и наистина, нищо живо не му устояло.

Спрял го само някакъв повреден боен робот, върнат в състояние на частично функциониране от веригата си за самовъзстановяване и навярно направил логична връзка между окончателния провал на губруанските сили и това страшно същество, на което битката сякаш доставяла огромно удоволствие.

Майор Пратахулторн си отиде както бе желал, с горчива усмивка, вкопчил пръсти в перната шия, задушил още едно омразно същество, което не принадлежеше на света, на който, според него, би трябвало.