Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (90)

88.
Гейлит

Беше й все по-трудно да вярва, че това наистина има значение. И причината за унинието й не бе просто изтощението от дългия тежък ден или бремето от всички тези объркани шими, които разчитаха на нея да ги води напред и нагоре през лабиринта от все по-сложни изпитания.

Не се дължеше и на постоянното присъствие на Желязната хватка. Вярно, дразнеше я да вижда, че с лекота издържа тестове, на които други, по-добри шими се проваляха, но не чак толкова. Като втори избраник на Спомоществувателя той вървеше точно зад нея с вбесяващо самодоволна усмивка.

Не я безпокояха много и самите изпити. По дяволите, та те бяха най-приятната част от деня! Кой беше този древен човешки мъдрец, който бе казал, че най-чистото удоволствие и най-великата сила във възхода на човечеството е радостта на сръчния майстор от занаята му? Съсредоточена, Гейлит можеше да се дистанцира от света, от Петте галактики, от всичко освен от предизвикателството да покаже уменията си. Под повърхността на всички кризи и мрачни въпроси за чест и дълг винаги стоеше чистото чувство на удовлетворение, когато завършеше някоя задача, и тя разбираше, че се е справила добре, още преди екзаминаторите от Института да й го кажат.

Не, не тестовете я безпокояха. Онова, което я тревожеше, бе засилващото се подозрение, че в края на краищата е взела неправилно решение.

„Трябваше да откажа да участвам“ — помисли си тя.

О, логиката си оставаше същата като преди. По протокол и според всички правила губруанците я бяха поставили в положение, при което тя просто нямаше избор — за свое собствено добро и за благото на своята раса и клан.

И все пак тя знаеше, че са я използвали. Това я караше да се противи.

През последната седмица на заниманията си в Библиотеката тя постоянно беше задрямвала пред екраните. Сънищата й винаги бяха тревожни и представяха птици, държащи заплашителни уреди. Виждаше образите на Макс, Фибен и толкова много други, които размътваха мислите й всеки път, щом се стреснеше и се събудеше.

После настъпи Денят и тя облече робата си почти с чувство на облекчение, че най-после всичко приближава своя край. Но какъв край?

Слабо шими излезе от павилиона на последния тест, изтри чело с ръкава на сребристата си туника и уморено се приближи към Гейлит. Микаела Нодингс беше обикновена начална учителка и имаше само зелена карта, но се бе оказала по-адаптивна и издръжлива, отколкото доста шими със сини карти, които вече се спускаха по самотната спирала надолу. Гейлит изпита дълбоко облекчение, когато видя приятелката си все още сред кандидатите. Протегна се и я подхвана под ръка.

— Едва не ме скъсаха на този, Гейлит — каза Микаела. Ръката й трепереше.

— Не се отделяй от мен, Микаела — каза Гейлит и изтри потните кичури на спътничката си. — Ти си моята сила. Не бих могла да продължа, ако ти не беше тук.

В кафявите очи на Микаела проблесна нежна благодарност, примесена с ирония.

— Ти си лъжкиня, Гейлит. Много мило от твоя страна, но ти не се нуждаеш от никого от нас, камо ли от мен. Какъвто и тест да издържа аз, ти профучаваш през него като вихър.

Разбира се, това не бе абсолютно вярно. Гейлит беше разбрала, че изпитите, предложени от Института по Ъплифт, са градирани по някакъв начин, за да се прецени не само интелигентността на шима, но и колко усилия полага. Естествено Гейлит превъзхождаше повечето от другите по образованост, а навярно и по коефициент на интелигентност, но с всеки следващ етап собствените й тестове също ставаха все по-трудни.

Друг шим — условник по прякор Невестулката — излезе от павилиона и се приближи до мястото, където го чакаше Желязната хватка заедно с трети член на тяхната банда. Всъщност и тримата условници изглеждаха спокойни и самоуверени. Желязната хватка забеляза погледа на Гейлит и й намигна. Тя бързо се извърна.

От павилиона излезе последният шим, поклати глава и каза:

— Дотук беше.

— Ама, професор Симинс!…

Той сви рамене и Гейлит въздъхна. В това просто нямаше никаква логика. Имаше нещо нередно. Образовани шими се проваляха и все пак тестовете не бяха отхвърлили главорезите на Желязната хватка.

Разбира се, Институтът по Ъплифт можеше да преценява „напредъка“ по-различно, отколкото воденият от човеците клан на Земята. Желязната хватка, Невестулката и Стоманеният лост в края на краищата бяха интелигентни. Галактяните може би не разглеждаха различните недостатъци на характера на условниците като чак толкова ужасни и отвратителни, колкото изглеждаха на земянитите.

Но не, това изобщо не беше причината, разбра Гейлит, докато заедно с Микаела минаха покрай оставащите двайсетина шими и отново тръгнаха напред. Гейлит усещаше, че зад цялата тази работа трябва да се крие нещо друго. Условниците просто бяха прекалено наперени. Те някак си знаеха, че има някаква измама.

Това бе невероятно. Предполагаше се, че Галактическите институти са безукорни. Но ето на! Имаше нещо гнило. Какво ли можеше да се направи?

Когато приближиха до следващия пункт — ръководен от закръглен ципест сороски инспектор и шест робота, — Гейлит се огледа и забеляза, че почти всички пъстро облечени наблюдатели — галактяните, които не бяха свързани с Института, а бяха пристигнали да гледат и да се занимават с неофициална дипломация — бяха изчезнали. Все още можеха да се видят неколцина, но и те бавно се спускаха по склона на изток, сякаш привлечени от нещо интересно.

„Разбира се, те няма да си направят труда да ни кажат какво става“ — болезнено си помисли тя.

— Добре, Гейлит — въздъхна Микаела. — Давай. Събери им очите.

— Ей сега ще ги шашна, Мики — въздъхна Гейлит.

Желязната хватка й се ухили, но Гейлит не му обърна внимание, а се поклони на сороса и се подложи на вниманието на роботите.