Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (85)

83.
Фибен

Галактяните не му обръщаха абсолютно никакво внимание. Очевидно не благоволяваха да го различат от другите, пратени да помагат при събиране на реколтата, или от специалистите, отново започнали да се връщат в няколко от станциите за екологично управление.

Фибен беше разговарял с неколцина от тях, повечето негови стари познати. Те му разказаха как са дали клетва в замяна на свободата си и неголяма подкрепа за възобновяване на работата си. Нямаше много за правене, разбира се, тъй като наближаваше зимата. Но поне отново имаше програма и губруанците, изглежда, бяха доволни да ги оставят да си вършат работата на спокойствие.

Всъщност нашествениците бяха заети другаде. Действителното средоточие на галактянската дейност беше на югозапад, към космодрума.

„И към церемониалния обект“ — напомни си Фибен. Не знаеше какво ще бъде участието му в малко вероятното събитие, заради което пътуваше към града. Какво щеше да стане, ако просто отидеше право в неугледната къща, която по-рано беше негов затвор? Дали Сюзеренът на Благопристойността щеше да го приеме?

Ами Гейлит?

Щеше тя ли изобщо да бъде там?

Бе решил да опита да влезе в столицата по същия път, по който я беше напуснал — през стената. В края на краищата, ако беше станало веднъж, защо да не стане и втори път? Във всеки случай, не гореше от желание да се среща с подчинените на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

Това го съблазняваше. Някак си обаче той разбра, че веднъж е имал късмет. Но да повтори бе просто глупост.

Така или иначе, не му бе писано да избира. След един завой се оказа право пред губруански стражеви пост. Два бойни робота от сложен модел сякаш изобщо не го забелязваха.

— Виж ти — каза Фибен. Ако бяха програмирани да стрелят, щом го забележат, той изобщо нямаше да успее да ги види. А те не правеха нищо.

Май наистина имаше примирие.

 

 

Стражевият пост при градската порта беше същият. Фибен се наслаждаваше, като караше Войниците на Нокътя да приемат поклона му. Спомни си част от онова, на което го бе научила Гейлит за галактическия протокол. Да получи злобното потвърждение на поклона си от клиентите квакуанци беше жизненоважно. А от губруанците — просто възхитително.

Това също очевидно означаваше, че Сюзеренът на Благопристойността се държи. Че все още не се е предал.

Фибен остави куп сепнати шими по пътя си, докато яздеше Тайхо в галоп по задните улички на Порт Хеления. Един-двама му извикаха, но в този момент той нямаше друга мисъл, освен да бърза към мястото на доскорошното си затворничество.

Когато пристигна обаче, завари желязната порта отворена и неохранявана. Стражевите глобуси бяха изчезнали от каменната стена. Остави Тайхо да пасе в запуснатата градина и отблъсна настрани няколкото парашута на плочест бръшлян, които висяха като гирлянди по отворената врата.

— Гейлит! — извика Фибен.

Пазачите условници също ги нямаше. Вятърът навяваше парцали прах и парчета хартия, които влизаха през отворената врата и се търкаляха по коридора. Когато стигна до стаята, която беше споделял с Гейлит, Фибен спря.

Вътре беше истинска каша.

Повечето от мебелите все още бяха тук, но скъпата аудиосистема и холостената бяха изтръгнати, несъмнено от заминаващите си условници. От друга страна, Фибен видя личния си инфокладенец да стои точно там, където го бе оставил през онази нощ.

Гейлит я нямаше.

Той провери в килера. Повечето от дрехите им все още висяха там. Очевидно не си бе приготвила багажа. Шенът извади бляскавата церемониална роба, дадена му от служителите на Сюзерена. Копринената тъкан беше гладка като стъкло и мека.

Робата на Гейлит липсваше.

— О, Всеблаго — простена Фибен и се спусна обратно по коридора. Отне му само секунда, за да се метне на седлото и да пришпори Тайхо.

Представляваха странна гледка, галопирайки по тихите, почти пусти улици, но малцина видяха бясната езда, докато двамата най-после не стигнаха до оживеното пристанище.

Като че ли всички шими в града бяха тук. Те се трупаха по кея — кипяща маса от кафяви тела, облечени в есенни анораци.

Добре, че Фибен не ходеше пеш. Тайхо наистина беше извънредно полезен — пръхтеше и разблъскваше с муцуна зяпащите шими. От висотата на седлото си Фибен почти веднага успя да разбере каква е причината за вълнението им.

Нови блестящи кули се извисяваха на върха на отсрещното плато, където се намираше колониалният космодрум. Лъскавите монолити изобщо не приличаха на губруанските транспортни кораби или на огромните им кълбовидни бойни машини. Те напомняха на искрящи островърхи кули — пики, издигащи се високо и дръзко, знак на вяра и традиция, по-древна от живота на Земята.

Мънички светлинки се издигаха от високите космически кораби — докарали галактянски сановници според Фибен — и се понасяха на запад, към дъгата на залива, после се спускаха в спирала над Саут Пойнт. Изглежда, всички в Порт Хеления усещаха, че там става нещо особено.

Фибен мина с Тайхо през тълпата до края на централния кей. Там верига от шими с овални значки задържаше зрителите. „А, ето я пак милицията — помисли си шенът. — Щом е станало ясно, че на условниците не може да се разчита, губруанците е трябвало да възстановят гражданските власти.“

Един шен с лента на капрал на ръкава хвана оглавника на Тайхо и извика:

— Хей, приятел! Не можеш… — После премигна. — Ифни! Ти ли си, Фибен?

Беше Барнаби Фултън, един от шимите, участвали в организацията на Гейлит в града.

— Здравей, Барнаби — каза Фибен. — Не сме се срещали от въстанието в долината. Радвам се да видя, че все още се чешеш.

Сега, когато вниманието беше привлечено към него, шени и шимита започнаха да се побутват и тихо да си шепнат. Той чу, че повтарят името му. Двама-трима докоснаха тежките хълбоци на Тайхо или крака на Фибен, сякаш за да се убедят, че всичко това е действителност.

Барнаби полагаше видими усилия да запази хладнокръвие като Фибен.

— Винаги щом ме засърби, Фибен. Ама нали трябвало да си там? — Той посочи оттатък пристанището. — Други пък казваха, че те хванали и те отвели към хълмовете. Трети…

— И какво казваха третите?

Барнаби преглътна.

— Че са ти видели сметката.

— Хм — отбеляза Фибен. — Знаеш ли, май всички са прави.

Барнаби се огледа, после тихо заговори:

— Виж, Фибен, в града има доста шими, които… е, които започнаха да се организират отново. Трябваше да положа клетва, когато получих отново значката си, но мога да съобщя на професор Оукс, че си се върнал. Сигурен съм, че ще иска да се срещнете довечера…

Фибен поклати глава.

— Няма време. Трябва да стигна дотам. — Той посочи към блестящите космически кораби.

— Не знам, Фибен. Има стражеви шамандури. Не дават на никой да припари.

— Направили ли са нещо на някого?

— Е, не. Поне аз не съм видял. Но…

Фибен пришпори коня.

— Благодаря, Барнаби. Това е всичко, което исках да знам.

Милиционерите се дръпнаха и Фибен продължи, докато стигна края на вълнолома, където току-що бе пристанала мъничка рибарска лодка.

Преметна крак през седлото и скочи на земята.

— Добре ли се отнасяш към животните? — попита Фибен сепнатия моряк. Той кимна и Фибен му подаде юздите на Тайхо. — Тогава да се разменим. — Скочи на борда и продължи: — Прати сметката за разликата на Сюзерена на Благопристойността.

Зашеметеният шим само го гледаше.

Фибен запали двигателя и остана доволен от гърления му рев.

— Отблъсни ме — рече той, после се усмихна. — И благодаря. Грижи се добре за Тайхо!

Рибарят премигна. Май вече беше решил да се ядоса. Но неколцина шими, последвали Фибен, се скупчиха около него и един му зашепна нещо в ухото. Рибарят се ухили, побърза да развърже лодката, хвърли въжето на кърмата и каза:

— Късмет!

Фибен им махна и потегли към шамандурите. Чувстваше, че го наблюдават хиляди очи.

„Всеблаго, наистина ли знам какво правя?“ Дотук беше действал почти автоматично, но сега разбра, че вече не е в свои води. Какво се надяваше да постигне като тръгваше по този път? Какво щеше да прави? Да провали церемонията? Той погледна към извисяващите се космически кораби оттатък залива.

Това ли му беше работата — да си пъха полуъплифтирания нос в делата на същества от велики и древни кланове? Единственото, което щеше да постигне, бе да посрами себе си, а навярно и цялата си раса.

— Трябва да помисля за това — промърмори той и когато наближи шамандурите, включи двигателя на празен ход. После се сети колко много шими го гледат.

„Моят народ. А… а трябваше да го представлявам.“

Зачуди се какво ли биха си помислили всички, ако знаеха, че само преди дни е малтретирал и помогнал за отвличането на един от собствените си патрони, при това негов законен командир. Истински представител на расата!

„Гейлит няма нужда от такива като мен. Сама ще се оправи по-добре.“

Завъртя руля и мина точно пред една от белите шамандури.

Отблизо тя не изглеждаше особено нова — всъщност даже беше корозирала. Но кой бе той, та да преценява?

Фибен премигна при тази мисъл. Сега пък доста преувеличаваше!

Загледа се в шамандурата и устните му бавно се дръпнаха назад. „Защо… защо вие, лъжливи кучи синове…“

Отново остави двигателя на празен ход, затвори очи, притисна с ръце слепоочията си и се опита да се съсредоточи.

„Захващам се с нова страшна преграда… като онази в града. Но тази е по-гъвкава! Тя си играе с чувството ми за собствената ми нищожност. Злоупотребява със смирението ми.“

Фибен отвори очи, отново погледна шамандурата и се ухили.

— Какво смирение бе? — попита той на глас, засмя се, включи двигателя и завъртя руля. Насочи се към бариерата и нито се поколеба, нито се вслуша в съмненията, които машините се опитваха да натъпчат в главата му.