Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (82)

80.
Робърт

Кръвта му пееше.

Той се изправи на върха на самия гръбнак на Мулун. Зад него, откъм север, планините продължаваха на изток в постепенно удебеляваща се лента и на запад към морето, където преминаваха в архипелаг от високи острови.

Беше му отнело ден и половина тичане, за да стигне дотук от пещерите, и сега младежът видя пред себе си местността, която все още предстоеше да пресече, за да стигне целта си.

Дори не беше сигурен как ще открие онова, което търсеше! Инструкциите на Атаклена бяха толкова неясни, колкото и собствените й впечатления за това къде да го прати.

Пред него се простираха още планини, които остро се спускаха към сиво-кафявата степ, отчасти скрита в мъгла. Преди да стигне до тези равнини той щеше отново да се изкачва и спуска по тесни пътеки, по които бяха стъпвали само няколко десетки крака, дори и в мирно време. Робърт навярно беше първият, пристигнал по този път от избухването на войната.

Най-трудната част от пътя обаче бе зад гърба му.

 

 

Тази нощ Робърт спа в покрита с мъх ниша край едно изворче. Сънищата му бяха бавни и тихи.

Спокойствието му се дължеше на тишината на мрежата на съпреживяване след месеците, прекарани в гълчавата на дъждовната гора. Човек можеше да кенира надалеч в пусти земи като тези — дори със сетива, груби като неговите.

И за пръв път не се усещаше присъствието на птицеподобните. Той беше защитен от губруанците, а по същия начин и от човеците и шимите. Самотата бе странно усещане.

Тази особеност не изчезна със светлината на зората. Робърт напълни манерката си от изворчето и отпи голяма глътка, за да притъпи глада си. После отново затича.

Спускането по стръмния склон беше уморително, но километрите бързо оставаха назад. Преди слънцето да измине половината път до зенита си, около него се бе ширнала високата степ. Той тичаше и опипваше местността. Скоро се увери, че тези простори крият странни същества.

Само да можеше да открива по-точно местоположението на обектите с кениране! Навярно точно тази неточност беше попречила на човеците изобщо да развият собствените си груби способности.

„Вместо това сме се съсредоточили върху други неща.“

На Земята, пък и сред някои заинтригувани галактяни, често се играеше една игра. Тя се състоеше в опити да се реконструират легендарните „изчезнали патрони на човечеството“, полумитичните междузвездни пътешественици, хипотетично започнали ъплифтирането на човешките същества навярно преди петдесет хиляди години и сетне тайнствено заминали, оставяйки работата „по средата“.

Разбира се, имаше неколцина дръзки еретици — дори сред галактяните, — които твърдяха, че старите земянитски теории са наистина верни, че някак си е било възможно една раса да се ъплифтира сама… да развие пътуващ сред звездите разум и да се изтегли сама за косата от мрака в познанието и зрелостта.

Но даже на Земята повечето вече смятаха тази идея за остаряла. Патроните ъплифтираха клиентите, които по-късно на свой ред ъплифтираха нови предразумни. Това беше и винаги бе бил пътят още от дните на Прародителите.

Наистина, нямаше почти никакви следи. Които и да бяха патроните на човечеството, те бяха скрили добре следите си, и с основание. Раса патрон, изоставила клиента си, биваше дамгосвана и обявявана извън закона.

И все пак играта на догадки продължаваше.

Някои кланове патрони се изключваха, защото никога не биха избрали за клиент всеяден вид. Други не можеха да живеят на Земята, дори и за кратко — поради гравитацията, атмосферата или множество други причини.

Повечето бяха съгласни, че това не би могъл да е клан, който да вярва в специализирането. Някои ъплифтираха клиентите си с много специфични цели. Институтът по Ъплифт изискваше всяка нова разумна раса да е в състояние да управлява космически кораби, да взима решения и да разсъждава логично и да е способна някой ден сама да получи статус на патрон. Но Институтът определяше съвсем малко други ограничения по отношение на нишите, за които клиентните видове можеха да бъдат пригодени. Някои бяха предопределени да се превърнат в изкусни майстори, други във философи, трети в могъщи войнски касти.

Но тайнствените патрони на човечеството трябва да бяха генералисти. Защото Човекът-животно беше изключително гъвкаво същество.

Да, и въпреки цялата прехвалена гъвкавост на тимбримите, имаше някои неща, които дори тези майстори на приспособяването не можеха и да си помислят да сторят.

„Като това“ — помисли си Робърт.

Ято птици изригна във въздуха във вихър от размахващи се крила, когато Робърт тичешком премина през мястото, където се хранеха. Малки плашливи същества усетиха тътена от приближаването му и се хвърлиха да търсят убежище.

Стадо животни, дългокраки и бързоноги като малки сърни, се впуснаха в бяг и лесно се отдалечиха от него. По случайност избягаха на юг, в посоката, която следваше той, така че младежът тръгна след тях. Скоро вече приближаваше мястото, където бяха спрели.

Стадото за пореден път побягна и се отдалечи, после пак спокойно спря да пасе.

Слънцето се беше издигнало високо. Настъпваше това време на деня, когато всички животни в равнината, и преследвачите, и жертвите, обикновено търсеха убежище от жегата. Там, където нямаше дървета, те проравяха в почвата тесни тунели, за да открият по-хладни пластове, и лягаха на сянка, за да изчакат пламтящото слънце да се плъзне на запад.

Но този ден едно същество не спря, а продължи да напредва. Псевдосърните ужасено побягнаха, когато Робърт отново се приближи. Този път спряха задъхани на един малък хълм и недоверчиво го загледаха.

Нещото на два крака просто продължаваше да се приближава!

Стадото неспокойно се раздвижи. Предчувстваше беда.

И отново се впусна в бяг.

Потта лъщеше като масло по почернялата кожа на Робърт.

Лъкът беше на гърба му — младежът дори и не мислеше да го използва. Под обедното слънце той тичаше ли, тичаше. „Англичани — помисли си Робърт. — И апахи… и банту… и толкова много други…“

Човеците бяха свикнали да мислят, че онова, което толкова ги отличава от другите членове на животинското царство на Земята, е мозъкът им. И наистина, оръжията, огънят и речта ги бяха направили господари на родната им планета много преди изобщо да чуят за екология или за задължението на по-висшите видове да се грижат за онези, които са по-малко способни да разбират. През безбройните тъмни хилядолетия разумните, но невежи мъже и жени бяха използвали огън, за да изкарват цели стада мамути, ленивци и много други видове от убежищата им и да убиват стотици заради месото на две-три от тях. Бяха застреляли милиони птици, та с перата им да украсят дамите си. Бяха изсичали цели гори, за да отглеждат опиум.

Да, разумът в ръцете на невежи деца беше опасно оръжие. Но Робърт знаеше една тайна.

„Всъщност ние не сме имали нужда от целия този мозък, за да властваме над нашия свят.“

Той отново приближи до стадото и макар че гладът го караше да бърза, младежът се наслаждаваше на красотата на местните същества. Те несъмнено ставаха все по-бързи с всяко следващо поколение. Вече бяха почти колкото своите предшественици, които буруралите бяха изтребили. И някой ден може би щяха да запълнят празните ниши. Дори сега тези животни бяха много по-бързи от човека.

Бързината беше едно. Но издръжливостта бе съвсем друг въпрос. Когато се обърнаха, за да избягат отново, Робърт видя, че около устите им има петна пяна. Езиците им бяха увиснали и гръдните им кошове се надигаха и спадаха в бързо темпо.

Слънцето прежуряше. Потта избиваше по тялото му, изпаряваше се и охлаждаше кожата му. Робърт продължи напред.

„Оръдията на труда, огънят и речта ни дадоха излишъци. Те пък ни дадоха онова, от което се нуждаехме, за да поставим началото на културата си. Но дали това е било единственото, което сме имали?“

Песен беше започнала да се надига в мрежата от фини синуси зад очите му, в течността, която овлажняваше мозъка му, за да го предпази от усиления, изтощителен бяг. Сърцето му пулсираше в равномерен басов ритъм. Сухожилията на краката му бяха като изпънати, жужащи тетиви… като струни на цигулка.

Вече можеше да усети миризмата им; гладът усилваше атавистичния му трепет. Той се постави на мястото на плячката си и по някакъв странен начин изпита удовлетворение, каквото не бе изживявал никога досега. Беше жив.

Почти връхлетя върху една сърна, която се беше стоварила в изнемога. Майки и техните еленчета запремигваха в тъпа изненада, когато той претича покрай тях, без да ги погледне. Бе определил целта си и излъчи прост глиф, за да каже на другите да се отпуснат, да се отстранят, докато той преследва едрия мъжки елен начело на стадото.

„Ти си — помисли си той. — Ти си живял добре, предал си своите гени. Видът ти вече не се нуждае от теб, не толкова, колкото аз.“

Навярно предците му наистина бяха използвали сетивото си на съпреживяване много повече от съвременния човек. Защото сега той откри истинската му функция. Младежът кенираше усилващия се страх на елена, докато спътниците му един по един оставаха настрани. Еленът се хвърли в отчаян изблик на бързина и отскочи далеч напред. Но после трябваше да си почине, нещастно задъхан, да се опита да се поохлади, докато гледаше как Робърт се приближава.

Цялото в пяна, животното се обърна, за да избяга отново.

Сега бяха само двамата.

Гимелай пламтеше. Робърт се носеше напред.

Малко по-късно той измъкна ножа от канията. Дори и това оръжие избра неохотно. Онова, което го накара да използва него, вместо голите си ръце, беше съпреживяването с плячката му и чувството му за милост.

 

 

След няколко часа — стомахът му вече не къркореше настойчиво, Робърт почувства първите просветвания на следата. Беше поел на югозапад, в посоката, която Атаклена се надяваше, че ще го доведе до целта му. Той засенчи очи от късния следобеден блясък и се вгледа напред. После ги затвори и се протегна с друго сетиво.

Да, нещо беше достатъчно близо, та да го кенира.

Робърт пое напред бежешком, придържайки се към следите, които идваха и си отиваха, понякога хладни и разумни, понякога диви като елена, споделил живота си с него съвсем наскоро.

Когато следите станаха съвсем ясни, Робърт се оказа пред огромен гъсталак от грозни трънливи храсти. Скоро слънцето щеше да залезе и той нямаше да е в състояние да преследва повече нещото, излъчващо тези вибрации, не и сред гъстите бодливи храсти. Във всеки случай не искаше да „ловува“ това същество. Искаше да разговаря с него.

Беше сигурен, че съществото вече го усеща. Робърт спря, затвори очи и излъчи прост глиф, който се метна наляво, после надясно и накрая изчезна в гъсталака. Оттам се разнесе шумолене.

Две тъмни, блестящи очи премигнаха срещу него.

— Добре — тихо каза той. — Моля те, излез. Можем да си поговорим.

Последва моментно колебание. После от храсталака се измъкна дългорък шим, доста космат, с гъсти вежди и тежка челюст. Беше мръсен и съвсем гол.

По тялото му имаше петна — Робърт бе сигурен, че са от спечена кръв, и то не от незначителните драскотини на шима. „Е, ние сме братовчеди в края на краищата. А вегетарианците не оцеляват дълго в степта.“

Почувства, че косматият шим не бърза да срещне погледа му, и не настоя.

— Здравей, Йо-Йо — тихо и с искрена нежност каза той. — Изминах дълъг път, за да донеса съобщение за твоя работодател.