Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (69)

67.
Фибен

Очи… очи… очи навсякъде около него. Въртяха се и танцуваха, блестяха в мрака и му се подиграваха.

Появи се слон — вървеше през джунглата, събаряше всичко по пътя си и тръбеше; очите му бяха пламнали, червени. Шимът се опита да избяга, но животното го хвана, вдигна го с хобот и го понесе, като го друсаше, разтърсваше и трошеше ребрата му.

Искаше да каже на слона вече да го изяде или стъпче… само да свърши с всичко това! След малко обаче започна да свиква. Болката заглъхна и се превърна в болезнено пулсиране, а друсането се установи в постоянен ритъм…

 

 

Първото нещо, което осъзна, беше, че дъждът някак си не уцелва лицето му.

Лежеше по гръб върху нещо, което усещаше като трева. Навсякъде около него тътнеше бурята, вече поотслабнала. По краката и тялото му се сипеше вода. И все пак нито капчица не падаше върху носа и устата му.

Фибен отвори очи, за да види защо… и как така е останал жив.

На фона на неясно светлеещите облаци се очертаваше силует. Недалеч се стовари мълния и за миг освети лицето, надвесило се над неговото. Силви загрижено го гледаше и държеше ръката му в скута си.

— Къде… — Но от устата му излезе само грак. Като че ли гласът му беше изчезнал. Смътно си спомни епизода с крясъците и воя към небето… Сигурно затова гърлото толкова го болеше.

— Навън сме — каза Силви точно толкова високо, колкото да я чуе в дъжда. Фибен премигна. „Навън ли?“

Успя да вдигне глава и се огледа.

На фона на бурята беше трудно да види нещо. Но все пак успя да различи смътните очертания на дървета и ниски хълмове. Обърна се наляво. Силуетът на Порт Хеления не можеше да се сбърка, особено извиващата се линия мънички светлинки по губруанската ограда.

— Но… но как се добрахме дотук?

— Пренесох те — кратко отвърна тя. — Не беше в много добра форма за разходка сред като разби стената.

— Разбил съм стената?

Тя кимна. В очите й блестеше светлина.

— Мислех си, че съм виждала танци на мълнията, Фибен Болгър. Но този счупи всички рекорди. Кълна се. Ако доживея до деветдесет години и имам стотина почтителни внуци… пак не знам дали ще мога да им разкажа за това така, че да ми повярват.

Постепенно започна да му се прояснява. Спомни си гнева, яростта си от това, че е стигнал толкова близо и все пак е толкова далеч от свободата. И изпита срам, че се е поддал така на беса, на животинското в себе си.

„Бяла карта, а?“ Фибен изсумтя, разбирайки колко глупав е бил Сюзеренът на Благопристойността да избере шим като него за такава роля.

— Трябва да съм се побъркал за известно време.

Силви го докосна по лявото рамо. Той потръпна, сведе очи и видя ужасно изгаряне. Странно, като че ли не го болеше толкова, колкото десетките по-малки рани и натъртвания.

— Ти се подигра с бурята, Фибен — тихо каза тя. — Предизвика я да дойде при теб. И когато тя дойде… ти я накара да изпълни заповедта ти.

Фибен затвори очи. „О, Всеблаго. Пак тези тъпи, суеверни глупости.“

И все пак част от него, дълбоко в душата му, изпита задоволство. Сякаш тази негова част наистина вярваше, че е имало причина и следствие, че е направил точно това, което описваше Силви!

— Помогни ми да седна.

Хоризонтът се залюля и пред очите му заплуваха кръгове. После светът спря и Фибен й даде знак да му помогне да се изправи.

— Трябва да си починеш, Фибен.

— Когато стигнем Мулун — отвърна той. — Сигурно скоро ще се зазори. А и бурята няма да трае вечно. Хайде, ще се облегна на теб.

Тя преметна здравата му ръка през рамото си и по някакъв начин успяха да станат.

— Знаеш ли — каза той, — ти си силно малко шими. Хм. Носила си ме през целия път дотук, а?

Тя кимна и го погледна. В очите й блестеше одевешната светлина. Фибен се усмихна.

— Добре — рече той. — Адски добре.

С накуцване те заедно поеха на изток към смръщените хълмове.