Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (6)

4.
Робърт

Слънчевите лъчи намираха процепи в покрова на гората и обагряха в блестящи краски сумрачната пътека. Яростните зимни вихри бяха отслабнали преди няколко седмици, но вцепеняващият вятър все още напомняше за онези дни и разнасяше влагата от дъжда, валял през нощта. Отвсякъде капеше.

В планината, надвиснала над долината Сайнд, беше тихо, дори прекалено тихо. За един емпат не беше необходимо много време да разбере, че това е тъжно място. Меланхоличен свят.

Именно тази тъга беше довела тук земянитите. Историята още не бе написала последната си глава на Гарт, но планетата вече беше в списъка на умиращите светове.

— Нали знаеш, че лианите могат да се дресират? — попита Робърт Онийгъл.

Намръщеното лице на Атаклена изглеждаше почти човешко, въпреки прекалено раздалечените й овални очи и неземния, изпъстрен със златисти точици зелен цвят на огромните й ириси. Леко извитата й изящна челюст и ъгловатите й вежди правеха изражението й малко иронично.

— Робърт, сигурно не искаш да кажеш, че са предразумна форма на живот, нали? Разбира се, има някои автотрофични, софонтни раси, но тази растителност не показва необходимите признаци. Във всеки случай… — Атаклена се съсредоточи и се намръщи още повече. Пипалцата над ушите й потрепваха като опипващи сребристи нишки. — Във всеки случай не усещам от тях никакви емоционални излъчвания.

Робърт се усмихна.

— Не, разбира се. Нямах предвид, че притежават потенциал за ъплифт или дори нервна система. Те просто са горски растения. Но в тях наистина се крие тайна. Ела, ще ти покажа.

Атаклена кимна — още един човешки жест, който можеше и да е естествено тимбримски, и се изправи с гъвкаво, грациозно движение.

Това, че тимбримите бяха млекопитаещи, си личеше по очертанието на горните й гърди, предизвикателно очебийни, макар и скрити под финия й ловен костюм. От училище Робърт знаеше, че Атаклена има още два чифта, а също и нещо като двуутробна торбичка. Но сега те не се виждаха. В момента момичето имаше по-скоро човешки, отколкото извънземен вид.

— Добре, Робърт. Обещах на баща си, че ще извлека максималното от това принудително изгнание. Покажи ми чудесата на тази планета.

Робърт се зачуди какво ли си мисли момичето. Възможно ли беше да знае колко много го бе очаровала, откакто бяха напуснали Порт Хеления? Надяваше се да не е така. Чувствата му бяха такива, че не бе сигурен дали изобщо желае да си ги признае.

Пълзящите растения бяха гъсто преплетени фиброзни нишки с възлести изпъкналости приблизително на всеки половин метър. Събираха се от най-различни посоки над тясното открито пространство в гората. Робърт отмести една от многоцветните плетеници и показа на Атаклена, че всички завършват в малко вирче с кехлибарен оттенък.

После й обясни.

— Тези езерца се откриват из целия континент и всяко от тях е свързано с другите посредством тази огромна мрежа от лиани. Те играят жизненоважна роля в екосистемата на дъждовната гора. До вирчетата, в които лианите вършат работата си, не растат никакви други храсти.

— А защо вирчето е оцветено така? Да не би във водата да има някакви други съставки?

— Да, точно така. Ако разполагахме със средства за анализ, бих могъл да те водя от езерце на езерце и да ти покажа, че във всяко се наблюдава леко свръхналичие на определен елемент или химическо вещество. Като че ли лианите оформят мрежа между гигантските дървета и пренасят от дадена област хранителни вещества, налични в големи количества, в други райони, където те липсват.

— Търговско споразумение! — Гребенът на Атаклена разцъфна в едно от малкото чисто тимбримски изражения които Робърт беше сигурен, че разбира. За пръв път, откакто бяха напуснали заедно града, я виждаше толкова очевидно развълнувана.

Зачуди се дали в момента момичето не работи върху „глиф на съпреживяване“ — онази чудата форма на изкуство, която някои човеци се кълняха, че усещат, и даже че се били научили да я разбират по малко. Робърт знаеше, че в процеса някак си участват мъхнатите пипалца на тимбримската корона. Веднъж, докато придружаваше майка си на дипломатически прием, той беше забелязал нещо, което трябваше да е глиф — носещ се, както изглеждаше, над гребена на тимбримския посланик Ютакалтинг.

Това бе странно, бързо отминаващо усещане — сякаш беше зърнал нещо, доловимо единствено с крайчеца на окото и скриващо се всеки път, когато се опитваше да фокусира погледа си върху него. Оттогава се чудеше дали изобщо е имало нещо, или всичко е плод на въображението му.

— Връзката, разбира се, е симбиотична — рече Атаклена. Робърт премига. Тя говореше за лианите, естествено.

— Аха, права си. Лианите поемат хранителни вещества от огромните дървета и в замяна пренасят такива, каквито корените на дърветата не могат да извлекат от бедната почва. Освен това прочистват токсините и ги отвеждат на голямо разстояние. Вирчетата като това служат за банки, в които лианите се събират, за да складират и разменят важни химични вещества.

— Невероятно! Това наподобява егоистичния търговски модел на разумните същества. И предполагам, че е логично и растенията да прилагат този метод, поне някъде. Мисля, че кантенците може да са започнали така, преди линтенските градинари да ги ъплифтират и да ги присъединят към пътуващите сред звездите.

Тя вдигна поглед към Робърт.

— Каталогизиран ли е този феномен? Предполагаше се, че з’тангите са проучили Гарт от името на Галактическите институти преди планетата да бъде предадена на вас, човеците. Изненадана съм, че изобщо не съм чувала за подобно нещо.

Робърт се поусмихна.

— Естествено в з’тангският доклад до Великата библиотека се споменава за това свойство за химичен трансфер на лианите. Част от трагедията на Гарт се състоеше в това, че мрежата като че ли беше на ръба на пълния колапс преди Земята да наеме планетата. И ако това наистина се случи, половината континент ще се превърне в пустиня. Но з’тангите са пропуснали нещо извънредно важно. Те като че ли изобщо не са забелязали, че лианите много бавно се движат из гората и търсят нови минерали за дърветата приемници. Гората, като активна търговска общност, се адаптира. Тя се променя. Съществува действителна надежда, с подходящо подбутване тук-там, мрежата да се превърне в основа за възстановяването на планетната екосистема. В такъв случай можем да успеем да извлечем и нелоша печалба, като продадем метода на различни страни.

Беше очаквал да й стане приятно, но Атаклена пусна коренчетата да паднат в кехлибарената вода и каза хладно:

— Сякаш се гордееш с това, че си хванал една толкова внимателна и разумна по-стара раса като з’тангите в грешка, Робърт.

— Я почакай малко. Аз…

— Кажи ми, да не би вие, човеците, да възнамерявате да скриете тази информация и да се наслаждавате на интелигентността си всеки път, когато раздавате части от нея? Или пък ще се перчите с нея и ще разгласявате нашир и надлъж онова, което всяка разумна раса вече знае — че Великата библиотека не е и никога не е била съвършена?

Робърт трепна. Стереотипният тимбрим, както си го представяха повечето земянити, беше адаптивен, разумен и често закачлив. Но в момента думите на Атаклена звучаха по-скоро като на някоя раздразнителна, упорита млада жена.

Наистина някои земянити отиваха прекалено далеч в критиката си към галактянската цивилизация. Като първата известна „вълконска“ раса за над петдесет мегагодини, човеците понякога се хвалеха прекалено шумно, че са единственият жив днес вид, започнал да пътува в космоса без чужда помощ. Защо трябваше да приемат за аксиома всичко, което можеше да се намери във Великата Библиотека на Петте галактики? Земните популярни медии имаха склонност да насърчават пренебрежителното отношение към извънземните, които обикновено търсеха там нещата, вместо да ги откриват сами.

За насърчаването на тази позиция си имаше причина. Според земните психолози алтернативата би била катастрофален за расата комплекс за малоценност. Гордостта беше жизненоважна за единствения „изостанал“ клан в известната вселена. Тя стоеше между човечеството и отчаянието.

За съжаление, тази позиция отчуждаваше някои видове, които иначе биха могли да се държат приятелски към човечеството.

Но пък от тази гледна точка, беше ли народът на Атаклена чак толкова невинен? Тимбримите също бяха прочути с откриването на вратички в традицията и с това, че са недоволни от наследството на миналото.

— Кога ще се научите вие, човеците, че вселената е опасна, че има много древни и могъщи кланове, които не питаят любов към парвенютата, особено към новодошли, които прибързано правят промени, без да разбират вероятните последствия!

Робърт разбра истинската причина за избухването на Атаклена. Изправи се и избърса ръцете си.

— Виж, нито един от двама ни в действителност не знае какво става в момента в галактиката. Но едва ли е по наша вина, че един управляван от делфини космически кораб…

— „Стрийкър“.

— … че „Стрийкър“ случайно е открил нещо странно, нещо пропуснато през всички еони. Всеки би могъл да се натъкне на него! По дяволите, Атаклена! Та ние дори не знаем какво са открили! Когато са били чути за последен път, корабът им е бил преследван от трансферния пункт Моргран към Ифни знае къде от двайсет различни флоти, и всички те са се биели помежду си за правото да го заловят.

Робърт сви юмруци. В края на краищата, винаги е неприятно, когато вселената заплашва да се стовари отгоре ти, но пък още по-лошо беше това, че събитията, предизвикали проблема, се развиваха на килопарсеци разстояние, сред незнайни мъгляви червени звезди.

Покритите с тъмни клепки очи на Атаклена срещнаха ли това с шимпанзетата „пан“ и делфините „турсиопс“ още преди Контакта с пътуващите сред звездите извънземни. И по този начин човечеството несъзнателно беше наподобило модела, властвал над Петте галактики в продължение може би на три милиарда години.

По традиция подчинените раси служеха на патроните си хиляда или повече века, докато договорът не ги освободеше да търсят свои собствени клиенти. Малко галактически кланове вярваха или разбираха каква свобода бяха дали хората на делфините и шимите на Земята. Трудно бе да се каже точно какво биха направили неоделфините от екипажа на „Стрийкър“, ако за заложници бъдеха взети човеци. Но това очевидно нямаше да попречи на извънземните да опитат. Далечни наблюдателни постове вече бяха потвърдили най-лошото: бойните флоти вече настъпваха към Гарт. А те с Атаклена стояха тук и си приказваха.

— Кое си струва повече, Робърт — меко попита Атаклена, — онази сбирщина древни и негодни космически кораби, които се предполага, че са открили неоделфините… изоставени кораби, които нямат съвсем никаква стойност за толкова млад клан като вашия? Или вашите светове с техните ферми, паркове и орбитални градове? Не мога да разбера логиката на вашия Земен съвет, заповядал на „Стрийкър“ да пази тайната си, когато вие и клиентите ви сте толкова уязвими!

Робърт нямаше какво да отговори. Когато гледаше на нещата от тази страна, те му изглеждаха нелогични. Той си помисли за колегите и приятелите си, които сега потегляха на война без него, за да се сражават за неща, които никой от тях не разбираше. Беше трудно.

На Атаклена не й беше лесно, разбира се. Откъсната от баща си, впримчена на чужда планета заради свада, която нямаше нищо общо с нея. Робърт реши да й остави последната дума. Беше видяла повече от него и имаше преимуществото да произхожда от по-стар клан с по-висок статус.

— Може и да си права — каза той. — Може и да си права.

„Навярно обаче — напомни си той, докато й помагаше да вдигне раницата си, — навярно една млада тимбримка може да е точно толкова невежа и самоуверена, колкото и която и да е човешка девойка. Особено когато е уплашена и е много далеч от дома си.“