Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (56)

54.
Фибен

— Не мърдай — каза Фибен на Гейлит. Пощеше я.

Нямаше нужда да казва нищо. Защото макар Гейлит да беше с гръб към него, той знаеше, че на лицето й е изписано удоволствие. Когато тя беше такава — спокойна, отпусната, дори щастлива, — иначе строгото й лице светваше и чертите й напълно се преобразяваха.

За съжаление това трая само миг. Едва доловимо кратко движение привлече вниманието на Фибен и той инстинктивно заби нокти във фината й козина.

— Какво правиш? — охна тя.

— Ям — измърмори той и пукна насекомото между зъбите си.

— Лъжеш — с неубедителен глас каза Гейлит.

— Да ти покажа ли?

Тя сви рамене.

— Недей. Просто продължавай.

Той изплю мъртвата въшка, макар че при оскъдната храна, която им даваха, спокойно можеше да се възползва от протеина. През всичките безброй случаи, когато се беше заемал с взаимно пощене с други шими — приятели, съученици, семейство Трууп на остров Силмар, — никога не си бе припомнял толкова ясно за една от първоначалните цели на ритуала, наследен от джунглата — избавянето на другия шим от паразити. Надяваше се, че Гейлит няма да е прекалено гнуслива, за да направи същото и за самия него. След повече от две седмици спане върху сламеници той също започваше да усеща странни сърбежи.

Трябваше да се протяга, за да достига Гейлит, тъй като бяха оковани във вериги в двата ъгъла на каменната стая и едва можеха да се доближат достатъчно.

— Добре — каза той. — Почти свърших, поне с онези места, които разголваш. Не мога да повярвам, че едно шими, което ми каза „готин“ само преди няколко месеца, е толкова свенливо по отношение на голотата. И това ми било сводница!

Гейлит само изсумтя. А беше изглеждала толкова радостна, че го вижда вчера, когато шимите ренегати го бяха довели тук от предишната му килия.

Сега обаче, изглежда, отново откриваше грешки във всичко, което правеше Фибен.

— Само още малко — настоя тя. — Наляво.

Той замърмори, но се подчини. Шимите имаха нужда да докосват и да бъдат докосвани повече от своите човешки патрони, които понякога държаха ръцете си на публично място, но рядко правеха нещо повече.

Задрънчаха ключове и старовремската дървена врата се отвори.

Беше шимито, което им носеше вечерята. Фибен не знаеше името й, но сърцевидното й лице му беше някак си познато.

Яркият й ципокостюм — в стила, носен от бандата условници, които работеха за губруанците — беше стегнат с еластични ленти на глезените и китките. На ръкава имаше лента с холоснимка, изобразяваща птичи нокти, протегнати в космоса.

 

 

— Разкажи ми за Земята — каза Фибен след като излапа вечерята си. — Как изглежда?

Гейлит отопи последните остатъци от чинията си.

— Какво да ти разкажа? Всички знаят за Земята.

— Да. От видеото и от туристическите кубокниги, естествено. Но не от личен опит. Ти си ходила като дете с родителите си, нали? И си получила там доктората си?

Тя кимна.

— В университета на Джакарта.

— А после?

Очите й се зареяха.

— После кандидатствах за служба в Центъра за галактически изследвания в Ла Пас.

Фибен знаеше за това място. Там мнозина от земните дипломати, пратеници и агенти се обучаваха и запознаваха с начините, по които мислеха и действаха древните култури на Петте галактики. Беше от жизнена важност лидерите да открият някакъв начин трите земни раси да продължат пътя си в тази опасна вселена. Съдбата на вълконския клан до висока степен зависеше от випускниците на ЦГИ.

— Впечатлен съм, че изобщо си кандидатствала — каза той и наистина мислеше така. — Те… искам да кажа… приеха ли те?

Тя кимна.

— Ами… почти. Имах нужната квалификация. Почти. Ако съм се била представила мъничко по-добре, така казаха, нямало изобщо да има съмнение.

Очевидно споменът беше болезнен. Гейлит, изглежда, искаше да промени темата.

— После ми съобщиха, че предпочитат да се върна на Гарт — продължи тя. — Трябвало да се заема с преподаване, така казаха. И че съм щяла да бъда по-полезна тук.

— Кой ти го каза? Кои са тези „те“, за които говориш?

Гейлит нервно зачопли козината на ръката си, после тихо отвърна:

— Бюрото по Ъплифт.

— Но… но какво право имат те да определят назначаването ти на преподавателско място или пък изобщо избора на кариера?

Тя го погледна.

— Имат огромно право, Фибен, ако мислят, че генетичният прогрес на неошимпанзетата или неоделфините е изложен на опасност. В състояние са да ти попречат да станеш космонавт например от страх, че скъпоценната ти плазма може да бъде облъчена. Или да не ти позволят да избереш за своя професия химията от страх от непредвидими мутации. — Тя взе стиска слама и започна бавно да я усуква. — О, ние имаме много повече права, отколкото други раси клиенти. Зная това, непрекъснато продължавам да си го напомням.

— Но те са решили, че гените ти са нужни на Гарт — тихо предположи Фибен.

Тя кимна.

— Системата е точкова. Ако наистина се бях представила добре на изпита в ЦГИ, всичко щеше да е наред. Малко шими успяват. Аз бях на ръба. И ми дадоха тази проклета бяла карта — сякаш е някаква утешителна награда, — и ме върнаха на родната ми планета, на Гарт. Изглежда, най-важни са бебетата, които ще имам. — Тя се засмя горчиво. — По дяволите, нарушавам закона вече от месеци, рискувам живота и утробата си в това въстание. Дори да бяхме спечелили, най-много щях да получа медал от ТААСФ, може би даже щеше да има паради в моя чест, но какво от това? Нали дори да победим аз пак ще гния в затвора на Бюрото по Ъплифт!

— О, Всеблаго — въздъхна Фибен и се облегна на студените камъни. — Но ти нямаш… искам да кажа все още нямаш…

— Че още не съм се разплождала ли? Добро наблюдение. Едно от малкото преимущества на бялата карта е, че мога да избирам всеки със синя или по-нагоре за баща и сама да решавам кога, стига да имам три или повече деца преди да навърша трийсет. Дори не трябва да ги отглеждам лично! — Тя отново се разсмя горчиво. — По дяволите, половината от шимските брачни групи на Гарт биха се обръснали до голо за правото да осиновят някое от децата ми.

„Според нея положението й е ужасно — помисли си Фибен. — И все пак на планетата едва ли има повече от двайсетина шими, които да са оценени по-високо от Бюрото. За един представител на раса клиент това е най-високата чест.“

Но може би в края на краищата я разбираше. Бе се върнала на Гарт, знаейки един факт. Че независимо колко блестяща е кариерата й, какви са постиженията й, това само ще направи яйцеклетките й по-ценни… само ще направи още по-чести болезнените посещения в Плазмената банка и ще доведе до по-силен натиск да износва колкото е възможно повече от тях в собствената си утроба.

Поканите да се присъедини към брачни групи или двустранни връзки биха идвали автоматично и лесно. Прекалено лесно. Нямаше да има начин да разбере дали дадена група я иска заради самата нея. Самотни ухажори щяха да я търсят само заради статуса на баща на детето й.

Съчувстваше й. Шимите често не криеха чувствата си, особено завистта.

— При шените сигурно е друго — каза Гейлит. — Бялата карта ще е забавна за мъжкия шим, разбирам това. Но за една женска? Амбициозна да стане нещо като личност?

Тя извърна очи.

— Аз… — Фибен се опита да измисли какво да каже, но за миг единственото, което можеше да стори, бе да седи и да се чувства празноглав и глупав. Навярно някой ден един от неговите пра на ента степен внуци щеше да е достатъчно умен, за да знае нужните думи, да знае как да утеши някого, който е толкова потънал в мъката си, че дори не иска да го утешават.

Този по-пълно ъплифтиран неошим, няколко десетки поколения нататък във веригата на Ъплифта, можеше да е достатъчно умен. Но Фибен знаеше, че той самият не е. Беше само една маймуна.

 

 

Вечерният час започваше в 20.00 и за затворите не се правеше изключение. Преди залез слънце се надигна вятър и започна да клати кепенците на малкия прозорец. Идваше откъм океана и донасяше мирис на сол. От далечината можеха да се чуят слабите тътени на ранна лятна буря.

Те спяха свити в одеялата си толкова близо един до друг, колкото им позволяваха веригите, глава до глава, за да чуват дишането си в мрака. Спяха и вдишваха слабия мирис на камък и влажна слама, и издишаха тихия шепот на сънищата си.

Ръцете на Гейлит помръдваха рязко, сякаш се опитваше да следва ритмите на някакво илюзорно бягство. Веригите й слабо подрънкваха.

Фибен лежеше неподвижен, но от време на време премигваше, очите му се отваряха и затваряха без светлината на съзнание в тях. Понякога си поемаше дъх и едва след дълго задържане най-после издишаше.

Не чуха тихото бръмчене откъм коридора, нито видяха светлината през цепнатините в дървената врата. Отвън се тътреха крака и по плочите стържеха нокти.

Когато ключът се завъртя в ключалката, Фибен се сепна, претърколи се на една страна, седна и разтърка очи. Гейлит вдигна глава и закри очи от острия блясък на двете лампи, окачени на високи пръти.

Фибен кихна, подушил мириса на лаванда и пера, после чу грубия глас на Желязната хватка.

— Я се стегнете! Имате важни посетители.

Фибен видя малка група пернати четирикраки — огромни топки от бял пух, украсени с панделки и колани. Две от топките държаха прътовете, на които висяха ярките фенери. Останалите цвъртяха около нещо, което приличаше на къс кол, завършващ с тясна платформа. Върху нея се крепеше извънредно необикновена на вид птица, също накичена с ярки панделки.

Огромният двукрак губруанец нервно премести тежестта си от единия крак на другия. Може да беше от начина, по който светлината се пречупваше в перушината му, но цветът й изглеждаше по-богат, по-блестящ от този на другите и напомняше на Фибен за нещо. Сякаш беше виждал този нашественик или някой като него някъде по-рано.

— Окажете съответното уважение към почитаемите по-старши членове на висшия клан Гууксюй-Губру! — остро каза Желязната хватка и сръга Фибен.

— Ще му покажа уважение аз на този проклетник! — Фибен понечи да се изхрачи.

— Не! — Гейлит сграбчи ръката му и прошепна: — Фибен, недей! Моля те. Заради мен. Прави точно като мен!

Кафявите й очи го гледаха умоляващо. Фибен преглътна.

— О, по дяволите, Гейлит. — Тя отново се обърна към губруанеца, скръсти ръце пред гърдите си и се поклони. Фибен направи същото.

Галактянинът се втренчи в тях първо с едното си голямо, немигащо око, после и с другото. Затътри се до другия край на пръта и принуди онези, които го държаха, да се наместят, за да запазят равновесието му. После зацвъртя в поредици от остри, отсечени изграквания.

Четирикраките се отзоваха с нещо като „Дзуууун“.

Един от квакуанските слуги излезе напред. Ярък метален диск висеше на гърдите му — машинен преводач.

Чу се рязък англически превод:

Беше отсъдено… отсъдено в чест,

отсъдено в благопристойност…

Че вие двамата не сте престъпили…

не сте нарушили…

правилата на поведение… правилата на войната.

Дзууууун.

 

Ние отсъждаме, че е правилно… уместно…

допустимо за детския статус…

За милосърдната вяра… разбиране…

че вашите битки са били на страната на патроните ви.

Дзуууууун.

 

Стига до нашето внимание… информираност…

знание, че вашият статус е

на лидери на генния ви поток… расовия поток…

вид на това място и време.

Дзууууууун.

 

Затова предлагаме… даряваме…

благоволяваме да ви почетем

с покана… благословия…

шанс да заслужите предимството на представители.

Дзууууууун.

 

Това е чест… благо…

слава да сте избрани

да се опитате… да проникнете…

да сътворите бъдещето на вашата раса.

Дзуун!

Всичко свърши толкова изведнъж, колкото беше започнало.

— Поклони се пак! — шепнешком настоя Гейлит и той се приведе над скръстените си ръце. Когато отново вдигна поглед, малката група птицеподобни се беше обърнала и вървеше към вратата. Прътът беше сведен, но високият губруанец все пак трябваше да се наведе, за да мине, разперил за равновесие пернатите си ръце. Яростният поглед на Желязната хватка изразяваше чистата му омраза.

Главата на Фибен бучеше. Беше се отказал да следи странния официален диалект на галактически три на птицата още след първата фраза. Дори англическият превод бе напълно неразбираем.

Острата светлина избледня, когато процесията с кудкудякане тръгна по коридора. В последвалия сумрак Фибен и Гейлит се обърнаха и се спогледаха.

— Кажи ми кой, по дяволите, беше този? — попита той.

Гейлит се намръщи.

— Сюзерен. Един от техните трима лидери. Ако не греша — което е напълно възможно, — беше Сюзеренът на Благопристойността.

— Това естествено изяснява всичко. Само че кой, в името на рулетката на Ифни, е Сюзеренът на Благопристойността?

Гейлит пренебрегна въпроса. Челото й беше сбръчкано в съсредоточен размисъл.

— Все пак защо той дойде при нас, вместо нас да отведат при него? — гласно се чудеше тя, макар очевидно да не искаше мнението му. — И защо през нощта? Забеляза ли, че той изобщо не остана, за да чуе дали ще приемем предложението му? Навярно се е чувствал принуден от благопристойност да го стори лично. Но помощниците му могат да отнесат отговора ни по-късно.

— Отговор на какво? Какво предложение? Гейлит, дори не можах да проследя…

Но тя нервно размаха ръце.

— Не сега. Трябва да помисля. Дай ми няколко минути. — Върна се до стената и седна на сламата с лице към черния камък. Влезе шими с наръч слама и сгънати одеяла. Товарът скриваше лицето му. Едва когато го остави на земята, Фибен видя, че е шимито, което го беше гледало втренчено през деня, онова, което му се беше сторило толкова странно познато.

— Донесох ви прясна слама и още одеяла. Нощем е доста студено.

— Благодаря — кимна той.

Тя гледаше в земята. После се обърна и тръгна към вратата. Движеше се с гъвкава грация, очевидна дори под бухлатия ципокостюм.

— Почакай! — внезапно каза Фибен.

Тя спря, без да се обръща. Фибен се приближи към нея, доколкото му позволяваха тежките вериги.

— Как се казваш? — тихо попита той. Не искаше да пречи на Гейлит, която се бе свряла в ъгъла.

Раменете й бяха отпуснати.

— Аз съм… — Гласът й беше съвсем тих. — Викат ми Силви…

Дори докато бързо се измъкваше през вратата, тя се движеше като танцьорка.

— Е, маймунски син съм си и такъв ще си остана — въздъхна Фибен.