Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (54)

52.
Атаклена

Горилите се спускаха бързо по двете стени на тесния каньон, като използваха обелени горски лиани вместо въжета. Все пак внимаваха и заобикаляха димящите цепнатини — скалата се бе напукала от експлозиите и имаше опасност от свличания. Горилите бързаха.

По пътя си надолу минаваха през искрящи дъги. Козината им блестеше от милиардите водни капчици.

Ужасно ръмжене придружаваше спускането им, отекваше в каньона и заглушаваше тежкото им дишане. То беше заглушавало и тътена на битката — рева на смъртта, бушувал тук само допреди минути. За миг дори бучащият водопад си бе съперничил с тях, но не за дълго.

Допреди малко той беше падал върху блестящи гладки камъни. Сега се пенеше в разбит метал и полимери. Падналите скали почти ги бяха затрупали и сега водата довършваше работата.

Атаклена наблюдаваше сцената от надвисналите скали.

— Дали няма да научат как сме успели да постигнем това? — попита тя Бенджамин.

— Влакната, които натрупахме под този водопад, са предварително обработени така, че да се разградят. Всичко ще се размие след няколко часа, сер.

Горилите се присъединиха към шимските войни, които ровеха из останките на трите губруански гравитотанка, и започнаха да им помагат да разчистят и отнесат най-тежките неща.

Вражеският патрул беше пристигнал, следвайки миризмата на скрита плячка. Уредите му казваха, че някой е намерил убежище зад водопада. Пък и това бе съвършено логично място за скривалище — преграда, през която обикновените им детектори трудно биха могли да проникнат. Единствено специалните им резонаторни скенери бяха сигнализирали, че земянитите крият там някаква техника.

За да изненадат укрилите се, танковете се бяха спуснали направо в каньона, прикрити отгоре от рояк бойни роботи от най-високо качество, готови за сражение.

Само че не откриха онова, което очакваха. Всъщност зад водопада нямаше никакви земянити. Само вързопи тънки като паяжини влакна.

И жица.

И — поставени навсякъде по скалите — неколкостотин килограма самоделен нитроглицерин.

Водните пръски бяха почистили праха, а въртопите бяха отнесли безбройните малки парченца след като експлозиите разлюляха надвисналите скали и изпълниха небето с дъжд от тъмен вулканичен камък. Атаклена гледаше как шимите прибират малките смъртоносни губруански ракети.

След няколко минути нашественикът трябваше да прати тук изтребителите си. Дотогава партизаните трябваше да са изчезнали. В противен случай участта им щеше да е същата, като на бедните шими, въстанали предишната седмица в долината Сайнд.

След разгрома неколцина бегълци бяха стигнали в планината. Фибен Болгър не бе сред тях. Не пристигна и никакъв пратеник с обещаните бележки на Гейлит Джоунз. Поради липса на информация щабът на Атаклена можеше само да предполага колко време ще е необходимо на губруанците, за да реагират на последното нападение.

Горилите и шимите се катереха на ръба на скалата, усмихваха се на Атаклена и потъваха в гората.

Тя вече не трябваше да придумва и убеждава. Защото беше станала почетен земянит. Дори онези, които по-рано негодуваха срещу заповедите „на един И-ти“, сега бързо и радостно й се подчиняваха.

В това имаше някаква ирония. След като подписаха договора, който ги направи съпрузи, тя и Робърт се виждаха по-рядко отпреди. Тимбримката вече не се нуждаеше от неговия авторитет на единствен свободен възрастен човек, затова той тръгна да нанася самостоятелни удари на врага.

Атаклена не бе сигурна точно какво е юридическото значение на подписания пред свидетели документ. Междувидовите „бракове“ обикновено бяха средство за официално удобство. Партньорите в едно делово предприятие можеха да се „оженят“, въпреки че произлизаха от съвършено различни генетични линии. Един влечугообразен би-гле бе в състояние да влезе в брак с някой хитинов ф’рутианец. От подобни съюзи не се очакваше потомство. Но по принцип се приемаше, че партньорите ще се радват на взаимната си компания.

Всичко това й беше смешно. В известен смисъл сега тя си имаше „съпруг“.

И той не бе тук.

„Така беше и за Матиклуана през всичките дълги, самотни години“ — помисли си Атаклена и докосна медальона, който висеше на шията й. Нишката със съобщението на Ютакалтинг се беше присъединила към тази на майка й. Навярно техните лейлакллапт’н души се виеха заедно в кутийката, толкова близо една до друга, каквато бе била и връзката им в живота.

„Изглежда, започвам да разбирам за тях нещо, което никога не съм осъзнавала“ — помисли си тя.

Бенджамин й махаше от пътеката, където вездесъщите лиани се събираха около малко вирче възрозова вода. Някакво шими техник, приклекнало до отвора в гъстите лиани, настройваше фин уред.

Атаклена се приближи до тях.

— Имате ли известия от Робърт?

— Тъй вярно — отвърна шимито. — Определено засичам един от характерните химикали, които той взе със себе си.

— Кой? — напрегнато попита тимбримката.

Шимито се ухили.

— Онзи с лявата аденинова спирала. За който се разбрахме, че ще означава „победа“.

Атаклена задиша малко по-спокойно. Значи групата на Робърт също беше постигнала успех. Предишния ден тя трябваше да атакува малък вражески наблюдателен пункт на север от прохода Лорн и да отвлече вниманието на нашественика. Два малки успеха за толкова много дни. С тази скорост може би щяха да унищожат губруанците, да речем, за около един милион години.

— Отговорете, че ние също сме постигнали целите си.

Бенджамин се усмихна и подаде на свързочничката стъкленица с прозрачна течност, която тя изля във вирчето. След няколко часа свързалите се молекули щяха да могат да бъдат засечени на много километри. Навярно утре свързочникът на Робърт щеше да му докладва съобщението й.

Методът беше бавен. Но тимбримката знаеше, че губруанците си нямат абсолютно никаква представа за него — поне засега.