Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (50)

48.
Фибен и Гейлит

— Наведи си главата! — каза Фибен.

— Ще престанеш ли да ми ръмжиш? — тихо отвърна Гейлит. — Само искам да видя дали…

Фибен рязко я пусна и тя тежко падна на земята.

— Ти, въшлив…

— Казах ти — прошепна той. — Ако можеш да ги видиш, значи и те виждат теб със сензорите си. Единственият ни шанс е да пълзим като червеи, докато не намерим начин отново да се смесим с цивилното шимско население!

Наблизо се разнасяше бръмчене на земеделски машини. Именно този звук ги беше привлякъл тук. Стига да успееха да се приближат достатъчно, за да се смесят с фермерите, можеха да избягат от мрежите на нашественика.

Доколкото знаеше Фибен, те с Гейлит навярно бяха единствените оцелели от злощастното въстание в долината. Трудно беше да си представи, че партизаните в планината под командването на Атаклена са се справили по-добре. Струваше му се, че бунтът е окончателно ликвидиран.

— Нали каза… — бавно и с подчертано хладнокръвие прошепна тя, — че врагът не може да ни засече, ако носим само местни материали.

— Това е вярно, когато са лениви и разчитат само на тайното си оръжие. Но не забравяй, че имат и детектори на инфрачервена светлина, радари, сеизмични сонари, пси… — Той внезапно замълча. Нисък вой се приближаваше от лявата им страна. Ако се окажеше комбайнът, който бяха чули преди, можеха да имат шанс да се качат.

Запълзяха един зад друг, плътно притиснати към земята. Воят бавно се усилваше. Скоро Фибен усети леко трептене по тила си.

„Гравитатори — помисли си той. — Близо е.“

Но не разбра колко близо, докато машината не се плъзна над тревата, появявайки се само на два метра от тях.

Беше очаквал да е голяма. Но това нещо беше с размера на баскетболна топка и бе покрито със сребристи, лъскави израстъци — сензори. То бавно се клатеше на следобедния ветрец и ги гледаше.

„О, по дяволите.“ Той въздъхна, седна и примирено отпусна ръце. Недалеч се разнесоха тихи гласове. Несъмнено на притежателите на това нещо.

— Това е бойна машина, нали? — уморено попита Гейлит.

Той кимна.

— Надушвач. Евтин модел, струва ми се. Но е достатъчно добър, за да ни открие и задържи.

— Какво ще правим?

Той сви рамене.

— Какво можем да направим? Най-добре да се предадем.

Зад гърба си обаче Фибен зарови ръце в тъмната почва. Пръстите му се затвориха около гладък камък.

Далечните гласове се приближаваха. „По дяволите“ — помисли си той.

— Виж, Гейлит. Когато тръгна, се наведи. Изчезни оттук. Занеси бележките си на Атаклена, ако все още е жива.

После, преди тя да успее да го попита каквото и да било, той извика и запрати камъка с всичка сила.

Случиха се няколко неща едновременно. В дясната китка на Фибен избухна болка. Избухна взрив от светлина, толкова ярка, че го заслепи. После, докато скачаше напред, безброй жилещи иглички обсипаха гърдите му.

Докато летеше напред, Фибен беше обзет от внезапно, странно чувство, което му казваше, че е правил същото нещо и преди — че е изживявал точно същия ужасен момент — не веднъж или дваж, а стотици пъти, през стотици предишни животи.

Светът подскочи и се завъртя, когато нещото се опита да го отхвърли. Лазерът му стреля към сянката на Фибен и тревата избухна в пламъци. Той се бореше за живота си със зъби и нокти, по някакъв начин успя да отвори капака, бръкна вътре, сграбчи някакви жици и ги изтръгна.

Машината го запокити на земята. Бе уцелен поне на две места. Но пък нали беше очаквал да загине. Нямаше значение какво щеше да се случи сега; шимът просто се радваше, че е жив.

Възбудени гласове. Тичащи стъпки. Фибен почувства внезапна надежда. Беше очаквал да се появят губруанци. Но това бяха шими! Той потръпна и успя да се изправи, после се усмихна.

И изведнъж усмивката му замръзна.

— О, какво става тук? Самият господин Синя карта! Май си минал през нови катерения с препятствия, а, колежанско момченце? Изглежда, просто не знаеш кога си победен.

Беше високият шим с грижливо избръснатата козина на лицето и елегантно засуканите мустаци — водачът на бандата на условниците от „Маймунска ракия“. Онзи, който се наричаше Желязната хватка.

От всички шими на света, защо трябваше да е точно този?

Пристигнаха и други. Ярките ципокостюми имаха нова особеност — колани и ленти на ръкавите с един и същ знак: трипръст птичи крак с остри нокти.

Всички носеха модифицирани саблепушки. Очевидно бяха членове на новата милиция от колаборационисти, за която с Гейлит бяха чули слухове.

— Помниш ли ме, колежанско момченце? — попита захилен Желязната хватка. — Да, така си и мислех. Естествено, и аз те помня.

Други двама условници бяха хванали Гейлит Джоунз и я влачеха към тях.

— Хайде, мои млади генетични красавци. — Желязната хватка се разхили и силно стисна Фибен точно над наранената му дясна китка. — Някои хора искат да се срещнат с вас. И този път няма да има никакви развлечения.