Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (44)

42.
Робърт

Той тичаше, стиснал в ръка дървен лък. Колчан с двайсет нови стрели леко подскачаше на гърба му. Сламената му шапка беше изплетена от речна тръстика. Набедрената му препаска и мокасините му бяха направени от местна кожа.

Левият крак още го наболяваше, но дори болката беше своего рода удоволствие, защото му напомняше за това, че бе избегнал сигурна гибел.

Бели пухкави слоести облаци се плъзгаха по хребета на север, сякаш се движеха заедно с него, докато тичаше по билата на дългите хълмове към къщи.

„Към къщи.“

Думите му звучаха нормално сега, когато имаше да върши работа навън под дърветата и откритото небе. Вече можеше да мисли за онези подземни пещери като за свой дом. Защото наистина бяха убежище в тези несигурни времена.

А там беше и Атаклена.

Беше отсъствал повече, отколкото очакваше. Пътуването го бе отвело високо в планината, чак до Спринг Вали — за да набира доброволци, да установява връзки и изобщо да разпространява новината за въстанието.

И разбира се, заедно с другите партизани на няколко пъти му се беше налагало да влиза в схватки с врага. Робърт знаеше, че бяха незначителни — засади на малки губруански патрули тук-там, — но пък ги унищожаваха до последния галактянин. Съпротивата нанасяше удари само там, където изглеждаше вероятно да постигнат пълна победа. Не трябваше да има оцелели, които да разкажат на губруанското върховно командване, че земянитите са се научили да стават невидими.

Макар и малки, победите бяха сторили чудеса с бойния им дух. И все пак, макар че може би бяха създали проблеми на губруанците в планините, каква полза, ако врагът стоеше извън обсега им?

През по-голямата част от пътуването си се беше занимавал с неща, които почти не бяха свързани със Съпротивата. Навсякъде, където бе ходил, се беше оказвал заобиколен от шими, надаващи радостни възгласи при появата му — нали беше единственият останал свободен човек. За негово раздразнение те искаха да го използват за съдия, арбитър и кръстник на новородени. Никога преди не беше усещал толкова тежко отговорността, която Ъплифтът изискваше от расата патрон.

Не че обвиняваше шимите, разбира се. Робърт се съмняваше, че през кратката история на вида им толкова много шими са оставали за толкова дълго отрязани от човеците.

Където и да отидеше, се разпространяваше вестта, че последният човек в планината няма да посещава никакви сгради отпреди нашествието, нито да се среща с никой, който носи каквито и да било дрехи и предмети от негартски произход. Когато новината как газовите роботи откриват целите си се разпространи, шимите възродиха забравеното изкуство на преденето и тъкането, на дъбенето и шиенето на кожи.

Всъщност шимите в планината се справяха доста добре. Храната беше в изобилие и малките дори ходеха на училище. Тук-там някои неошимпанзета с чувство на отговорност дори започнаха да реорганизират Проекта за екологично възстановяване на Гарт, като продължаваха да поддържат най-спешните програми и да импровизират, за да заместят липсващите експерти човеци.

„Навярно те нямат истинска нужда от нас“ — беше си помислил той.

Собственият му вид за малко не бе превърнал родната си Земя в екологичен концлагер през годините точно преди човечеството да се осъзнае. Ужасното бедствие беше предотвратено в последния момент. Като знаеше това, за него бе унизително да види, че толкова много така наречени „клиенти“ действат по-рационално, отколкото бяха постъпвали хората само век преди Контакта.

„Дали наистина имаме право да се правим на богове пред тези същества? Може би, когато това премине, просто ще трябва да си отидем и да ги оставим сами да създават бъдещето си.“

Романтична идея. Имаше пречки, разбира се.

„Галактяните никога няма да ни го позволят.“

Така че той ги остави да се тълпят около него, да го молят, за съвет, да кръщават бебетата си на негово име. После, след като беше направил всичко, което бе по силите му засега, тръгна на път за дома. Сам, тъй като никой шим вече не можеше да следва темпото му.

Самотата през последните дни беше добре дошла. Тя му даде време да помисли. Бе започнал да научава много за самия себе си през тези последни седмици и месеци след онзи ужасен следобед, когато умът му се беше смазвал под юмруците на агонията и Атаклена бе проникнала в него, за да го избави. Странно, беше се оказало, че не зверовете и чудовищата на неврозите му имат най-голямо значение. С тях се справи лесно, като ги видя и разбра какво представляват.

Не, по-важното бе това, което той представляваше като човек.

Той спря — някакво метално отражение привлече вниманието му. Нещо проблясваше над зъберите отвъд долината, на петнайсетина километра.

„Газови роботи“ — помисли си Робърт. В този район техниците на Бенджамин бяха започнали да поставят всякакви предмети от електроника до метали и дрехи, като се опитваха да открият какво привлича губруанските машини. Младият мъж се надяваше, че са постигнали напредък, докато го е нямало.

И все пак в известен смисъл това вече почти не го интересуваше. Новият лък му беше удобен. Шимите в планината предпочитаха здравите, саморъчно направени арбалети, които не изискваха толкова координация, а само по-голяма сила. Резултатът и от двете оръжия беше еднакъв — мъртви птички. Използването на древните умения и архаични оръдия се бе превърнало в наелектризираща тема, която резонираше с мита за Вълконския клан.

Но имаше и тревожни последствия. След една успешна засада той забеляза, че неколцина от местните планински шими изчезват от лагера. Робърт се плъзна в сенките и ги проследи до нещо, което, изглежда, бе тайно огнище в един страничен каньон.

Докато прибираха оръжията и отнасяха труповете на повалените губруанци, капитанът забеляза, че някои от шимите скрито и като че ли виновно поглеждат към него. Сега наблюдаваше от тъмния хълм как дългоръките силуети танцуват на светлината на огъня под звездите. Нещо се печеше на шиш над пламъците и вятърът донасяше сладък дим.

Робърт имаше чувството, че шимите не искат да види някои неща, така че се скри в сенките и се върна в лагера.

Образите все още трептяха в ума му като диви, варварски фантазии. Той не ги попита какво са направили с труповете на мъртвите губруанци, но оттогава не можеше да мисли за врага, без да си спомни онзи мирис.

Следобедът си отиваше. Беше време да приключва с дългото тичане към дома. Робърт се обърна и понечи да поеме надолу към долината, но внезапно спря и премигна. Във въздуха имаше някаква мъгла. Нещо трептеше в ъгълчето на полезрението му, сякаш танцуваше изящна пеперуда.

— Аха!

Той се отказа от опитите да го фокусира и извърна очи, като остави странното нещо само да го последва. Допирът му отвори венчелистчетата на ума му като цвете, което се разтваря на слънце. Трептенето плахо затанцува и запремигва към него… прост глиф на обич и нежна радост… достатъчно лесен, че дори един мускулест, космат, миришещ на пот човек да го разбере.

— Много смешно, Клени — поклати глава Робърт. Но цветето се разтваряше все по-широко и той кенира топлота.

На половината път до върха се натъкна на кафява фигура, излегнала се в сянката на трънлив храст. Шенът вдигна поглед от книгата с хартиени страници и лениво му махна.

— Здрасти, Робърт. Изглеждаш много по-добре, откакто те видях за последно.

— Фибен! — засмя се Робърт. — Кога се върна?

— А, преди около час. Момчетата долу в пещерите ме пратиха тук да потърся нейна светлост. Донесох й нещо от града. Съжалявам, обаче не съм взел нищо за теб.

— Имаше ли някакви неприятности в Порт Хеления?

— Ами, дреболии. Танци-манци, почесване, дюдюкане, нали загряваш.

Робърт се усмихна. Фибен винаги говореше така, когато имаше да съобщава големи новини.

— Виж, Фибен…

— Да, да. Тя е тук, горе. — Шимът посочи към билото. — И то в отвратително настроение, ако питаш мен. Но не ме питай. Аз съм само едно просто шимпанзе. Чао, Робърт. — Той отново вдигна книгата си — не беше съвсем подходящ образец за почтителен клиент. Робърт се ухили.

— Благодаря, Фибен. Чао. — И се затича нагоре по пътеката.

 

 

Атаклена не си направи труда да се обърне, когато той се приближи, защото вече си бяха казали „здравей“. Тя стоеше на върха на хълма и гледаше на запад, обърнала лице към слънцето и протегнала напред ръце.

Робърт веднага усети, че над нея вече се носи друг глиф. Не можеше да го види, нито дори да започне да кенира сложната му структура, но глифът беше там, почти осезаем за неговото развило се сетиво на съпреживяване.

Разбра и че Атаклена държи нещо… като тънка нишка от невидим огън — по-скоро интуитивна, отколкото видима, — която се извиваше над дланите й.

— Атаклена, какво е…

После, когато се приближи и видя лицето й, замълча.

Беше се променила. Повечето от човекоподобните черти, които беше оформила през седмиците на изгнанието им, все още ги имаше, но нещо, което бяха изместили, се бе върнало. В осеяните й със златисти точици очи танцуваше нещо чуждо.

Сетивата на Робърт вече бяха по-силни. Той отново погледна нишката в ръцете й и почувства вълнението от разпознаването.

— Баща ти?

— Робърт, той е жив!

Младежът премигна, умът му преливаше от въпроси.

— Това е чудесно! Но… но къде е? Знаеш ли нещо за майка ми? За правителството? Какво казва той?

Момичето не му отговори, а вдигна нишката. Слънчевата светлина сякаш я облиза отгоре до долу. Робърт можеше да се закълне, че чу звук, истински звук, звъннал от обтегнатата струна.

— У’ит-танна Ютакалтинг! — Атаклена като че ли гледаше право към слънцето.

После се засмя и вече не беше сериозното момиче, което той познаваше. Тя се заливаше в кикот по тимбримски и Робърт ужасно се радваше, че не той е обект на смеха й. Тимбримският хумор твърде често означаваше, че съвсем скоро на някой друг няма да му е смешно.