Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (26)

24.
Фибен

Високи, върлииести, напомнящи на щъркели фигури гледаха пътя от покрива на тъмен нисък бункер. Силуетите им, очертани на фона на късното следобедно слънце, бяха в постоянно движение, местеха се от крак на крак с нервна енергичност, сякаш и най-слабият звук би бил достатъчен, за да ги накара да полетят.

Сериозни създания бяха тези птици. И дяволски опасни.

„Не птици“ — напомни си Фибен, докато приближаваше пропускателния пункт. Поне не в земния смисъл.

Но сравнението беше подходящо. Телата им бяха покрити с фин пух. Остри яркожълти клюнове стърчаха от лъскавите им издължени лица.

И макар крилете им да се бяха превърнали в източени пернати ръце преди цяла вечност, те можеха да летят. Блестящо черните им гравитационни раници компенсираха онова, което бяха загубили предците им.

— Хайде, Тайхо — каза Фибен и дръпна юздите. — Не можем да висим тук, защото ония ще станат подозрителни. Освен това знаеш, че от тази трева ще имаш газове.

Точно зад коня ниско над земята се влачеше товарна кола. Очуканата ръждясала каросерия беше накамарена с чували от грубо зебло, пълни със зърно. Антигравитационният статор още работеше, но двигателят беше свършил.

— Хайде — отново дръпна юздата Фибен.

Тайхо игриво кимна, сякаш наистина го беше разбрал. Каишите се опънаха и гравитационният камион се залюшка след тях към пропускателния пункт.

— Стой! — Фибен неволно подскочи. Усиленият глас беше механичен, безизразен и твърд. — Мини, мини от тази страна… от тази страна за проверка!

Сърцето на Фибен се разтуптя. Радваше се, че ролята му е да изглежда уплашен. Нямаше да му е много трудно.

— Бързо! Побързай и се представи!

Фибен отведе Тайхо към мястото за проверка, на десет метра вдясно от шосето, завърза поводите за един от коловете на оградата и се забърза към мястото, където чакаха двама Войници на Нокътя.

Ноздрите му се разшириха от острия мирис на лавандула на галактяните. „Какъв ли вкус имат?“ — малко свирепо си помисли той. За неговия прадядо преди десет поколения нямаше да има никакво значение, че това са разумни същества. За предците му птицата си беше просто птица.

Той ниско се поклони, скръстил ръце пред себе си, и за пръв път погледна нашествениците отблизо.

Изобщо не изглеждаха толкова внушителни. Наистина, острият жълт клюн и подобните на бръсначи нокти бяха страхотни. Но пръчкокраките същества не бяха много по-високи от него и костите им изглеждаха кухи и тънки.

Нямаше значение. Това бяха създания, които пътуваха сред звездите — принадлежаха към старша раса патрон, чиито извлечени от Библиотеката култура и технология бяха кажи-речи всемогъщи много, много преди човеците да излязат от африканската савана. По времето, когато човешките тромави и бавни космически кораби се бяха натъкнали на галактическата цивилизация, губруанците и техните клиенти се бореха за положение сред могъщите междузвездни кланове. Свирепият консерватизъм и лесният достъп до Великата библиотека ги бяха отвели далеч напред, откакто техните собствени патрони ги бяха открили на родния им свят и ги бяха дарили с истински разум.

Фибен си спомни огромните бойни крайцери, тъмни и непобедими под искрящите си щитове, зад които проблясваха краищата на галактиката…

Тайхо изцвили и уплашено се дръпна, когато един от Войниците на Нокътя — небрежно хванал саблепушката си — мина покрай него, за да огледа камиона. Другият страж изцвъртя нещо в микрофона. Провесеният в мекия пух над тясната му, остра гръдна кост сребрист медальон завалено излъчи на англически:

— Заяви… заяви самоличност… самоличност и цел!

Фибен приклекна и затрепери, имитирайки страх. Беше сигурен, че малко губруанци знаят достатъчно за неошимпанзетата. През няколкото века след Контакта през огромната бюрокрация на Библиотечния институт сигурно не беше преминала много информация и не бе намерила мястото си в местните филиали. А разбира се, галактяните разчитаха на Библиотеката почти за всичко.

Въпреки това правдоподобността беше от значение. Предците на Фибен бяха намерили решение за опасността, когато се изключваше възможност за противодействие — покорството. Той знаеше как да действа. Приклекна по-ниско и простена.

Губруанецът подсвирна от очевидно раздразнение. Навярно бе виждал същата картина и по-рано.

— Не се тревожи, в безопасност си — преведе медальонът. — Ти си в безопасност… безопасност… Ние сме губруанци… галактически патрони от висш клан и семейство… Ти си в безопасност… Младите полуразумни са в безопасност, когато ни сътрудичат… Ти си в безопасност…

„Полуразумни…“ Фибен потърка носа си, за да прикрие възмущението си. Разбира се, точно това трябваше да си мислят губруанците. И наистина, малко четиристотингодишни раси клиенти можеха да се нарекат изцяло ъплифтирани.

Но Фибен забеляза още един положителен момент.

Беше в състояние на моменти да разбира значението на чириканията на нашественика преди медальонът да ги преведе. Но краткият училищен курс по галактически три не беше достатъчен, а и губруанците го говореха със свой собствен акцент.

— … Ти си в безопасност… — успокояваше го механичният преводач. — Човеците не заслужават такива чудесни клиенти… Ти си в безопасност…

— А сега — излая преводачът, — заяви име и цели.

— Ъъ, аз съм Фибен… ъъъ, с-с-сер. — Той размаха ръце. Беше малко театрално, но губруанецът можеше и да знае, че при стрес неошимпанзетата все още говорят, като използват части от мозъка си, първоначално контролиращи движението на ръцете.

Войникът на Нокътя явно се ядоса. Перата му се разрошиха и той заподскача в кратък танц.

— … цел… цел… заяви целта, поради която си приближил до този градски район!

— Ъъ… камионът вече не работи. Хората ги няма… няма кой да ни каже какво да правим във фермата… — Той се почеса по главата. — Ами, реших, че в града може да имат нужда от храна… и навярно н-някой ще може да поправи колата…

Векове наред земянитите — човеци, делфини и шими — бяха смятали галактиките за опасно място, където е по-добре да си по-хитър, отколкото те смятат. Още преди нашествието сред шимското население на Гарт се беше разпространило съобщението, че може да се наложи да надянат отново старата маска на „Да, господарю!“

— Можеш да вървиш — излая преводачът. — Продължавай към комплекса на Източния гараж… Можеш да вървиш… Източния гараж… закарай зърното си в градския склад, после продължи до гаража… до гаража… добро същество… Разбра ли?

— Д-да!

„Глупави проклети птици“ — помисли си той, докато скритата на колана му камера заснемаше укреплението, войниците и гравитотанка, който профуча по пътя.

Фибен помаха на губруанците в машината и си помисли:

„Обзалагам се, че имате превъзходен вкус в портокалова глазура“.

После дръпна юздите на коня и каза:

— ’Айде, Тайхо. Трябва да стигнем до Порт Хеления преди да се здрачи.

 

 

Поне фермите в долината Сайнд бяха наред.

По традиция винаги, когато някоя пътуваща сред звездите раса получаваше разрешение да колонизира нова планета, континентите се оставяха в естественото им състояние, доколкото беше възможно. На Гарт по-големите земянитски селища също бяха установени на един архипелаг в плиткото Западно море. Единствено тези острови бяха изцяло тераформирани, за да съответстват на земния тип растения и животни.

Но Гарт беше особен случай. Буруралите бяха оставили тук истинска каша и трябваше бързо да се направи нещо, за да се стабилизира разклатената екосистема на планетата. Трябваше да се внесат нови форми на живот, за да се предотврати цялостният колапс на биосферата. Това означаваше да променят континентите.

Беше тераформиран тесен район в сянката на планината Мулун. Земните растения и животни бяха оставени да се пръснат в подножията на хълмовете под внимателно наблюдение. Те бавно запълниха някои от екологичните ниши, изпразнени от холокоста на буруралите. Това беше деликатен експеримент по практическа планетарна екология, но си струваше. На Гарт и на други претърпели катастрофа светове трите земянитиски раси си изградиха репутацията на биосферни магьосници. Дори най-злите критици на човечеството трябваше да признаят, че работата им е отлична.

И все пак нещо очевидно не беше както трябва. Фибен бе минал покрай три изоставени екологични станции. Капаните за проби и роботите за наблюдение бяха пръснати в безредие.

Това беше признак за силното въздействие на кризата. Заложничеството на човеците беше едната страна на въпроса — едва-едва приемлива тактика според съвременните правила на войната. Но това, че губруанците искаха да попречат на възстановяването на Гарт, щеше да предизвика истински взрив от протести в галактиката.

Ами ако Кодексът на войната наистина вече не важеше? Дали губруанците нямаше да използват планетоунищожители?

Фибен мина покрай поле, засято със зигопшеница, и покрай градина с моркови. Робоземеделците правеха кръговете си, засяваха и напояваха. Тук-там виждаше отчаяни шими да надзирават машините.

Понякога му махаха с ръка. В повечето случаи не му обръщаха внимание.

Очевидно губруанците се тревожеха за предстоящата реколта. Фибен се надяваше, че я искат за заложниците си. Но беше вероятно и да са пристигнали с оскъдни запаси и да имат нужда от храна за самите себе си.

Без да се замисля, Фибен махна с ръка и хвана някакво насекомо. Беше лесно. Поколеба се, после го лапна.

Беше сочно, хрускаво и много приличаше на термит.

— Просто изпълнявам дълга си да поддържам нисък ръста на паразитите — оправда се той. Вкусът на хрущящото насекомо му напомни колко отдавна не е ял.

Спря, отиде до близката горичка, откъсна един почти узрял червеникав портокал и го изяде заедно с кората. Беше стипчив, за разлика от човешката храна, за която твърдяха, че шимпанзетата я обичали до полуда.

Изяде още два портокала и натика в устата си няколко листа. После се изкатери на един клон и затвори очи.

Тук, в компанията на жужащите оси, почти можеше да се престори, че не го е грижа за нищо на този или на който и да е друг свят. Можеше да забрави мислите за войни и всички други глупави занимания на разумните същества.

Изпръхтя — почти беззвучен смях — и си представи, че е в Африка, която дори прапрадядовците му никога не бяха виждали, в гористи хълмове, недокосвани от голокожите, едроноси братовчеди на народа му.

Как ли щеше да изглежда вселената без човеците? Без И-титата? Без никой друг освен шимпанзетата?

„Рано или късно щяхме да изобретим космическите кораби и вселената би могла да стане наша.“

Облаците се търкаляха над главата му. Фибен лежеше по гръб на клона и се наслаждаваше на фантазията си. Осите жужаха негодуващо и той си хвана няколко за десерт.

Колкото и да се опитваше обаче, не можеше повече да поддържа илюзията за самота. Защото се разнесе нов звук — друго бръмчене, високо горе. И колкото и да се опитваше, не можеше да се преструва, че не чува корабите, кръстосващи неканени небето.

 

 

Блестяща, висока повече от три метра ограда минаваше по хълмовете около Порт Хеления. Фибен се зачуди как ли биха успели губруанците с този трик, ако столицата беше истински град, а не просто малко селище на един земеделски колониален свят.

Чудеше се и къде държат човеците.

Вече се здрачаваше. Той мина покрай широк пояс от високи до коляното пънове — на сто метра преди оградата всичко беше изсечено. По-рано районът беше предназначен за парк, но сега по целия път до тъмната наблюдателна кула и отворената врата имаше само трески.

Фибен очакваше да мине през същата проверка като на пропускателния пункт, но за негова изненада никой не го повика. Тясна ивица светлина падаше върху пътя от две улични лампи. По-нататък се виждаха мрачни сгради. Пустите улици тънеха в здрач.

Като внимаваше да не го забележат, Фибен се плъзна в една странична уличка и стигна до склад без прозорци, недалеч от единствената стоманолеярна на колонията, и вкара камиона вътре.

Разпрегна коня и издърпа един чувал овес на земята и напълни ведро с вода от чешмата.

Тайхо махна с опашка и започна да яде.

— Знаеш ли, приятелю — каза Фибен. — Не завиждам на наследниците ти, ако и когато някой някога ги дари със съмнителния дар на така наречения разум.

Жената антрополог доктор Така беше получила съобщение от една от бившите си сътруднички — някоя си Гейлит Джоунз, жителка на Порт Хеления. Генералът беше пратил Фибен да се свърже именно с този шим.

За съжаление суматохата беше ужасна. Единствено доктор Така можеше да каже как изглежда Джоунз, а докато някой се сети да попита, тя вече бе мъртва.

Увереността на Фибен в мястото на срещата и паролата беше меко казано слаба. „Това може дори да не е същата нощ“ — измърмори наум той.

По-голямата луна щеше да се покаже след около час. Трябваше да се размърда, ако искаше да отиде на срещата навреме.

Той спря на малък площад край един работнически шимски бар. От тесния приземен прозорец се процеждаше светлина. Тежката, басова музика караше стъклата да се тресат. Барът беше единственият признак на живот в продължение на цели квартали във всички посоки, ако не се брояха тихите апартаменти, зад чиито спуснати докрай завеси проблясваше бледа светлина.

Той отстъпи в сенките, когато по улицата мина бръмчащ патрулен робот, носещ се на метър над земята. Оръжейната куличка на тумбестата машина се завъртя и се насочи към него. Сензорите й трябва да го бяха засекли като инфрачервена светлина сред мъглявите дървета. Но машината продължи, навярно разпознала го като обикновено неошимпанзе.

Докато идваше насам, видя и други фигури с тъмна козина да бързат по улиците с прегърбени рамене. Очевидно полицейският час беше по-скоро психологическо оръжие, отколкото военно средство, и окупационните сили не го спазваха стриктно.

Мнозина от онези, които не си стояха у дома, бяха тръгнали към места като това — „Маймунска ракия“. Фибен се насили да престане да чеше постоянния сърбеж под брадичката си. Беше от онзи тип заведения, любими на сумтящите работници и условници — шими, чиито възпроизводствени привилегии бяха ограничени от Постановленията на Ъплифта.

Имаше закони, изискващи дори от човеците да търсят генетичен съвет, когато се размножаваха. Но правилата за техните клиенти, неоделфините и неошимпанзетата, бяха много по-строги. В тази област иначе либералният земянитски закон силно се приближаваше до галактическите стандарти. В противен случай шимите и ’фините щяха да бъдат придадени на някой друг старши клан. Земята беше прекалено слаба, за да се противопоставя на най-тачените галактически традиции.

Около една трета от шимското население имаше зелени карти за възпроизводство, които му позволяваха да контролира собственото си размножаване, обект на ръководство от страна на Бюрото по Ъплифт и на вероятни наказания, ако не е внимателно. Шимите със сиви или жълти карти имаха повече ограничения. След като се присъединяха към брачна група, те можеха да използват и изискват спермата или яйцеклетките, съхранявани от Бюрото по време на юношеството им, преди рутинното стерилизиране. Можеше да им се даде разрешение, ако постигнеха похвални резултати в живота. По-често обаче шимите с жълта карта трябваше да износват и осиновяват ембрион, имплантиран от специалистите на Бюрото със следващото поколение „подобрения“.

На онези с червени карти дори не разрешаваха да си помислят за деца.

Според стандартите отпреди Контакта, системата може да изглеждаше жестока. Но Фибен беше живял така през целия си живот. При бързото развитие на Ъплифта в генния басейн на една раса клиент винаги променяха нещо. С шимите поне се съветваха, като с участник в процеса. Малко видове имаха такъв късмет.

В социален аспект обаче това водеше до класово разслоение сред шимите. „Сините карти“ като Фибен не бяха добре дошли на места като „Маймунска ракия“.

Но това беше мястото, избрано за срещата. Други съобщения не бяха получавани, така че той нямаше друг избор, освен да види дали срещата ще се състои. Фибен дълбоко си пое дъх и тръгна към ръмжащата, тътнеща музика.

 

 

Когато ръката му докосна бравата, от сенките откъм лявата му страна някакъв глас прошепна:

— Ей, готин!

Отначало си помисли, че му се причува. Но думите се повториха, този път малко по-силно.

— Готин! Търсиш ли компания?

Фибен зяпна. Светлината от прозореца му пречеше, но той зърна все пак дребно маймунско лице, донякъде напомнящо на детско.

— Компания бе, готин — ухили му се шимът.

Фибен пусна дръжката. Не вярваше на очите и ушите си.

— Моля?

И направи крачка напред. Но в този миг вратата се отвори и няколко тъмни фигури, които дюдюкаха, кикотеха се и смърдяха на опръскана с бира козина, го изблъскаха встрани. Когато гуляйджиите отминаха, дребната фигура бе изчезнала.

Фибен се бе изкушил да я последва, дори само за да се увери, че му е предложено онова, за което си бе помислил. И защо, след като му бяха предложили, така внезапно се бяха отметнали?

Очевидно нещата в Порт Хеления се бяха променили. Наистина, той не беше посещавал места като „Маймунска ракия“, откакто бе завършил колежа. Но сводници тук? На Земята може би, или в старите филми, но тук, на Гарт?

Той поклати глава и отвори вратата на бара.

Ноздрите му се разшириха от силната миризма на бира, прах за смъркане и мокра козина. Над дансинга ослепително избухваше светлина. Там подскачаха няколко тъмни фигури и размахваха над главите си пръчки и шишета.

Фибен се провря между гъсто разположените плетени маси към скрития в дим бар и си поръча бира. За щастие колониалната валута, изглежда, все още вървеше. Той се облегна на бара и бавно заоглежда посетителите. Искаше му се съобщението от свръзката им да не беше толкова неясно.

Фибен търсеше шим, облечен като работник по услугите — ще рече, някой, който работи тук. Разбира се, радиооператорът, приел съобщението от бившия сътрудник на доктор Така, може да беше объркал всичко през онази ужасна нощ, когато центърът „Хаулетс“ гореше и над главите им виеха линейки. Но Гейлит Джоунз била казала нещо за „услуги“. И на няколко пъти искала да я свържат с доктор Така, макар да й казали, че не е възможно.

— Чудесно — беше измърморил Фибен, когато получи инструкциите си. — Истински шпионски истории. Великолепно. — Дълбоко в душата си бе сигурен, че операторът просто е записал всичко погрешно.

Това не беше най-благоприятното начало за едно въстание. Но Фибен не се изненадваше. С изключение в работата на неколцината шими, изкарали обучение в Земянитската служба, тайните кодове, маскировките и паролите се срещаха само в старовремските филми.

Сега всички офицери от милицията бяха мъртви или интернирани. „Освен мен. А моята специалност не е нито разузнаването, нито саботажът. По дяволите, аз едва управлявах бедния стар ТААСФ «Проконсул».“

Както вървяха нещата, на Съпротивата щеще да й се наложи да се учи от собствените си грешки.

Поне бирата беше добра, особено след дългото пътуване по прашния път. Фибен закима в такт с гърмящата музика и се заусмихва на лудориите на танцьорите.

Всички, които подскачаха под ослепителните прожектори, бяха мъжки шими. Сред работниците и условниците това усещане беше толкова силно, че можеше дори да се нарече религиозно. Човеците, които обикновено се мръщеха на повечето видове сексуална дискриминация, в този случай не се намесваха. Расите клиенти имаха правото да създават свои собствени традиции, доколкото те не пречеха на задълженията им или на ъплифтирането.

Фибен гледаше как един едър гол мъжкар подскача към върха на купчина „скали“ и размахва кречеталото си. Барабаните гърмяха, прожекторите хвърляха изкуствената си светлина, правейки го за миг наполовина съвсем бял, наполовина мастиленочерен.

Танцьорът се люлееше и подскачаше в такта на музиката и дюдюкаше, сякаш за да предизвика небесните богове.

Фибен често се беше чудил доколко популярността на танца на мълнията се дължи на унаследените чувства на бронтофилия и доколко на известния факт, че непросветените, невидоизменени шимпанзета в джунглите на Земята са били наблюдавани да „танцуват“ по време на гръмотевични бури. Подозираше, че голяма част от „традицията“ на неошимпанзетата произхожда от доразвиването на прочутото поведение на техните неъплифтирани братовчеди.

Подобно на мнозина завършили колеж шими, Фибен мислеше, че е прекалено образован за такъв простоват култ към предците. Пък и изобщо предпочиташе Бах или китските песни пред симулираната гръмотевица.

И въпреки това имаше моменти, когато, сам в апартамента си, той изваждаше от едно чекмедже запис от Бурите, надяваше слушалките и се опитваше да разбере колко удари ще понесе главата му, без да се пръсне. Тук, под мощните усилватели, той не можеше да не почувства как по гърба му плъзва възбуда, когато „мълнии“ разцепваха помещението и биещите барабани разлюляваха клиенти, мебели и прибори.

Фибен винаги беше намирал за любопитно, че при човеците е толкова различно. Техните мъжкари изглеждаха по-често вманиачени по правенето на музика, а женските по танците, а не обратното. Разбира се, хората имаха и други странности — като например особените им сексуални навици.

Фибен огледа клуба. Мъжките обикновено бяха повече от женските в барове като този, но тази вечер шимитата бяха особено малко и седяха на групички, обкръжени от едри самци. Естествено имаше келнерки, които циркулираха сред ниските маси с напитки и цигари, облечени в изкуствени леопардови кожи.

Фибен започна да се притеснява. Как щеше да го познае свръзката му в тази гърмяща, ослепителна лудница?

Покрай трите стени над дансинга имаше балкон. От него се бяха надвесили клиенти, тропаха по парапета и насърчаваха танцьорите. Фибен отстъпи назад, за да погледне по-добре… и почти се спъна в една плетена маса.

Там — в участък, отделен с въжена преграда, пазен от четири летящи бойни робота — седеше един от нашествениците. Имаше бели пера, остра гръдна кост и извит клюн… но носеше нещо, което приличаше на вълнена барета. Тъмни очила скриваха очите му.

Фибен се насили да извърне поглед. Не трябваше да изглежда изненадан. Очевидно през последните няколко седмици клиентите тук бяха свикнали да виждат галактяни.

Небрежно отпивайки от бутилката си, Фибен отново вдигна поглед. Губруанецът несъмнено носеше баретоподобния маншон и очилата като защита от шума и прожекторите. Роботите-стражи бяха блокирали само един квадратен участък около него, но цялото крило на балкона беше почти празно.

Почти. Всъщност двама шими седяха в заградения участък близо до остроклюния губруанец.

„Колаборационисти? — зачуди се Фибен. — Има ли вече предатели сред нас?“

Той поклати глава. Защо бе тук губруанецът? Какво би могло да харесва тук на нашественика? Каква бе причината? Защо галактяните се вълнуваха от група космати клиенти, които изобщо не смятаха за разумни?

Танцът на мълнията достигна върха си с внезапно кресчендо и заключителен грохот. Последните му тътени отзвучаха сякаш в облачна черна далечина. Ехото в главата на Фибен заглъхна чак след няколко секунди.

Танцьорите се стовариха на масите си ухилени и потни и загърнаха голите си тела със свободни роби. Чу се искрен смях — може би прекалено искрен.

Фибен си поръча още една бира за прикритие, макар вече да мислеше да си тръгва. Губруанецът го изнервяше. Ако свръзката му нямаше намерение да се появи, по-добре беше да се измъкне оттук и да започне собствени разследвания. По някакъв начин трябваше да разбере какво става в Порт Хеления и да открие начин да установи контакт с онези, които искаха да се организират.

В отсрещната част на помещението група излегнали се гуляйджии започна да тропа по пода и да скандира. Скоро викът се понесе из бара.

— Силви! Силви!

Музикантите отново засвириха, този път много по-тиха мелодия. Светлината стана приглушена и две шимита започнаха съблазнително парче на саксофони.

Прожектор освети върха на могилата на танцьорите и иззад мънистената завеса се появи нова фигура. Фибен премигна от изненада. Какво правеше там горе едно шими?

Горната половина на лицето й беше покрита с клюноподобна маска с гребен от бели пера. Голите й гърди бяха осеяни с блестящи точици, които отразяваха светлината. Полата й от сребристи ленти започна да се люлее в бавен ритъм.

Тазовете на женските неошимпанзета бяха по-широки от тези на предците им, за да пропускат по-едромозъчните деца. Въпреки това полюляващите се бедра така и не се бяха превърнали в сериозен еротичен стимул, както беше сред хората.

И все пак сърцето на Фибен заби по-бързо, докато гледаше въртеливите й движения. Въпреки маската, първото му впечатление бе за младо момиче, но той скоро разбра, че танцьорката е зряла женска, със слаби следи от кърмене. Това я правеше да изглежда още по-изкусителна.

Лентите на полата й леко се развяваха и Фибен видя, че материята е сребриста само отвън. От вътрешната страна всички ленти постепенно изсветляваха нагоре в яркорозов цвят.

Той се зачерви и извърна очи. Танцът на мълнията беше едно — сам бе участвал на няколко пъти. Но това беше нещо съвсем различно! Първо дребният сводник на улицата, сега това? Да не би шимите в Порт Хеления да се бяха побъркали на тема секс?

Някой рязко и силно натисна рамото му. Фибен се обърна и видя огромен шим с избелял син работен комбинезон. Горната му устна се извиваше назад и оголваше дълги, почти атавистични кучешки зъби.

— К’во става? Не ти ли харесва Силви? — попита гигантът.

Макар че танцът все още беше в отпуснатата си начална фаза, по-голямата част от мъжката публика вече окуражително дюдюкаше. Фибен разбра, че на лицето му сигурно се беше изписало неодобрение. Идиот! Един истински шпионин би се престорил, че му харесва, за да остане незабележим.

— Боли ме глава. — Той посочи дясното си слепоочие. — Тежък ден. Май ще е по-добре да си тръгвам.

Едрото неошимпанзе се ухили. Огромната му лапа не слизаше от рамото на Фибен.

— Глава, а? Или може би това е прекалено дръзко за теб? Може би още не си участвал в споделяне, а?

С крайчеца на окото си Фибен видя дразнещото люлеене, което с всеки момент ставаше все по-чувствено. Той усещаше кипящото сексуално напрежение, което започваше да изпълва помещението, и не знаеше докъде ще доведе то. Имаше съществени причини, поради които подобни представления баха незаконни… една от малкото дейности, които човеците забраняваха на своите клиенти.

— Разбира се, че съм участвал в споделяне! — изръмжа в отговор той. — Просто тук, пред хора, това… това може да предизвика смут.

Едрият непознат се изсмя и приятелски го сръга.

— Кога?

— Мол… ъъ, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, кога си участвал в споделяне? Както ми приказваш, обзалагам се, че е било на някой колежански купон. Нали? Прав ли съм, господин Синя карта?

Фибен бързо се огледа. Въпреки първите впечатления, едрият тип изглеждаше по-скоро любопитен и пиян, отколкото враждебно настроен. Но на Фибен му се искаше да изчезне. Ръстът му беше ужасяващ и можеха да привлекат внимание.

— Да — промърмори той, притеснен от спомена. — Беше посвещаване в братството…

Шимитата студентки в колежа може и да бяха добри приятели с шените от курсовете си, но никога не биваха канени на споделяния. Просто беше прекалено опасно да се мисли сексуално за женските със зелени карти. Пък и във всеки случай те проявяваха параноичен страх от забременяване преди брака и генетично консултиране. Цената, която евентуално щяха да платят, бе прекалено голяма.

Така че когато шените в университета се събираха на купон, обикновено канеха шимски момичета отдалеч — шимита с жълти и сиви карти, чиито ярко оцветени еструси бяха просто възбуждаща имитация.

Беше погрешно това поведение да се оценява според човешките стандарти. „Ние имаме принципно различни модели“ — беше си напомнял тогава и многократно след това Фибен. Въпреки това той никога не бе намирал онези споделяния за много приятни. Може би някой ден, когато откриеше подходящата брачна група…

— А бе сестричката ми често ходеше по колежанските ви купони. Май й беше забавно. — Покритият с белези шим се обърна към бармана и тропна по полираната повърхност. — Две бири! За мен и за моя колежански приятел!

Фибен трепна от силния му глас. Неколцина други наоколо се обърнаха и погледнаха към тях.

— Та кажи ми — каза нежеланият му нов приятел, като бутна картонената бутилка в ръката на Фибен. — Имаш ли хлапета вече? Може би някои, които са регистрирани, но ти изобщо не си ги виждал? — Гласът му не звучеше враждебно, а по-скоро завистливо.

Фибен изпи голяма глътка от топлата горчива бира, поклати глава и тихо отвърна:

— Всъщност не става по този начин. Правото на свободно размножаване не означава, че е неограничено — бяла карта. Дори специалистите по планиране да са използвали плазмата ми, аз не мога да зная.

— Защо не, по дяволите! Искам да кажа, за вас, синкавите, е достатъчно гадно, че чукате експерименталните епруветки по заповед на Бюрото по Ъплифт, но дори да не знаете дали са използвали спермата ви… По дяволите, най-старата ми групова жена беше планирала бебе преди година… че ти даже можеш да си генният татко на сина ми! — Едрият шим се изсмя и отново силно плесна Фибен по рамото.

Така нямаше да стане. Към тях се извръщаха все повече глави. Целият този разговор за сини карти нямаше да му спечели приятели тук. Във всеки случаи, той не искаше да привлича вниманието, когато на по-малко от десет метра седеше губруанец.

— Наистина трябва да тръгвам — рече Фибен. — Благодаря за бирата…

Някой препречи пътя му.

— Извинете — каза Фибен, обърна се и се оказа лице в лице с четирима шими, облечени в ципокостюми. Гледаха го, скръстили ръце. Един от тях, малко по-висок от другите, го бутна назад към бара.

— Разбира се, че тоя си има деца! — изръмжа високият. Беше подстригал козината на лицето си и оставените мустаци бяха големи и засукани. — Само му вижте лапите. Обзалагам се, че никога през живота си не е пипал честен шимски труд. Сигурно е техник или пък учен. — Той изпръхтя, сякаш от самата мисъл за неошимпанзе с такава титла му се гадеше.

— Вижте, пичове, хайде да ви почерпя…

Високият шим го плесна през ръката и парите му полетяха към бара.

— Лайна без никаква стойност! Скоро ще ги съберат, както ще приберат и вас, маймунски аристократи.

— Я тихо! — извика някой от тълпата. Фибен зърна Силви, която се полюляваше на могилата. Лентите на полата й се развяваха и Фибен мерна нещо, което го удиви. Тя наистина беше розова… за миг зърна гениталиите й в пълен еструс.

Шимът отново бутна Фибен.

— Е, господин Колежанин? Каква работа ще ти свърши твоята синя карта, когато губруанците започнат да прибират и стерилизират всички вас, свободно размножаващите се? А?

Един от новодошлите, шим с отпуснати рамене и космато полегато чело, беше бръкнал в джоба си — сигурно стискаше нещо остро. Очите му изглеждаха кръвожадно съсредоточени.

Фибен едва сега осъзна, че тези типове нямат нищо общо с едрия шим в комбинезона. Всъщност той вече беше изчезнал в сенките.

— Аз… аз не зная за какво говорите.

— Нима? Нали прегледаха документите на колонията, смотльо, и започнаха да прибират за разпит много колежански шими като теб. Засега само проверяват, но имам приятели, които казват, че ония планират цялостна чистка. Какво ще кажеш, а?

— Що си не затворите човките! — изкряска някой. Този път се обърнаха повече лица. Фибен видя изцъклени погледи, процеждаща се слюнка и оголени зъби.

Чувстваше се раздвоен. Отчаяно му се искаше да се измъкне оттук, но ако в думите на тези тип имаше някаква истина? В такъв случай това беше важна информация.

Фибен реши да послуша още малко.

— Това е доста изненадващо — каза той и се облегна на бара. — Губруанците са фанатични консерватори. Каквото и да правят с други раси патрони, обзалагам се, че никога не биха попречили на процеса на ъплифтиране. Това е противно на собствената им религия.

Мустакатият само се усмихна.

— Това ли ти казва колежанското ти образование, синьо момченце? Е, сега има значение само онова, което казват галактяните.

Бяха го обградили и очевидно се интересуваха повече от него, отколкото от възбуждащите движения на Силви. Тълпата започваше да дюдюка по-високо, музиката тътнеше по-силно. На Фибен му се струваше, че главата му ще се пръсне от шума.

— … прекалено студен, за да му доставя удоволствие шоуто на обикновения работник. Но само да щракне с пръсти и нашите собствени шимита ще се юрнат при него!

Фибен усещаше, че тук има нещо фалшиво. Мустакатият тип беше прекалено спокоен, глупашките му подигравки бяха прекалено обмислени. В обстановка като тази, при целия този шум и сексуална възбуда един истински шим работник не би могъл да се съсредоточи толкова добре.

„Условници!“ — изведнъж разбра той и чак сега забеляза признаците. Лицата на двама от шимите носеха клеймото на неуспешния генетичен подбор — замазаните черти и премигващия, постоянно озадачен поглед на мозък с неправилно свързани „проводници“ — смущаващо напомняне, че ъплифтът е труден процес.

Очевидно трябваше да се разкара оттук. Но как? Условниците го обграждаха все по-близко.

— Вижте, пичове. Наминах просто да видя какво става. Благодаря ви за мнението. Сега наистина трябва да се чупя.

— Имам по-добра идея — презрително каза водачът им. — Какво ще кажеш да те представим на губруанеца, който лично ще ти обясни какво става? И какво възнамеряват да правят с шимите колежани. А?

Фибен премигна. Дали тези шени всъщност не бяха колаборационисти?

Беше учил история на старата Земя — дългите, мрачни векове преди Контакта, когато самотното и невежо човечество беше експериментирало ужасяващо във всичко от мистицизма до тиранията и войната. Бе гледал и чел безброй описания на онези древни времена — особено разкази за самотни мъже и жени, смело и често безнадеждно възправяли се срещу злото. Беше се записал в колониалната милиция отчасти от романтичното желание да подражава на храбрите войни на маките, палмачите и Могъщия сателитен съюз.

Но историята разказваше и за предатели: онези, които търсели изгода във всичко, дори на гърба на другарите си.

— Хайде, колежанско приятелче. Искам да те запозная с едно птиченце.

Ръката му беше стегната като в менгеме. Болезнената изненада в погледа на Фибен накара мустакатия шим да се захили.

— В комбинацията ми са вкарани допълнителни гени на сила — високомерно поясни той. — Тази част от работата им е успешна, за разлика от някои други. Наричат ме Желязната хватка и нямам синя карта, нито дори жълта. Хайде да вървим. Ще помоля лейтенанта от ескадрата на Блестящия нокът да ти обясни какви планове имат губруанците за умните шими.

Въпреки болката Фибен се престори на безразличен.

— Разбира се. Защо не? Обаче искаш ли да се обзаложим? — Горната му устна презрително се изви. — Ако вярно си спомням лекциите по ксенология от университета, губруанците имат много стриктен денонощен цикъл. Обзалагам се, че зад тия тъмни очила ще намериш проклетата птичка заспала. Мислиш ли, че ще му хареса да го събудят просто, за да обсъди прелестите на ъплифта с тип като теб?

Шимът само изръмжа. Забутаха го през лабиринта от ниски маси. Излегналите се клиенти ядосано сумтяха, докато Желязната хватка ги разблъскваше, но очите им, изцъклени от едва сдържана страст, оставаха впити в танца на Силви.

Един поглед през рамо към кълченията на танцьорката накара лицето на Фибен да се зачерви. Той отстъпи назад и се спъна в мека маса от козина и мускули.

— Ох! — нададе вой седналият клиент и разля питието си.

— Съжалявам — промърмори Фибен и бързо се дръпна. Сандалите му изхрущяха върху нечия кафява ръка и предизвикаха нов крясък, превърнал се в писък, когато Фибен настъпи по-силно.

— Сядай бе! — извика някакъв глас от дъното на клуба.

Желязната хватка го погледна подозрително и го задърпа за ръката. Фибен за миг се съпротиви, после се отпусна и внезапно полетя напред, като събори шима върху една от плетените маси.

Всичко се сля в море от разгневена кафява козина. Фибен успя да се отскубне и подскочи към дансинга.

Направи салто над последната редица посетители и се приземи на коляно. Само на няколко метра от него се извисяваше могилата на мълнията, където прелъстителната Силви правеше последните си движения, очевидно безразлична към сбиването.

Фибен бързо пресече дансинга. Мислеше да прескочи бара и да се измъкне през някой от задните изходи, но в мига, в който излезе на открития участък, отгоре проблесна ярък лъч светлина и го заслепи! От всички страни се надигнаха бесни аплодисменти.

Очевидно нещо беше харесало на тълпата. Но какво? Светлината го заслепяваше и Фибен не можеше да види какво прави танцьорката — сигурно нещо различно отпреди. После разбра, че Силви гледа право към него! Очите й весело блестяха зад птицеподобната маска.

Публиката също го гледаше. Дори губруанецът на балкона, изглежда, бе обърнал глава към него.

Нямаше време да се чуди какво значи това. Видя, че още няколко от преследвачите му са се откопчили от мелето. Ясно ги различаваше в крещящите им дрехи — жестикулираха и се насочваха към изходите, за да отрежат пътя му за бягство.

Фибен сподави усилващата се паника. Бяха го сгащили. „Трябва да има друг изход“ — отчаяно си помисли той.

И изведнъж разбра къде е. Вратата за изпълнителите, над и зад могилата на дансинга! Мънистената завеса, през която се беше появила Силви. Светкавичен скок и щеше да прелети покрай нея — и да изчезне!

Затича се през дансинга и се хвърли към могилата.

Тълпата отново изрева! Фибен замръзна. Блестящите прожектори го бяха последвали.

Той премигна към Силви. Танцьорката облизваше устните си и въртеше таза си към него.

Фибен изпита едновременно отвращение и могъщо привличане. Прииска му се да се изкатери и да я сграбчи. Прииска му се да намери тъмна хралупа в клоните на някое дърво.

Долу боят стихваше. Тъй като разполагаха само с картонени бутилки и плетени мебели, побойниците бяха започнали да се укротяват. Първоначалната причина бе забравена.

Но в края на дансинга стояха четирима шими в крещящи ципокостюми и го гледаха. Държаха ръцете си в джобовете. Все пак, изглежда, имаше още един изход. Фибен се закатери по могилата. Тълпата възбудено зааплодира. Шумът, миризмите, объркването… Фибен премигна към морето от разгорещени лица, всички очаквателно втренчени в него. Какво ставаше?

Рязко движение привлече вниманието му. От балкона над бара някой му махаше — дребен шим с тъмно наметало с качулка.

Изведнъж Фибен позна дребния сводник, който го беше заговорил за кратко на вратата. Гласът му не се чуваше в какофонията, на Фибен някак си разбра думите по движението на устните.

— Хей, глупако, погледни нагоре!

Фибен вдигна очи… точно навреме, за да види, че от мертеците над главата му се спуска блестяща мрежа! Отскочи инстинктивно и едва успя да се закрепи на друга „скала“. Краят на падащата мрежа докосна лявото му стъпало, разтърси го електрически удар.

— По дяволите!… — изруга той. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че част от рева в ушите му са гръмналите ръкопляскания. Те се превърнаха в грохот, когато той се претърколи и избегна втората клопка — десетина лепкави примки изскочиха от фалшивата скала и стегнаха мястото, откъдето току-що беше скочил.

Фибен заразтрива стъпалото си и ядосано се заоглежда. На два пъти едва не попадна в капан като някакво тъпо животно. За тълпата може и да беше страшно забавно, но лично той нямаше никакво желание да си играе на тази тъпа годеница.

Под дансинга виждаше условниците — отляво, отдясно и в центъра. Губруанецът на балкона изглеждаше заинтригуван, но не показваше никакъв признак, че иска да се намеси.

Фибен въздъхна. Проблемът му продължаваше да е същият. Единствената посока, в която можеше да отстъпва, беше нагоре.

Изкатери се на поредната „скала“. Изглежда, примките целяха да го унижат и обезсилят — а и да предизвикват болка, — но не бяха смъртоносни. Освен в неговия случай, разбира се. Ако се оставеше да го хванат, нежеланите му врагове щяха да стигнат до него за миг.

Внимателно стъпи на следващия „камък“. Под десния си крак усети някакво измамно гъделичкане и се дръпна точно преди отдолу да се отвори дупка. Тълпата ахна. Фибен залитна на ръба на появилата се яма, приклекна и скочи, като едва успя да се хване за следващата по-висока тераса.

Кракът му увисна във въздуха. Дишаше тежко. Отчаяно му се искаше човеците да не бяха изменили някои от „излишните“ инстинктивни умения на предците му за катерене, само за да направят място за баналности като речта и разума.

Изсумтя и бавно се отдръпна от дупката. Публиката вдигна още по-голяма врява.

Докато се задъхваше на ръба на следващото равнище, Фибен чу:

— … по-просветен подход към Ъплифта… уважение към произхода на расата клиенти… предлага възможност за всички… непредубедени от извратените човешки стандарти…

Седнал в ложата си, нашественикът цвъртеше в малък микрофон. Механично преведените му думи кънтяха над музиката и възбудената гълчава на тълпата. Фибен се съмняваше, че дори и един от десет шими долу чува монолога на И-тито. Но това навярно нямаше значение.

Хипнотизираха ги!

Не беше за чудене, че никога не бе чувал за стриптийза на Силви, нито пък за това безумно катерене с препятствия. Бяха го въвели нашествениците!

„Те не биха могли да се справят с всичко това без помощ“ — гневно си помисли той. Двамата добре облечени шими, които седяха до губруанеца, спокойно си шепнеха и драскаха нещо в тефтерите си. Очевидно записваха реакциите на тълпата за новия си господар.

Фибен огледа балкона и забеляза, че дребният сводник в наметалото с качулка стои съвсем близо до заградения от роботите-стражи участък на губруанеца. Опита се да запомни момчешките му черти. Предател!

Сега Силви беше само на няколко тераси над него. Поклащаше розовото си дупе и се хилеше. По лицето му избиха капчици пот. Мъжете човеци имаха свои собствени визуални дразнители: заоблени женски гърди, тазове и гладка женска кожа. Но те не можеха изобщо да се сравняват с електрическия ток, който разтърсваше мъжкото шимпанзе от малко цвят на съответното място.

Фибен яростно разтърси глава.

„Навън! Не при нея! Ти искаш навън!“

Той се закатери по ръбовете, докато не се отдалечи достатъчно от дупката, а после запълзя на четири крака.

Силви се наведе над него, две равнища нагоре. Ароматът й се усещаше въпреки лютивата миризма в залата и караше ноздрите на Фибен да пламтят.

Той внезапно разтърси глава. Долавяше някакъв друг остър мирис, наситено зловоние, чийто източник, изглежда, беше съвсем близо.

С кутрето на лявата си ръка опипа терасата, на която възнамеряваше да се покатери. Пръстът му залепна за нея с изгаряща болка. Фибен извика и се дръпна.

Уви, инстинктът му го подведе и той автоматично лапна пръста си. Едва не повърна от гадния вкус.

Наистина затруднено положение. Ако се опиташе да се качи по-нагоре, лепкавото парещо вещество щеше да го задържи. Ако се върнеше, най-вероятно щеше да падне в дупката!

Лабиринтът от капани обясняваше онова, което го беше озадачило по-рано. Не беше за чудене, че шените само бяха заобиколили могилата в мига, в който Силви беше показала розовото си! Те знаеха, че само най-възбуденият или глупав ще се осмели да се опита да се качи. Другите се задоволяваха да гледат. Танцът на Силви беше само първата част от представлението.

А ако някое щастливо копеле успееше? Е, тогава всички щяха да получат допълнителното удоволствие!

Самата мисъл го отвращаваше! Частните споделяния бяха естествени, разбира се. Но тази публична похотливост беше гадна!

Вече бе преодолял по-голямата част от пътя. Чувстваше как кръвта му се движи по-бързо във вените. Силви леко се залюля към него и той си представи, че вече я докосва. Музикантите ускоряваха темпото и прожекторите отново започнаха да премигват като мълнии. Отекваха изкуствени гръмотевици. Фибен усети няколко паднали капчици, като начало на дъждовна буря.

Силви танцуваше под светлините и възбуждаше все повече тълпата. Той облиза устни и почувства колко силно го привлича тя.

И изведнъж Фибен видя малък зелен светещ знак, блеснал зад рамото на танцьорката.

На него пишеше „ИЗХОД“.

Болката, изтощението и напрежението изчезнаха. Почувства се някак си извисен над шума и врявата и си спомни с внезапна яснота нещо, което му беше казала Атаклена малко преди да напусне лагера в планините, за да поеме към града.

— Веднъж баща ми ми даде нещо, Фибен. Това е стих „хайку“, на един земянитски диалект, наречен „японски“. Искам да го вземеш със себе си.

— Японски ли — възрази той. — На него говорят на Земята и на Калафия, но на Гарт няма и стотина шими и човеци, които да го знаят!

Но Атаклена само поклати глава.

— Аз също не го знам. Но ще ти го дам така, както бе даден на мен.

Има мигове в зимната буря,

когато звездите те викат

и политаш!

Фибен премигна и ненадейният миг на облекчение се стопи. Буквите все още блестяха като зелено убежище.

ИЗХОД

Всичко отстъпи назад — шумът, миризмите, острите ужилвания на малките дъждовни капчици. Фибен вече се чувстваше лек и силен. Ръцете и краката му сякаш бяха загубили тежестта си.

Той приклекна, отскочи и се приземи на ръба на следващата тераса. Пръстите на краката му бяха на сантиметри от изгарящия замаскиран клей. Тълпата изрева, а Силви отстъпи назад и запляска с ръце.

Фибен се засмя. После бързо заудря по гърдите си, както беше виждал да правят горилите, следвайки ритъма на гърмящите барабани. Публиката обезумя.

Ухилен, той мина покрай лепилото, като следваше очертанията му по-скоро инстинктивно, отколкото според размитата разлика в цветовете. Широко разперил ръце за равновесие, шимът се опитваше да направи гледката по-опасна, отколкото беше в действителност.

Первазът завършваше с „дърво“ — направено от фибростъкло и зелени пластмасови ленти, — което се извисяваше над могилата.

Разбира се, това беше примамка за глупаци. Фибен не си губи времето да я разглежда. Той скочи и леко дръпна най-близкия клон, а после се приземи и неуверено се олюля, като накара онези долу да затаят дъх.

Клонът реагира миг след като го докосна… след точно толкова време, колкото да се хване здраво за него. Като че ли цялото дърво започна да се извива. Вейките се превърнаха във въжета, които щяха да откъснат ръката му, ако все още се държеше за тях.

Развеселен, Фибен отново скочи, хвана едно люлеещо се въже, прелетя над последните две тераси — и изненаданата танцьорка — и продължи към джунглата от подпорни греди и жици горе.

Пусна въжето в последния момент и успя да се задържи с приклякане върху някаква тясна летва. Около него имаше купчина прожектори и неотворени капани. Със смях прескочи препятствията и изрита надолу кофи с някакво горещо кашкаво вещество. Пръските попаднаха върху оркестъра и музикантите се разбягаха.

Играта с капаните вече му беше ясна. Очевидно загадката нямаше друго решение освен онова, което беше приложил той, избягвайки последните няколко тераси.

С други думи, трябваше да изхитрува.

Значи могилата не беше честно изпитание.

— Копелета такива! — промърмори той.

Екзалтацията му започваше да отшумява, а с нея и част от временното му усещане за неуязвимост. Очевидно Атаклена му беше дала прощалния дар, хипнотичното очарование на стиховете, за да му помогне, ако се окаже в задънена улица. Каквото и да беше това, той знаеше, че не трябва да насилва късмета си.

Време беше да изчезва.

Фибен се наведе към един от прожекторите и го завъртя така, че лъчът се плъзна през цялата зала и освети губруанеца. Птицеподобното същество изписка и се присви под внезапния блясък.

Двамата шими, които споделяха ложата за високопоставени гости, се хвърлиха да търсят убежище, защото бойните роботи ненадейно се завъртяха и започнаха да стрелят. Фибен скочи от гредата си точно преди прожекторът да експлодира в дъжд от метал и стъкло.

Претърколи се и се изправи на върха на могилата. Царят на Планината! Опита да скрие куцането си и помаха на тълпата. Залата се разтърси от аплодисменти.

Но аплодисментите рязко спряха, когато той се обърна и пристъпи към Силви.

Това беше наградата. Обикновените мъжки шимпанзета в джунглата не се срамуваха да се съвкупяват пред други и дори ъплифтираните неошими „се споделяха“ при подходящо време и място. При тях отсъстваха ревността и табуто за публичност, които правеха мъжките човеци толкова странни.

Кулминацията на вечерта беше настъпила много по-рано, отколкото бе планирал губруанецът, и по начин, който навярно не му се харесваше, но урокът принципно си оставаше пак същият. Онези долу си търсеха с кого да се споделят и всички уроци оставаха в подсъзнанието им.

Птицеподобната маска на Силви беше част от хипнозата. Голите й зъби блеснаха, когато тя завъртя дупето си към него. Лентите на полата й се развихриха и разкриха предизвикателния цвят. Сега дори онези типове в ципокостюмите зяпаха и облизваха устните си в очакване, забравили за свадата си с него. В този момент той беше техният герой, беше всеки от тях.

Фибен сподави прилива на срам. „Ние не сме толкова лоши… не и когато си спомниш, че сме само на триста години. Губруанците искат да се чувстваме почти като животни, за да бъдем безвредни. Но съм чувал, че дори и човеците понякога изпадат в това състояние и се връщат в някогашните дни.“

Силви примлясна към него, когато я приближи. Фибен почувства мощно присвиване в слабините си, когато тя приклекна, за да го почака. Той протегна ръка към нея и я сграбчи за рамото.

После я завъртя с лице към себе си и напрегна сили, за да я накара да се изправи.

Аплодиращата тълпа смутено замърмори. Силви премигна към него в изненадата на придошлите хормони. За Фибен бе очевидно, че сигурно е взела някакъв опиат, за да изпадне в това състояние.

— От-отпред ли? — заекна тя. — Но Голямата човка ми к-каза, че иска да изглежда естествено…

Фибен хвана лицето й в ръце. Маската имаше много сложни закопчалки, затова той се наведе покрай стърчащата човка и нежно целуна шимито, без да я сваля.

— Прибери се у дома при съпрузите си — каза той. — Не позволявай на враговете ни да те посрамват.

Силви се олюля, сякаш я беше ударил.

Фибен се обърна към тълпата и вдигна ръце.

— Деца на вълконите от Земята! — извика той. — Всички! Приберете се у дома при съпрузите си! Заедно с патроните си ние ще проведем наш собствен Ъплифт. Не се нуждаем от И-титата, за да ни казват как да го правим!

От тълпата се надигна нисък ужасен тътен. Фибен видя, че губруанецът на балкона цвърчи в някаква малка кутийка. Навярно викаше подкрепление.

— Вървете си у дома! — повтори той. — И не позволявайте на чужденците да ни превръщат в зрелище!

Ропотът долу се усили. Тук-там се виждаха намръщени лица. Той се надяваше, че започват да изпитват срам. Веждите им се бърчеха от неспокойни мисли.

И изведнъж някой извика:

— К’во става бе? Не ти ли се вдигна?

Тълпата изрева. Последваха подигравки и дюдюкания, особено откъм предните редове.

Наистина трябваше да изчезва. Губруанецът навярно не смееше да стреля по него открито, пред тълпата. Но несъмнено беше пратил за подкрепление.

И все пак Фибен не можеше да пропусне случая. Обърна се към публиката и смъкна панталоните си.

Подигравките секнаха, сетне кратката тишина се взриви от подсвирквания и аплодисменти.

„Кретени“ — помисли си Фибен. Но се ухили и помаха с ръка, после се закопча.

Губруанецът размахваше ръце, кряскаше и викаше нещо на неошимпанзета. Те на свой ред се наведоха през парапета и извикаха нещо на барманите. В далечината тихо се чуваха звуци, които напомняха на сирени. Фибен се забави за един последен жест към губруанеца. Тълпата изрева от смях. После Фибен се обърна и изтича към изхода.

В главата му един тихичък глас го проклинаше и го наричаше екстровертен идиот. „Генералът не те прати в града, за да правиш такива неща, глупак такъв!“

Провря се през мънистената завеса и рязко спря, точно преди да се сблъска с намръщено неошимпанзе, облечено в роба с качулка. Позна дребния шим, когото за кратко беше видял на два пъти тази вечер — първо пред вратата на „Маймунска ракия“ и после точно край ложата на губруанеца.

— Ти! — обвинително извика той.

— Да, аз — отвърна сводникът. — Съжалявам, че не мога да ти предложа същото, като преди. Но ми се струва, че тази вечер си си наумил да вършиш друго.

Фибен се намръщи.

— Махни се от пътя ми. — И понечи да избута другия настрани.

— Макс! — каза дребничкият шим. От сенките се появи едра фигура. Беше огромният тип с белега, който го бе хванал за рамото на бара, онзи, който се интересуваше от синята му карта. Държеше зашеметител.

— Съжалявам, приятел.

Фибен се напрегна, но вече беше прекалено късно. Вълни от тръпки обляха тялото му и единственото, което успя да направи, бе да залитне и да падне в ръцете на дребния шим.

Усети мекота и неочакван мирис.

— Помогни ми, Макс — чу се глас. — Трябва да действаме бързо.

Вдигнаха го силни ръце и Фибен почти приветства загубата на съзнание след последната си изненада — че младоликият дребен „сводник“ всъщност е момиче!