Метаданни
Данни
- Серия
- Ъплифт (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Uplift War, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна фантастика
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Брин. Войната на Ъплифта
Избрана световна фантастика, №31
Художник: Петър Христов — „Megachrom“
Американска. Първо издание
Формат: 84/108/32. Страници: 512
ИК „Бард“, 1996
История
- —Добавяне
103.
Атаклена
„Така“ — помисли си тя, когато развълнуваният шим куриер задъхано й съобщи радостната новина за победата. Според всички стандарти това беше най-големият успех на въстаниците.
„В известен смисъл самият Гарт се превърна в най-големия ни съюзник. Неговата наранена, но все още могъща мрежа от живот.“
Губруанците бяха примамени от шимски и човешки хемоглобин, пренесен до специално място от вездесъщите трансферни лиани. Честно казано, Атаклена остана изненадана, че планът им бе успял. Неговият успех доказваше колко глупава беше свръхзависимостта на врага от сложния му хардуер.
„А сега трябва да решим какво ще предприемем.“
Лейтенант Маккю вдигна очи от доклада за битката, донесен от изтощения шим, и срещна погледа на Атаклена. Двете жени споделиха миг на безмълвна взаимност.
— Най-добре да тръгвам — каза накрая Лидия. — Трябва да се направи реорганизация на силите, да се пренесе плененото оръжие… а сега аз съм командир.
Атаклена кимна. Не можеше да се насили да скърби за майор Пратахулторн. Но му признаваше едно: той беше воин.
— Къде според теб ще ударят сега? — попита тя.
— Не знам. Нали основният им метод да ни засичат се провали. Държат се така, сякаш нямат много време. — Лидия се намръщи. — Сигурно ли е, че тенанинската флота е на път за насам?
— Представителите на Института по Ъплифт открито говорят за това по въздушните си вълни. Тенанините идват да заявят претенцията си над своите нови клиенти. И като част от уговорката с баща ми и със Земята, те са длъжни да помогнат за изгонването на губруанците от тази система.
Атаклена все още изпитваше благоговение от степента, до която беше подействал планът на баща й. Когато преди почти една гартска година бе започнала кризата, беше очевидно, че нито Земята, нито Тимбрим ще са в състояние да помогнат на тази далечна колония. А повечето от „умерените“ галактяни бяха толкова бавни и благоразумни, че едва ли имаше някаква надежда да убедят някои от тези кланове да се намеси. Ютакалтинг се бе надявал така да заблуди тенанина, че той да свърши работата вместо него — да насъска враговете на Земята един срещу друг.
Планът беше постигнал резултати далеч отвъд очакванията на Ютакалтинг поради фактор, за който баща й не бе имал представа. Горилите. Дали масовата им миграция към Церемониалната могила беше предизвикана от размяната на с’устру’туун, както си мислеше преди? Или пък Великият екзаминатор на Института бе права, като заяви, че самата съдба е нагласила тази нова раса клиент да бъде в точното време и място, за да избере? Атаклена някак си изпитваше увереност, че всичко това е нещо много по-сложно и навярно никой никога няма да го разбере.
— Значи тенанините идват да изгонят губруанците. — Лидия, изглежда, не беше сигурна как да разбира положението. — В такъв случай ние печелим, нали? Искам да кажа, губруанците не могат да ги задържат неограничено време. Дори да беше възможно от военна гледна точка, те биха загубили толкова много престиж в Петте галактики, че даже умерените би трябвало накрая да се разтревожат и размърдат.
Възприемчивостта на земянитската жена беше впечатляваща. Атаклена кимна.
— Положението им, изглежда, налага провеждането на преговори. Но това иска логика. Страхувам се, че губруанските военни се държат ирационално.
Лидия потръпна.
— Такъв враг често е по-опасен от един рационален противник. Той не действа от разумен егоизъм.
— Последното съобщение на баща ми показва, че губруанците са ужасно раздвоени — каза Атаклена. Излъчванията от територията на Института в момента бяха за партизаните най-добрият източник на информация. Робърт, Фибен и Ютакалтинг се редуваха да предават, с което допринасяха много за духа на планинските бойци, а сигурно и усилваха ужасното раздразнение на нашественика.
— Ще трябва да действаме от гледна точка на предположението, че ръкавицата вече е хвърлена — въздъхна жената от морската пехота. — Ако за тях няма значение мнението на галактяните, те могат да използват дори космическо оръжие на планетата. Най-добре е да се разпръснем колкото е възможно по-нашироко.
— Да — кимна Атаклена. — Но ако те използват горелки или адски бомби, така или иначе всичко е загубено. От такива оръжия не можем да се скрием. Не мога да нареждам на войниците ти, лейтенант, но по-скоро бих умряла в дързък жест — който би могъл да сложи край на това безумие веднъж завинаги, — отколкото да завърша живота си със заровена в пясъка глава, подобно на някоя от вашите земни стриди.
Въпреки сериозността на думите й Лидия Маккю се усмихна. И по краищата на простата й аура затанцува разбираща ирония.
— Щрауси — нежно я поправи земната жена. — Големите птици, които си заравят главите в пясъка, се казват щрауси. А сега, защо не ми кажеш какво си намислила?