Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (9)

IX

Сигурно никой нямаше да знае за случилото се тази сутрин, ако вечерта кралят, много уморен, не събра в малката столова обичайния кръг от доверени лица, за да се поразвлече с тях. Пиеха, за да забравят шведа. След втория или третия бокал, защото там не се употребяваха малки винени чаши, кралят започна да се смее, като гледаше към Фюрстенберг.

— Много жалко — каза той, — че вместо стария Бозе не дойде ти с книжата от Полша. Може би тогава щеше да се помириш с Ко̀зел, ако я беше видял облечена така, както се представи на стареца.

— Как така? — попита князът. — Та нали графинята не става от леглото?

— Но ето че скочи от него по нощница, за да ми направи най-страхотната сцена по повод на писмото от горката Хенриета. Ревнива е като никоя друга и съвсем не бих се учудил, ако някога в пристъп на такава ярост изпълни старата си закана и стреля срещу мене. Тя никога не се разделя с пистолета си.

Фюрстенберг се огледа внимателно, изглежда, за да се убеди дали сред компанията няма несигурни хора: бяха само свои, за които знаеше добре, че мразят Ко̀зел.

— Светлейши господарю — обади се той с многозначителна усмивка, — графиня Ко̀зел, като пази толкова ревниво сърцето на ваше кралско величество, което никого не би учудило, би трябвало поне сама да не дава повод за подозрения и ревност.

Кралят вдигна бавно глава, смръщи вежди, изду уста и попита студено:

— Драги Фюрстенберг, който говори подобни неща, би трябвало добре да прецени думите си и да пресметне последствията. След това, което каза, не можеш да спреш дотук — длъжен си да се обясниш.

Князът изгледа другарите си.

— Понеже тия думи ми се изплъзнаха неволно, естествено аз трябва да ги мотивирам. Но не само аз, а и всички тук сме наблюдавали какво вършеше графинята, докато ваше величество отсъствуваше. Моля, попитайте ги как се забавляваше тя тук, защото дворецът й биваше винаги пълен; пълен с гости, с множество обожатели, а по-възрастният граф Лехерене… се ползуваше с необикновено благоволение и почти не излизаше от двореца. Понякога са го виждали да се измъква оттам към полунощ с брат си или без него… Всеки ден биваше на обед, всеки ден на вечеря.

Тези двама графове Лехерене, по-възрастният от които беше много красив, с господарска стойка, високо образован и остроумен мъж, а по-младият, който малко му отстъпваше във всяко отношение, беше рицар на малтийския орден и предназначен за духовен сан, от година и нещо бяха дошли да търсят щастието си в Дрезденския двор. Като видяха откъде извира благоволението, те се привързаха особено силно към графиня Ко̀зел и по нейно ходатайство кралят ги направи шамбелани. Изглежда, че те очакваха по-нататъшни благоволения, та останаха в саксонската столица. Дворът вече виждаше в тях опасни съперници, защото кралят с готовност се обграждаше с чужденци. Затова именно Фюрстенберг хвърли това подозрение, та да навреди на Ко̀зел и същевременно да се отърве от по-възрастния Лехерене, който благодарение на способностите си можеше да се издигне високо.

Крал Аугуст изслуша Фюрстенберг с привидно равнодушие, но и той, и всички присъствуващи, които знаеха как умее да крие чувствата си и се бяха научили от всяко негово трепване да ги отгатват, забелязаха, че стрелата бе улучила целта.

— Какви ми ги приказваш, Фюрстенберг — отвърна Аугуст, — с устата ти говори завистта! Да не искаш да стои затворена между четири стени и да скучае? Ко̀зел се е нуждаела от развлечения, а Лехерене е доста забавен.

— Светлейши господарю! — отвърна наместникът с престорено простодушие. — Вярно е, че това, което казах, се изплъзна от устата ми почти неволно. Аз съвсем не бях мислил да донасям за това на ваше величество… Щом се ползувам с благоволението на ваше кралско величество, за мене не е толкова важна благосклонността на графинята. Но като предан слуга би ми било неприятно да видя, че тя се отплаща с неблагодарност на една толкова трайна, толкова гореща и толкова голяма любов.

Аугуст помръкна. Чашите стояха пълни, разговорът се пресече, кралят стана.

По впечатлението, което направиха на краля думите му, Фюрстенберг разбра, че ще загуби играта. Колкото пъти Аугуст поискваше да се отърве от някоя своя любимка, той се радваше, когато се явеше удобен повод за това. Дори изпращаше при нея царедворци, за да има повод за сръдни и раздяла: сега неговият гняв показваше, че Ко̀зел съвсем не му е безразлична.

Този ден графинята стана за пръв път. Понеже не желаеше да продължи вечерния пир, Аугуст кимна за сбогом на гостите си и влезе в своя кабинет.

Фюрстенберг и царедворците останаха смутени, князът обаче си придаваше смелост, престорено се усмихваше и макар че го обзе тревога за последствията, не искаше да признае това.

Докато на масата се водеше този разговор, един невидим свидетел неволно го беше подслушвал. Заклика, в чиято вярност и привързаност Ана беше напълно убедена, обикновено й служеше да отнася на краля писмата, когато беше необходимо да му бъдат връчени лично. Отегчена от самотата, тя писа на краля и изпрати Заклика с писмото точно тогава, когато всички седяха на чаша. Не беше позволено да се прекъсва забавлението на краля. Прислугата обаче беше получила веднъж завинаги заповед да пуска Заклика. Без да го видят, той влезе и застана зад огромния бюфет, като чакаше момент, когато ще може да се приближи до краля; точно тогава Фюрстенберг разказваше за Лехерене.

Опасността, която му се струваше, че заплашва Ана, му даде смелост да се оттегли. Без да предаде бележката на краля, Заклика се завтече назад към двореца и почука на вратата на спалнята. Ко̀зел го познаваше добре, той беше единственият слуга, на когото вярваше и понякога му се отплащаше с усмивка. Когато Заклика влезе, по бледото му лице тя прочете, че трябва да се е случило нещо лошо.

— Говори! — извика тя и се спусна към него. — Кралят! Да не се е случило нещо на краля?!

— Нищо не се е случило — отвърна Заклика, — може би съм виновен, че се връщам, но ето на какво бях свидетел, какво чух и какво смятам, че съм длъжен да ви съобщя.

Като каза това, той повтори послушно, с разтреперан глас обвинението на Фюрстенберг. Ко̀зел го изслуша изчервена, смутена, обидена, тя взе мълчаливо писмото от ръцете му, кимна с глава и му даде знак да излезе. Сърцето й биеше силно. Без сама да знае защо, излезе от спалнята си. Премина през кабинета и влезе в залата за приеми, която тази вечер беше както винаги осветена, макар че нямаше да има никакъв прием; седна самотна. Стените на залата бяха покрити с портрети и картини от живота на Аугуст II; една от тях представляваше коронацията на краля.

Ко̀зел се вгледа машинално, с насълзени очи в нея и точно в този момент в далечината се чуха стъпки, по които тя позна, че иде Аугуст. Той вървеше бързо и я търсеше навсякъде; беше блед, смутен, сърдит.

Ко̀зел стана и се приближи до картината, сякаш не го беше видяла.

— О! — обади се Аугуст, в чийто глас личеше зле прикрит гняв. — Какво значи това? Вие благоволявате да гледате портрета ми? Това сигурно е грешка! Не мога да предположа, че още заслужавам такава чест.

— Светлейши господарю — отвърна Ко̀зел доста спокойно, — би било смешно, когато ваше кралско величество знае с какво стои над другите хора, да предполага, че някой друг може да привлече погледа ми! И най-лекомислената жена не би направила нещо подобно. Как може ваше кралско величество да подозира такова нещо?

— Да — прекъсна я кралят с разтреперан глас, — досега се ласкаех, смятах, мислех, но външността лъже, а чудноватостите на жените най-често са неразбираеми.

Думите на краля, прикритият гняв зарадваха Ана: тя долови у него ревност, която говореше за привързаност, но се престори на оскърбена.

— Аз не ви разбирам, светлейши господарю — промълви тя. — Какво значат тези тайнствени думи? Не мисля, че съм дала повод за тях. Благоволи да говориш по-ясно, нека поне да зная за какво ще трябва да се оправдавам и да доказвам своята невинност.

— Да се оправдаваш, да доказваш невинността си — прекъсна я кралят така рязко, че Ко̀зел се уплаши. — Има неща, за които човек не може да се оправдава! Ти, госпожо, си мислела да ги скриеш от мене, но аз имам доказателства!

— Доказателства?! Срещу мене?! — Ко̀зел закърши ръце. — Аугуст! — викна тя. — Това е сън, това е фантазия, това е мъчение! Говори, аз не те разбирам! Аз съм невинна!

Тя се хвърли на шията на краля, който отначало искаше да я отблъсне: но тя го хвана за дрехата, отчаяно грабна ръката му и започна да плаче.

— Смили се над мене! Говори! Нека поне да зная за какво ще трябва да страдам! Някой подъл клеветник е посмял да ме очерни с убийствена клевета.

Ко̀зел дълго време не успя да обуздае гнева на краля, който понякога след пиене побесняваше от ярост. Най-сетне сълзите смекчиха сърцето му и Ана успя да го настани до себе си.

— Кралю мой, господарю, обясни ми какво събуди твоя гняв — започна тя с умолителен глас. — Ти виждаш какво става с мене. Аз ще полудея от болка! Кажи, открий ми. Сигурно вече не ме обичаш? Търсиш повод, за да се отървеш от мене! О! Някога, някога твоята любов беше такава, че дори грешка би ми простил, но днес сърцето ти принадлежи на друга…

Аугуст се беше вече успокоил.

— Добре! — извика той. — Искаш да знаеш, ще ти кажа всичко: аз идвам от замъка, където разговаряхме с Фюрстенберг.

— О! С него! Тогава нищо вече няма да ме учуди! Той е мой враг — прекъсна го Ко̀зел.

— Князът ми каза, че целият град бил възмутен от твоето държание с Лехерене…

— С Лехерене! — повтори засмяна Ко̀зел и сви рамене.

— Лехерене — каза кралят — не си правил дори труда да крие чувствата си към вас. Вие сте приемали влюбения всеки ден през време на моето отсъствие, той прекарвал при вас цели вечери, виждали го…

Ко̀зел си придаде сериозен израз на лицето, студен израз на обидена жена.

— Така е — каза тя, — всичко това е истина: Лехерене е влюбен в мене, но аз се смеех и се смея на това. Той ме забавлява със своите сантименталности, аз ги слушах и се шегувах с него! Не смятам, че това е някаква особена вина! Аз не криех нищо, защото нямаше какво да крия. Смяташ ли, кралю, че е достатъчно някой да е влюбен в мене, за да бъде любим? О, това е ужасно! — добави тя, като кършеше ръце. — Значи всеки като Фюрстенберг с една злобна дума може да подкопае доверието ти в мене! Вярата ти в сърцето на Ко̀зел!

Тя падна на софата разплакана. Кралят беше вече сломен, той коленичи пред нея и започна да целува ръцете й.

— Ко̀зел, прости ми! — извика той. — Аз нямаше да бъда ревнив, ако не те обичах! Познавам Фюрстенберг, вярно, той е най-отровната змия, която съм отгледал в двора. Прости ми! Не искам дори да смеят да подозират моята Ана, да дава тя повод за клевети.

Ана продължаваше да плаче.

— Кралю — каза тя, като хълцаше, — ако ти допуснеш клеветниците до трона, помни, те няма да се задоволят с нас, с мене; техният език ще засегне и твоята свещена за нас особа, защото за тях няма нищо свято.

— Бъди спокойна, бъди спокойна — отвърна кралят, — обещавам, давам ти дума, че не ще допусна някой да дръзне да каже нещо срещу тебе.

И тази сцена завърши с нежности и с най-тържествени уверения от двете страни. Ко̀зел трябваше да даде дума, че няма да покаже пред Фюрстенберг, че е узнала името на обвинителя си.

И така, благодарение на съобразителността на Заклика Ко̀зел победи.

Напълно успокоен, кралят се върна в замъка, а на другия ден не проговори нито дума на Фюрстенберг, като явно го отбягваше. Чрез главния хофмаршал Аугуст заповяда на Лехерене още същия ден да напусне службата и Дрезден.

Тази заповед дойде толкова неочаквано за младия граф, че отначало той не знаеше дали да й вярва. Комендантът на града заповяда да му я повторят, като му даде двадесет и четири часа време. Разтревожен, Лехерене се завтече към двореца на графинята, без да знае какво се е случило. Заклика отиде да съобщи за него на господарката си. Тя се изчерви от тревога и безпокойство.

— Кажи му, твоя милост — рече тя тихо, — че не мога да приемам тези, на които кралят е забранил да се показват пред него. Кажи му — сниши тя глас, — че искрено съжалявам за заминаването му.

Като каза това, тя свали от ръката си пръстена, който кралят й беше подарил неотдавна.

— Дай му този пръстен от мене — рече тя със снишен глас, като се извърна от своя повереник.

Заклика побледня.

— Госпожо графиньо — осмели се той да се обади със сподавен и също така тих глас, — благоволете да ми простите, но този пръстен е от краля.

Ко̀зел, която не търпеше никакво противоречие, се обърна към него със заплашителен израз на лицето, със смръщени вежди и тупна с крак:

— Не те моля за съвет, а ти заповядвам: изпълнявай!

Заклика излезе смутен и се спря за малко зад вратата. Преди няколко години за проявената от него необикновена сила той бе получил скъп пръстен с подобен камък от един чешки граф, който бе пребивавал в двора. Някакво предчувствие го накара да замени двата пръстена: даде на Лехерене своя, а подаръка на графинята скри до сърцето си.

На четвъртия ден след тази случка, точно когато Ко̀зел се обличаше, кралят влезе в будоара й. Обикновено Ана носеше този пръстен на показалеца си и окото на ревнивия любовник забеляза неговото изчезване.

— Къде е пръстенът ми със смарагда? — попита той.

Ко̀зел запази хладнокръвие и започна да го търси неспокойно на тоалетната маса, по пода, из цялата стая. Лицето на краля ставаше все по-червено.

— Къде се е дянал? — повтори той.

Ко̀зел се обърна към камериерката си.

— Но аз от четири дни не съм го виждала на ръката ви — прошепна тя.

Аугуст пресметна, че от заминаването на Лехерене, за чието идване пред вратата на Ко̀зел знаеше много добре, бяха изминали точно четири дена.

— Не го търсете напразно — обади се той саркастично, — може би аз бих могъл да ви кажа къде се е дянал.

Ко̀зел се смути неволно. Кралят избухна в гняв. Той дори не искаше да чуе обясненията й. Слугините избягаха, за да не бъдат свидетели на тази сцена, а гласът на господаря се носеше по целия дворец. Тревога обзе всички. Ко̀зел щеше да припадне, от очите й вече се лееха сълзи, когато на вратата се почука. Докато се обърне, Ана видя пред себе си бледото и тъжно лице на Заклика.

— Госпожо графиньо, благоволете да ми простите, че влизам — каза той, — но прислужниците ми казаха, че напразно са търсили пръстена; аз преди един час го намерих край тоалетната и чаках удобен момент, за да ви го предам.

Кралят погледна и млъкна.

Ко̀зел нито погледна към Заклика, нито се обърна към Аугуст. Тя сложи бавно пръстена на ръката си и като хвърли изпълнен с гняв поглед към своя любим, мина в другата стая.

Повече от това не беше потребно, за да се успокои кралят и да бъде принуден да моли на колене за прошка обидената дама, която не отстъпи лесно. Кралят прекара целия ден в двореца и тя дори не можа да повика Заклика, за да й даде обяснения. Кралят желаеше да се отплати за своята прибързаност, подозрителност и недоверчивост, чувствуваше се унизен и виновен. Ко̀зел приемаше студено обясненията му, поплака малко и отговаряше на нежностите му само с примирение и покорство, което довеждаше до отчаяние нещастния Аугуст. Едва надвечер прекрасната домакиня някак отстъпи и прости, така че мирът беше възстановен.

Тази случка укрепи доверието на Аугуст в нея и увеличи нейната мощ. Неприятелите трябваше да замлъкнат.

Едва след полунощ кралят се отправи към кабинета си на съвещание с очакващите го министри. Карл XII тегнеше над тях като непоносимо бреме. Неговото пренебрежение към Аугуст, отвращението към този прекрасен герой еднакво досаждаха на всички. Те се чувствуваха засегнати. Дивият младеж, защото Карл XII беше само на двадесет и няколко години, им изглеждаше като някакъв Атила, който светотатствено руши великолепието на този живот, изпълнен с блясък и пищност.

Щом кралят си отиде, Ко̀зел скочи от мястото, където седеше — смарагдът, който блестеше на пръста, й напомни за Заклика. Тя позвъни. Джуджето, което влезе, защото и тя като истинска кралица имаше на служба джуджета, беше изпратено за Заклика.

Както обикновено, верният Раймунд седеше на стража в преддверието и четеше някаква изпокъсана книга. Щом видя джуджето, той се досети, че е дошъл съдният час. Той беше спасил Ко̀зел, но самоволно; знаеше, че това ще му бъде сметнато за вина, и се разтрепера. Чувствуваше се щастлив, че я беше спасил, но и виновен. Разтреперан и плах, застана на прага. Ко̀зел с разкопчана рокля, с разпусната върху раменете черна коса, прекрасна като богиня, горда като всевластна господарка, се разхождаше из залата. Щом видя Заклика, тя смръщи вежди и се изправи пред него сърдита.

— Кой ти позволи да променяш заповедите ми? Тайно да вършиш неща на своя глава? Да проявяваш за моя сметка предвидливост, за която не съм те молила? Каква е тази дързост?

Заклика дълго стоя ням, с наведени очи, после бавно ги вдигна към графинята.

— Признавам вината си — промълви той със спокоен глас, — да, сгреших. Спомнете си, госпожо, Лаубегаст и смирението, с което гледах отдалече вашия лик. Нека това безумно и нелепо чувство, запазено до ден-днешен, ви обясни постъпката ми. Исках да ви спася, госпожо!

— Аз не се нуждая от ничия помощ, за да бъда спасена! — извика сурово Ко̀зел. — От слугата си искам послушание и нищо повече; ум не искам, а чувствата на дръзките презирам! Това е обида за мен.

Заклика наведе глава.

— Ако бях казала една думичка на краля, утре щеше да бъдеш затворен в Кьонигщайн или обесен на пазарния площад. Кой ти каза, че за мене не е по-важен фактът, че Лехерене не е получил пръстена, отколкото това, че си ме избавил, както ти се струва, от временно затруднение?

— Лехерене получи пръстен — каза Заклика, у когото тези безмилостни укори не бяха оставили никаква следа, както вода по скала.

— Какъв пръстен? — попита Ко̀зел.

— Напълно подобен на този; преди време при демонстриране на сила ми го даде чешкият магнат Щернберг. Понеже предчувствувах, че кралят може би ще попита за своя пръстен, дадох моя.

Ко̀зел застана смаяна и загледа Раймунд, който беше оборил глава върху гърдите си.

— О! Значи, полага ти се награда! — прошепна тя смутена.

— Не, само прошка — отвърна Заклика, — никаква награда няма да приема.

И той се отдръпна до самата врата, като се опря на нея. Дълго и странно го гледа Ко̀зел, някаква промяна настъпи в нейните чувства. Роди се милост, но гордостта в гърдите й я сподави.

Тя пристъпи мълчаливо към Заклика и му даде пръстена, предназначен за Лехерене. Раймунд се събуди като от сън, когато го видя пред себе си в треперещата бяла ръка.

— Госпожо — каза той, — аз не мога да го приема! Той ще ми напомня само, че бяхте безкрайно жестока към мене.

В тоя момент пръстенът изчезна, поет от другата ръка, а бялата длан се приближи до устата на Заклика, който коленичи и я целуна горещо. После като луд избяга от стаята на Ко̀зел, която остана сама, замислена, със сълзи в очите.

— Така обичат бедните хора — рече си тя, — кралете другояче.

Сред такива, сцени продължаваше окупацията на Саксония от шведите. Карл XII не отстъпваше в нищо от своите искания. Към краля беше безмилостен и саркастичен, към аристокрацията — рязък, за страната — тежък, защото войниците му ловяха граждани и насила ги вербуваха във войската. Какво можеше да се направи с човек, който, поканен на лов и пиршества, изпращаше своя двор, а сам отиваше да обучава новобранците? Той не искаше да участвува в никакъв бал, концерт или маскарад. Мирът беше подписан, Паткул предаден, а Карл XII седеше ли, седеше на саксонска земя.

Толкова унижения, толкова жертви изчерпваха търпението чак до отчаяние. Дързостта на шведа, който, придружен от двадесет или тридесет конници, пътуваше по завоюваната страна, без да вземе никакви предпазни мерки, будеше възмущение в умовете на по-смелите бойци.

Една сутрин граф Шуленбург поиска среща с краля в момента, когато той се съвещаваше с министрите. Старият воин бе поканен на съвещанието, но той не пожела да каже нищо, а помоли за аудиенция насаме.

След малко Флеминг, Фюрстенберг и другите излязоха и Аугуст остана насаме с графа.

— Какво ще ми кажеш, генерале? — попита Аугуст. — Може би ми носиш щастливата новина, че шведите напускат страната?

Той се усмихна болезнено.

— Не, светлейши господарю — обади се Шуленбург, след като помисли малко, — но може би има средство да се отървем от тях.

— Ще ти призная, че аз не виждам такова средство, освен ако господ-бог е поставил войската си начело с Архангел Михаил под твоя команда.

— Кралю — прекъсна го Шуленбург, — струва ми се, че при малко отчаяна смелост ще минем и без архангели. Шведите, които са пръснати по цяла Саксония, са двадесет и няколко хиляди, това са една шепа хора и само един смелчага ги прави страшни. Хванем ли този смелчага, останалите няма да бъдат страшни за нас.

— Какво говориш? Да го хванем? При сключения мир? Когато той не се страхува, когато ни вярва?!

— Това именно прави възможно нашето справедливо отмъщение — обади се Шуленбург. — Заедно с офицери от нашата конница, скрити край границата на Тюрингия, аз проучих главната му квартира. Тя е слабо укрепена. Мога да я нападна нощем и да го отвлека. Ще го откарам в Кьонигщайн, нека после го обсаждат; там няма да им се дам. Впрочем главата на краля им ще гарантира моята безопасност и тогава той ще ми подпише такъв договор, какъвто ние поискаме.

Аугуст слушаше внимателно.

— А ако не успееш? — попита той.

— Тогава няма да успея аз, а не вие, светлейши господарю — каза генералът. — Аз искам да спася страната и Европа от младия хищник, който е готов да я опустошава с огън и меч.

— Генерале — измърмори кралят, — струва ми се, че сънуваш. В никакъв случай аз, който уважавам повече от всичко рицарските обичаи, няма да позволя неприятелят да бъде нападнат по този предателски, коварен начин; не мога! — добави той, като се разпали. — Аз го мразя, готов съм да го удуша, ако ми попадне в ръцете, но да го хващам нощем, да го нападам тогава, когато ми вярва, не! Генерале, това не е работа за Аугуст Силния.

Шуленбург го погледна мрачно.

— А нима към тебе, кралю, винаги са се отнасяли рицарски? — попита той.

— На грубияни като този хлапак е позволено да вършат каквото искат, това са недодялани варвари, но Аугуст, когото народът нарича Силния, а монарсите — Великолепния, няма да си позволи такова низко деяние.

Старият воин засука мустак и се поклони.

— Ами ако това си позволи някой непослушен наемен войник? — попита той.

— Тогава ще бъда принуден да защищавам неприятеля и сам да го освободя! — извика Аугуст. — В това няма никакво съмнение.

— То е необикновено рицарско и красиво — каза Шуленбург почти иронично, — но…

Не довърши и се поклони ниско. Кралят го хвана за ръка.

— Скъпи генерале, моля те, откажи се от тази мисъл и не говори за нея на никого. Не, аз не желая победа на такава цена.

Шуленбург вдигна бледите си очи, сякаш погледът му питаше дали предаването на Паткул или арестуването на Имхоф и Пфингщен са по-благородни постъпки от тази, която Аугуст осъждаше.

Кралят може би разбра този ням укор, досети се какво значеше мълчанието, защото кръвта като пурпурна вълна заля лицето му.

Шуленбург стоеше тъжен.

— Ние ще трябва да се спасяваме с някаква отчаяна стъпка — измърмори той под мустак, — за обикновените средства е късно. Трябва да заложим на живот или смърт. Нямаме какво повече да губим. Загубена е една корона, която струваше милиони, другата е строшена и от нея останаха само парчета. Какво ще бъде по-нататък?

Аугуст се разходи из кабинета с усмивка на уста.

— Знаеш ли какво ще бъде по-нататък? — попита той. — Одързостеният младеж ще продължи по същия път. Няколкото победи му придадоха безумна, дръзка, безогледна смелост. Той ще си строши главата в някакво безумно начинание, защото няма да държи сметка за силите си. Защо трябва да се опетним само за да ускорим това, което е неизбежно? Защо да не понесем търпеливо трудностите, та по-късно само да се възползуваме от това, което някой друг ще направи? Карл XII се възгордя, кланя му се цяла уплашена Европа. Ние трябва да подхранваме гордостта му и да й дадем възможност да се засилва, докато сама се разбие в някоя стена.

— А през това време Саксония… светлейши господарю!

— О! Народът ще страда! Сигурно — извика Аугуст, — но, генерале, народът е като тревата — когато добитъкът я стъпче, следващата година тя пораства още по-зелена.

— Но това са хора! — каза Шуленбург.

— Простаци — отвърна кралят. — Кой държи сметка за масите и тълпите?

След тия думи двамата млъкнаха и генералът се сбогува с краля. Вече на прага Аугуст го спря.

— Говорил ли си с някого за това? — попита той.

— Моите офицери първи ми подхвърлиха тази мисъл — прошепна Шуленбург. — Зная, че горещо я споделя Флеминг, който като мене смята, че срещу един коварен нашественик са позволени всички средства.

— Значи, всички знаят? — повтори кралят спокойно.

— От мене — никой — каза сериозно генералът, — от другите — може би.

— Заповядайте да мълчат! За бога! И през ум да не им минава такова нещо!

Генералът се поклони отново, кралят седна замислен в креслото.

След предаването на Паткул това рицарско чувство най-малкото беше твърде странно…