Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (24)

XII

През 1727 година, три години след злополучния опит на Ко̀зел да избяга заедно с Хелм, Щолпен, замъкът и градът, отново вече забравили това, което бяха преживели, пак вегетираха като сред пустиня в спокоен, монотонен и тих селски живот.

По света, в двореца, при краля се бяха променили много неща. За графиня Ко̀зел почти беше отмъстено без нейно знание и участие. В нейното тъжно убежище една след друга пристигаха траурни вести, неприятелите й изчезваха от това поле или от света. Нови хора, лица, жени и фаворити се появиха на тяхно място.

Сред тези руини единствено крал Аугуст Силния стоеше, винаги разточително пръскащ злато и търсещ забавления, без да ги намери.

Красивата Мариня Денхофова, може би уплашена от съдбата на Ко̀зел, след като напразно се помъчи да привърже краля към себе си, накрая реши, че е най-безопасно да се омъжи. Кралят никак не се възпротиви на това. Той винаги се забавляваше най-весело на лайпцигските панаири и ценеше краткотрайните познанства повече от връзките, които биха могли да го обвържат за по-продължително. Чудна красавица, но мълчалива и безжизнена като статуя — Ердмута София Дискау, дъщеря на тайния съветник Дискау от Чеплин, го възхити за момент, но кралят бързо я омъжи за своя хофмаршал фон Лос, понеже реши, че тя е студена като буца сняг. После Аугуст се влюби в Хенриета Остерхаузен, но нейното пасивно покорство го отегчи и снаха му я прати в манастир, откъдето по-късно Станиславски я отведе в Полша като своя жена.

След всички тези краткотрайни увлечения настъпи владичеството на Ана Ожелска, дъщеря на Хенриета Дювал; нейното царуване припомняше някогашния блясък.

Ана Ожелска, в хусарски мундир, обшит със злато, с ордена „Белият орел“, яздеше с краля на военни прегледи и на лов. Край нея кралят разцъфтя и се подмлади. Нови поколения се появяваха в двора. Граф Рутовски^[1] блестеше покрай своята сестра, старите фаворити лягаха в гроба. Фюрстенберг, който със своя облог с Хоим докара графинята в Дрезденския двор, а по-късно стана неин най-ожесточен неприятел, отдавна вече не беше между живите. Някога облагодетелствуван толкова много от владетеля, той постепенно потъваше в забрава. Неговите другари, министрите, които първи почувствуваха какво го чака, го изтласкаха от съвета и го лишиха от всяко активно участие в държавните работи; кралят също му обръщаше гръб. Не му оставаше нищо друго, освен да се отдаде на алхимия, лицемерна набожност и лов, да седи сред горите във Вернсдорф и по време на лов да размишлява колко непостоянно е благоволението на владетеля.

Така тоя, който навремето си като наместник ръководеше всички и чрез госпожа Ройс искаше да владее целия двор и дори самия монарх, слезе на най-долното стъпало. След смъртта на жена си той мечтаеше и за кардиналска шапка, но тъкмо когато се готвеше да отиде на Лайпцигския панаир, толкова тихо се пресели на оня, по-добрия свят, че кралят, който по това време беше на панаира, доста късно узна за смъртта на някогашния си фаворит. Това беше по-лошо от шумно сгромолясване, това значеше да надживееш самия себе си.

Дори графиня Ройс му беше отнета преди това от братовчеда Лютцелбург. Влиянието на този кръг, в който Хюлхен, Ройс, госпожа Райхенбах, сестра й и госпожите Шелендорф и Каленберг стояха начело, изчезна напълно. Разпръснаха се или изпомряха.

Фицтум също не беше между живите от една година насам, като преди това прекара няколко години в Швеция, отдалечен от краля. Вместо него неуморно активна беше жена му, сестрата на Хоим, която видяхме да помага на Ана Ко̀зел, за да спечели кралското благоволение, но скоро след това започна да действува за свалянето й. Докато самият Фицтум играеше съвсем незначителна роля, госпожа Рахела, както я наричаха, работеше за двама. А като привлече извадения от забравата Вацдорф, тя се изправяше лице срещу лице в бой дори с Флеминг. Нейната омраза към фелдмаршала се бе родила от антипатията й и женската интрига срещу госпожа Пшебендовска, която саксонците за по-лесно наричаха госпожа Бребептау. По времето, когато мъжът й беше посланик в Швеция, госпожа Фицтум му построи дворец на ъгъла на Кройцгасе, който по-късно мина в ръцете на Рутовски. Фицтум се смяташе за най-богатата жена в Саксония и всичко, което имаше, бе придобила сама.

Фицтум свърши трагично.

Година преди това, когато бил във Варшава с краля, чийто шамбелан и адютант по онова време бе някой си маркиз дьо Сент-Жил — както говорят, непризнат син на сардинския крал Виктор Амадеус, — той играел по навик денем и нощем на карти и се скарал с тоя маркиз в преддверието на кралските покои. Фицтум беше на петдесет и няколко години, Сент-Жил — на двадесет и няколко. Играели на едро, избухливият младеж губел и започнал да обижда противника си: от дума на дума се стигнало до ругатни и юмруци. Дигнал се шум, кралят узнал, естествено дал право на по-възрастния фаворит, срязал италианеца и за грубиянско държане го наказал с тримесечен затвор в лайпцигската крепост. Това било и наказание, и благоволение, защото, комендант в Лайпциг тогава беше граф Кастели, вуйчо на маркиза. Забранено му било обаче в бъдеще да се показва в двора.

След като лежал три месеца в затвора, Сент-Жил избягал тайно в Полша и като стигнал в Надажин, изпратил на Фицтум покана за дуел. Фицтум не можел да не я приеме и наредил на всички да пазят най-строго мълчание, за да не узнае кралят, и на другия ден, 13 април 1726 година, обещал да се яви на дуела.

Вечерта Фицтум бил на вечеря у дъщеря си (княгиня Любомирска), забавлявал се много весело и до полунощ играл на пикет. Два часа по-късно заминал тайно за Надажин, като взел със себе си само един секундант, граф Монморанси.

Рано сутринта между пет и шест часа пристигнал на мястото и изпратил офицера Френойзе да уведоми маркиза, а понеже тогава според обичая се стреляше на коне, възседнал коня си. Дуелиращите се тръгнали един срещу друг извънредно смело, бавно и като се приближили на разстояние един изстрел, маркизът стрелял и улучил Фицтум така: смъртоносно, че той паднал от коня като труп. В същия момент стрелял и Фицтум, но куршумът само одраскал бузата на маркиза и перуката му. Сент-Жил, като не знаел къде да се дене, избягал във Варшава и потърсил убежище в манастира на театините. Дълбоко натъжен, кралят заповядал на маршала си да извадят Сент-Жил от манастира, без да се съобразяват с правото на убежище. Сто и петдесет войници обградили манастира, но в същия момент Сент-Жил, преоблечен като послушник, избягал през Берлин и Лайпциг в Италия.

Тялото на убития беше откарано в семейната гробница, а по пътя всички църковни камбани биеха в негова чест.

Такъв беше краят на първия фаворит.

Флеминг се държеше още, той единствен съумяваше да бъде необходим и да се защити от съдбата, която сполетя съперниците му.

По онова време той строеше дворци, продаваше ги, търгуваше с имоти и мереше златото си с бурета. След като се отърва от Шуленбург и посъветва краля да предаде командуването на войските на гениалния си син, Мориц Саксонски, Флеминг мечтаеше да стане курландски княз и да ожени петдесет и осем годишния Аугуст за седемнадесетгодишната пруска принцеса^[2], което щеше да укрепи съюза между Саксония, Полша (превърната в наследствена монархия и разделена) и Прусия. И ако Аугуст II се бе съгласил на този брак, той щеше да бъде осъществен.

Подлият Льовендал, който дължеше на графиня Ко̀зел своето издигане, още се държеше, но с всеки изтекъл ден губеше славата и значението си и като воюваше със сто пъти по-силния от себе си Флеминг, пилееше лесно придобитото богатство и вървеше към явен фалит.

Най-сетне Вацдорф, „селянина от Мансфелд“, като се прехвърляше от една страна на друга, доставяйки пари, флиртувайки с Флеминг, не изпускаше дръжката на дворцовата врата, макар че кралят не можеше да го гледа; нуждаеше се от него.

В кралския двор непрекъснато цареше същата страст за забавления и ненаситна нужда от развлечения. Идването на Ожелска предизвика нови празненства, както преди няколко години женитбата на кралския син бе отбелязана с приказно разточителство и пищност.

Сред всевъзможните развлечения, които кралската фантазия си измисляше сама, идваха моменти, когато Аугуст се смяташе за велик предводител и жадуваше за военни подвизи.

През тази година кралят прекарваше прекрасната пролет в Пилниц. Войската беше на лагер, стреляха с топове и изпробваха тежките стенобитни оръдия. Граф Вакербарт придружаваше Аугуст. Говореха за крепостта Кьонигщайн и за извършваните опити по скалите, върху които се издигаше тя. Стенобитните оръдия правеха на пух и прах каменната основа на крепостта.

— И все пак — каза Вакербарт — аз зная едно място с такива скали, които те не биха могли да разрушат; гарантирам за това.

— Къде? — попита Аугуст.

Вакербарт погледна към краля, изглеждаше смутен, че е изтървал тези думи, и мълчеше.

— Къде? — попита кралят.

— В Щолпен, гюллетата не могат да сторят нищо на тамошния базалт, който е твърд като желязо.

— В Щолпен? — възкликна Аугуст и лицето му помрачня. — А, в Щолпен!

Зацари минутно мълчание, кралят се разхождаше неспокойно, виждаше се, че го измъчва някакво хрумване, което той не можеше или не искаше да удовлетвори.

— В Щолпен! — пак повтори той. — Бихме могли да изпробваме стенобитните оръдия по тамошните скали.

Вакербарт погледна тревожно краля, който, сякаш боднат от този поглед, извика:

— Защо да не изпробваме оръдията по базалта?! Та няма да съборим замъка я! А няколко изстрела…

Вакербарт замълча, сякаш чакаше заповеди и не вярваше. Аугуст явно беше засегнат от неговото недоверие и искаше да покаже, че стои над някои детински съображения, които биха могли да му припишат.

— Изпратете, ваша милост, две оръдия в Щолпен — извика той — и заповядайте да разположат батареите срещу тези стълбове; аз сам ще присъствувам утре сутринта на пробата. И така, сутринта — добави той, — преди да стане горещо, защото дните вече са задушни.

Той се извърна и излезе.

Заповедите на краля винаги се изпълняваха мигновено, независимо от всякакви пречки. През нощта изпратиха нареждания и оръдията в Щолпен. Заклика спеше в самотния си дом, когато в полунощ из градчето започна необикновено движение. Конници, коли, военни викаха високо и навлизаха в града с голяма бързина и войнишка дързост.

Капитанът надникна през прозореца, без да може да разбере какво се е случило, но смяташе, че някакъв незнаен неприятел е нахлул през границите на Саксония. По говора обаче позна, че това са саксонци, които със своето непрестанно повтаряно „Herr Jeses“^[3] се издаваха лесно. Щом видя офицер, капитанът се осмели да го попита като колега какво се е случило и защо са се разбързали така.

— Кралят! Светлейшият господар! — викна офицерът, като гонеше хората. — Кралят пристига утре, тоест утре сутринта ще бъде тук!

— Кралят? В Щолпен?

— Точно така и ако имате хора, изпратете ги с лопати, защото трябва до сутринта да направим насип за батареи. Ще стрелят по стълбовете, за да изпробват силата на гюллетата.

— Къде?! — викна смаяният Заклика.

— О! Къде?! Тук, срещу хълма под замъка! — повтори офицерът, като се смееше. — Не ме ли разбирате?

Разговорът се прекъсна. Заклика започна да се облича с най-голяма бързина. Той не можеше да повярва на ушите си! Кралят, кралят ще стреля, сякаш за подигравка, срещу замъка, в който от толкова години е затворил тази нещастна жертва. Това не беше за вярване, не можеше да се побере в ума му. Кралят в Щолпен!

Какво изпитание за графинята! Косата му настръхна, той пипнешком сграбчи дрехите си и почна да се облича, замаян, машинално. Искаше да тича, да й съобщи това, да я подготви, да я убеди да преживее изпитанието, на което щеше да бъде подложена.

Заклика имаше лесен достъп до замъка, струваше му се, че в тази всеобща бъркотия ще може да се промъкне и да бъде полезен с нещо. Сърцето му се свиваше за съдбата на Ко̀зел, сълзи бликаха от очите му.

— Кралят! Кралят! — повтаряше той машинално. — О, това е невъзможно! В последния момент ще се засрами, ще го заболи, няма да дойде. Това е невъзможно! Какво ще стане с нея?

Навън се зазоряваше, когато Заклика затвори дома си и като луд се завтече към замъка.

В замъка всичко беше будно. Вестта, че пристига кралят, разтресе като гръм спящите войници и старши чинове. Войниците гонеха със саби населението от града и съседните села, изкарано от къщите, за да прави бързо насипи за батареите. Плач, викове и високо издавани заповеди се носеха наоколо. Конници кръстосваха пътищата, всички бяха в паника.

Една позиция вече беше започната в ловния резерват при тъй наречената Рьорпфорте, втора — на Ханевалд, в „съкровищната градинка“ (Amts-Frohns-Gartchen).

Когато Заклика стигна до широко отворените порти, в замъка всичко беше на крак. Чистеха, метяха, изнасяха смет. Комендантът беше пресипнал от викане, офицерите не знаеха откъде да почнат. Около кулата „Свети Йоан“ всички прислужници на графиня Ко̀зел стояха, наметнати кой с каквото намерил, така както бяха скочили от сън, смятайки, че замъкът гори. Бяха като замаяни, питаха се едни други какво е станало и какво трябва да правят. В отворения прозорец се показа бледата Ко̀зел, Заклика се завтече по стъпалата полужив, като кършеше ръце.

Ко̀зел го посрещна на прага със стиснати уста, пяла разтреперана.

— Кралят! — извика тя. — Кралят! О! Разбирам! Кралят иде при мене…

— Госпожо — пресече я Заклика, — кралят иде, за да изпробва гюллетата на оръдията си по стълбовете на възвишението.

Ко̀зел се засмя.

— Прост, наивен човече! — извика тя. — И ти вярваш в това?! Аз го сънувам от седмица. Моят дух блуждаеше над него и го привлече. Той е търсил предлог. Желае да ме види. Той знае, че аз го обичам, че ще му простя. Той е свободен, той иска да се ожени за мене, както е дал дума. Нека ме облекат като за сватба, като за най-голямо тържество. Искам да бъда красива! Искам да му припомня онази Ана, пред която коленичеше. Кралят! — повтори тя с възторг. — Моят крал, моят господар!

И плесна с ръце.

Заклика стоеше ням, вцепенен, с наведена глава.

— Повикай слугите ми — добави тя, — нека дойде Лина, нека извади дрехи от сандъците ми.

И като хвана в ръце разпуснатата си черна коса, която падаше върху бялата й шия, тя се разтича из тясната стаичка.

— Викай слугите ми, бързо! Той може да пристигне всеки момент! А аз няма да бъда готова! Моят крал! Моят господар… Аугуст!

Заклика изтича, повика прислугата, а сам седна на стъпалата и ням, оболял, полумъртъв, не можеше вече да мръдне от мястото си.

Врявата в замъка беше неимоверна. Разсъмваше се. Брояха минутите, брояха секундите, безмилостни бичове шибаха работещите да бързат. Позициите растяха пред очите, но и денят наближаваше страхотно бързо. Най-прекрасната на света майска утрин изгряваше над долините и планините, от които към небето се издигаха леки мъгли. Дърветата ухаеха, поръсени с роса, аромат довяваха цъфналите ливади, цялата природа, като щастливо дете в люлка, се будеше с усмивка на уста. Сред това велико спокойствие на природата всичко в замъка жужеше, суетеше се, гъмжеше като в разбунено гнездо на оси.

Войниците обличаха мундири, грабваха оръжието, началниците вадеха най-новите си униформи. Комендантът с ужас узна, че противно на обичая от Пилниц нямаше да докарат нито кралска трапеза, нито кухня, нито продукти, а пък светлейшият господар трябваше да се посрещне с нещо. Какво да намери тук, което да бъде достойно за господарската уста? Естествено взеха няколко парчета от ловния резерват, намери се бутилка вино, но колко лагерно проста щеше да се види масата на господаря, свикнал на такова великолепие?

И наистина имаше само една стара чашка със саксонски гербове, достойна за устата на господаря, а блюдата, чиниите и всичко друго говореше за бедността на домакина. Свещениците им заеха една покривка за маса от черквата, странноприемницата също им даде доста, трябваше някак да се мине без останалото.

Стенобитните оръдия бяха поставени върху предназначените за тях набързо издигнати позиции. Часът вече минаваше четири, времето течеше с поразителна скорост. Всеки момент светлейшият господар трябваше да се яви, защото бе съобщил, че от Пилниц ще тръгне преди разсъмване. Комендантът изпрати едно дете на седмовърхата кула, за да му даде знак, когато забележи по пътя от Пилниц облак прах.

Артилеристите предварително насочиха оръдията така, че гюллетата със сигурност да ударят в базалтовите стълбове. Това забавление им се струваше напълно господарско, защото нямаше да послужи за нищо, но капризът на краля трябваше да бъде удовлетворен. От много векове тук се пазеше предание за някаква приказна обсада, през време на която гюллетата отскачали и падали върху нападателите.

Всичко беше строено и комендантът правеше преглед на скромните си сили, когато момчето от кулата даде сигнал.

В същия момент кметът, съветниците, гражданите със знамена и под строй, с ръждясалите ключове от хамбара на общината, излязоха на пътя. По камбанариите хора очакваха знак, за да приветствуват господаря със звъна на всички камбани. Всичко живо в градчето, облечено празнично, бе изпълнило площада и улиците.

Видимият отдалече облак прах се приближаваше бързо, най-сетне забелязаха движещия се отпред в бърз тръс снажен, красив, великолепен мъж. Зад него летяха адютанти, малка свита и неколцина поканени гости. Малко по-назад втора група бързаше, сякаш да догони първата.

Глухо мълчание зацари сред редовете, чакаха. Все по-ясно можеше да се забележи светлосиният кафтан на краля с извезаната върху него звезда на „Белия орел“.

При портата кралят едва кимна на кмета и съветниците, наведени доземи, и продължи направо по пътя за замъка. Тук при вратите стоеше гарнизонът, биеха барабани и комендантът излезе да рапортува. Но кралят изглеждаше смутен, неспокоен и в лошо настроение. Той дори не се обърна към никого. Насочи коня към батареята при Рьорпфорте в ловния резерват и погледа малко, без да каже нищо; после тръгна към Ханевалд под крепостта. Пред тази батарея се издигаше най-мощната маса от черни стълбове, сякаш свързани в огромен сплит. Оттук се виждаха кулите, стените и прозорците на кулата „Свети Йоан“, в които се мяркаше бяла фигура. Но кралят не смееше да вдигне очи. След кратко време той пое обратно към ловния резерват.

Точно в този момент от Дрезден пристигна Вакербарт и се присъедини към краля, който беше явно разсеян и помръкнал. Вакербарт застана зад него, без да говори нищо. Аугуст бързаше, даде знак, артилеристите се приближиха до оръдията и се чу страхотен гръм, отразен от околните хълмове.

Острото ухо би доловило заедно с този гръм странен вик, сякаш на отчаяние и болка. Кралят и придружаващите го обаче не можеха нито да чуят, нито да видят нещо, защото цялото им внимание беше насочено към оръдието и бастиона, срещу чиито основи насочваха огъня.

Първият отправен срещу базалтовата стена изстрел наистина направи дупка в нея, но желязното гюлле се пръсна на няколко парчета. Комендантът ги донесе на светлейшия господар. Аугуст ги изгледа и мълчаливо поклати глава. Вторият изстрел беше вече насочен срещу самите стълбове, които израстваха от земята в подножието на бастиона. Гюллето се разби и паднаха само няколко късчета камък, които, изглежда, бяха откъртени от по-рано.

Кралят сякаш се запалваше все повече и заповяда да стрелят трети и четвърти път срещу скалите, които стърчаха малко по-високо. Резултатът беше същият, гюллетата се пръсваха, а камък се откъртваше само оттам, където улучваха. Стълбовете издържаха. При всеки изстрел пръскащите се гюллета и парчета камъни хвръкваха нагоре и падаха, без да ранят никого, освен кралския кон, който държаха при Рьорпфорте; удари го камък в крака и леко го нарани. При третия изстрел парче от разбитото гюлле, тежко около шест фунта, прехвръкна през стените към градчето и падна върху сушилнята за слад^[4], като проби покрива, тавана и скелите чак до земята. Комендантът, щом видя това, веднага се завтече да види какви са щетите и донесе гюллето с парчетата дърво на светлейшия господар, който благоволи да го разгледа.

От батареята при Ханевалд дори не стреляха, тази проба вече бе омръзнала на краля.

От първия момент, щом чу за краля, Ко̀зел беше като замаяна. Най-напред в сърцето й бликна надежда, че Аугуст, закопнял, пристига тук за нея. Тя се облече с трескава бързина, с най-голямо старание, дълго се гледа в огледалото, като се усмихваше сама на себе си.

— О, не, невъзможно е да бъде другояче — шепнеше тя, — аз съм уверена, че той иде при мене. Нима може да стреля за забавление по тези стени, сред които аз седя затворена? О, не! Това е краят на моето затворничество, началото на моя триумф.

Ко̀зел тичаше от прозорец на прозорец. От единия се виждаше пътят за Пилниц и на него — Нидертор. Забеляза облака прах, сърцето и биеше, тя плачеше. Изведнъж се чуха камбани, барабани, кралят пристигаше; тишина. Ко̀зел притисна сърцето си с длан, чакаше. Струваше й се, че ще го чуе по стъпалата, че ще го види на вратата, изпълнен с благосклонност и милост. Много продължи след това зловещото мълчание. Изведнъж се разнесе гръм и вик. Ко̀зел падна на земята. Внезапно скочи като побесняла, разярена, с разчорлена от падането коса и се втурна към масичката.

От вълнение разтрепераните й ръце почти отказваха да й служат. Тя издърпа чекмеджето, разви една копринена кърпа, извади пистолета, с който никога не се разделяше, и го скри в широкия ръкав на роклята си.

Като умопобъркана се завтече към най-близкия прозорец и се огледа наляво и надясно. От тази страна се чуваха гърмежите и грохотът сред скалите, отломъци от които долитаха до прозореца. Ко̀зел се изправи, очите й горяха в огън, ръцете трепереха, гърдите се повдигаха бурно. Тя чакаше.

След всеки изстрел се хващаше за главата, сякаш не вярваше нито на ушите, нито на очите си. Лудешки смях излизаше от устата й, сълзи издуваха клепачите й.

След четвъртия изстрел зацари тишина. И дълго беше тихо. Ко̀зел не мърдаше от мястото си, а в дясната си ръка държеше, стискаше пистолета.

Тя вече едва стоеше, изтощена от чакането, когато на пътя под прозореца се чу конски тропот. Ко̀зел се надвеси до кръста, гледаше.

Беше той! Аугуст! Яздеше сам, препускаше по пътеката край самите стени.

Тя викна, той вдигна глава, спря се и долепи ръка до шапката си, ням, бледен, стоеше така и обуздаваше коня, който се дърпаше в ръцете му. Графинята се наведе към него от прозореца, сякаш искаше да се хвърля.

— Кралю! Господарю! Милост!

Аугуст не отговори, Ко̀зел се усмихна.

— От тебе ли да се надявам на милост, жесток подлецо! Ти, който потъпкваш думата си и наказваш тези, които настояват да я изпълниш! Милост от тебе? Какво значи за тебе човешкият живот, какво е за тебе човешкото сърце? Затворничката Ко̀зел те презира, отвращава се от тебе, проклина те! Тебе и твоето потомство, и държавата, и името ти! Умри, негоднико!

В същия миг тя извади пистолета и стреля в краля. Из замъка глухо отекна гръм и смях. Ко̀зел падна. Кралят се вцепени, като чу свистенето на куршума, който закачи шапката му, но се овладя, поклони се с усмивка и пусна коня в галоп.

Нищо чудно, че после отказа да остане на закуска у коменданта и веднага замина мрачен за Пилниц.