Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (23)

XI

Това беше първият опит на графиня Ко̀зел да се освободи от наложените й вериги. Тя оплакваше бедния млад ентусиаст, който даде живота си за нея, но едновременно оплакваше и себе си. На прислугата си нареди да узнае къде е заровен Хайнрих и да занесе на гроба му всички откъснати от градината цветя. След този случай почти всичко се промени в Щолпен. Подир Велен комендант стана по-строгият от него, но по-малко способен Бирлинг, човек избухлив, темпераментен, своеволен, надменен, който притежаваше всички недостатъци на стар наемен войник, на когото е провървяло повече, отколкото е заслужавал. Току-що станалото произшествие веднага предизвика безкрайна строгост. На графинята забраниха да излиза дори на една крачка от кулата, старата стража бе сменена, а на Заклика заповядаха да се върне в полка си.

Той се възползува от пиянството на коменданта, който всяка вечер, след като получеше ключовете, падаше в несвяст на леглото, и преди да замине, отиде да се сбогува с госпожа Ко̀зел.

Намери я полупобъркана, потънала в сълзи: тя дори не можеше да говори.

— Как така, и ти ли вече ме напускаш?! Ти? От страх?! — възкликна тя възмутена.

— Аз не си отивам оттук по собствена воля — обади се Заклика тихо. — Заповядаха ми да се върна в полка, принуден съм! Отивам си само за да мога по-добре да ви служа.

— А аз?! Нима трябва да чакам тук цели векове?! — извика Ко̀зел разплакана. — Да умирам бавно?!

— Заповядайте ми, госпожо — добави Раймунд тъжно, — ще направя всичко, каквото заповядате, това няма да ми струва нищо.

След като помисли малко, Ко̀зел стана със сухи очи.

— Не, така е по-добре, така трябва да бъде — каза тя. — Иди и мисли сам какво трябва да направиш. Ти ще решиш по-добре, аз загубих разума си, бог ме изостави, хората също — всички, но помни, ако и ти ме излъжеш, ще призова божието отмъщение, ще те прокълна.

Този разговор трая само миг, защото прислугата беше длъжна да ги издаде, ако ги чуе. Нямаше време за губене, графинята каза на Заклика под кое дърво в Пилниц преди заминаването си е заровила малка кутийка със скъпоценни брилянти с оглед на по-сетнешните си нужди. Заклика трябваше да ги избели, да се помъчи да ги продаде и получената сума да запази за нуждите на графинята, ако бягството й излезе успешно. Заклика едва имаше време да изслуша заповедите — слабо шумолене по стълбите го принуди бързо да избяга.

После в продължение на няколко години единственото нещо, което верният слуга можеше да направи, бе да й съобщава чрез търговци, че е жив и свободен. Строгостта може би най-сетне щеше да отслабне, ако не беше направен нов, съвсем подобен на първия опит за бягство, който също завърши злополучно.

Този път графинята беше уверена, че ще успее да избяга. Тя заповяда на Заклика да я чака на определеното място на границата с коне и нари. Обезпокоен, капитанът бе намерил някакъв претекст да излезе от полка и да види за малко графинята.

Отново й беше дадена голяма свобода, а тя я беше използувала, за да спечели поручик Хелм, който като Велен се бе влюбил до полуда във все така прекрасната графиня.

Любовта на този нещастник беше може би по-поетична от първата, по-бурна, по-изпитана. Тя бе продължила две години и графинята беше опознала човека, проучила целия му план и изпробвала характера му, преди да се съгласи да опита още веднъж щастието си.

Освен от чара на госпожа Ко̀зел поручик Хелм беше завладян и от нейния ум, красноречие, поетичност, защото по това време, погълната от Библията, от четене на пророците, възхитена от книгите на Стария завет, Ко̀зел стана нещо като вдъхновена ясновидка и пророчица. Нейният говор, облекло, движения, поглед разкриваха някакво изключително състояние на ума, съпроводено от такава самоувереност, такава дълбока вяра и непоколебима сериозност, че това я превръщаше в личност, способна да увлече след себе си не само един слаб човек, а цели тълпи.

Още тези, които я бяха слушали по-рано, когато говореше за своето нещастие и лекото изгнание в Пилниц, се възхищаваха от нейното красноречие, пораждано от искрено чувство, от чара на словото й, от трагичната й фигура. По-сетнешните нещастия десетократно засилиха впечатлението, което правеше на хората. Заклика се учуди, когато я видя — толкова голяма, необикновена промяна намери в нея. Това бе същата красавица, но с по-суров израз на лицето, върху което страданието беше сложило своя печат, без да се осмели да докосне чертите, нито да намали чара. Живостта на движенията сега бе отстъпила пред сериозността, думите бяха придобили някаква тържественост, сякаш изтичаха от тайнствен извор. Тя изглеждаше като жрица, като Пития^[1]. Заклика я свари потънала в Библията, с молив в ръка. Тя го измери с очи й му подаде ръката си да я целуне. Сълзи напираха в очите на стария слуга.

— Виждаш ли — каза тя, — аз съм жива, бог продължи нишката на дните ми и не го направи напразно. Аз зная, че ще преживея всички, които са ме преследвали, и някога ще им простя. Бог ми продължи живота, за да ми отвори очите за великите истини, скрити за другите. Аз трябва да бъда свободна, защото ми предстои да извърша велики дела.

— О, госпожо — прекъсна я Заклика плахо, — не се ли страхувате, че отново…

— Аз никога не съм се страхувала и не се страхувам от нищо — каза тя спокойно. — Този човек е мой, владея го, ще направи, каквото му кажа, а сега аз имам видения, които ми сочат начините и пътищата. Той няма да ме излъже и съдбата няма да ме изиграе!

Раймунд млъкна. Уговориха деня и мястото на границата. Той не смееше да разпитва нито за средствата, нито за плана. Трепереше вътрешно, страхуваше се за господарката си, предвиждаше, че това може да влоши положението й.

Тя го отпрати с кимване като владетелка, в пълно душевно спокойствие. Хелм, когото той видя за кратко, му се стори така запален, така екзалтиран, както бедният Хайнрих, който бе станал жертва на младежките си пориви. Подчинявайки се на заповедта, Заклика си взе отпуск — не беше напуснал военната служба, понеже в нея намираше известна сигурност — и с коне и един венд, когото нае, стигна навреме на границата.

През настъпващата нощ Ко̀зел трябваше да пристигне тук. С неизразимо нетърпение Заклика застана на пост. Нощта премина в ненарушима тишина, започна да се зазорява… Той чакаше напразно. Целият следващ ден и още две нощи преминаха в чакане. Никой не пристигна, нямаше никаква вест. На четвъртия ден търговци, които идеха от Щолпен, разказваха в странноприемницата, че затворената в крепостта графиня била заловена, след като се измъкнала от замъка заедно с офицера, който улеснил бягството й.

Заклика можа да узнае само толкова и веднага се върна в квартирата си, за да чака сведения за случилото се и указание какво да прави.

За съжаление разказаното отговаряше на истината. Заклика замина на място, в Щолпен. Нямаше нужда да отива в замъка. Из целия град не говореха за нищо друго. Хелм в продължение на цяла година бил работил, за да прокопае тесен проход, който водел направо извън крепостта откъм страната, където дори и стражата не обикаля. При все че тук имало много стръмна урва, той се научил да слиза по нея. Отворът бил умело прикрит отвън с нахвърляни камъни. Упоената стража, отсъствието на коменданта — всичко наглед осигурявало успеха на бягството. Графинята, преоблечена като мъж, се измъкнала незабелязано от кулата в тъмната дъждовна нощ. Хелм я чакал в третия двор, отворът на който щял да ги изведе на свобода. Всичко дотук минало благополучно, камъните били отместени тихо, графинята първа се измъкнала от развалините. Хелм вървял след нея. Въпреки тъмнината и неколкократното падане двамата се спуснали до подножието покрай базалтовите стълбове. Недалеч от пътя ги чакали яздитни коне. Докато стигнат до тях, в замъка била вдигната тревога.

Станало така, понеже слугинята влязла случайно в спалнята на Ко̀зел, тъй като се страхувала за господарката си, която целия ден изглеждала като трескава, и щом видяла отворения прозорец и празното легло, сметнала, че в момент на лудост се е хвърлила върху скалите, и се развикала. Всичко живо се дигнало на крак: комендантът, войниците, населението на градчето.

След като претърсили замъка, забелязали отвора под стената. Веднага се втурнали да ги преследват. Човекът, който трябвало да ги чака с конете, побързал да се върне в градчето.

Ко̀зел и Хелм не знаели къде да се скрият и по неин съвет се спуснали през полето към близките храсталаци, като смятали, че ще могат да се укрият там. Но комендантът, принуден да мисли за главата си, защото знаел, че сигурно би я изгубил, ако затворничката успее да избяга, събрал цялото население, запалили факли, разпратили конници по пътеките и могилите и преди да се зазори, открили бегълците. Графинята и Хелм имали пистолети и като се бранели, ранили един войник, но при изстрела веднага дотичали други и въпреки съпротивата бегълците били хванати.

Както и първия път, офицерът беше изправен пред военен съд. Хелм обаче имаше роднини и близки в двора, те отидоха при краля и при сияещата по онова време звезда графиня Ожелска да търсят покровителство и милост. Но и това не помогна.

Осъденият на разстрел Хелм беше откаран в Дрезден, където всички екзекуции от този род се извършваха на Новия площад, срещу главната караулка.

Новия площад беше прочут с тези кървави гледки, при които никога не липсваха тълпи и дори прекрасни дами, наблюдаващи с любопитство разчекването на колело, посичанията и бесенето. Този път младият военен щеше да бъде само разстрелян, но въпреки това любопитните бяха много, защото историята на безумно влюбения в Ко̀зел младеж, който — както разказваха — в затвора целунал нейната панделка и смело тръгнал на смърт за своя идеал, живо занимаваше всички и особено жените.

Към обяд забиха барабаните, излезе войскова част, изведоха Хелм. Очите на всички бяха насочени към прекрасния, златокос младеж, който не бе паднал духом и сега, когато отиваше на смърт. Дори от крилото на замъка се виждаха глави на прекрасно фризирани дами. Няколко великолепно декорирани каляски бяха наредени така, че от тях да може добре да се вижда последният акт от драмата на човешкия живот.

Хелм, който помоли да не му завързват очите, беше изправен до стената. Изпратените войници напълниха пушките си, офицерът, който трябваше да даде сигнал за стрелба, се изпъна. Жертвата беше вече готова, когато от замъка пристигна конник, адютантът на краля, със заповед за помилване.

Ако някой сметне, че това помилване е събудило всеобща радост, значи той не познава хората. Мнозина се почувствуваха излъгани, защото бяха дошли за кърваво зрелище, а си отидоха без нищо и нямаха какво да разказват вкъщи. Откараха Хелм обратно в казармата. Колите се разотидоха на различни страни, тълпата постепенно се разпръсна по улиците.

В замъка Щолпен, освен отново удвоената стража и предприетите предпазни мерки нищо не се промени. Изпратиха нов комендант, укрепиха някои врати и по-слаби зидове, графинята обаче не закачиха, нито пък ограничиха малката свобода, която й беше дадена.

Ко̀зел доста време изпитваше угризения на съвестта, понеже смяташе и беше почти сигурна, че вече втора жертва ще загине напразно и ще я преследва със сянката си. Защото вестта, че кралят е благоволил да помилва Хелм, не дойде тук много бързо.

Никой не знаеше каква му беше съдбата.

Заклика, след като се върна в старата си квартира, остана известно време в нея, без да мърда никъде, за да не събуди подозрение. Той чувствуваше, че сега е дошъл неговият ред и храбро се готвеше за това, което смяташе за свой дълг.

Но по-зрял от своите предшественици, поучен от техния опит, той искаше да бъде сигурен, че последният опит за бягство ще сполучи. Съвсем не го смущаваше това, че за своето благородно желание да спаси угнетената, почти обезумяла от затворничеството жена Велен плати с живота си, а Хелм с цялото си бъдеще.

През време на престоя си в Щолпен и околността капитанът имаше възможност да проучи този замък, всичките му стари сгради, подземия, коридори, тъмници, които дори не бяха добре познати на другите, затова той можеше по-добре от когото и да било да се разпорежда тук. Питаше се само дали ще му е по-удобно да организира бягството като военен в замъка, или да напусне службата, да се засели временно в градчето и постепенно да подготви освобождението на графинята.

След шумното произшествие с Хелм трябваше известно време да не се показва, за да не привлече подозренията върху себе си. Затова Заклика съобщи за себе си, че е жив и ще дойде, само чрез обикновен пратеник, а самият той чакаше да се успокои положението.

Така изтекоха няколко месеца.

Сред гарнизона в Щолпен той имаше сърдечни другари и замина да ги посети. Между другите там беше и неговият приятел, някой си фон Кашау добра душа, но изключителен, гуляйджия, с когото винаги разговаряха за Полша, защото той беше участвувал в няколко похода там и дори беше понаучил езика.

Под претекст, че иска да види Кашау, Заклика замина за замъка. Старият войник скучаеше страшно, затова едва не го удуши в прегръдките си, като го видя на входа, и веднага го заведе при коменданта, за да му издействува разрешение за пребиваване. Комендантът, който имаше рани по краката и почти непрекъснато боледуваше, възлагаше на Кашау да го замества и за да го оставят на мира, позволяваше всичко. И така, двамата приятели отидоха в жилището на Кашау на приказки при чаша бира.

И за какво друго можеше да се започне разговор, ако не за затворничката, заради която трябваше непрекъснато да са нащрек.

— Ех — каза старият войник, — аз не желая да съдя делата на другите и особено на краля, нашия милостив господар, но що се отнася до мене, не разбирам тази строгост към една жена и този страх! Какво може днес да направи тя някому? Най-много още някой да се влюби в нея като оня Хелм, защото си е все така хубава. Нищо не може да я промени, нито затворът, нито сълзите и страданията.

— Ами ако я бяхте видели в блясъка на нейната слава, както аз, когато бях в двореца — каза Заклика, — тогава щяхте да разберете опасността. Вие да не смятате, че кралят се бои от нейните пистолети? О, не, страхува се от очите й и от властта, която имаше над него, защото знае, че ако би могла да прекара един час с него, той ще легне в краката й и ще моли за прошка.

Кашау се засмя.

— Да, и след като излезе, ще легне в краката на госпожица Дискау или Остерхаузен, старият му развратник.

— Бих се радвал да я зърна — обади се Заклика, — защото все пак е интересно да видиш такава жена, която е и достойна за милост.

— Кой ти пречи? Денем няма да я откраднеш! — каза Кашау. — Иди се поклони на някогашното божество.

Като получи това разрешение, Заклика отиде в кулата „Свети Йоан“. На втория етаж се намираше стаята на Ана Ко̀зел. Когато почука, дълго не се чу никакъв признак на живот, нито отговор. Той открехна вратата боязливо и пред очите му се откри гледка, която не можа да забрави през целия си живот.

Насред стаята имаше маса, отрупана о книги и хартии. Ко̀зел, облегнала се с една ръка върху нея, а другата сложила на устата си, стоеше над разтворената огромна Библия и мислеше. Тя беше облечена толкова необикновено, че Заклика се уплаши дали е на себе си. Графинята носеше широка черна дреха с дълги ръкави, колан, по който имаше кабалистични знаци, а върху черната си коса, завързана по източен маниер кърпа, в която беше вплетен пергаментов свитък, също така изпъстрен със староеврейски букви.

Тя наистина беше красива, но не приличаше на оная Ко̀зел, която бе приемала датския крал в облекло, обсипано с брилянти. Чертите, й изглеждаха по-сурови, челото смръщено, а малката уста изразяваше замисленост и сякаш беше затворена с печата на мълчанието.

Заклика вече беше влязъл и стоеше на прага, а тя, макар да бе чула стъпки, не откъсваше очи от книгата все така неподвижна, с поглед, впит в страниците, като статуя. И не обърна скоро очи; те сякаш случайно се спряха върху Заклика, ръката й се откъсна от устата, изумление се изписа по лицето.

— Дух ли си или живо същество? — попита тя.

— Верен слуга, на вашите заповеди — каза Заклика.

— Значи, още има верни слуги и аз, робинята, още мога да заповядвам на някого?

— На мене — отговори Заклика, — докато съм жив.

— Как успя да се вмъкнеш при мен? Тук вече не пускат никого!

Заклика посочи мундира си.

— След ония дойде моят ред — заяви капитанът, — аз ще се постарая да бъда по-разумен, а може би ще имам и по-голям късмет.

Ко̀зел се усмихна болезнено.

— О, не — отговори тя, — всичко в човешкия живот е предварително записано, предначертано, неотменно, никой ле ще избегне своята орис.

— А защо моята орис да не бъде такава, че аз да ви върна свободата?

Ко̀зел поклати глава.

— Защото аз ще бъда свободна по друг начин — каза тя. — В миналото бях непросветена, сега виждам ясно собственото си предназначение, чета го в тази книга. Милост няма на света, съществува само желязна, несломима, неизбежна необходимост. Трябва да й се подчиним, да я изучаваме и да се ръководим от нея, само в Стария завет се крие цялата мъдрост.

Този неочакван обрат на разговора затвори устата на Заклика, той не знаеше какво да каже по-нататък.

— Ще останеш ли тук? — попита Ко̀зел.

— Сам не зная да остана ли. Кажете, госпожо, аз съм готов на всичко.

Ко̀зел бързо прелисти няколко страници от книгата.

— Чакай, не така! Трябва да се посъветвам с пророците — каза тя.

Тя затворя книгата, вдигна очи нагоре и сякаш зашепна молитва, после внезапно отвори Библията, погледна към дясната й страна, очите й се спряха върху книгата на Исус Навин, десета глава, и започна да чете високо:

— „И пак им рече: «Не бойте се и не се тревожете, укрепете се и бъдете силни, защото така ще постъпи господ с всички ваши неприятели, срещу които воювате…»“

Тя се замисли.

— Да, разбирам — започна след малко, — аз ще бъда силна с тебе, но не бива да започвам, а да чакам божия глас. Но как можеш ти да останеш тук?

Заклика, когото това предсказание от Библията смути, не можа да отговори бързо.

— Ще се постарая, щом е необходимо — каза той, — по един или друг начин ще се настаня в замъка или в градчето. Никой не ще ми забрани да живея тук! Но трябва ли да остана на служба, или да напусна войската?

— Захвърли тази отвратителна ливрея, този кафтан на робството на амаликците^[2] — пресече го живо Ко̀зел. — Неверни са езичниците, идолопоклонниците, звездопоклонниците.

Раймунд отново млъкна.

— Необходимо ми е малко време — каза той по-тихо след малко, — за да бъде приета оставката ми, да продам чина си, да събера, каквото имам, и да дойда в Щолпен. Кашау, който е тук с гарнизона, е мой стар приятел; имам добър предлог, друг не ми трябва.

— Кашау? — попита Ко̀зел. — И той като другите роби е слуга на неправдата, палач — тя затвори Библията и се заразхожда из стаята.

— И така, връщай се — каза тя, — не се страхувай за мене. Аз зная, че не бива да се боря срещу, предопределението, нито тебе да предизвиквам към безумна борба с него. Но ти си единственият човек, които ми служи вярно. За награда или за наказание бог сплете твоето предопределение с моето, ти трябва да страдаш заедно с мене, а в момент на триумф да тръгнеш след мене, за да му се радваш.

При това нейно състояние мъчно можеше да се води разговор; Сякаш развълнувана от четенето на Библията, Ко̀зел беше забравила какво я обгражда. Заклика постоя на вратата, каза, че пак ще се яви на нейните заповеди, и излезе тъжен.

При кладенеца в двора го чакаше Кашау.

— Какво говори с нея? — попита той.

— Напразно стоях на вратата и не можах да говоря — прошепна Заклика. — Намерих я с Библията, чаках доста дълго, тя не можа да прекъсне молитвата или унеса; ще дойда още веднъж.

— Съмнявам се, че и тогава ще постигнеш повече — добави Кашау, — сега тя търси утеха или по-скоро развлечение в Светото писание. Това е и по-добре. Но как я намирате? Променена ли е?

— Разбира се — отвърна Заклика, който не искаше да се издаде, че я е виждал и друг път след падането й, — как може да не бъде променена? В паметта ни кралицата Ко̀зел трябва да бъде по-различна от затворничката Ко̀зел, но въпреки това тя и днес е господарка.

Така мина денят — като се разхождаха с Кашау по валовете и около стените и разговаряха за Краков, в който приятелят му беше ходил на два пъти с краля, а също така и за войната. Когато щяха да затворят портите, Заклика се сбогува с приятеля си до следващия ден и отиде в странноприемницата на площада, за да пренощува там. Услужливият съдържател, немец, като видя военен, се разтича, за да му угоди, и искаше да го забавлява с разни приказки, но капитанът бързаше да си легне.

На другия ден, щом отвориха портите, Заклика се върна при Кашау, който го чакаше за закуска.

Ко̀зел беше в градинката при цветята и кимна с глава на минаващия Заклика. Този ден тя беше облечена с обикновени дрехи и дори говорът й беше друг, някакъв по-весел лъч играеше по челото й.

— Гледай — каза тя, — сега това са моите деца. Собствените ми бяха изтръгнати! Каква жестокост! Да отнемеш на майката нейната собственост. През дългите часове на затворничеството само мислено отгатвам колко са пораснали. Сигурно не бих ги познала, а и те биха се извърнали от мене с ужас. Молих да ми позволят поне да ги видя! За съжаление децата са на краля, а не мои! Казано ми бе, че няма да ги видя и няма да ги познавам! А има три същества, толкова мои, колкото могат да бъдат децата на една майка, но тези очи няма да ги видят и тези ръце няма да ги прегърнат! Чувствуваш ли ти това? Разбираш ли как се пръска сърцето ми? Ако ми ги беше взел бог, щях да ги търся в лоното на небесния отец. Земният им баща, моят враг, стои между мене и тях. Милостивият бог ми даде цветята, те ми се усмихват като деца. О, ако бих могла да им изпратя поне цветя! Не, те с отвращение биха отказали да ги приемат! Те ще се страхуват от майка си, ще им кажат, че не съм жива или още по-зле — че съм умопобъркана, луда.

Очите на Заклика се наляха със сълзи.

Ко̀зел рядко споменаваше за своите деца, сякаш се страхуваше от това. След като каза тези думи, тя млъкна.

— Върви — каза графинята, — върви и се върни. Съветвах се с Библията и с предсказанието на цифрите; ти трябва да се върнеш и да издържиш тук докрай.

Ко̀зел кимна още веднъж с глава и с жест на кралица се сбогува със Заклика.

Така че той нямаше какво повече да прави тук. За маскировка прекара още един час с Кашау и под предлог, че службата му налага, още преди обед се сбогува. Когато минаваше през двора, вече не видя Ко̀зел при цветята. Тя стоеше на горния прозорец, облечена като вчера, с книгата в ръка, замислена, замечтана. Графинята дори не хвърли поглед към него, толкова беше вглъбена в себе си и потънала в четене.

Без да се пита каква съдба го чака тук, послушният Заклика, след като се върна в квартирата си в Ошац, се зае да уреди напускането си. Той успя лесно да се освободи от мундира и чина си. Взе, каквото имаше, и през един тъжен есенен ден спря в странноприемницата на Щолпен, като заяви на стопанката, че възнамерява да се засели тук на тихо място. Случи се, че продаваха евтино един дом, капитанът го купи заедно с градината и след един месец вече се засели там заедно с Кашау.