Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (2)

II

Лаубегаст е разположен на самия бряг на Елба, на два часа от Дрезден. Малкото селце още по онова време имаше няколко къщи, явно издигнати от заможни хора, които владееха околността. Тези домове се гушеха между клоните на старите липи и буки, на черните борове и ели.

Дворецът на Хоим, до който той се прокрадваше, от време на време, за да прекара там вечерта и част от деня, а понякога, когато кралят отсъствуваше, дори цели седмици, изглеждаше като всичките дворци на благородници от онова време: с висок покрив и мансарди във френски стил, с декоративни орнаменти по стените. Доведени от столицата зидари го бяха украсили най-старателно, доколкото позволяваха скромните размери на двореца. Личеше си голямата грижа на господаря да разхубави това място. Малкото дворче бе опасано с желязна ограда със зидани стълбове, върху които бяха поставени чудесни каменни вази, а на малко по-високите колони при входа — групи ангелчета държаха фенери. Чудни цветя покриваха алеята към къщата с каменна галерия, украсена с вази и фигурки. Иззад дърветата сградата изглеждаше внушителна, но тъжна като манастир, като пусто място.

Тук нямаше нито оживление, нито многобройна прислуга, нито шумен двор. Понякога се мяркаха двама стари камериери и няколко слуги, а от време на време надвечер от нея излизаше с книга в ръка една жена, която цялото население на Лаубегаст наблюдаваше с възхищение иззад оградата и храстите. И наистина, в тоя затънтен кът тя изглеждаше като чудно видение, чието истинско място беше в самата столица.

Никой тук не беше виждал нещо подобно, нито пък можеше да мечтае за такава хубост. Когато тая млада, висока, с благородна осанка жена, бяла като мрамор, с черни, ясни и бистри очи, вървеше по улицата в блясъка на своята младост, красота и гордост, неволно вълнение овладяваше тия, които я гледаха дори крадешком — толкова царственост и властност излъчваше тя. И на човек му се искаше да падне ничком пред нея.

Но при цялата си недостъпност беше тъжна като надгробна статуя. Никога не се усмихваха нито очите, нито устните й, тя никога не бе погледнала, по-весело към небето. Взираше се само в черната земя, в сивите води на Елба и в цветята, които не късаше и от чието ухание не се упойваше. Изглеждаше нещастна, но може би беше само отегчена. Знаеше се, че от няколко години седи тук затворена, без да вижда почти никого, освен сестрата на господин Хоим, Фицтум, но и на нея брат й рядко позволяваше да се среща с жена му. Той сигурно знаеше, че и тя за кратко време се беше радвала на благоволението на краля, но надеждата й да го запази за дълго не се бе осъществила. В своя стремеж да предпази жена си от влиянието и интригите на двора той отстраняваше от нея дори собствената си сестра. Фицтум свиваше презрително рамене и й беше все едно.

Но жената на брат й се отегчаваше до смърт. Цялото й развлечение бяха набожните книги на разни протестантски мечтатели, които четеше с увлечение, и самотните разходки под надзора на стария камериер.

Това беше монотонен и тих като гроб живот, ала пък и никакви страсти не предизвикваха бури в него. Отначало много нежен, но по природа женкар, подбуждан от разпуснатостта на двора, Хоим се беше отегчил от жена си и вече я бе изоставил. Ала я обичаше по свой начин, ревнуваше я и искаше да държи това съкровище скрито от хорските очи. Само когато кралят и дворът отсъствуваха от Дрезден, госпожа Хоим можеше да дойде за кратко време да се поразвлече в столицата, която по това време беше скучна до смърт.

Това неколкогодишно затворничество я беше пропило с гордост, злъч, горчивина, тъжни мисли, презрение към света и чудноват аскетизъм. Тя смяташе живота си за свършен, приключен и очакваше също така самотна кончина, а беше хубава като ангел и още не бе навършила двадесет и четири години, а тия, които я виждаха, поради детското й лице, не биха й дали дори осемнадесет — така удивително млада изглеждаше.

Това ненакърнимо целомъдрие на снаха й дразнеше госпожа Фицтум, която в буйния си живот беше загубила някогашната свежест и част от младежкия си чар. Дразнеха я и някои други нейни качества: благородната гордост на добродетелта, възмущението срещу разпуснатостта, презрението към интригите и лъжите, царственото величие, с което Ана гледаше от висотата на своето превъзходство подвижната си, смееща се, но пълна с фалш зълва. Ако Ана не беше жена на брат й, Фицтум може би дори щеше да желае падението и унижението й. Ана също не я обичаше и инстинктивно се отвращаваше от нея. А към мъжа си сега изпитваше едва ли не хладно презрение. От самата госпожа Фицтум, която много пъти скришом й нашепваше за разни тайни скандали, Ана знаеше, че мъжът й не й е верен. Тя лесно би могла само с един по-нежен поглед да го свали в нозете си, знаеше своята сила, беше сигурна в нея, но не искаше. Мъжа си вече смяташе за прекалено нищожно същество, което не заслужава усилията й. Посрещаше го хладно, изпращаше го равнодушно. Хоим кипеше вътрешно, но когато се стигнеше до открита свада, се чувствуваше толкова слаб пред жена си, че търсеше изход в бягство.

Така се нижеха тъжните дълги дни в Лаубегаст. Много пъти на Ана й минаваше през ум да се върне като сламена вдовица в Холщайн^[1], в Брокдорф, при близките си. Но близките й не бяха много благоразположени към нея: тя отдавна беше останала без родители и не се знаеше дали княгиня Брауншвайг, родена Холщайн-Пльон, би я приела отново в двора си. Там все още се помнеше как княз Лудвиг Рудолф^[2], покорен от чудната хубост на още шестнадесетгодишната Ани, се бе опитал да я целуне и… почти публично бе получил плесница.

Така че бедната красива Ана нямаше къде да се дене.

Въпреки разпуснатостта на двора и близостта на Дрезден, в който мъчно можеше да се скрие от очите на хората такава неповторима хубост, няколко години в разходките си по бреговете на Елба, където непрекъснато кръстосваха дворцови екипажи, рицари на коне, военни и цялата безделническа сган, която обграждаше владетеля, Ана успяваше да се скрие в своята усамотеност, без да я забележи почти ничие око.

Освен едно…

Окото на един млад поляк, който по-скоро продължаваше да виси, отколкото да се държи в двора на Аугуст, където беше попаднал почти против волята си и въпреки волята си водеше там доста скучен живот.

Когато Аугуст Силния за пръв път посети Полша и при пиршествата, пред очите на смаяните панове, излезли да го посрещнат, мачкаше с ръце сребърни чаши, чупеше талери и трошеше подкови, на един обед в Пекари^[3], след церемонията пред чудотворната икона, куявският епископ, наблюдаващ тези демонстрации на кралската сила, които сякаш не вещаеха нищо добро за Полша, между другото подметна, че познавал някакъв млад момък, който можел да се похвали едва ли не със същата сила.

Това бодна негово величество краля, той почервеня, но не се издаде, защото тогава правеше първите си стъпки в Полша; каза само, че е любопитен да види съперника си, защото през живота си никога не бил срещал равен на себе си по сила. Куявският епископ обеща, когато пристигнат в Краков, след коронацията, да представи на краля въпросното бедно шляхтиче, което произхождало от знатния и богат някога род Заклика. Но поради много други по-важни работи уговорката беше забравена и епископът нямаше да го подсети за нея, понеже разбра, че е постъпил нетактично с това сравнение, ако самият крал не настоя, не напомни и не поиска настойчиво да му доведат непременно тоя пан Раймунд Заклика.

Момъкът току-що беше завършил училище при йезуитите и се шляеше насам-натам, без да знае кой път да хване. Готов беше да отиде във войската, но нямаше с какво да си купи екипировка, а иначе беше неудобно за шляхтич от стар род. Така че след дълги търсения из града успяха да намерят Заклика в някаква канцелария, където по неволя се бореше с перото. Когато трябваше да го представят на негово величество краля, той нямаше нито прилично облекло, нито сабя, нито колан. Ще не ще, епископът нареди на хофмаршала си да го облече от глава до пети и едва след като сам се увери, че Заклика няма да го посрами, го задържа при себе си за всеки случай. Кралят най-често демонстрираше своята сила на пиршества, когато биваше в добро настроение. Веднъж, когато пак мачкаше кани, заповяда да му донесат подкови, каквито прислугата винаги държеше подръка за подобни демонстрации. Епископът си седеше тихо, но кралят изведнъж се обърна към него: „А къде е вашият борец, отче?“ И почна да настоява. Доведоха Заклика.

Момъкът беше снажен като дъб, строен, румен, хубав, свенлив като момиче и съвсем не приличаше на някакъв Херкулес. Аугуст го погледна и започна да се усмихва. Понеже беше шляхтич, допуснаха го да целуне ръка на владетеля. Човек мъчно можеше да се разбере с него, освен на латински, защото тогава Заклика още не разбираше нито дума немски или френски. За щастие тук думи не бяха потребни. Пред краля стояха две досущ еднакви сребърни чаши. Аугуст взе едната в широката си шепа, обхвана я с пръсти, стисна я, прегъна я като лист и я смачка. На дъното й имаше вино: то избликна навън.

Като се усмихваше саркастично, той побутна към Заклика другата чаша и рече:

— Опитай. Ако смачкаш тая чаша, твоя е.

Момъкът плахо се приближи до господарската маса, разтвори шепа и обхвана твърдия метал. За миг сякаш се поколеба, после кръвта нахлу в главата му и чашата стана на парчета. По лицето на краля се изписа безкрайно удивление, но и още по-силно недоволство, което личеше в погледа, отправен към епископа. Присъствуващите царедворци започнаха да твърдят, че чашата е била от по-тънък метал или пък пукната.

Кралят се залови да троши подкови и ги трошеше като гевреци; заповяда на Заклика да опита — той ги чупеше съвсем леко, без всякакво усилие. Аугуст извади един кован талер, стисна го с две ръце и също го счупи. Дадоха на Заклика комай по-дебел, испански; момъкът малко се позамисли, но нали вече се бе разгорещил и това му придаде сили: разполови и талера.

Тъмен облак забули челото на владетеля и кралският двор помръкна, задето се бе стигнало до такова недостойно състезание. Кралят заповяда да наградят Заклика, подари му двете сребърни чаши, а като размисли, каза да го оставят в двора. Дадоха му някаква службица, но на другия ден хофмаршалът му пошепна на ухото никога повече да не дръзва да показва силата си, нито да се хвали с нея, иначе лошо му се пише: тия неща са забранени.

Така увисна в двора горкият Заклика. Дадоха му неколкостотин талера заплата, великолепна, може да се каже, униформа, никаква работа, много свободно време, но където и да тръгнеше кралят, той трябваше да го следва. Ала понеже, както се казва, беше покорен като теле, чувствуваше се добре. Наистина кралят не се бе обърнал с нито една дума към него, но не го забравяше, питаше за него и нареждаше да не му липсва нищо. Момъкът разполагаше с достатъчно свобода; тъй като непрекъснато трябваше да слуша немския брътвеж или пък френски, започна бързо да овладява тези езици и след две години вече си служеше добре с тях. Но понеже нямаше какво да прави, а с швабите не обичаше да завързва приятелство, salva reverentia^[4] към негово величество краля, използуваше хубавото време и пеш обиколи всички села и горички около Дрезден. Той беше любопитен по характер, та се катереше и по възвишенията край отвъдния бряг на Елба, които бяха толкова урвести, че като погледнеше от тях, abyssus vocat^[5]. Но никога не му се случи нищо лошо.

При една от тия разходки Раймунд Заклика попадна в Лаубегаст и като намери една безстопанствена липа, за нещастие се излетна на хлад под нея. Точно по това време графиня Ана Хоим излезе на самотна разходка. Когато я видя, момъкът примря от възхищение, дъхът в гърдите му спря. Той разтърка очи, защото мислеше, че сънува и че такова създание сигурно не може да съществува. Така седя горкият до вечерта, гледаше я, но не можеше да й се нагледа. Струваше му се, че с очи ще й се насити, но колкото по-дълго я гледаше, толкова повече желаеше да я вижда. Дали копнеж се роди в душата му, или лудост го овладя, но той започна като обезумял да тича все до Лаубегаст и в главата му всичко се обърка.

Но понеже с никого не споделяше нищо, нямаше и кой да го посъветва, че за такава болест има само един лек: не да се хвърляш сам в огъня, а да бягаш от него.

И той се влюби толкова дълбоко, че отслабна и гледаше като занесен. Жените, които служеха у графиня Хоим, веднъж го откриха и сигурно се досетиха какво му е, защото започнаха да му се смеят, а съобщиха и на господарката си. Тя също се разсмя и го видя, без той да я забележи, а може би дори й стана жал за него, ала заповяда да го повикат; тогава го нахока, задето се влачи наоколо без никаква нужда, и заповяда повече кракът му да не стъпва около двора й.

Но понеже на разговора не присъствуваше никой, а глупостта на момъка, изглежда, му придаваше смелост, той отговори, че като гледа, не върши грях, и че не иска нищо повече, освен да я вижда; и добави, че дори с камъни да го пребият, пак ще идва, защото иначе ще му е много мъчно.

Графиня Хоим се разсърди, тупна с крак, заплаши го, че ще се оплаче на мъжа си, но това никак не го стресна. После тя няколко седмици не се показваше там, където той би могъл да я види. Разхождаше се край Елба, докато веднъж забеляза, че въпреки студената вода Заклика беше влязъл до шия в реката я стоеше така скрит, само и само да я види. Тогава тя страшно се разсърди, развика се и Раймунд се гмурна във водата и изчезна. Но за малко не се удави тогава; мускулите му се схванаха, мокрите дрехи му натежаха, ала успя да се спаси. И уж изчезна, защото не го видяха повече; не беше обаче така, той само си беше избрал друго скривалище и оттам насищаше очите си с отровата на тази хубост. Не бе известно дали нейна светлост знаеше това, или не, но за Заклика повече не се говореше. А понеже и в двореца малко ги беше грижа за него, пък и кралят може би щеше да бъде доволен, ако той си строши някъде врата, никой не питаше за момъка. Той правеше, каквото иска, и ходеше, където му видят очите.

Само веднъж го повикаха в двореца, защото кралят, силно разгневен, с един замах беше отсякъл главата на един грамаден кон. Тогава Аугуст Силния поиска да покаже, че дори и славният Заклика не е способен на това. Докараха старата кокалеста кранта на някакъв драгун. Скришом намекнаха на Заклика, че ако му е скъпо благоволението на господаря, трябва да остави кобилата на мира или да не замахва много силно. Но на него вече всичко му беше безразлично, а станеше ли дума за сила и му замиришеше, както се казва, на пот, никой не можеше да го спре. Тогава пред краля, царедворците и цялото множество той опита желязото и като си избра острие, отсече като с бръснач главата на коня. Казваше, че после цяла седмица ръката го боляла в рамото. Кралят не продума нито дума, само сви рамене и всички започнаха да пият, за да се заглади конфузията. Към Заклика никой вече и не погледна, а ония дворцови слуги, които бяха благоразположени към него, му пошушнаха скришом да офейка някъде, защото при първия най-дребен повод ще се намери в Кьонигщайн.

Раймунд повдигна рамене и съвсем не се уплаши от това. Кралят успя да го победи само в едно: когато поиска непременно да го изпита колко пиене ще издържи. Но момъкът пиеше само чиста вода, много рядко халба бира или чаша вино, повече не би могъл. Затова напразно беше настояването на краля: пий, та пий. Почти насила му изляха в устата чаша унгарско вино, от което му прилоша, цяла седмица боледува и насмалко високата температура не го откара на оня свят. Но после се съвзе и като че ли придоби още по-голяма сила, та вече никой не смееше да се пребори с него.

Тогава отново започна детински да наднича в градината в Лаубегаст. И тази любов го направи друг човек: стана много сериозен, започна да се учи и дори външно се измени. Графиня Ана Хоим, която казваше всичко на мъжа си и на зълва си, нито веднъж не спомена за него, като че ли нито го бе виждала, нито бе чувала за него.

В Лаубегаст денят свършваше рано и щом се мръкнеше, заключваха и залостваха портите и вратите според тогавашния обичай, отвързваха кучетата от веригите и ги пускаха из двора, слугите си лягаха с кокошките, а господарката прекарваше дълго време при свещ над някоя книга, за да убие скуката, но никой не знаеше това.

Точно през нощта, когато в замъка пируваха, есенният вятър бушуваше в голото поле и така се чуваше в Лаубегаст, така кършеше клоните на дърветата и превиваше липите, че за сън не можеше и да се мисли.

Съблечена вече, прекрасната Ана четеше Библията — най-любимото й четиво, особено апокалипсиса и посланията на апостол Павел. Тя мислеше и размишляваше върху тях, а често дори плачеше.

Беше вече късна нощ и втора свещ догаряше в нейната стая, когато зад къщата се чу конски тропот. После сякаш някой заблъска желязната порта, а кучетата започнаха да лаят толкова бясно, че въпреки безстрашието си господарката се разтревожи. По онова време нападенията срещу имения, особено в околностите на столицата, бяха вече редки, но все още се случваха. Разпасани наемници и завербувани насила войници, избягали след това и скрили се в планините, понякога вършеха грабежи, при все че по-късно, когато устроиха срещу тях хайка, трябваше да платят с живота си.

Ана започна да звъни и целият двор се събуди, но въпреки това портата не преставаше да трещи и кучетата да лаят. Най-после някои от хората излязоха с оръжие в ръка на двора и едва тогава видяха, че там се мята и крещи пратеник на краля, а зад него чака каляска с шест коня, с лакеи и слуги. Вързаха кучетата, отвориха вратата и пратеникът предаде писмото.

Когато й го донесоха посред нощ, Ана леко побледня — помисли, че се е случило нещо лошо. Но щом позна почерка на мъжа си, макар и малко променен, успокои се. Само си спомни съдбата на канцлера Байхлинг, който изведнъж, за една нощ, от върха на благоволението се бе намерил в Кьонигщайн и му бяха взели всичко, което имаше. Самият Хоим много пъти насаме й бе признавал, че не вярва на краля и никога няма да се чувствува в безопасност, докато не изнесе в чужбина главата и богатството си.

Доказано бе, че когато кралят проявява най-голяма сърдечност, тогава именно трябва най-много да се боиш от него. Защото той желаеше да приспи жертвата си, преди да я тласне от върха, и се наслаждаваше, когато гледаше трагичната промяна на съдбата. Затова Ана си помисли, че може би съдбата на канцлера е сполетяла и мъжа й, когото цялата страна мразеше за въвеждането на акциза, и неприятелите му насъскваха всички срещу него.

Затова тя се учуди безкрайно на бележката, в която с ръката на мъжа й, макар с променен почерк и набързо, бе написана заповед веднага да тръгне с изпратената за нея кола. Невъзможно беше да се противи пред хорските очи, а и любопитството също я влечеше. И тя заповяда на прислугата си веднага да приготви всичко за път и след по-малко от час, когато вече седеше в каретата, вратата на тихия двор в Лаубегаст се затвори завинаги зад нея.

Странни мисли я овладяха по пътя. Тя се чувствуваше изпълнена от някакъв страх и бе толкова тъжна, че дори я избиваше на плач. Не знаеше какво я заплашва и дали изобщо я заплашва, но въпреки това беше разтревожена. Навсякъде се знаеше, че след неколкогодишно отсъствие кралят и дворът се бяха завърнали. Заедно с тях в Дрезден се връщаха интригите, коварството, надпреварата за спечелване на благоволение и власт, в която си служеха с различни средства. Там ставаха наглед леки и весели, но всъщност трагични неща.

В момента, когато жертвите падаха със стон в ями и тъмни пропасти, бална музика веселеше онези, които бяха победили. Много пъти Ана бе гледала отдалече към синеещия се хълм на Кьонигщайн, пълен с тайни и с низвергнати хора.

Нощта беше много тъмна, но пред каретата яздеха дворцови служители с факли и конете препускаха с все сила. Докато се усетят, каретата спря пред дома на улица Пирнайска. Макар да очакваха министъра, хората бяха заспали, та трябваше да мине време, дока го успеят да ги събудят. В тази къща, в която Хоим заемаше първия етаж, Ана дори нямаше свои стаи; Помещенията тук бяха предназначени за приемане на посетители; имаше само една спалня за министъра, която будеше отвращение у Ана. Останалите бяха канцеларии или складове за книжа. Кабинетът на министъра съседствуваше с огромна зала, украсена наистина, но тъмна, мрачна и тъжна. Понеже не намери мъжа си в къщи, графиня Ана се учуди още повече, но слугите я увериха, че сега е „кралска нощ“ и че при такова забавление гостите остават в замъка обикновено до разсъмване, а и по-дълго — по няколко дни и нощи. Принудена да търси приют и почивка, графинята трябваше днес за пръв път да си намери някакво кътче в дома на мъжа си, където почти никога не беше пребивавала. Избра кабинета, разположен от другата страна на канцеларията на министъра, отделен от другите стаи, тук тя заповяда да й постелят истинско походно легло, после се заключи с камериерката си и се опита да поспи малко. Но сънят не осени уморените й клепачи и тя само дремеше трескаво, будеше се и скачаше при най-малкия шум.

Беше вече бял ден, когато за малко бе заспала дълбоко, но изведнъж се събуди и чу да се отваря вратата в кабинета и нечии стъпки. Отначало помисли, че това са стъпките на мъжа й, и мълчаливо започна бързо да се облича, подпомагана от слугинята си.

Облеклото й беше утринно, небрежно, но то й придаваше още по-голяма прелест. Умората от пътуването, безпокойството, треската бяха засилили царствения чар и блясък на възхитителната й хубост. Тя отключи нетърпеливо вратата, която я делеше от кабинета, отвори я и застана на прага.

Вместо мъжа й срещу нея стоеше съвсем непознат човек, чиято снага и лице й направиха силно впечатление. Той беше с дълго черно расо на протестантски духовник, възрастен мъж с побеляла и лъснала глава, около която редките кичури бяла коса образуваха нещо като ореол. Пожълтялата кожа така прилепваше до костта на челото му, че всички вени изпъкваха върху него. Дълбоко хлътналите сиви очи, горчиво усмихнатите устни, спокойното презрение към света, съчетано с доброта и сериозност, придаваха на това лице, което впрочем не беше нито хубаво, нито изразително, нещо толкова изключително и завладяващо смаяните очи, че въпреки волята си човек не можеше да ги откъсне от него.

Ана го гледаше, но и той, сякаш поразен от вида на тая жена, стоеше неподвижен, с впити в нея очи, които неволно изразяваха възхищение от чудесното божие създание, подобно на ангел. Той стоеше, а устата му трепереше, ръцете му се вдигнаха нагоре в изумление и в някакъв неразбираем жест, който можеше и да отблъсква, и да благославя.

Тия две същества, съвсем непознати едно на друго, се изучаваха за кратко време с очи. Духовникът се отдръпна бавно. Ана се оглеждаше наоколо — търсеше мъжа си. Тя вече щеше да прекрачи обратно прага на кабинета, когато духовникът я обгърна с поглед, пълен със състрадание, и я попита:

— Коя си ти?