Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (16)

IV

Сред сведенията, които Заклика можа да събере, беше и това, че на другия ден на стария площад отново щеше да се състои венециански маскарад. Не минаваше ден без концерт, без опера, балет, танци, вечеря и някакво зрелище. Понеже госпожа Денхофова и хетманшата Почейова, както и майка им, маршалшата Белинска, много обичаха музиката и пееха италиански арии, операта най-често заемаше половината вечер. Докарваните от Италия музиканти, певици, композитори бяха така подбрани, че този скъп театър бе може би един от най-добрите в Европа. Музиката пишеше Лоти, концертите изпълняваше Тартини, Санта Стела беше примадоната, Дурастани наричаха „графиня на сопраните“, Сенезино и Берсели бяха привлечени в Дрезден с кралски заплати. Алдровандини рисуваше декорите, Бах дирижираше оркестъра. Със същото старание беше организиран балетът, а после и френската комедия.

Така че не липсваха развлечения. Често пъти самият крал, маскиран и преоблечен, участвуваше с някаква роля в маскарадите и костюмираните балове, понеже обичаше приключенията и дори с готовност понасяше свързаните с тях неприятности заради задоволството, което му доставяха. За следващия ден беше насрочен венециански маскарад с панаир. Денхофова щеше да бъде една от домакините, маршалшата и госпожа Почейова — също. Кралят разпрати заповеди всичко живо да се яви, та на площада да бъде пълно с хора. Още през нощта започнаха приготовления, защото по онова време нищо не струваше да докарат хиляди хора от близките села и да прекъснат техните най-неотложни работи заради капризите на монарха, на когото трябваше да се подчиняват всички.

Като пристигна още в тъмно в Пилниц и завърза лодката на мястото й, Заклика намери целия двор още спящ и незабелязано се прокрадна в стаята си, за да дочака там, докато господарката се събуди. Нямаше нито миг за губене. Щом отвориха прозорците, той мина няколко пъти пред тях, за да повика графинята навън, понеже да се разговаря в стаите беше опасно. Като го видя, графинята веднага излезе и отиде край брега на Елба.

Заклика й докладва подробно за всичко и на първо място за разговора си с Леман. Струваше му се, че е невъзможно и опасно да вземат със себе си скъпоценностите и парите, затова искаше посред бял ден, когато най-малко би събудил подозрение, да ги откара в Дрезден като неща, предназначени за децата на графинята, и да може да се върне по-рано. Иначе за носенето на тежките ковчежета и кутии щяха да са необходими няколко души. Със своята необикновена сила Заклика можеше да се справи сам, без да буди подозрение.

Графинята се съгласи с всичко. Когато се стъмни, наета от Заклика кола щеше да я чака в гората край брега на Елба. Вкъщи Заклика искаше да нареди така, че колкото е възможно по-дълго да не се досетят за заминаването на графинята. По станциите щяха да бъдат поръчани коне за смяна и можеха да се надяват, че докато вестта за бягството стигне в Дрезден, докато пратят подире им хайка, Ко̀зел вече ще бъде на пруска земя, където тя очакваше, че не ще я преследват.

Обмисленият с голямо хладнокръвие план за бягство наглед гарантираше, че графинята няма да бъде настигната. Заклика вече бе изпълнен с надежда, когато Ко̀зел му заяви, че на минаване през Дрезден тя трябва да се отбие на площада, където се устройва маскарадът. Като чу това, Заклика занемя и побледня.

— Това е невъзможно! — викна той. — Все едно да се хвърли човек в устата на вълка! Ще ви познаят и тогава…

Ко̀зел поклати глава в знак на несъгласие.

— Искам — рече тя — и така ще бъде. Твоя милост знаеш, че имам желязна воля, че съм упорита, че не отстъпвам от това, което веднъж съм решила. Аз трябва да го видя, трябва да видя и нея. Това не е каприз, това е нужда, то е лекарство. Искам да ги погледам, за да изчезне копнежът и да се отвратя от този човек, когото обичах и обичам.

— Но вие рискувате!

— Аз отлично зная какво рискувам — прекъсна го Ко̀зел. — Могат да ме хванат и да ме откарат в Кьонигщайн или в някакъв друг замък. Могат да ме убият, но аз трябва да отида там! За самозащита ще нося със себе си оръжие, другото оставете на мене.

Заклика побледня, закърши ръце, но познаваше Ко̀зел и не се обади повече.

Графинята влезе бързо вкъщи, за да го изпрати веднага в Дрезден с най-скъпото, което имаше. Той веднага отиде при Готлиб и нареди да се впрегне бричката, за да отнесе подаръци и разни вещи, предназначени за децата. За щастие това не събуди никакво подозрение. Ратаят, който щеше да кара бричката, беше избран така, че да не познава града и да не е от приказливите. Заклика възнамеряваше още по пътя да го напие за по-голяма сигурност. Той сам пренесе кутиите, като ги покри така с бельо и дрехи, че те не се виждаха. Седна в колата и каза на ратая да кара, без да жали конете. Пътуването мина благополучно — преди да стигнат в града, момъкът се напи, така че не би могъл да посочи нито улицата, нито къщата, където отидоха. Заклика сам отвори градинската портичка на Леман, внесе кутиите вътре, затвори портичката и незабелязан от никого, пренесе всичко в стаята на банкера. Жива душа не го видя. Той стисна ръката на честния евреин и се измъкна обратно, а понеже намери момъка да спи на сеното, сам пое конете и забърза за Пилниц, без да спира никъде за почивка.

В това време Ко̀зел се сбогуваше с този спокоен кът, прибираше книжа, гореше писма и всичко това трябваше да извърши така, че никой от прислугата да не забележи нещо необикновено и да я издаде преждевременно. В обикновения час поднесоха обеда, но точно тогава неочаквано пристигнаха от Дрезден граф Фризен и Ланяско, навярно с поръчение да надзърнат и да видят какво става тук.

Графинята съумя да се овладее така, че ги прие с почти весело лице и се мъчеше да не издаде това, което ставаше в душата й. Напротив, преструваше се на примирена, заета с градината и къщата, показваше, че цени повече от всичко този спокоен кът и гледа с безразличие на онова, което може би става в столицата. Тази роля, преплетена с оплаквания от краля и с нежно чувство към него, тя играеше най-естествено и гостите изобщо не се досетиха, че се преструва.

Граф Фризен идваше по лична работа: помоли Ко̀зел да му даде в заем доста голяма сума. Графинята го обичаше, защото той много пъти й беше давал доказателства за своите приятелски чувства, но му отказа усмихната.

— Драги графе — рече тя, — аз съм по-бедна, от колкото ти се струва. Кралят обикновено си взема това, което е дал, всеки момент може да загубя и останалото ми. Не мога да ти услужа, прощавай.

Фризен прие това, без да се сърди.

Гостите се впуснаха да разказват за новите забавления, за краля, за госпожа Денхофова, за дворцовите приключения и предричания за бъдещето; така приказваха чак до вечерта. За щастие те трябваше да се върнат за задължителния маскарад, защото кралят не би им простил, ако отсъствуват, и накрая се сбогуваха с домакинята.

Започваше да се здрачава. Графиня Ко̀зел се оплака пред прислугата си от главоболие поради уморителния разговор и заяви, че този ден ще си легне по-рано. Заповяда в двора да не се вдига никакъв шум. Заклика сам обиколи всички кътчета, нареждайки да се пази тишина. Ко̀зел се затвори в стаята си по-рано от обикновено.

Когато се спусна гъст мрак, Заклика, който в плащ и с пистолети стоеше на стража около къщата, избра удобен момент и почука на малката врата, която водеше за градината. Крадешком излезе черна, забулена фигура, която хвана Заклика за ръката и незабелязано побягна към брега на Елба. Тук лодката чакаше и тихо се откъсна от брега, без да има нужда от весла, защото плаваше по течението на реката. Гъстата тръстика и лозинакът биха я закривали дори денем от хорските очи, но сега нямаше никой, който би могъл да я забележи. На около четвърт час път, недалеч от брега, на който слязоха на съвсем пусто място, намериха чакаща, както бе уговорено, скромна карета с четири коня и кочияш. В ония времена на дворцови приключения и любовни авантюри никой не би се учудил, че нощем жена се измъква скришом.

Заклика настани в каретата Ко̀зел, която не проявяваше никакъв страх, а сам седна при кочияша. Така тръгнаха за Дрезден. Тук вече имаха ангажирани стаи в една странноприемница на брега на Елба, където можеха да спрат, а после щяха да намерят друга карета и коне, за да продължат по-бързо нататък през нощта.

Няколкото мили до Дрезден пропътуваха много бързо. Тук Заклика още един път се опита да склони графинята да се откаже от опасната разходка до площада. Тя му отговори с жест и с една дума. Заклика, облечен в домино, с маска, трябваше да я придружава, без да се отделя нито на крачка от нея. При моста слязоха от каретата и продължиха пеш.

Този ден имаше още повече хора, врявата и веселието бяха шумни, буйни. Дрезденското простолюдие се ползуваше от тия развлечения и с готовност се забавляваше. Къщите по улицата край замъка бяха украсени и осветени с лампи, улиците бяха претъпкани с коли, хора, коне и лектики, така че бе трудно да се промъкне човек.

Този шум, смехове, писъци, от които Ко̀зел беше отвикнала и които никога не беше обичала особено много, отначало й направиха неприятно впечатление. Няколко пъти тя сякаш се усъмни в силите си и се притисна до стената, без да може да продължи по-нататък, но отново, сякаш тласкана от някаква мисъл или чувство, се затичваше пъргаво. Заклика я прикриваше и бдеше над нея.

Точно в този час на площада се беше събрала най-голяма тълпа. На галерията на общинския дом музиканти със странни костюми свиреха тържествено, а долу гъмжеше от най-чудновати маски. Около площада имаше множество украсени с цветя сергии, бараки, пейки, магазинчета, край които пременени в източни носии дами продаваха разни дреболии, напитки и лакомства. Около най-представителните бараки, обкръжени от най-голяма навалица, ехтеше от смехове. Ярката илюминация на околните сгради хвърляше светли разнобагрени отблясъци върху пъстрото множество от маски и домина.

Между тях арлекиновци и полишинеловци играеха импровизирани фарсове на специално построена естрада. Тук също така имаше гъста тълпа от зрители, които ръкопляскаха и от време на време изпълваха площада с гръмогласен смях, който заглушаваше оркестъра. Песни, музика, звън, викове, смехове, подвиквания — всичко се сливаше в страхотна врява, в която ухото не можеше да различи почти нищо. Това се наричаше веселие, а всъщност беше истински хаос. И за окото гледката на този площад беше неприятна със своята подвижна повърхност от вълнуващи се глави, вдигащи се ръце, скачащи фигури, покрити с дрипи и дрънкулки, слети в най-крещяща пъстрота.

От време на време върху яркия фон изплуваше за миг прелестен силует или грозен призрак, но веднага ги закриваха размазани и разкривени човешки фигури, сбити в плътна маса. От прозорците на къщите се подаваха бюстове на пременени жени или някакви сиви фигури на тъжни хора, принудени от върха на мизерията да гледат и слушат това лудо веселие. Понякога като гръм изтрещяваше затръшната врата или от някой прозорец изхвръкваше импровизиран фойерверк. Тук хвърляха бонбони към протегнатите шепи, там — пясък и камъчета.

Ко̀зел се спря на края на улицата за замъка, сякаш отново й се отщя да върви по-нататък. Тя се поколеба. Заклика се възползува от тоя момент и още веднаж прошепна с молба: „Госпожо, да се върнем!“ Вместо отговор, сякаш тласната от неговите думи, Ко̀зел тръгна по-енергично към площада, като се оглеждаше с любопитство.

На двадесетина крачки пред нея беше застанал един от онези nobles Venitiens, с шпага, с черно перо на шапката, с кадифена дреха, златна верижка на гърдите и черна маска. Той стоеше с ръце на кръста, в толкова живописна поза, толкова строен и хубав, че би могъл да служи за модел на художник. Около него гъмжеше от маски, а две от тях, облечени подобно на него, стояха от двете му страни, но малко по-назад.

Ко̀зел още от пръв поглед позна Аугуст. Херкулес, Аполон — той нямаше равен на себе си в страната, в която по онова време хубавите мъже не бяха рядкост. Тя се поколеба малко, но бързо събра смелост и пристъпи към него. При все че тъмното облекло я закриваше достатъчно, опитното око също можеше да познае Ко̀зел. Тя запази до смъртта си онази величествена хубост, благородните си движения, прелестта на несравнимите си форми. Щом я видя, кралят видимо потрепери, но сякаш не можеше да повярва на очите си.

Ко̀зел безучастно мина няколко пъти пред него, без да го заговори. Аугуст се приближи към нея. Изглеждаше, че той ще я закачи, но се въздържа. Маската го погледна, сякаш го предизвикваше. Аугуст отиде при нея.

Целият двор говореше на френски и разговорът започна на този език. Графинята промени гласа си, който трепереше неволно. Аугуст не си правеше този труд. Кой би могъл да каже какво ставаше в бедното сърце на жената?

Кралят я заразглежда отблизо.

— Бога ми! — извика той. — Прекрасна маско, аз се лаская, че всички познавам тук, но ето че…

— Мене не.

— А вие знаете ли кой съм аз?

— Зная ви.

— Кой тогава?

Гласът й затрепери, после внезапно от гърлото й се изтръгна една дума и се втурна право в ухото му:

— Палач!

Кралят се изправи гордо.

— Лоша шега!

— Най-тъжна истина.

Аугуст я изгледа.

— Ако ме познавате — каза той — и смеете да ми кажете в очите такава дума, тогава и аз бих рекъл, че ви познавам, но все пак — не, това е невъзможно.

— Не ме познавате — повтори Ко̀зел със смях.

— Всъщност и аз така мисля. Вие не можете да бъдете тази, която предполагам, защото тя не би имала смелост, нито позволение да дойде тук.

— Жена? — попита маската. — Жена да няма смелост? Жена да иска позволение? — и почна да се смее.

Кралят трепна, сякаш нещо в този смях го порази; той я хвана за ръката. Тя му се изплъзна.

— Интригуваш ме, прекрасна маско — обади се той, — а казваш, че не ме познаваш.

— Не ви познавам — отговори Ко̀зел, — не. Някога познавах едного, който приличаше на тебе, но той имаше кралско сърце, благородство на владетел, душа на герой, а ти…

Кралят, както обикновено в пристъп на гняв, почервеня силно и веднага побледня.

— Маско — възкликна той, — това май преминава границата на карнавалната свобода!

— Свободата е неограничена.

— Тогава довърши — рече кралят, — а аз?

— А вие?

На Ко̀зел отново й секна гласът.

— Ако не си палач, тогава си играчка в ръцете на убийци!

— Ко̀зел! — викна внезапно Аугуст и я хвана за ръката.

— Не, не! — изтръгна се маската със саркастичен смях. — Как би могла да бъде тя тук и толкова спокойно да понася гледката на помена след своето погребение? Аз съм я виждала някога, познавам жената, чието име изрече. Между мене и нея няма нищо общо. Онази я убиха зли хора и я погребаха, а аз съм жива.

Кралят слушаше мълчалив и смутен. Внезапно Ко̀зел се приближи до ухото му, каза няколко думи, от които само сух смях зашумоля във въздуха и преди Аугуст да се опомни, изчезна.

Кралят се спусна подире й, но пъргавата Ко̀зел се смеси с тълпата и зад прикриващия я Заклика изтича зад будките. Тук тя свали с помощта на Раймунд черния си плащ и го обърна откъм червената подплата, така че, когато изтича на площада от другата страна, никой не можа да познае в нея предишната маска.

Напразно Заклика се мъчеше да я възпре. От миналите години тя познаваше добре този вид маскарадни панаири и техните обичаи, затова тичаше направо там, където се надяваше, че ще намери Денхофова. В трите павилиона, поставени срещу общинския дом, средният от които беше изрисуван по образец на неаполитанските Аква фреска, с венци от лимонови и портокалови клонки, седяха: госпожа Почейова, на която кавалерствуваше граф Фризен с китара, окачена на панделка, госпожа маршалшата Белинска, облечена като венецианка, при която на стража стоеше Монтаргон, и госпожа Денхофова с неаполитанска носия, цяла отрупана със скъпоценности.

Тя беше дребна, младичка женица, с много уморено лице, върху което ружът и белилото заместваха руменината, с меланхоличен израз, който зле прикриваше кокетството и суетността. Нейната будка беше обградена от младежи, а най-близо се въртеше френският посланик Бьозенвал, който с остроумието си предизвикваше сред тях сподавен смях.

Ко̀зел успя така да застане отстрани, че да може да я разгледа добре, а изпод маската се виждаха презрителните й и едновременно гневни очи. Сякаш почувствувала този втренчен поглед, Денхофова трепна и боязливо се обърна в същата посока. Ко̀зел протегна ръката си с чудна аристократична форма за чаша лимонада, с каквато Денхофова черпеше.

— Прекрасна продавачко — каза Ко̀зел с глас, в който трептеше вълнение, — съжали се над ожаднялата. Аз не моля за милостиня, зная, че ти искаш за всичко да ти се плаща.

И тогава й показа златна монета между пръстите си. Денхофова сякаш предчувствуваше някаква заплаха и е разтреперана ръка наля и подаде чашата с лимонада, като част от нея се разля.

— Още една думичка — каза Ко̀зел и се приближи до ухото й. — Погледни ме — и тя повдигна маската си така, че само Денхофова можа да види за миг чертите на лицето й. — Погледни ме и запечати тези черти в паметта си: това е лице на неприятелка, чието проклятие ще те преследва чак до смъртното ложе, лекомислена съблазнителко. Погледни ме: аз съм именно тази, от която ти се страхуваше, която искаше да пратиш в затвора, която измести от сърцето на краля, която те проклина денем и нощем. Помни, че тебе те чака по-лоша съдба: аз си отивам чиста, излъгана, невинна, ти ще излезеш оттук омърсена и унизена, без чест, като най-последна от последните. Исках да те видя и да ти кажа тези думи, дори и ако трябваше да платя с живота си за тях, и ти ги хвърлям в лицето: ти си негодница, ти си подла!

Денхофова се наведе уплашена и прималяла. Около будката се вдигна врява и се насъбра тълпа, дотича кралят, а Ко̀зел ловко се измъкна и заедно със Заклика изчезна в малката странична уличка.

Те чуваха зад себе си смутени гласове, блъскащи се хаотично вълни от хора, викове и подвиквания на войници. Заклика стискаше в ръка пистолета, който държеше под плаща си, Ко̀зел пъргаво тичаше пред него. Врявата, която ги преследваше, ставаше все по-неясна, докато се превърна в някакво бучене и глух шум. По съседните по-широки улици летяха конни патрули, коли и ездачи. Заклика обаче познаваше тук и най-забутаните кътчета, затова можа безопасно да изведе Ко̀зел до портите на града.

За нещастие, преди да успеят да стигнат до тях, от замъка дойде заповед всички врати да бъдат затворени и да не пускат никаква жена. По пътя те вече бяха чули това от разговарящи жени, които бяха поискали да си заминат, но не им позволявали да напуснат града до утрешния ден. Щом чу това, Заклика се завтече към тях и попита дали тази заповед се отнася и за мъжете.

— О, не — извика някаква енергична жена, като се смееше, — на краля сигурно не му стигат танцьорките, та насила искат да ни задържат тук през нощта.

Ко̀зел отново беше обърнала плаща си откъм черната страна и досега успяваше благополучно да се промъква в сянката на къщите. По-нататък обаче беше невъзможно да върви в това облекло, защото жени не пускаха, а лицето и фигурата на Ко̀зел бяха твърде добре познати: всеки офицер можеше да се досети, че това е тя.

Заклика, на когото всеки миг изглеждаше цяла вечност, повлече подир себе си Ко̀зел към Леман. Забавлението в замъка гарантираше, че у Леман сега няма никого. И наистина старият банкер седеше сам със семейството си, когато те влязоха тихо и Заклика поиска да му дадат колкото е възможно по-скоро някакви мъжки дрехи за Ко̀зел.

Леман грабна каквото имаше подръка: черен плащ и тристенна старомодна шапка. С неволна, пълна с болка усмивка графинята навлече тази дреха. Леман, бледен, ги изпрати през задната врата. При портите, които вече се виждаха в далечината, имаше няколко запалени фенера, там стояха множество войници и няколко трабанти на коне. Офицерите бяха слезли от конете и се разхождаха по пътя. Заклика взе графинята под ръка и я поведе по средата на улицата. Ко̀зел вървеше с наведена глава, а яката закриваше лицето й. Когато се приближиха до групата войници, някои от тях се обърнаха към двойката и сякаш гледаха внимателно, но никой не ги спря.

Чуваше се прекъслечният разговор на офицерите, които се смееха високо.

— Какво става? Нима някой е откраднал от града най-скъпото бижу?

— Ха-ха! Напротив, търсят Ко̀зел, която, вярна на себе си, поискала публично, на площада, да си отмъсти на краля.

— Ко̀зел?! Но нея вече я няма на тоя свят.

— О-хо, тя ще се върне, щом още се страхуват от нея.

— Когато падна Тешен, никой не се сещаше за нея; а тази още е господарка, защото треперят, щом чуят името й.

Другите се смееха.

Сред тази глъчка те успяха да се промъкнат през тълпата и да се шмугнат под тъмния свод, а когато минаха моста над рова, Ко̀зел си отдъхна: тя беше вече наполовина свободна.

След един час нейната карета се движеше бързо в тъмната нощ по пътя към Прусия, а Заклика, седнал с пистолет в ръка при кочияша, се ослушваше неспокойно дали няма да долови с ухо шум от хайка зад тях.

Още търсеха Ко̀зел в Дрезден и Пилниц.