Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (15)

III

Има същества, които обичат да гледат, когато някой се измъчва, да слушат стенания, да се опиват от страданията и да се надсмиват над нещастието. Безразлично дали подбудата е лекомислие или злоба — това винаги е признак на не особено благороден характер.

Нещастието, в което изпадна Ко̀зел, будеше чувство на мъст и любопитство у неприятелите й. Вярно, че тя много пъти ги беше карала да чувствуват нейната надменност, че малцина бяха спечелили приятелството й, но в оня двор, пълен с интриги, тя трудно можеше да се сближи с някого.

Към досадниците, от които човек не може да се отърве, спадаше и баронеса Глазенап. Веднъж вече Ко̀зел беше принудена да й затвори вратата под носа, след като се бе убедила какви клюки изнася от дома й, като се преструва на приятелка, а навън й се присмива още от вратата. Дълго след този инцидент Глазенап не се показа, сега най-малко можеше да се очаква, щом като Ко̀зел вече нямаше нито влияние, нито приятели дори сред тия, които още бяха запазили някакъв срам.

Но какво беше удивлението на графинята, когато й съобщиха, че баронеса Глазенап е дошла да я посети! Отначало Ко̀зел се колебаеше дали да я приеме, понеже не искаше да се излага на присмех или на фалшиви уверения в съчувствие, на които не можеше да вярва.

Глазенап, която не се засегна от факта, че трябваше да чака дълго, без да я поканят, най-сетне обиколи тичешком къщата, чийто партер заемаше Ко̀зел, и като минаваше и надничаше от прозорец на прозорец, се мъчеше да я намери и насила да влезе при нея. По този начин тя наистина попадна на Ко̀зел, която се беше прибрала в будоара си, и като се надвеси през отворения прозорец, накара да й отключат вратата.

— Ах, моя скъпа графиньо, не се крий! — извика тя. — Зная, че не вярваш в моите добри чувства, но аз ти прощавам, защото ми е жал за тебе. Кажи да ме пуснат! Нося ти клюки от града, нищо не искам, само да те прегърна.

Ко̀зел, отегчена и уморена едновременно, прие баронесата, която се тръшна на стола, като се оглеждаше в огледалото и оправяше разчорлилата се по пътя прическа.

— Исках да ти докажа, че имам сърце, макар тези дрезденски подлеци да ми отричат всичко — заяви тя. — Няма клевета, която да не са измислили за мен. Повярвай ми, Ко̀зел, аз ти завиждам за самотата, защото да живееш в двора, и то в такъв двор, значи да полудееш.

Тя млъкна за малко, седна по-удобно, огледа се наоколо.

— Но тук, в Пилниц, е тихо, мило, хубаво и никак нямаше да ти е зле, ако поне те бяха оставили да си отдъхнеш спокойно. Но аз не смятам, че това ще ти се удаде. Отвратителната Денхофова е готова да те изгони и оттук.

Ко̀зел се усмихна презрително.

— Сега тази дама е вече в Дрезден — оживено продължи да бръщолеви Глазенап, — но понеже много я е страх да не я застреляш с пистолета си, подполковник Хатира и шестима конници не се отделят и на крачка от нея. Мисля, че тя нямаше да има нищо против тази гвардия дори и ако не се страхуваше. Освен това я настаниха у Фюрстенберг, докато построят дворец, но докато го построят, нейното царство ще свърши.

— Но нали имат двореца, останал от мене — измърмори Ко̀зел.

— О, той вече е предназначен за курфюрста — добави Глазенап, която знаеше всичко. — Хатира е хофмаршал, приятел, мисля, че и гардеробиер на Денхофова. Флеминг устройва великолепни вечери за краля и фаворитката и никога не излизат трезви оттам. Казват, че на една от тези вечери, след като си пийнал доста, той помилвал Денхофова под брадичката и я назовал с такъв епитет, какъвто си е заслужила. Но тя не му се разсърдила. Впрочем чувам, че била толкова добра, та е готова дори да си подели краля с някоя, стига да не е толкова страшна като тебе, моя Ко̀зел; но ти не търпиш делби и би искала цял да го имаш за себе си.

Като каза това, баронеса Глазенап се наведе напред, огледа се предпазливо, сложи пръст на уста.

— Кралят ни се променя — прошепна тя, — ние го познавахме като много добър господар, но сега става строг и жесток.

Ко̀зел я погледна.

— По отношение на мен не е такъв.

— О, това е много естествено, голямата любов никога не свършва другояче — продължи Глазенап, — но ти чу ли за Яблоновски^[1]?

— За никого не чувам, защото никого не виждам — отговори Ко̀зел.

— Но ти знаеше колко държи кралят на хетмана и колко на руския воевода, който склони хетмана да застане на страната на краля. А знаеш ли къде е днес руският воевода?

Ко̀зел я погледна слисана.

— Князът воевода седи в стаята на Байхлинг в Кьонигщайн. Взели го от Варшава от същото жилище, в което убедил баща си да мине на наша страна, и точно на годишнината от деня, когато тръгнали да посрещнат курфюрста на границата.

— Нима е възможно?! — възкликна Ко̀зел.

— Доскоро може би и аз бих попитала дали е възможно — продължи гостенката, — но днес казвам, че всичко е възможно.

— В какво се е провинил воеводата?

— Не зная, говорят, че там, на някакво събрание на ония поляци с бръснатите глави точно когато кралят взел Денхофова, той открито го обвинил, че им отнема съпругите, че живее публично с чужди жени, че развращава страната, че това е държавно престъпление! Държавно престъпление! — викаше баронеса Глазенап, като се смееше и пляскаше с ръце. — О, неоценими Яблоновски! Казват, че по такъв начин агитирал за Лешчински, защото той поне жените им щял да остави на мира. На краля най-много му докривяло, че искал да му изтръгне Денхофова от ръцете. Шпионирали Яблоновски и хванали някакви писма, някакъв писар подложили на разпит, някакви книжа намерили в дома му и кралят заповядал без церемонии и без съд да откарат Яблоновски в Кьонигщайн.

Ко̀зел слушаше равнодушно.

— Помисли си, драга моя — довърши Глазенап, — щом толкова малко се церемонят с князете воеводи, какво остава за другите? Какво можем да направим ние, клетите, ако решат да се отърват от нас?

Макар че Ко̀зел не пророни нито дума, разказаното от Глазенап й направи впечатление. Руският воевода в Кьонигщайн; без да бъде съден, без да е установена вината му, за полската кауза затворен в Саксония — това всъщност беше нещо ново и даваше повод за размисли.

От този тъжен случай Глазенап бързо мина към по-весели теми.

— Непрекъснато имаме чудесни забавления — каза тя. — Кралят иска да се покаже пред Денхофова, при все че нея никой не я вижда. Хората само предполагат, защото тя никога не е посмяла да застане с открито лице пред кралицата. Като Тешен се преоблича и маскира като прилеп, а и сестра й също; имаме и извънредно много костюмирани балове и увеселения. Кралят също никъде не се вижда, сигурно се затваря с нея. Чух, че на една вечеря Киан, вместо да вдигнат чаши, поканил всички на католически молебен за светлейшия господар, за да го отърве бог от полската робия.

Тъжна усмивка се плъзна по устните на Ко̀зел.

— На другия ден — продължи Глазенап — някой подхванал предложението на шегобиеца и на Георгентор и на черквата залепил покана до всички вярващи да дойдат на този молебен. Както чух, кралят се смял, но заповядал да търсят тоя, който се е осмелил да направи това; аз обаче се съмнявам, че ще го намерят.

Така баронесата бъбреше — дълго, неуморимо, — докато дойде време за обед и тя се самопокани. После поиска да види градината и алеите с липите. Тук, когато останаха сами, Глазенап зашушна на ухото на графинята:

— Всички ме смятате за злобна жена, която само сее раздори и се радва на добре скроен номер. Е, аз не отричам, че обичам да плащам на тия, които са ми досаждали доста, но съм готова да услужа, когато някой веднъж през живота е проявил добро сърце към мене, а ти някога го направи, графиньо. Жал ми е за теб. В двора се съвещават и ти се заканват — в случай че не дадеш оная хартийка…

— Хартийка ли? Каква хартийка? — наглед равнодушно попита Ко̀зел.

— Е, ти знаеш за какво става въпрос, нали пращаха Вацдорф при тебе, за да я вземе. Говорят, че ако не я предадеш доброволно, щели да употребят сила.

— Много благодаря за предупреждението — обади се Ко̀зел, — но аз бях и съм готова на всичко. Тази хартийка, както я наричаш, не могат да ми я вземат, понеже не е у мене, тя е в добри и сигурни ръце. Аз очаквах, че накрая ще се стигне и до тази подлост. Оставих я на безопасно място.

Глазенап я гледа дълго, явно в очите й искаше да прочете дали говори истината, но когато поискаше, Ко̀зел беше непроницаема. Скри се зад гордостта и престореното спокойствие, макар да чувствуваше как вътре в нея кипи възмущение и гняв. За нея беше лесно да разбере и се досети, че баронеса Глазенап е започнала злостните си клюки само за да събуди доверие, но че всъщност е изпратена да узнае нещо, че е шпионка на Вацдорф или Флеминг. Не можеха да изпратят нито по-неподходящ, нито по-малко предразполагащ към доверие човек. Нейните усилия останаха напразни. След като изслуша поверителните съобщения и предупрежденията й, Ко̀зел я отпрати за Дрезден с празни ръце.

Щом колата, която я беше докарала, се поотдалечи, графинята нареди да повикат Заклика. Той винаги чакаше в готовност.

Понеже се страхуваше, че я подслушват в собствения й дом, Ко̀зел го изведе на двора и се мъчеше да води разговора така, че да изглежда, сякаш му дава разпореждания относно къщата и градината.

Заклика отгатваше мислите й.

— Шпионират ни тук, нали? — започна тя.

— Наоколо, дори вкъщи, не мога да гарантирам за никого — отговори верният слуга.

— Можем ли да ги измамим? — попита Ко̀зел.

— Тук най-важният е Готлиб — започна Заклика. — Струва ми се, че когато ходи в града за покупки, отнася и доклади. Но той не е много умен и лесно можем да го напием, а още по-лесно да го излъжем.

— Готлиб?! — възкликна графинята.

— Да, точно този, който най-много ви натрапва обичта си. Прави го, за да не се боите от него.

— В града всички ли те познават? — попита Ко̀зел тихо.

— Е, мнозина вече са ме забравили — подхвана Заклика, — а за другите лесно мога и да се маскирам.

— А имаш ли от кого да събереш сведения?

— Щом трябва, ще намеря — каза той.

След тези встъпителни въпроси Ко̀зел трепна, сякаш пронизана от тръпки.

— Тук вече не е безопасно за мен — каза тя, — ще трябва да избягаме, но как? Само на тебе вярвам, кажи как!

— Трудно ще е — измърмори Заклика, — но щом трябва…

— Това не е достатъчно — продължи Ко̀зел, — аз трябва да взема със себе си най-скъпото, което днес представлява цяло богатство. Трябва да вземем скъпоценностите и парите; каквото остане тук, ще стане тяхна плячка, всичко ще вземат.

Заклика не отговори нито дума на това откровение, само потърка чело, пощипна мустак и сведе очи.

— Говорете, госпожо — каза той, като видя, че графинята чака.

— Ще ми гарантираш ли, че ще стигна границата преди преследвачите?

— Ще направим, което е по силите на човека. Челото на Заклика се ороси от пот. Виждаше се, че го измъчва безпокойство, че се бои, но не иска да признае страха си.

— Отдавна трябваше да сторим това — каза той, като прекъсваше фразите, понеже не беше свикнал да говори продължително, — но щом не е направено, няма защо да приказваме за това. Трябва да свършим, което ни предстои.

Горкият човек така зачупи пръсти, че се чуваше как ставите му пукат; намръщил мрачното си чело, пристъпваше от крак на крак. Ко̀зел го гледаше тревожно и любопитно. Цял съсредоточен в себе си, енергичен, силен, неразговорлив, след разглезените хора, с които тя беше свикнала, но на които бе невъзможно да се разчита, той я удивляваше, смайваше, но и радваше. Тя чувствуваше в него човека. Замислен и със смръщени вежди, Раймунд изглеждаше почти див.

— Тази нощ ще отида в града — каза той, — тук, вкъщи, и без това малко се показвам. Не ме викайте, докато сам не дойда. Всички тук ще помислят, че съм се затворил в стаята си, което неведнъж се е случвало. Имам лодка, скрита в храстите до острова, ще се спусна по Елба. На връщане ще ми трябва повече време срещу течението, но и с това ще се справя. Ще видя какво мога да узная там, в двора. Ще трябва да обмислим и останалото, заминаването не е дребна работа.

Той говореше на пресекулки и въздишаше. В тоя миг Ко̀зел видя Готлиб, който се навърташе край тях и вече можеше да се досети нещо поради продължителния им разговор; графинята му кимна.

Немецът веднага се приближи.

— Аз смятам, че от Пилниц може да се направи много хубаво кътче. Нали, Готлиб? Бих искала да имам градина, да имам цветя, защото сигурно няма да се местя оттук. Като отивате в града, намерете ми някакъв градинар, понеже полякът, на когото исках да поръчам това, се оправдава, че не познавал никого.

Готлиб погледна графинята и поляка, сякаш желаеше да отгатне дали тя казва истината. После се поклони и забръщолеви бързо, като се кълнеше, че за най-скъпата си господарка ще стори всичко.

С това съвещанието свърши. Ко̀зел се прибра вкъщи. Готлиб се повъртя още около Заклика, за да изтръгне нещо от него. Надвечер полякът, както го наричаха в двора, изчезна. Това събуди подозрение у шпионите и те се опитаха да отворят вратата, но я намериха залостена отвътре. Жилището беше на партера откъм градината, та се прокраднаха до прозореца. Срещу него имаше легло, а на леглото се виждаше грамадният мъж, легнал с дрехите си и с лице към стената. Шпионите се успокоиха — значи, той си е вкъщи, и го оставиха да спи, колкото ще. Нямаше и какво да се прави. Черната нощ настъпваше бавно, само червеният отблясък на небето, на запад, се отразяваше във водите на Елба, когато Заклика тихо отвърза лодката от кола, за който беше привързана, вмъкна се в нея, й отблъсна я от брега и като се наведе, пусна я по течението на реката. То я понесе бързо към Дрезден. По това време лодки почти не се срещаха по Елба и човек трябваше да познава добре реката, за да не попадне на плитчини и камъни. По времето, когато не беше зает с нищо и скиташе из околностите, Заклика бе плувал много и за развлечение беше карал лодка, така че познаваше всички завои и плитчини не само до Пилниц, но и към Пирна, та и по-нататък. Затова черната нощ съвсем не го уплаши и след няколко часа той видя най-напред светлинките на предградията, разхвърляни по двата бряга, после яркото сияние — сякаш зарево от пожар — над замъка, където имаше забава и илюминации. Докато беше в двора на Ко̀зел в Дрезден, Заклика имаше възможност да се запознае с много хора. Но сърцето му го влечеше по-скоро към тези, които стояха настрани и в сянка, отколкото към онези, които блестяха в преддверията и бяха замесени в интригите. Той имаше много познати и приятели. Докато доплава до Дрезден, непрекъснато мислеше към кого да се обърне.

В двора, който непрекъснато се нуждаеше от пари и в който обсипваха с бижута красивите дами, търговията с пари и скъпоценности беше всекидневно явление.

Кралят имаше значителни кредити у Опенхаймерови във Виена, у Либман в Берлин, а в Дрезден доставчици и посредници му бяха двама евреи, добре познати на града; единият от тях дори играеше известна роля в обществото, често устройваше приеми и живееше много разкошно. Това бяха прочутите Леман Беренд и Йонас Майер.

Майер дойде тук през 1700 година, в началото на владичеството на Аугуст, и като разбра, че за него ще има много работа при такъв вечен глад за пари, засели се в Дрезден. Това беше първата банка и кантора за обмяна на пари в този град. За нея кралят му даде сградата, наричана старата поща, а по времето, за което разказваме — Юденхаус^[2]. Майер я превърна в дворец, насади градина, на първия етаж мебелира луксозно няколко зали и понякога устройваше за клиентите си балове и маскаради. Още по онова време Майер приличаше донякъде на днешните банкери: носеше се по френски, обличаше се богато и говореха, че макар да не е никак привлекателен, когато пожелаел, преживявал особено щастливи мигове.

Неговият колега Леман Беренд беше съвсем друг човек. Той произхождаше от Полша и беше запазил присъщите на тамошните евреи характерни черти. Беше трудолюбив, скромен, тих, невзрачен, в сделките опитен, никога не отричаше нито произхода, нито религията си. Той не желаеше да влиза в тукашния свят, защото знаеше колко скъпо трябва да плати, за да получи право на гражданство в него.

Графиня Ко̀зел беше изпращала няколко пъти Заклика при него по разни въпроси. Леман веднага идваше при нея и бяха сключвали солидни сделки. Евреинът имаше изключително умение да опознава хората по отношението им към парите и беше отгатнал благородния характер на Ко̀зел, вярваше й и се възхищаваше от нея. А понеже неговото семейство някога беше живяло в краковския край и той бе прекарал там младежките си години, а Заклика също обичаше ония места, двамата много пъти се впускаха в разговори. Леман се шегуваше и си припомняше някогашния си език. Понякога нареждаше да донесат по чаша вино и с Раймунд прекарваха по цял час в приказки; така се опознаха по-добре и се сприятелиха.

Заклика знаеше, че Леман и след падането на Ко̀зел й беше дал доказателства за почит и вярност.

Той коренно се различаваше от Йонас, който беше почитател на краля, а, от друга страна — слуга на всички министри, падаше по лице пред тях и хвалеше всичко, което направеха те, без да се отвращава от покварата на двора. Наистина Беренд печелеше пари чрез тези хора, но в душата си ги презираше и се отвращаваше от тях. Лекомислието и развратът, които тук бяха станали закон и обичай, го възмущаваха. Вярно, че той нито можеше, нито искаше да демонстрира това, но по лицето му почти се разбираше какво мисли за тия хора. С удоволствие им смъкваше по две кожи. Но на честните хора често пъти дори помагаше безкористно. От това, което много пъти си бяха шепнали тихо, Заклика беше заключил, че на Леман може смело да се разчита или най-малкото може да се поиска съвет от него.

След като настани лодката на сигурно място — в едно кътче по-долу от моста у стопанин венд (защото по онова време още мнозина венди живееха там в предградията), Заклика се загърна до очи с плаща, нахлупи шапката си и тръгна към града. Като мина през градската порта, въпреки че беше вече късен час, по уличното движение позна, че в замъка сигурно има увеселение. Още отдалеч се виждаше илюминацията в Градината на хесперидите в Цвингера. Кралят даваше маскен бал с факли в чест на Денхофова. По улицата се изливаха потоци от хора, а между тях се виждаха и много маски, кои го надничаха от лектики или карети. Веселяха се навсякъде, сякаш отново бяха дошли добри времена.

Без дори да се приближи до замъка, по познати му улички, като търсеше мрака покрай къщите, малко от които бяха осветени, Заклика стигна незабелязано от Юденхаус на улица Пирнайска. Тук, във вътрешния двор, Леман имаше отделно скромно жилище. Заклика беше почти сигурен, че по това време ще го намери сам, че може би дори слугите няма да са вкъщи, а той държеше никой да не го види и познае.

И наистина всичко живо беше отишло в Цвингера, сред грамадните портокалови дървета, да гледа бала под открито небе, който кръжеше и шумеше с южняшки темперамент и врява. Вратата се отвори. Старата готвачка на Леман пусна Заклика вътре. Леман излезе в преддверието, но щом позна госта и по даден знак от него незабелязано за прислугата го въведе в кабинета си, който се намираше в задната част на къщата. Двамата мълчаливо си стиснаха ръце.

Леман беше хубав мъж в напреднала възраст, вече побеляваше, ала красивото му и спокойно лице от източен тип, без бръчки, говореше за характер, примирен с живота, познаващ неговите условия и вече доста изстинал. Черните очи гледаха хладно и разумно и въпреки че им липсваше някогашният огън, чувствуваше се, че нещо още би успяло да ги сгрее.

След като се ръкуваха, Заклика се огледа неспокойно. Домакинът се досети какво го тревожи и му прошепна, като го потупа по ръката:

— При мене си в безопасност. Никой тук не те познава и няма да те познае, а ако трябва, няма и да те види.

— Това бих искал — рече Заклика.

Леман му кимна, излезе за малко и скоро се върна. Премести един стол до масата, настани госта си на него и сам седна.

— Какво става с вас? — попита той.

— Става толкова зле — отговори Заклика, — че по-лошо не може да бъде. Изгониха ни от двореца, от къщата в Дрезден, а сега изглежда, че и от Пилниц ще ни гонят, ако не и нещо по-лошо. Тази нещастна жена е жертва на отмъщението на подли хора; трябва да я спасим.

— Така е, така е — отвърна Леман, като оправи черното си кепе, което носеше по стар обичай. — Но без да погубваме себе си.

— Мисля, че това може да се съчетае — отговори Заклика.

— Вярно, само че разумно и предпазливо.

— Ко̀зел трябва да бяга — добави Заклика.

— Къде? — попита евреинът с усмивка. — Сигурно отвъд морето. Тук владетелите си правят взаимни услуги — предават бегълците.

— Смятам, че за нас няма да предявяват претенции.

Леман поклати глава.

— Графинята — продължи верният слуга — ще трябва да вземе със себе си, каквото има, защото остане ли, ще го заграбят алчните заместници, както взеха двореца и всичко, каквото имаше в него.

Банкерът отново кимна утвърдително.

— Но безопасно ли е, като бягаме, да вземем със себе си всичко? Ами ако попаднем в ръцете на неприятели?

Евреинът се хвана с две ръце за главата.

— Повярвайте ми — рече той, — че с цялата си душа желая да помогна на графинята. Зная нейната история, познавам характера й: тя беше един бисер в това блато. Аз й дължа много и с готовност ще й помогна. Имам сърце и умея да ценя честните хора, но чуй ме, господин Заклика: да погубвам себе си, децата си и семейството си заради нея — нямам право. Ала дори да ме подложат на най-големи мъчения, аз няма да издам нито вас, нито графинята, а никой друг, освен мен и бог, няма да знае за вашето добро дело.

Леман му подаде ръка.

— Добре — каза той, — само никой не трябва да те види нито когато влизаш тук, нито когато излизаш, защото и подир мен вървят шпиони, както подир всички.

— Не се бойте за това — добави Заклика.

— Всичко, което ми дадете, ще ви го изпратя, където трябва — добави евреинът. — Въпросът е решен.

Още веднъж си подадоха ръце. Леман извади от бюфета бутилка вино и две чаши, напълни ги и седна.

— Благодаря ви — обади се Заклика, — няма да остана дълго, трябва да узная още много неща, много работи да подготвя, а времето ми е малко.

— А какво искаш да узнаеш? — попита Леман навъсено, като сниши глас. — У нас тук си е все същото: който е при краля, който пие и се забавлява заедно с него, той се радва на благоволение. От сутрин до вечер се забавляваме, а който ни пречи в забавленията, измитаме го от пътя си в Кьонигщайн или където и да било, само да не ни пречи. За милост и сърце тук не питай, защото няма по-равнодушни хора от развратниците. Един другиму си копаят гроб, един друг се събарят, кралят използува всички, обсипва ги с милости, когато му трябват, и ги презира. Все едно и също. И сега е така, както беше вчера и както сигурно ще бъде утре, докато някоя буря не помете всичко.

— Значи, кралят е влюбен? — попита Заклика.

— Той? Влюбен? — отвърна Леман. — Нима такъв човек може да обича нещо друго, освен себе си? Някой беше казал за него, когато смени вероизповеданието си с вашето, че не вярва да е сменил каквото и да било, понеже нищо не е имал. Същото е и с любовта, която никога не е съществувала у него.

— А Денхофова?

— А-а! — възкликна Леман. — Какво ще стане с нея ли? Трупа пари и скъпоценности. А кралят вече мисли за кого да я ожени, когато му омръзне. Сестра й, хетманшата, сватосват за Фризен, а нея — ами ще я вземе Хакстаузен или французинът Бьозенвал^[3], защото тях държат в запас.

Леман сви рамене.

— Какво ново искаш да узнаеш тук? Тук се сменят хората, а не нещата.

След това поговориха още малко, но съвсем тихо. Леман взе ключ, придружи Заклика до градинската портичка, пусна го през нея и му даде ключа. Сбогуваха се полугласно. Загърнат в плаща си, Заклика тръгна нататък. Той не смяташе, че е опасно да се приближи заедно с тълпата до Цвингера, искаше да види как изглежда там сега. Струваше му се, че ще мине незабелязан.

Беше вече стигнал до улицата за замъка, пълна с минаващи маски, nobles Venitiens^[4] и домина, когато някой го потупа по рамото. Обърна се учуден. Зад него стоеше усмихнат Фрьолих, старият му познайник. Този ден той не беше променил дрехите си, които бяха за него служебни, нито усмивката на устата си, понеже и тя беше служебна.

— Как ме познахте? — попита Заклика.

— Такива широки рамене тук няма никой, освен краля и вие — прошепна Фрьолих. — Но какво правите тук? Чувах, че сте в двора на тая… на тая, която падна. А сега?

За да скрие, Заклика отвърна живо:

— Нямаше какво да правя там! Напуснах го!

— Това е разумно — каза Фрьолих, — всичко е хубаво, но човек винаги трябва да цени най-много собствената си шия. Ха! Ха! Нека всеки се спасява, както може. Значи, сте се върнали на служба при краля? Или може би вече служите на Денхофова?

— Още не — отговори Заклика, — но как ви изглежда тя?

— На мене ли? — попита Фрьолих. — Изглежда ми като ония дребни черни създанийца, които скачат и хапят, които ни се струва, че лесно можем да смачкаме, но трудно да уловим.

Той започна да се смее и си запуши устата.

— Първият прилеп, който видите на бала, ще бъде тя. Хубаво парче, но скъпо струва.

Те още разговаряха, когато един минувач, маскиран като испанец, застана на няколко крачки от тях и, изглежда, започна да ги наблюдава и подслушва. Заклика искаше да се отдалечи, но маската се приближи, надникна под шапката му и го хвана за ръката. Фрьолих веднага изчезна. Под черната маска не можеше да се познае човекът, който започна настойчиво да пита с променен глас:

— Какво правиш тук? Какво правиш?

Заклика вече нямаше по-добър отговор от този, с който преди малко се беше измъкнал от Фрьолих.

— Търся служба — рече той.

— О, значи, твоята господарка ти омръзна!

— Днес тя не е вече господарка и не се нуждае от слуги.

Те стояха точно при един от изходите на замъка към улицата. Испанецът издърпа Заклика под свода, осветен от няколко мъждукащи фенера.

— Търсиш служба, но каква би искал?

— Аз съм благородник и имам право да искам благородническа служба — да нося сабя или да служа при някого, който носи сабя.

Испанецът измърмори нещо.

— А Ко̀зел? Къде е Ко̀зел?

— Сигурно в Пилниц, не зная.

— Ела с мене.

— Къде?

— Не питай, нали не се страхуваш?

Заклика тръгна.

По пътя разбра, че непознатият го води при Флеминг. Въпреки маскарада в Цвингера Флеминг си беше вкъщи; там пиеха. Маски идваха и си отиваха, няколко, които предпочитаха да седят на чашка, не мръдваха. Флеминг дори очакваше, че и кралят ще дойде за малко.

От стаята, в която гостите се забавляваха, се чуваше врява. Испанецът влезе през отворената врата, прошепна нещо на ухото на Флеминг и генералът пъргаво дойде на прага. С тих глас повика Заклика да тръгне с него и го отведе в един отстранен кабинет. Тук беше тихо и спокойно, масата беше отрупана с книжа. Един млад човек, наведен над тях, бързо пишеше нещо. Флеминг отведе Заклика в един тъмен ъгъл на кабинета. Испанецът ги последва.

— Кога напусна службата при Ко̀зел? — попита той.

— Преди няколко дни.

— Какво възнамеряваше тя?

— Устройваше се в Пилниц.

— И мисли да седи там? — попита Флеминг.

— Така смятам.

Двамата с испанеца се спогледаха и поклатиха глава.

— Как се раздели с нея?

Заклика се ориентира, че ако спечели доверието им, ще може да узнае нещо, което го интересува.

— Бях изгонен — каза той, — защото сега там трябват малко слуги.

— А познаваш ли добре Пилниц, хората и пътищата?

— Отлично.

— И би ли приел друга служба?

— А защо не?

— Дори ако, дори ако — добави Флеминг — тя изисква да действуваш срещу някогашната си господарка?

— Аз нямам нито господарка, нито господар, освен негово величество краля — отвърна Заклика, — защото аз съм полски шляхтич.

Флеминг го потупа по рамото, като се смееше до пукване.

— След два дни ела при мене, разбираш ли? — каза той тихо.

— Разбирам — прошепна Заклика.

Флеминг искаше да му даде нещо, но Раймунд се отдръпна назад с поклон. И така се разделиха.

От това Заклика придоби увереност, че пред себе си има два безопасни дни. През тези два дни можеше да се направи много, можеше да се спасят.

Щом излезе оттук, той се загърна по-добре с плаща си, отби се на няколко места, поговори с неколцина доверени хора, после почука на някаква врата в предградието, а късно през нощта, снабдил се с две весла, той седна в лодката и пое обратно към Пилниц, гребейки с всички сили срещу, течението.