Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (8)

VIII

Сред всички тия лекомислени забавления и мрежи от интриги кой би могъл дори да предположи разиграващата се драма, в която Аугуст II имаше толкова нещастна и тъжна роля. Това бяха точно годините на шведското нашествие в Полша, годините на победите на Карл XII, когато любовните увлечения утешаваха краля на разклатения трон след загубените битки. Сред тези нещастия черните очи на графинята (тя беше вече получила тая титла от император Йосиф I^[1]) услаждаха живота на Аугуст, който пилееше хиляди, за да строи дворец за възлюбената си, когато нямаше с какво да издържа войската.

Сред лудории и пиршества се сриваше сградата на двете държави, чиито развалини обаче не можеха да огънат херкулесовите рамене на краля, нито да помрачат доброто му настроение. Саксония се изтощаваше да поддържа Полша, отричането от която всеки момент ставаше по-необходимо. Между две сражения се устройваха балове, кралят се връщаше в Дрезден и в тия оргии търсеше забрава след своите загуби и унижения.

Под звуците на бална музика се даваха напътствия на тайни пратеници, шпиони и интриганти, които напразно се мъчеха да спечелят съюзници на Аугуст. Необикновената сила на тоя саксонски Херкулес не се проявяваше толкова в извиването на железни пръти и в трошенето на подкови — навярно най-голяма сила той показваше в понасянето на нещастията, които се сипеха върху него, на интригите, пиршествата, лекомислените любовни приключения и на хаоса, който го обграждаше. От бойното поле той се връщаше при Ко̀зел, от Ко̀зел побягваше в кабинета си, където се кръстосваха тайни депеши, вечер устройваше балове, нощем пируваше. За да издържат духът и тялото дълги години такъв живот, без миг почивка, безспорно бяха необходими изключителните сили, с каквито Аугуст беше надарен.

Той винаги се показваше пред учудените тълпи с ведро лице и дори най-големият неуспех не бе издълбал нито една бръчка върху челото му.

Владичеството на прекрасната Ко̀зел, предвиждано като краткотрайно, се очертаваше да продължи много години. След като получи от краля писмено обещание за женитба, графинята се смяташе за втора и истинска негова жена. И поведението й отговаряше на това разбиране. Тя почти нито за миг не се отделяше от Аугуст, винаги и навсякъде биваше с него, готова и за пътуване, и за война. Никаква опасност не я плашеше. Тя бързо съумя да опознае характера на Аугуст и да съзре мрежите от интриги, които се плетяха наоколо. Със спокоен ум и несломима веселост тя го забавляваше, развличаше, управляваше го и с всеки ден придобиваше все по-голяма власт.

Скоро за всички беше ясно, че с Ко̀зел никой не би могъл да воюва, нито да мисли да действува срещу нея. Ако лекомисленият крал я забравеше за миг и изстинеше поради това, че е далеч от нея, Ко̀зел съумяваше да ускори срещата и за няколко часа да възстанови предишната си власт. Щастието сякаш увеличи красотата й. Напразно очите на ревнивите жени търсеха у нея промени, изнуреност, прецъфтяване. Сякаш надарена с безсмъртна младост, тя цъфтеше все по-прекрасна.

Още следващата година кралят заповяда в съседство със замъка да се издигне дворец за графинята. Това беше истински шедьовър и чудо. Наричаха го Дворецът на четирите годишни времена. За всяко от тях бяха предназначени отделни стаи: хладни за лятото; топли, весели и слънчеви за зимата. Първите бяха облицовани с мрамор, вторите — постлани с килими. Мебелировката и стените блестяха от злато, китайски лак, коприна, дантели — всичко най-изискано и най-скъпо, познато по онова време в Европа. На войската не беше платено, но дворецът беше чудесен.

Неговите салони бяха открити с великолепен бал, а Ко̀зел, обсипана с брилянти, тържествуваща, прекрасна като богиня, подаде в знак на благодарност бялата си ръка на тоя, когото тихо наричаше свой съпруг. При все че лекомисленият Аугуст винаги си беше позволявал известни слабости, в Ко̀зел беше влюбен дълбоко. Очите му горяха омаяни, а чужденците, които я бяха видели тогава, когато беше на върха на своята слава и величие, с възхищение говореха за нея.

С неимоверна сръчност Ко̀зел разпростираше своята власт, печелеше приятели, създаваше си връзки, но не можеше да избегне антипатията и завистта, която будеше у хората, и страха им от нейното всесилие, което основателно ги тревожеше. Обаче часът за действие срещу тази, която бе издигната на трона поради страх от спокойната и добродушна княгиня Тешен, още не беше ударил.

Всеки ден беше за нея ново тържество. Напразно духовенството, възмутено от тази явна връзка на краля и насъскано от някои царедворци, започна да хвърля мълнии от амвона срещу прекрасната Вирсавия^[2]. Гербер^[3], прославен по онова време проповедник, я обрисува толкова точно пред вярващите, че в черквата започнаха да шушукат доста шумно и да споменават името й.

През целия ден в града се говореше само за Ко̀зел-Вирсавия. Вечерта донесоха на кралската възлюбена за нападките на проповедника. Когато Аугуст дойде весел при нея, завари я обляна в сълзи.

— Какво ти е, мое чудно божество? — възкликна той и я хвана за ръцете.

— Справедливост, кралю! — започна тя, като хълцаше и се задавяше от плач. — Ти казваш, че ме обичаш… Ако сърцето ти ми принадлежеше, щеше да защищаваш мене, горката. Публично ме обсипват с обиди.

— Какво се е случило? — попита кралят разтревожен.

— Искам наказанието на Гербер! Трябва да се накаже за назидание на дързостта, която не зачита нищо, дори и короната — Ана се хвърли на колене пред господаря. — Гербер ме е обрисувал от амвона като Вирсавия.

Кралят се усмихна.

— Аз не съм като нея и не искам да бъда като нея! Аз съм твоята истинска жена, господарю мой! — викаше Ана и го прегръщаше. — Накажи го, дай пример.

Този път Аугуст не взе присърце обидата на госпожа Ко̀зел.

— Духовникът — рече той — разполага с един час седмично, когато е свободен да говори всичко, каквото пожелае. Срещу него аз не мога да сторя нищо. Ако след като слезе от амвона, прошепне дори една думичка, непременно ще бъде наказан. Там — мястото го пази.

Гербер не беше укротен, но въпреки това той не повтори вече историята на Вирсавия.

Тази кралска любов се развиваше сред най-големите нещастия, които характеризираха тия години. Дивият Карл XII с късо остригана коса, с огромни ботуши до над коленете, суров и безмилостен воин, поради някаква несправедливост на съдбата тиранизираше прекрасния крал в дантели и кадифета, воюващ срещу него в златиста броня. За Карл XII разказваха приказни истории, Аугуст слушаше и мълчеше. Насила вкараните в полковете тълпи от саксонци се оставяха да бъдат бити и се разбягваха. В Полша въпреки флеминговци, пшебендовскиевци^[4] и домбскиевци^[5] чарът на най-великолепния крал в Европа отслабваше, а той със стиснати зъби мислеше само как да изтегли цял зара си от опасната игра. Неговата някогашна любовница графиня Кьонигсмарк, изпратена с тайна мисия, нищо не успя да постигне. Карл XII не искаше да говори нито с нея, нито с когото и да било.

С всеки изтекъл ден щастието напускаше Аугуст II. Бьотигер не можеше да направи злато, нито Хоим да го достави, а Ко̀зел се нуждаеше от милиони. Хората бягаха в планините и не искаха да влизат в редовете на войската. А герберовци крещяха от амвона срещу насилията и ограбването на народа. Благородниците не искаха да се оставят покорно да им дерат кожата. Често пъти бедният крал беше в много лошо настроение. Но това траеше кратко: Ко̀зел се усмихваше и веселостта се връщаше върху лицето на владетеля.

Вечер четирите части на света танцуваха кадрил в Двореца на четирите годишни времена. Аугуст и Ко̀зел представяха Азия. Някогашните приятелки на прекрасната дама, които бяха очаквали да властвуват и управляват чрез нея, много скоро й станаха подозрителни, а после и омразни. Графиня Ройс, Хюлхен, дори хитрата Фицтум бяха отстранени. Ко̀зел не искаше съюзници, не се нуждаеше от тях, чувствуваше се силна, по-силна от всички.

Страх обземаше целия двор.

Единствено граф Фицтум си запази благоволението на владетеля и на господарката — Фицтум, който не се занимаваше с политика, не се бореше за постове, а краля обичаше като свой брат.

Годините минаваха неусетно, изпълнени с множество приключения, невъзпирани в своя бяг. Фортуна^[6], която очакваха всеки миг да се промени и която би трябвало вече да се умори от това преследване на най-великолепния от монарсите, не му даваше нито минутка спокойствие. Шведът побеждаваше, гонеше го, преследваше го и вече заплашваше да го свали от трона. Аугуст се отбраняваше, страдаше, забавляваше се и във веселби и вино удавяше превратностите на съдбата. Скрито се плетяха интриги.

Лов, пиршества, маскаради, балове, театър — всичко накрая секна при вестта, че шведите се приближават към Саксония. Карл XII преследваше неприятеля чак до гнездото му. Настана страхотна паника.

След загубеното сражение при Фрауенщат в Саксония се появиха разпасани банди от разпръснати бегълци, които биваха залавяни, бесени или разстрелвани за неизпълнение на дълга си. Безредие зацари навсякъде. На 1 септември шведите се появиха в Саксония. Аугуст заповяда на населението да потърси убежище в планините, в Шльонск, в Чехия, но вече беше късно. Карл XII нахлу с двадесет хиляди души, като обеща сигурност на живота и имота. Съпротивата беше невъзможна, шведите трябваше да бъдат хранени. Те заляха цялата страна, шепата останали войски на Аугуст, преследвани, се оттеглиха чак до Вюрцбург^[7]. Мъчеха се да запазят Дрезден, където командуваше Цинцендорф^[8], и крепостите Кьонигщайн и Зоненщайн; гарнизоните тук бяха от саксонци.

Заедно с Карл в Саксония дойде и новият полски крал Станислав Лешчински. Всичко живо напусна Дрезден. Кралицата отиде при близките си в Байройт, майка й с внука си — в Магдебург, а после в Дания. Поради страх от грабежи всички напуснаха Лайпциг и той опустя; откараха стоките, но само транспортът им струваше бъчви злато. Едва уверението на Карл XII даде възможност да се състои панаирът на празника на свети Михаил.

Карл свика саксонското събрание в Лайпциг, за да изстиска от него контрибуция. В желанието си да се освободят от нея, благородниците твърдяха пред шведския крал, че не са били обременени с други тежести, освен да се явяват на коне във войската по време на война.

— А къде бяхте с вашите рицарски коне, когато аз навлизах? — попита Карл XII. — Ако благородническото съсловие беше изпълнило своя дълг, аз нямаше да бъда тук. Когато трябва да се пирува и гуляе в двореца, не липсва нито един благородник, но когато трябва да се воюва за родината, тогава си седят вкъщи. Само от вас искам контрибуция, господа благородници: вие можете да я вземете откъдето щете, но другите са освободени от нея.

След окончателното отказване от полската корона в полза на Лешчински в 1706 година беше подписан Алтранщатският договор, но в това време в Полша още продължаваха да се бият и Аугуст не признаваше това, което беше подписал. Той се опитваше да внуши, че изпратените да сключат договор Имхоф и Пфингщен^[9] са злоупотребили с дадените им пълномощия, и за да спаси честта си, ги тикна в затвора.

Аугуст, който всъщност беше принуден да сключи тоя договор, за да спаси каквото беше останало, после напълно се отричаше от него, защото по цял свят го осъждаха много остро. Падението беше страшно, а предаването на Паткул^[10] окончателно унищожи краля в очите на всички. Аугуст сам чувствуваше, че трудно може да се издигне отново и се мъчеше да заглуши в себе си спомена за това позорно спасение.

Въпреки обещанието си да напуснат Саксония след сключването на мира шведите останаха цяла година.

Тържествуващият Карл XII приемаше тук пратеници от всички немски държави и от Англия. Аугуст, след като напусна бойното поле, отначало отиде във Варшава, но след победата при Калиш, съживен от надеждата, че работите ще се поправят, отново започна да събира шляхтата; скоро обаче беше принуден да напусне Варшава и Краков и да се върне в Саксония.

Госпожа Ко̀зел, която отначало придружаваше краля в боевете, по лагерите, сред неудобствата на военната кампания, се завърна преди него в Дрезден. Такава беше волята на краля. Ана го заклинаше да й разреши да се преоблече като мъж и да се бие редом с него. На това Аугуст отвърна учтиво, че от двете най-скъпи му неща, короната и Ко̀зел, иска да запази поне едното и да го види в безопасност.

Отвеждането й в Дрезден кралят повери на Заклика, който дори на една крачка не се отдалечаваше от господарката си. Раймунд не спеше, не се хранеше и с ентусиазма на влюбен изпълняваше по-скоро собствените си вдъхновения, отколкото заповедите. Ко̀зел дори не го поглеждаше. Болна и тъжна се връщаше тя в столицата. Но веднъж пристигнала тук, веднага грабна властта в белите си ръчици и силна с кралската любов, започна да се разпорежда като кралица въпреки фюрстенберговци, наместниците и всички, на които кралят беше поверил някаква власт… Това увеличи броя на неприятелите й.

 

 

Във войната и сред кървавите сцени нейният Аугуст си беше останал същият: любовта винаги заемаше най-важното място в живота му. Той губеше кралства, но печелеше сърца.

Властвуването на графиня Ко̀зел се разнообразяваше от епизоди, които се разиграваха сред звъна на оръжието. Страстта към Ко̀зел още живееше в сърцето на краля, но щом се отделеше от нея, той се връщаше към лекомислените си привички. Нещастен, победен, сега той повече от когато и да било се нуждаеше от забавления, а царедворците, за които Ко̀зел бе страшна, с готовност подкрепяха всичко, способно да охлади краля към нея.

Отстранените от нея Фюрстенберг, графиня Ройс и цялата клика от неприятели вече търсеха средства, с които да подкопаят и сринат властта на Ко̀зел. Ана разчиташе прекалено много на своите прелести и превъзходство, за да се тревожи особено. На тези, които й донасяха, тя отговаряше с недоверчива усмивка. Възелът, който я свързваше с краля, се заздрави, откак се появиха на бял свят двете й дъщери. Гордата дама си казваше, че Аугуст не може да намери друга като нея. Тя единствена можеше да споделя всички негови забавления и да не се плаши нито от състезания, нито от гърмежи, нито от лудешка езда, нито от стануване под открито небе.

И все пак още при пребиваването във Варшава сърцето й говореше, че Аугуст й е изневерил. Кралят скрито от нея си бе създал връзка с дъщерята на една търговка, чийто магазин за вина се посещаваше от офицери. Когато узна това, Ана заплаши краля, че ще го застреля с пистолета си. Кралят се смееше, целуваше ръчичките й и успя да измоли прошка. Всъщност въпреки тия историйки той я обичаше, между всички любимки на трона тя му беше най-мила: Ана единствена съумяваше да го забавлява непрекъснато, само с нея беше щастлив.

Неспокойна за краля, когато се завърна в Дрезден, обкръжена от собствена свита обожатели, каквито никога не й липсваха, макар че на всички се присмиваше безмилостно, тя се разсейваше само като досаждаше с претенциите си на наместника Фюрстенберг. Войната, разходите, опустошената страна, загубената корона ни най-малко не промениха живота на Ко̀зел, не намалиха разточителството й. Графинята си живееше като кралица, глезеха Бьотигер в очакване, че всеки ден може би ще произведе злато. Фюрстенберг пътуваше, заобиколен от гвардия, певците и италианският оркестър струваха хиляди, а в това време Карл XII завземаше Саксония и Паткул беше подложен на мъченическа смърт.

Сред тия поражения Аугуст с разведрено лице играеше ролята на полубог. Подписал договора на своя позор при звъна на оръжието, Аугуст II се върна в столицата си; и щом екипажите спряха в двора на замъка, той се запъти направо към двореца на графиня Ко̀зел.

На вратата на апартамента й той завари верния Заклика, който се бе опрял на облегалката на един стол, замислен дълбоко. Щом видя краля, Раймунд скочи я го спря:

— Светлейши господарю! Графинята е болна… лекарят очаква всеки момент… раждането на…

Кралят го отстрани леко и влезе. В стаите цареше дълбока тишина. От вратата на спалнята Аугуст чу детски плач.

Ко̀зел, бяла като мрамор, изтощена от страданието, протегна двете си ръце, без да може да изрече нито дума, и му посочи детето, което една старица държеше на ръце. Кралят го взе и целуна, като го нарече свое дете. После се приближи до леглото и седна, като скри челото си в ръце…

— Ана — каза той, — светът ще ме презре, а ти няма да ме обичаш. Щастието ме напусна, аз съм победен, бит, лишен от всичко.

— Аугуст — отговори Ана с плач, като кършеше ръце, — беден и нещастен, дори и с вериги окован, още по-силно ще те обичам!

— О! Аз се нуждая от тази утеха — добави кралят мрачно, — неприятелят ме преследва чак тук, съюзниците ми са безсилни. Целият свят се кланя подло на победителя, той е владетелят тук, не аз… Аз съм най-нещастният между монарсите…

В такива жалби мина първият час от пребиваването му в Дрезден. Болната се нуждаеше от почивка, но на краля почивка не можеха да дадат военачалниците и висшите държавни служители, които вече се стичаха отвсякъде. Той ги завари в коридора, който водеше за Двореца на четирите годишни времена. Тук бяха Флеминг, наместникът Фюрстенберг, Пфлуг, Хоим и цяла тълпа ужасени от пораженията, които бяха сполетели Саксония. Обградиха го в кръг. Всички търсеха по лицето му признаци на болка и страдание; кралят беше само малко уморен и отегчен. Нито държанието му, нито погледът издаваха нещастията, които беше изпитал. Егоизмът в него заглушаваше всичко; докато се чувствуваше здрав и читав — от нищо не го болеше, от нищо не се изчервяваше.

Аугуст пристигна в Дрезден на 15 декември 1706 г. и на другия ден изчезна. Придружен само от Пфлуг и един слуга, той замина на кон за Лайпциг. На третия ден отиде да се срещне с Карл XII, уверен, че със светлия си лик и своето величие ще издействува по-добри условия за мира от неумолимия швед.

Когато узна, че саксонският крал иде при него, Карл XII пожела да бъде любезен и тръгна да го посрещне. Но по пътя двамата крале се разминаха. Като пристигна в Гюнтерсдорф, където се намираше граф Пайпер^[11], Аугуст узна, че шведският крал не е в Алтранщат (на половин час път от Гюнтерсдорф).

Изглежда, дворът и станът на суровия, подстриган Карл XII са се видели странни на фризирания Аугуст.

Двамата монарси се срещнаха на стълбището. Никога може би противоположността в характера на двама души не е изпъквала по-ясно във външността им. Карл XII имаше вид на пуританин, саксонецът — на придворен на Людовик XIV. Заклетите врагове се приветствуваха много сърдечно. Пред вратата на стаята започнаха да се церемонят кой да влезе пръв; дълго се кланяха един на друг, докато Карл XII пусна победения пред себе си. Последваха най-топли целувки и ръкостискания, а после разговор до прозореца, продължил един час; никой не чу този разговор, но Аугуст II си излезе бледен и уморен.

Тоя ден, прекаран с Карл XII, повлия решително върху живота на краля, но той никога не спомена за него. На другия ден мълчаливо се върна в Лайпциг, където Карл XII според етикета му върна визитата с кратко посещение. В договора обаче като че ли нищо не се измени.

Следващата година започна тежко за краля, душеше го това присъствие на шведите на саксонска земя, искаше да се отърве от тях дори с цената на най-голяма жертва. В усилия за ратифициране на договора Аугуст прекара дни на унижение между Алтранщат, Морицбург и Лайпциг.

Саксонският крал, в златиста дреха a la franchise, с allonge^[12], със старателно подредена перука, обсипан със скъпоценности, и Карл XII, с ниско остригана коса, с мундир от тъмносин вълнен плат със стоманени копчета, ботуши до над коленете и с панталони от еленова кожа, се срещаха, разменяха си любезности, но Карл XII не допускаше политически и делови разговори. С тия въпроси се занимаваха Пайпер и Седерихьолм. Между другото Карл XII уверяваше саксонския крал, че почти от шест години не бил свалял ботушите си, нямал време. Аугуст се усмихваше.

Поканите на Аугуст за обед в Лайпциг Карл XII не прие никога. При все че спартанската супа на шведа не му харесваше, кралят обядваше с него и се измъчваше, защото на масата на Карл XII не се приказваше никога. Всички се хранеха в пълно мълчание, а обедът траеше един час.

След подписването на договора кралете не се видяха няколко месеца. Карл XII обаче не мислеше да напуска Саксония. Казват, че най-сетне отегчен, дори когато срещнел шведа в Лайпциг, Аугуст II се преструвал, че не го вижда.

Горкият крал всъщност имаше много грижи на главата си, без да се смята неприятелската войска. Той трябваше да ловува и да люби, да плете интриги между царедворците си, за да забрави своето нещастие.

Дворът беше все така блестящ. Карл XII непрестанно правеше учения с войниците си. Аугуст II устройваше балове. Спокойствието и блажените сънища му тровеше само непоносимият Фюрстенберг, тогавашният случаен наместник в Дрезден.

Ние трябва да кажем още няколко думи за тоя сегашен неприятел на Ана Ко̀зел. В двора на Аугуст, съставен от чужденци и немци от различни краища, за да бъде отстранено влиянието на саксонските благородници, Фюрстенберг всъщност още от пръв поглед изглеждаше чужд. Той беше дошъл тук от империята^[13], беше католик, и то много ревностен, не се отличаваше особено нито с характер, нито с необикновени способности, но беше смел, весел, говореше ясно, остроумно и умееше да втълпява на краля най-големи нелепости. Фюрстенберг играеше тук ролята на магнат и аристократ, но най-прилежно се занимаваше със скрита борба срещу неприятелите си и с непрекъснати интриги. Верен на графиня Ройс, той беше нейно оръдие. Нейният дом и общество служеха на Фюрстенберг. Взет с цел да отблъсква саксонските благородници, князът дори не забеляза как сам се остави да бъде обвързан от тях. Чрез графиня Ройс го хванаха Фризенови и го впрегнаха в колата си…

След издигането си Ко̀зел бързо се освободи от влиянието на госпожа Фицтум, графиня Ройс и нейния кръг. Струваше й се, че тя не се нуждае от тях, и не искаше дори привидно да им служи за оръдие. Охладняването и скъсването на връзките беше сигнал за обявяване на скрита война.

Докато кралят отсъствуваше, шпионираха всяка стъпка на Ана, повтаряха всяка нейна дума, обсъждаха всяко нейно действие, та по-късно да си послужат с всичко това срещу нея пред краля. Времето за действие още не беше настъпило. Фюрстенберг чакаше и възпираше другите. Връщането на краля беше тържество за Ко̀зел.

Една сутрин по времето, когато тя още не ставаше от леглото, а искаше Аугуст да бъде непрекъснато при нея, съобщиха на краля, че от Варшава са пристигнали бързи депеши. Там той все още имаше привърженици. Аугуст поиска да излезе, но Ко̀зел помоли да пуснат министър Бозе в спалнята й. В това нямаше нищо необикновено: кралят отстъпваше пред нейната деспотична воля, която се проявяваше много рязко. Пуснаха господин Бозе.

От тримата носещи същото име известни висши чиновници в двора на Аугуст, този, който влизаше сега с безкрайно церемониални и безкрайно ниски поклони, беше най-възрастният Бозе и, както казваха, най-мъдрият. Той първо поднесе почитанията си на величеството и така се прегъна, че кралят можеше да види само перуката му, а тя не беше от най-изисканите. Със същата почит поздрави и прекрасната болна, която цяла бе потънала в пух и дантели и изглеждаше като бледа розичка върху сняг.

Под мишницата си Бозе носеше книжа.

Той прошепна тихичко на краля:

— Бързи, от Варшава.

Двамата се оттеглиха до един прозорец, който беше леко открехнат, докато другите бяха закрити с плътни завеси. Ко̀зел не сваляше поглед от тях. Тя дочу думите „от Варшава“ и отдалече наблюдаваше изпитателно лицето на краля, та по него да прочете какво е намерил в тия книжа. Бозе подаваше почтително плик след плик с двата си тънки, костеливи пръста, които стърчаха от колосаните му ръкавели. Ко̀зел не мърдаше от леглото си и спокойно държеше главата си подпряна с ръце.

Внезапно Бозе пошепна нещо и връчи едно малко, неизискано, подозрително писмо. Кралят скъса плика, хвърли поглед върху текста, усмихна се и се изчерви; неволно взорът му се насочи към Ко̀зел.

Ана седна неспокойно.

— Какво е това писмо? — попита тя.

— Писмо по държавни работи, какво искаш? — рече кралят.

— Моля те, покажи ми го! — викна болната.

— Не е необходимо! — отговори кралят студено и продължи да чете.

Лицето на Ко̀зел пламна. Забравила за присъствието на уважавания старец, който се отдръпна, сякаш ударен от гръм и закри очи, Ана скочи по нощница и изтръгна листа от ръцете на Аугуст. Кралят се смути, погледна към съветника си, но той стоеше покорно като човек, който не знае как да постъпи.

Ко̀зел поглъщаше писмото с очи и страхотно разгневена, го късаше на парченца. Предчувствието не я бе излъгало: писмото беше от Хенриета Дювал, с която кралят се бе запознал във Варшава, като мамеше Ко̀зел. Тя съобщаваше на Аугуст, че е родила дъщеря, същата, която по-късно стана прочутата графиня Ожелска. Горката майка завършваше писмото си с въпрос до краля как да постъпи с детето.

— Нека го хвърли във водата! Нека го удави! — викна Ко̀зел. — Така както аз бих удавила нея, ако можех.

Кралят се смееше, Ана се разплака. Бозе виждаше, че е дошъл в неудобно време и започна да се оттегля към вратата с нови поклони.

— Ко̀зел, за бога, успокой се! — рече кралят и пристъпи към леглото.

— Как така? Ти, на когото аз посветих всичко, на когото съм жена, да, жена, която обича единствено тебе, смееш да ме лъжеш, да ми изневеряваш?!

Това не беше първото избухване на ревност от страна на Ана, която се заканваше на краля за всяка негова измама и не му даваше мира, докато той не почнеше да моли за прошка в нозете й и да обещава, че ще се поправи.

Тоя път беше трудно да я успокои, Аугуст напразно целуваше ръцете й.

— Какво искаш да направя?! — възкликна той.

— Ако дори с една дума отговориш на тая негодница, ако й се обадиш и се занимаваш с нея — викна Ко̀зел с нарастваща ярост, — ще взема дилижанса, ще замина за Варшава и ще убия майката и дъщерята, заклевам се!

Кралят трябваше да обещае и да даде честна дума, че няма да се обади, че ще забрави и ще остави на собствената им съдба жертвите на своите капризи.

Така свърши тая сцена, за която Бозе не спомена на никого, защото никой повече от него не се страхуваше от всемогъщата фаворитка. Политиката му изискваше да се движи тихо и по такива пътища, по които никой не би могъл да го забележи и проследи. Много хора го смятаха за простодушно старче: говореше малко и се преструваше, че нищо не знае.