Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (7)

VII

В тогавашния двор на Аугуст II не липсваха забавни и оригинални личности, чиято единствена задача беше да разсейват тъгата на краля и да не дават достъп на скуката до светлейшия господар.

Всяка сутрин от така наричания по онова време Алтешат, който днес пък носи наименованието Нойещат, минаваше на кон облеченият най-смешно и познат на всички жители — от уличниците до министрите — фокусник и смешник на господаря Йозеф Фрьолих, който се титулуваше придворен артист-комедиант на негово величество. Веднъж, в добро настроение, Аугуст дори бе заповядал да се изсече медал в негова чест с надпис:

Semper Frohlich nunguam Traurig^[1]

Фрьолих толкова се бе вживял в задължението си да бъде смешен, че и другите разсмиваше, и сам се смееше от сутрин до вечер.

Дори самата му фигура, когато тръгваше в служебните си дрехи от своя дом при моста, наричан дом на шута (Narrenhaus), за двореца, можеше да развесели и най-тъжния човек. Фрьолих беше дребен на ръст, закръглен, божурест и носеше нещо от рода на хансвурстовските фракове^[2], а такива фракове по милост на краля имаше деветдесет и девет в най-различни цветове. На главата си носеше огромна островърха шапка с перо, а на гърба — грамаден сребърен съд във форма на шамбелански ключ, който всъщност можеше да служи и като обемиста чаша, защото тежеше шестдесет унции. Той му беше подарък от краля; а колчем го повикаха на нощен пир, Фрьолих трябваше да пие от шамбеланския си ключ.

Като шут той може би щеше да отегчава с монотонната си веселост, ако с артистичния си усет не използуваше умишлено за контраст един камеркуриер^[3] на име барон Шмидел, който играеше ролята на меланхолик. Шмидел и Фрьолих, подобно на Хераклит и Демокрит^[4], водеха непрекъснати спорове помежду си и забавляваха Аугуст и неговия двор. Когато остроумията, гримасите и силите на двамата се изчерпеха, в готовност чакаха второстепенни шутове, така наречените Заумаген и Леперт от Лайпциг. Можем да прибавим великана Коянус, дванадесетте двойки джуджета начело със славния Ханте^[5] и Трам, негрите, албиносите и пак ще имаме съвсем слаба представа дори за тая малка част от двора, която служеше за интимни развлечения на владетеля.

И славният остроумен Киан също не играеше друга роля тук — видяхме при първото пиршество как го ценеше кралят. Фрьолих беше не само весел, но и прибран и съвсем не лош човек. Той постепенно си спестяваше пари, живееше скромно, смееше се може би скришом на тия, които му се смееха на глас, и винаги излизаше здрав и читав от кипящия дворцов казан, в който мнозина се опарваха.

Фрьолих тръгваше за замъка много рано сутрин в своята дреха и шапка, а често се връщаше твърде късно при икономката, която се грижеше за къщата му.

Много рядко някой почукваше на вратата на шута, защото и той беше гост в дома си. Затова госпожица Лоте, застаряла вече мома, която служеше у Фрьолих, се учуди, когато един есенен ден, почти на разсъмване, преди още слънцето да изгрее, някой захлопа на вратата.

Придворният шут наостри уши. Той още не бе облечен, конят му не беше приготвен и сметна, че по някакъв странен каприз, кралят, който е гулял до сутринта, е изпратил за него. Лоте надникна през стъклото на вратата и си помисли същото, защото видя дворцова униформа: на вратата стоеше млад, снажен мъж.

Лоте го измери с поглед от глава до пети и го попита какво желае.

— Бих искал да разменя няколко думи с господин Фрьолих — отвърна непознатият.

— От страна на краля ли?

На тоя въпрос тя не получи отговор.

Но понеже се случваха разни тайни пратеничества, Лоте не посмя да не приеме непознатия и го пусна на горния етаж, където Фрьолих вече навличаше пред огледалото служебното си облекло.

За него това посещение също беше странно: гост или пратеник? Той се обърна към непознатия и като влезе веднага в ролята си, поздрави го подобно на някакво превъзходителство: с много реверанси и превземки. Но никой не би могъл да прилича по-малко на превъзходителство, отколкото тоя нещастник: блед, отслабнал, младият човек стоеше на прага и мачкаше шапката си в ръце.

— С какво мога да ви бъда полезен, ваше превъзходителство? — попита Фрьолих, полупревит.

— О, господин Фрьолих — започна гостът с тих глас, — не се шегувайте с нещастника. По-скоро вие сте за мене превъзходителство, отколкото аз за вас.

— Какво? Какво? — попита Фрьолих. — Аз за вас! Кралят ли ви праща? Или не?

— Не, идвам сам и моля за съвсем кратък разговор насаме!

— Молите за аудиенция? Така ли? — подхвана Фрьолих, като си придаде важност. — Donnerwetter! Дали пак насън, без сам да зная, не съм станал министър? В нашия двор (шът!) всичко е възможно. Министрите така се ядат, че накрая нищо няма да остане от тях и тогава аз и ваша милост може да получим такъв сан. За себе си запазвам министерството на финансите и акцизите.

Докато домакинът говореше, по лицето на госта въпреки шеговитото предизвикателство не проблесна нито един светъл лъч; той стоеше унил и мълчалив.

— Кратък разговор насаме? С мене? Съгласен съм. В цялата къща няма никого, освен Лоте, която приготвя закуската, и хаускнехта^[6], който чеше коня.

Фрьолих седна на стола, разположи се и взе позата на големец, който приема просител.

Гостът се приближи, без изобщо да се разсмее.

— Господин Фрьолих — рече той, — вие страшно ще се учудите, когато узнаете, че идвам при вас по много сериозна работа.

— О, тогава си сбъркал вратата!

— Не — каза непознатият, — съвсем не съм я сбъркал. Всеки ден виждам ваша милост в двора, по лицето ви разбрах, че сте добър човек и имате човечно сърце.

— Драги! Сигурно искаш пари назаем — прекъсна го Фрьолих, като махаше с ръце, — но аз те предупреждавам, че от това нищо няма да излезе. Разполагам с всичко: със съвет, със смях, с поклон, с гръб, с каквото искаш, но с пари? Не, нямам. Кралят е гол, как тогава искаш аз да имам?

— И през ум не ми е минавало да ви моля за пари.

— О! — отдъхна си Фрьолих. — Тогава какво можеш да искаш от мене, дявол да го вземе? Да те науча на някакъв фокус ли? Например как от едно яйце се изваждат сто и петдесет лакти кордела?

— И това не — отвърна гостът.

— Да не търсиш моето покровителство? — попита Фрьолих.

— Може би да. Когато човек няма ничие друго… — отговори непознатият тъжно.

— Тогава отива дори при шута? — засмя се старецът. — Но, за бога, Шмидел като барон и камеркуриер по-добре би ти помогнал. По униформата виждам, че си от двора, но акцентът ти е чужд. В това няма нищо чудно, защото скоро ще трябва със свещ да търсим саксонец в саксонския двор. Кой си ти?

— Аз съм поляк, наричам се Раймунд Заклика.

— Поляк, значи, шляхтич естествено — каза Фрьолих, — сядай тогава, аз уважавам благородниците и понеже съм само гражданин, аз ще стоя прав.

— Не се шегувайте, господин Фрьолих.

— Не мога, ще се задавя със собствения си език, ако не се шегувам. Но времето е кратко и скъпо: говори, уважаеми поляко, кажи какво ти е? Болен ли си? Аз не съм доктор.

— Позволете ми да кажа няколко думи за себе си.

— Няколко? С готовност.

— Аз попаднах в тоя двор случайно. Сигурно сте чували за мене. Имах нещастието да троша подкови, да прегъвам чаши и да сека конски глави по примера на светлейшия господар. Поради това ми заповядаха да вися в двора.

— Зная вече, зная, спомням си — засмя се Фрьолих, — не ти завиждам, драги господин… как беше?

— Заклика.

— Драги господин Унглгок^[7] — довърши Фрьолих. — Но кой е бил толкова… наивен да те посъветва да се мериш с краля? Човек трябва да е много… досети се какъв, за да си избере такава печална роля.

— Откак вися в двора, животът ми е омръзнал. Хората ме избягват, приятел нямам, покровител също, нямам си никого…

— Но знаеш ли, че да избереш мене и за покровител, и за приятел, е толкова щастливо хрумване, колкото да трошиш подкови! Човече, дори да можех да троша наковални, пак не бих счупил и сламка от страх да не събудя завист; хубаво си се наредил…

— Стана, каквото стана — рече Заклика. — Нямам тук никого.

— И на всичко отгоре си поляк, когато тук думата „поляк“ не бива да се изговаря. Не бих искал да бъда в твоята кожа.

— Точно в нея ми е неудобно. Мислех, че поне Фрьолих ще се смили над мене.

Старият шут облещи очи, набръчканото му лице изведнъж стана сериозно и тъжно, той скръсти ръце върху гърдите си, после се приближи до Заклика, хвана го за ръката и заопипва пулса му, сякаш беше лекар.

— Страхувам се, драги Унглюк, че си се побъркал — каза той тихо.

— Възможно е — обади се Заклика усмихнат.

Лицето на Фрьолих отново се проясни, сякаш по навик.

— Какво искаш? — попита.

— Светлейшият господар да благоволи да ме освободи от дворцовата служба.

— Това е най-лесно — каза Фрьолих тихо, — направи някаква глупост, ще издигнат скеля на новия площад и ще увиснеш там. Това е кратък, лесен и ефикасен начин.

— За това още има време — отвърна Заклика.

— Какво мислиш да правиш, като те освободят? Ще се завлечеш в твоя край, за да се бориш с мечките?

— Не, ще остана тук.

— Да не би някоя дрезденка да ти е завъртяла главата?

Заклика силно се изчерви.

— Не — каза той, — мога да давам уроци по фехтовка и езда, мога да се зачисля в някоя войска.

— Да не умираш от глад в двора?

— Не, имаме всичко предоволно.

— Не ти ли плащат?

— Напротив.

— Тогава защо ти е зле?

Заклика се смути.

— Нямам какво да правя тук, ненужен съм.

— Господин Унглюк, аз не те разбирам, ти искаш нещо неестествено: имаш хляб и спокойствие, а търсиш мизерия.

— Може би — отвърна Заклика кратко, — но всичко омръзва…

— Особено когато някой е добре и няма никаква работа — довърши Фрьолих. — Все пак аз не виждам как бих могъл да ти помогна във всичко това.

— Много лесно, аз стоя често на вратата сред свитата на господаря. С някакво остроумие можете да насочите вниманието към мене, а при добро настроение кралят има различни хрумвания.

— Ами ако му хрумне да те обесят? — попита шутът.

— Ваша милост ще ме защити.

Фрьолих се разходи из стаята с островърхата шапка с перо на главата и ръце в джобовете.

— Donnerwetter! — възкликна той. — За пръв път започвам да разбирам, че тук аз съм сила, щом хората се обръщат към мене за покровителство. Ваша милост ми отвори очите! От благодарност съм готов да сторя нещо за вас. Кой знае, казват, че Киан щял да стане комендант на Кьонигщайн. Аз мога да бъда най-малкото придворен проповедник или съветник в консисторията! Започвам да ставам амбициозен.

И като се отпусна на стола, Фрьолих се засмя. После погледна Заклика със съжаление.

— Светът се е обърнал с краката нагоре. Donnerwetter! Полски шляхтич търси покровителството на шута, а шведите, дето плюскат само херинги, бият саксонците, които се хранят със свинско.

Фрьолих плесна с ръце. При този знак Лоте дотича и застана на прага с чиния винена супа.

Шутът даде комично знак на Заклика да млъкне и му кимна като министър, който приключва аудиенцията. Заклика се сбогува с поглед и тъжен се спусна по стълбите.

Чудновато наистина беше хрумването му да потърси покровителството на осмивания шут, но необходимостта и отчаянието го бяха принудили да предприеме тази стъпка. Горкият момък беше смъртно отегчен от ролята си на фигурант в двора. В главата му се въртеше мисълта, че ако е свободен, би могъл да изиграе друга роля… Случилото се с госпожа Хоим, която внезапно се превърна в госпожа Ко̀зел, го привлече от разходките в Лаубегаст в града. Незасегнат от нищо, той мечтаеше, че като дворянин би могъл да бъде приет в дома на тази, да гледа черните очи на която беше най-голямото щастие за него.

Такава странна любов, каквато бе овладяла Заклика, рядко се среща по света. Раймунд не желаеше нищо друго, освен да гледа своето божество. Той никога не бе дори сънувал за някакво друго, по-голямо щастие от това. Искаше да бъде неин пазач, страж, невидим защитник. Досещаше се, че тя сигурно има неприятели, боеше се за нея, желаеше да спечели доверието й и да се пожертвува, да даде дори живота си за нея. Момъкът имаше особен темперамент, наглед флегматичен, всъщност упорит и с несломима воля. Сам се смееше на любовта си към тази, която се наричаше кралица, но не можеше да угаси това чувство у себе си. Щастливото време в Лаубегаст, когато можеше скрит да я следи с очи и да отгатва мислите й, сега му се струваше райско. В Дрезден рядко имаше щастие да зърне за миг лицето на прекрасната кралица. Виждаше я, когато тя отиваше на езда с краля, когато се качваше или слизаше от каляската или в театъра, ако успееше да се промъкне някъде между царедворците. Но всичко това беше малко за него. Фантазираше, че някога ще успее да влезе в нейния дом. За него това беше връх на щастието, единствено последно желание. За да го осъществи, той беше готов не само да се поклони на шута, но и да понесе много по-голямо унижение.

Впрочем в любовта на клетия момък към тази идеална красота нямаше нищо толкова чудно. Много по-странно можеше да се стори обстоятелството, че Ко̀зел, която го беше виждала само няколко пъти, и то отдалече, Ко̀зел при цялата си гордост, при своята току-що пламнала любов към хубавия Аугуст, при щастието, което я опияняваше, на няколко пъти се беше запитала: „Какво ли стана с оня чудак от Лаубегаст?“ Няколко пъти тя го потърси с поглед сред тълпата. От нейна страна това беше само състрадание, но и състраданието у щастливите същества, които се опиват от амброзията на живота, е крайно необичайно чувство.

Ко̀зел никак не беше чувствителна, тя беше темпераментна, енергична, дръзка, но сърцето й не се поддаваше лесно на състрадание. Тя неволно си спомняше за оня покорен безумец, потопил се във водата до шия, за да я гледа. Това ласкаеше суетността й. Усмихваше се, доволна от тоя спомен, за който никога не бе казала нито дума на никого.

 

 

Излъгал би се оня, който би сметнал, че влюбеният в прекрасната Ко̀зел Аугуст II се е отказал от нощните си пиршества с приятели. По много съображения и сметки те бяха необходими за него, а и навик на всичко отгоре. Често пъти кралската дума сееше между царедворците раздор, който беше оръдие на владичеството, а умелото разпитване изтръгваше от развеселените хора признания, каквито на трезво не биха посмели да направят. Както от устата на Хоим бе успял да изтръгне описанието на жена му, така от другите кралят сполучваше да измъкне наяве много укривани грехове. Тая вечер в замъка отново имаше гуляй. Сега Аугуст беше в най-добро настроение, мислеше как да обгради своето божество с Олимп от великолепие, лукс, разкош и забавления. Сериозните въпроси заемаха част от деня, вечер се пиеше.

Хоим, който си остана при акциза, при министерството, при петдесетте хиляди талера, с които добрият крал избърса сълзите му заради загубата на съпругата, отново участвуваше във всички нощни събирания. Хоим беше необходим, защото за всичко и преди всичко бяха потребни пари, а той единствен умееше да ги намира.

Изчерпали се бяха средствата за тяхното изстискване от обеднялата страна, но неговият ум успяваше да намери най-необикновени източници на доходи. Обложено беше с данък всичко, за което никога по-рано не се бе плащало; скубеха пари по най-чудновати начини, кралят щедро награждаваше тия, които ги доставяха. Но и най-гениалният ум се изчерпва при непрестанно повтаряни изисквания и се наложи да се прибегне до насилствени средства. Падането на великия канцлер, за което спомогнаха политическите събития, в значителна степен бе предизвикано от слуховете за несметните богатства, които бил натрупал. На краля бе внушено, че ще наследи милиони от него. Всъщност всичко се изчерпваше с двореца, подарен на княгиня Тешен, с няколко села и с половин милион талера, които Байхлинг бе дал някога в заем на краля и сега нямаше нужда да му се връщат. Останалото богатство на канцлера от милион и половина талера си поделиха неприятелите му: Фюрстенберг, Пфлуг, а може би и Флеминг. Кралят, който очакваше много, не получи нищо.

Друг начин за снабдяване на краля с приказни суми, каквито изискваха неговите прищевки, беше тогавашната фикция, всеобщата болест по това време: вярата в тайнственото правене на злато. Аугуст, както и други владетели, беше болен на тема алхимия. Никой не се съмняваше, че съществува някаква чудотворна тинктура, която превръща всички метали в злато, но през това време превръщаха истинско злато в дим и пепел.

Канцлерът Байхлинг, както всички мечтатели, вярваше, че може да получи злато в реторта, и той, а и много други подхранваха у Аугуст II мисълта, че ще намерят човек, който ще му пържи в гърне милионите, така неизбежно необходими за щастието.

В двора наставаха моменти на увлечение по алхимията, когато не говореха за нищо друго, освен за тинктура и за правене на злато. Алхимична лаборатория имаше канцлерът, друга лаборатория имаше Фюрстенберг, която сам кралят посещаваше, лаборатории имаха и други поклонници на това велико дело. Разпространяваха се легенди за разни щастливи мъдреци, които притежавали тинктура за превръщане на металите.

Сигурно е, че Байхлинг нямаше да бъде свален, защото той умееше да доставя на краля пари, ако Фюрстенберг не уверяваше Аугуст, че ще намери човек, който ще му прави злато, и то много повече, отколкото канцлерът можеше да изстиска от страната.

Мъдрецът, на когото разчиташе Фюрстенберг, беше обикновен аптекар от Берлин, чиято първоначална биография е доста тъмна, но по-сетнешната най-добре доказа, че той изобщо не е могъл да прави злато, затова пък го е пилеел с голямо удоволствие и вкус. Няколко години преди тези събития Йохан Фридрих Бьотигер, саксонец, родом от Шлайц, се занимавал в аптеката си в Берлин с произвеждане на тинктура или, както твърдят други, я получил готова от някакъв си авантюрист, който се представял като Ласкарис, архимандрит от гръцки манастир в Митилин. Фридрих I Пруски искал да задържи при себе си тоя ценен производител на злато и естествено да го затвори в клетка, за да притежава само той тайната. Бьотигер избягал в Саксония, Прусия настоявала да й бъде предаден, но и крал Аугуст се нуждаеше от пари, та докараха ценния човек в Дрезден.

Фюрстенберг лично работеше с него върху тинктурата и великото дело, а кралят дълбоко вярваше, че всеки ден златото може да се изсипе от тигела.

Глезеха Бьотигер, пояха го, обсипваха го с обещания и добрини, но го държаха под стража. Годините течаха, надеждата, възлагана на тая тинктура, помогна да бъде съборен Байхлинг, но с тинктурата нещо не вървеше. Изпращаха на краля във Варшава живак и разни примеси за правене на злато, за което трябваше да се подготвя с молитва, набожност и чист дух: крал Аугуст се изповядваше, сядаше край тигела, но нищо не постигаше. Цяло щастие бе, че едно куче строши съдинката с живака, изпратен от Бьотигер във Варшава, та използуваха друг и неуспехът на работата можа да се припише на кучето, а не на хората. Бьотигер седеше страшно изтормозен като затворник при Фюрстенберг в замъка, а после в крепостта Кьонигщайн, където за малко не полудя, после отново в замъка при всякакви удобства, ала злато не правеше. Цялата история с нещастния алхимик е характерна за века. Този посветен в тайните на алхимията затворник, тинктурата, тигелите, в които трябва да се произведе злато за войни и маскаради, кралят, който „след изповед“ по цели часове работеше с Фюрстенберг върху тинктурата, а после си почива у княгиня Тешен — всичко това са безценни черти на картината на епохата.

Бьотигер си кореспондираше с краля и кралят се изказваше за него с голяма обич. В затвора Бьотигер устройваше балове, обеди и през последните три години бе струвал на краля четиридесет хиляди талера.

Когато Ко̀зел се качи на трона след княгиня Тешен, тя завари славния алхимик отново в замъка, в кулата на терасата, обкръжена с градинка, зает с окончателното довършване на златодайната формула. Надеждата беше голяма, никой не се съмняваше, че най-сетне Бьотигер ще открие тайната. И нещо интересно: той беше поставил условие откритието му да не бъде използувано за лошо, „парите да не се изразходват за излишества, за грешни деяния, за недостойно прахосничество, за ненужни и несправедливи войни“ и за други неща от тоя род. Казваше, че за притежателя на тайната „не е достойно да служи на господар, който би бил публичен грешник и би нарушавал брачната вярност или би проливал кръв без нужда“. Изглежда, че като свързваше с такива условия откритието, аптекарят търсеше начин да се оправдае в случай на неуспех.

В деня, когато Заклика се постави под покровителството на Фрьолих, „придворният комедиант“ беше допуснат вечерта да забавлява компанията. Той бе взел присърце молбата на младежа, който се надяваше на него, и искаше да му помогне. Блъскаше си главата, но не беше в ролята си. Той умееше да издействува нещо за себе си, но за други никога не беше молил. Чувствуваше, че му липсва умение за такова нещо. Кралят приемаше у госпожа Ко̀зел Фюрстенберг, Фицтум и няколко постоянни участници във вечерните събирания. Госпожа Ройс, госпожа Фицтум и Хюлхен съставляваха свитата на новата господарка.

След вечерята Фрьолих трябваше да показва разни номера. Смееха се до пръсване. Между другото той се преструваше на алхимик, който щял да произведе злато, а донесъл в тигела малко смет. Крал Аугуст не се засмя на тази сцена, напротив, лицето му помръкна. Ко̀зел вече беше чула нещо за Бьотигер, затова започна да разпитва тихо. Кралят с неудоволствие признаваше тая си тайна слабост, при все че по онова време я споделяха с него най-учените хора на века.

— На Фрьолих е позволено да се присмива дори на мене — шепнеше кралят, — следователно и с неща така сериозни, както тайната да се прави злато. Тоя, който със сигурност знае тази тайна, но досега не иска да ми я открие, за малко не се изскубна от ръцете ни. Сполучи да избяга на императорска земя и едва успяхме да си го върнем оттам. В края на краищата той ще се убеди, че трябва да бъде послушен. Държим го под силна стража.

— Светлейши господарю — обади се Фрьолих, — докато при него не се постави толкова силен човек, който би могъл всеки миг да го хване и от когото той да се страхува, не можем да сме сигурни, че няма да избяга. Ваше величество сам би бил най-добрият пазач или пък някой, който да има същата Херкулесова сила като ваше величество, но втори такъв няма на света!

— Лъжеш се, Фрьолих — каза Аугуст, — в моя двор имаше или има човек, който е силен почти колкото мене.

— Никога не съм чувал за него!

По тоя начин Аугуст си спомни за Заклика, когото съвсем бе загубил от очи. На другия ден заповяда да го потърсят и го намериха…

Горкият Раймунд се възползува от случая, за да помоли краля да го освободи от служба. Кралят поклати глава.

— Няма да те освободя, защото ми трябваш! — извика той. — Имам съкровище, което желая да поверя на твоята сила и почтеност. Ще отидеш в двора на госпожа Ко̀зел и ще бдиш над нейната безопасност. Ще яздиш и ще ходиш след нея и ще я пазиш дори ако трябва да рискуваш живота си, за да не падне косъм от главата й.

Заклика не вярваше на ушите си… изчерви се, млъкна и се поклони, без да пита повече. Съдбата му бе услужила по-добре от Фрьолих.

Госпожа Ко̀зел се смая и изчерви, когато го видя между хората от своя двор. Отначало това я възмути, но когато разбра, че е пратен от краля, замълча. Вечерта кралят й обясни защо й е изпратил Заклика. На устата й беше да каже за приключението в Лаубегаст, но не го разправи на краля и Заклика остана на мястото си.

Когато го видя след няколко дни, Фрьолих започна да му се извинява, че досега не е успял да го освободи от служба.

— За бога, господин Фрьолих! — извика Заклика. — Аз вече оставам там, където съм, и моля да не се грижите за мене!