Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (6)

VI

По тоя начин в двора на Аугуст II започна едно от женските царувания, което щеше да продължи повече от другите.

Целият град и дворът следяха с вълнение развоя на работите, чийто край можеше лесно да се предвиди. Той обаче не дойде толкова скоро, колкото предполагаха хората, като имаха предвид другите случаи. До Хоим изпращаха куриери, като го задържаха все по-дълго и не му позволяваха да се върне.

Всеки ден графиня Ройс, госпожа Фицтум и князът измисляха най-различни поводи, за да сближат краля и прекрасната Ана, всеки ден госпожа Хоим ставаше все по-смела и интимна с него, но от вечерта у графиня Ройс Аугуст не беше направил нито една крачка напред, не беше чул нищо друго, освен онова, което му беше казано тогава. Прекрасната Ана изобщо не отстъпваше, а нейната студенина, хладнокръвие и умение да се владее, в края на краищата започнаха да безпокоят всички. Страхуваха се да не би кралят да се засегне, да се оттегли и някои да се възползуват от отегчението му, за да улеснят друг избор. Когато я разпитваха, госпожа Хоим отговаряше хладно, че може да бъде съпруга, но не желае да стане любовница. Тя искаше ако не женитба, пречка за която беше кралица Кристина Еберхардина, то поне тържествено уверение, че кралят ще се ожени за нея, ако овдовее.

Наистина условието беше странно и необикновено, в друго време и в друг двор, всред по-малко лекомислени хора, то би изглеждало невъзможно, а и самият крал Аугуст, когато Фюрстенберг за пръв път му го съобщи, не отговори нито дума.

— Ще ти призная — каза му той няколко часа по-късно, — че тия продължителни ухажвания ми омръзнаха; това трябва веднъж завинаги да се свърши!

— Ще скъсате ли? — попита князът.

— Ще видим — лаконично отговори кралят.

Дори неговият постоянен повереник не можа да узнае повече.

Същия ден крал Аугуст заповяда да донесат от хазната сто хиляди златни талера. Чувалът беше грамаден и трябваше да го носят двама души, силни и плещести. Когато го сложиха на пода, кралят протегна ръка, хвана го за въжетата и ъглите и го вдигна без усилие. Това беше само опит. Фюрстенберг не смееше да попита за предназначението на това съкровище, защото кралят беше мрачен и раздразнителен. Предния ден Аугуст се беше видял с госпожа Хоим във фазанарията, където приятелките й я бяха довели на разходка. Той дълго се разхожда и разговаря с нея; беше безкрайно внимателен и любезен, но тя го обливаше със студен душ и когато си тръгваше, Аугуст беше толкова сърдит, та госпожа Фицтум ги уверяваше, че никога не била виждала по лицето му такъв страшен гняв, макар и прикрит.

За всички беше явно, че решителните събития наближават. Кралят беше мълчалив. Почти всеки ден отиваше у княгиня Тешен, която се обливаше в сълзи, когато й донасяха за Ана Хоим, и преставаше да плаче, щом видеше Аугуст. В такава несигурност изминаха няколко седмици, време, което се струваше на царедворците безкрайно дълго. Те не знаеха на кого да се кланят, къде да поднасят своите почитания и да пошушват клюките. Накрая вече не само позволиха, но и заповядаха на Хоим да се върне, защото отсъствието му се отразяваше на хазната: той най-добре я пълнеше.

Точно този ден, когато очакваха завръщането на министъра, кралят заповяда да го откарат вечерта в двореца на Хоим заедно със стоте хиляди талера.

Здрачаваше се, а денят беше есенен и мъглив. Графиня Хоим, останала сама вкъщи, се разхождаше замислена из салончето си, мебелирано не особено изискано. Тя не приемаше други посещения, освен на жени. Затова много се учуди, когато чу мъжки гласове на стълбището, а още повече, когато вратата се отвори без никакво предизвестие и влезе кралят.

Вратата веднага се затвори след него. Ужасена от това посещение, което не предвещаваше нищо добро, смелата жена се дръпна няколко крачки назад. Още от първите дни на пребиваването й в Дрезден на масичката й винаги лежеше пълен пистолет; той беше неин неотлъчен другар. Смееха й се, защото всички го бяха видели у нея.

Когато кралят влезе, госпожа Хоим грабна пистолета и го скри под шала, с който беше наметната. Колкото и бързо да беше това движение и да изглеждаше незабелязано, то не убягна от окото на краля.

— Ти не се нуждаеш от никаква защита, госпожо! — извика той. — А тая, която си избрала, за нищо не би ти послужила.

Ана впи поглед в него, без още да може да проговори.

— Чуй ме, госпожо — довърши Аугуст, като хвърли на пода чувала със злато с такава сила, че той се пропука и талерите се пръснаха със звън по паркета, — аз мога да те обсипя със злато, достолепие и титли.

В тоя миг той взе двете подкови, които беше донесъл със себе си, строши ги с ръце и парчетата хвърли върху купа злато.

— Но мога — добави Аугуст — и да смачкам този, който ми се противопоставя, както троша това желязо. Трябва да избереш, госпожо — злато или желязо, мир и любов или война.

Ана стоеше и гледаше равнодушно купчината злато и строшените железа.

— Светлейши господарю — промълви тя след малко, — аз не се страхувам от смъртта, нито желая злато. Можеш да ме смачкаш като тия подкови, но волята ми няма да сломиш. Златото няма да я разтопи. Защо не ми носиш единственото нещо, което може да ме развълнува и победи? Твоето сърце?

Аугуст се завтече към нея.

— Ти го имаш отдавна! — викна той.

— Не виждам това и не го чувствувам — започна бавно госпожа Хоим, — сърцето се разкрива с дела: сърцето, което обича, не може да желае да опозори това, което е обикнало. Аз няма да крия пред тебе, кралю, обичам те! Не можах да се противопоставя на тази любов, но няма да я опетня…

Кралят скочи пъргаво към нея и коленичи. Ана избяга на другия край на салона.

— Изслушай ме, кралю!

— Заповядвай!

— Ана Хоим няма да бъде твоя, освен ако се почувствува достойна за твоята любов.

— Значи условия! Говори! Какви са условията?

— Писмено обещание за женитба.

Като чу това, Аугуст млъкна, наведе глава, смръщи вежди.

— Ана — рече той, — това за самата тебе е опасно условие, повярвай ми.

— Няма да отстъпя от него, живота си ще дам за него, но няма да отстъпя. Моята чест го изисква. В мислите и надеждите си ще бъда твоя жена или… няма да ме докоснеш, защото ще се застрелям.

Кралят отстъпи крачка назад.

— Добре тогава — рече той, — щом искаш това, ще го имаш.

Ана викна от радост.

— Останалото е нищо! — възкликна тя с глас, в който звучеше щастие. — Трябва да получа развод с Хоим.

— Утре ще заповядам да бъде подписан в консисторията^[1] — бързо добави кралят. — Какво още?

— От моя страна нищо повече — отговори Ана със сломен глас, като коленичи пред краля, — за мене това е достатъчно.

— Но не е достатъчно за краля, за мене — подхвана Аугуст и я грабна в прегръдките си, Ана се изплъзна и се свлече на пода.

— Светлейши господарю — извика тя, — аз вярвам на кралската ти дума, но преди да позволя да ме докоснеш, трябва да се разкъсат оковите, които ме свързват: разводът трябва да бъде обявен, обещанието ти подписано. Аз съм жена на Хоим, обещала съм му вярност и ще изпълня обещанието си.

Аугуст мълчаливо й целуна ръка.

— Постъпи, както ти харесва, направи това, което ще те успокои. Аз съм твой роб, ти си моя господарка! Хоим пристига днес, раздели се с него. Утре ще заповядам да ти се приготви дворец; сто хиляди талера годишно и двете мои кралства ще бъдат в нозете ти, а заедно с тях и аз.

Като го видя коленичил, Ана го целуна леко по челото и отскочи назад.

— До утре!

— Трябва да си отида ли?

— До утре! — подаде му тя ръка.

Кралят стана послушно, целуна тая ръка и с въздишка тръгна към вратата. Върху пода на залата остана разпиляната купчина злато.

Същата нощ граф Хоим се върна, завтече се към вратата на жена си, но я намери заключена. Казаха му, че госпожата спи, била болна и забранила да я будят.

През време на пътуването си, което бе удължено без нужда и против волята му, графът все повече губеше търпение и се тревожеше за жена си. Наистина той имаше свои доверени лица, които редовно всеки ден му донасяха за всяка нейна видима стъпка, но от споменатите посещения и разходки, в които почти винаги вземаше участие и сестра му, госпожа Фицтум, той не можеше да си направи заключение, че се върши нещо неприлично. Въпреки това чувствуваше, че започнатата интрига все повече расте и се заплита, все повече заплашва брака му, но към кого можеше да се обърне, за да защити правата си? Най-горе стоеше кралят, а от краля Хоим се страхуваше неимоверно много, защото го познаваше по-добре от други те. Неговата привидна любезност, доброта и мекост никак не можеха да го заблудят. Пред очите му беше винаги съдбата на благодетеля му Байхлинг. За Хоим най-голямата гаранция бяха характерът на жена му, нейната гордост и честолюбие.

Когато пристигна в Дрезден, той не знаеше нищо повече от това, което му бяха съобщили услужливите доносници. В самия град не очакваше да научи много нещо от царедворците. Беше вече късен час. И при все че в замъка кралят още пируваше, Хоим не се блазнеше да отиде там. Затова се прибра вкъщи, а като намери вратата на жена си заключена, реши да си легне, за да си почине от пътуването.

На другия ден сутринта той беше обсаден от данъчни служители. Кралят изпрати да му съобщят, че трябва да се яви в замъка, така че се наложи да тръгне, без да се види с Ана. Кралят го прие необикновено любезно и внимателно: прегърна го (а това беше най-лошо предзнаменование). Дори го укори, че толкова дълго се забавил в обиколката, макар че сам се беше постарал тя да продължи колкото може повече; престори се, че съвсем не е знаел за това.

Хоим учудено погледна краля в очите — те не говореха нищо.

— Имаш неприятели в двора, това е очевидно — прошепна кралят, като го потупа по рамото, — искаха да те отстранят, но ти не се страхувай, в мое лице имаш приятел, който е по-силен от тях, а аз няма да позволя на никого да ти стори зло.

Хоим благодари на господаря за благоволението. В разговора за данъците и хазната кралят се оплака, че парите не му стигат.

— Скъпи Хоим, на всяка цена ще трябва да ми намериш, нуждая се от страшно много пари.

Беше към обед, когато Хоим се върна вкъщи от аудиенцията, която го накара дълбоко да се замисли. Вратата на кабинета едва се затвори зад него, когато се отвори другата, откъм залата, и Ана, облечена в черно, сияеща от хубост, спокойна и сериозна, влезе, като заключи вратата след себе си.

Хоим се завтече пъргаво към нея, тя го посрещна хладно, като го спря далеч от себе си.

— Чаках ви, господин графе — рече тя непринудено, — идвам да ви благодаря за всичко добро, което получих от вас, и да ви уверя, че ще го помня винаги; но същевременно трябва да ви призная, че нашият брак, който не е основан на взаимна симпатия, не дава нито на вас, нито на мене гаранция за щастие и върви към разтрогване. Няколкото години тежки изпитания не ни предвещават по-добро бъдеще. Трябва да се разведем, господин графе. Вие знаете, че аз съм откровен човек и обичам да постъпвам открито. Негово кралско величество ми направи честта да декларира приятелските си чувства към мене; той заслужава да не ги отхвърлям. Обичам го и реших да му се покоря. Аз обаче не мога да изневерявам на ваша милост и не желая това, а идвам да поискам развод, който ще спаси честта на името ви. Ние не можем да постъпим другояче. Ако приемете доброволно развода, можете да бъдете сигурен в моята благосклонност към вас и аз ще се старая да ви помагам във всичко. Ако обаче се опитате да ми пречите и да се съпротивявате, това няма да промени решението ми, но ще ме принуди да забравя благодарността си към вас и да помня само това, че се изправяте като пречка пред моето щастие.

Хоим, който се досети за всичко още при първите думи на официалното и хладно посрещане от страна на жена си, се отдръпна като ударен от гръм. Той се беше опасявал от всичко, но не бе предполагал, че нещата вече са отишли толкова далече. Бледото му лице стана синьо, едва ли не червено, кръвта го душеше, на няколко пъти той щеше да прекъсне Ана и да избухне. Но докато не свърши, Ана го приковаваше с острия си поглед. Хоим се възмущаваше и от съдържанието на думите й, но още повече от студенината и равнодушието, с които ги изричаше.

Тя си играеше с шнуровете на роклята, с дантелата на ръкава, с кърпичката, която държеше между белите си пръсти. Графинята вече беше престанала да говори, но Хоим, у когото се надигаше неизразим гняв, още не можеше да изрече нито дума.

— Милостива госпожо — викна той страстно и вдигна юмрук, — много хубаво ми се отблагодаряваш за това, че те измъкнах от оная затънтена дупка! Змия съм топлил в пазвата си! Ти зарязваш мъжа си и почтения дом, за да се предадеш на благоволението и неблаговолението на най-лекомисления между хората.

Ана не му позволи да продължи.

— Стига, господин графе, аз зная предварително какво ще кажете, но зная също и какво правя. Оставете на мен грижите за собствената ми съдба. Моето решение няма да се разколебае от нищо. Моля само за едно, да избереш: готов ли сте да се съгласите доброволно на развод, или не? Ще останем ли приятели, или ще бъдем врагове? Да или не?

Хоим беше един от най-големите женкари и най-развратният между хората от тоя двор, в който развратът се наричаше галантност; отношенията между него и жена му бяха крайно лоши, любовта му към нея беше изстинала. Но в момента, когато си помисли, че ще я загуби, го обзе съжаление, ревност, гняв, и то до такава степен, че престана да разбира какво върши.

В яда си той по навик започна да къса дрехите и перуката си, да тича из кабинета, да троши столове и да удря по масата. Кършеше ръце, заставаше до прозореца, гледаше безсмислено към улицата, или отново се спускаше заплашително към графинята, която го чакаше безстрашно, с почти презрителна усмивка; той й заговаряше, после прекъсваше и отново започваше да тича. Имаше вид на напълно обезумял човек, който вече не знае какво прави. Хвърляше в краката си купища книжа и ги тъпчеше, събори масата. Цялата тази ярост, с която може би искаше да уплаши жена си, не й направи ни най-малко впечатление. Ана, която го гледаше почти саркастично, се отдръпваше мълчаливо и чакаше. И понеже не можеше повече да чака отговора, подхвана спокойно:

— Виждам, че не можете толкова бързо да решите какво да изберете — мир или война, затова ви давам време да си помислите. Напомням ви само, че войната с мене и краля може да бъде малко опасничка. Трябва да изберете: или издигане, или падение.

И тя излезе, без да дочака отговор.

Хоим непрекъснато сновеше, късаше дрехите си, сядаше, ставаше, вайкаше се и това би продължило кой знае колко дълго, ако не беше дошъл Фицтум, който го изтръгна от тази ярост.

— Какво ти е, Хоим?! — извика той. — Какво ти става?!

— Какво ми става ли? А! Вие тук сигурно по-добре знаете от мене, скъпи приятели, които ми приготвихте тази изненада. Ана ме напуска! И тя е дотрябвала на краля. Защо тогава се ожени за мене? Защо ми даде тия няколко години щастие, та сега да ми изневери недостойно, да ме опозори пред очите на хората и да ме изложи на присмех!

Фицтум го остави да се накрещи.

— Слушай, Хоим — рече той, — много добре разбирам, че ще ти е жал за прекрасната Ана, но ти никога не си имал сърцето й, а сам така развратничеше, че се съмнявам да си я обожавал чак толкова много. Сега у тебе говори самолюбието. Не става въпрос за чест, за това, че жена ти те напуска. Да говорим разумно, аз идвам тук по поръчение на краля.

Хоим се намръщи, отскочи назад и млъкна.

— Какво заповядва светлейшият господар? — измърмори той иронично.

— Иска да се съгласиш на развод с жена си, срещу което ти обещава своята благосклонност и благодарност — добави Фицтум. — В противен случай, скъпи ми Хоим, много ми е жал за тебе, но трябва да ти съобщя, че се излагаш на най-страшни последици. Трябва да избираш, да се опълчиш срещу краля, не можеш. Най-малката неприятност, която би създал на графинята, ще бъде сметната за обида на величеството.

— Но защо искате моето позволение? — избухна Хоим. — Ами че кралят и без него може да направи, каквото му хареса. Консисторията ще слуша него, а не мене. Тук аз не знача нищо. Той ми взема най-скъпото, да го взема, но нека не иска и да му благодаря.

Фицтум се усмихна.

— Това, че иска твоето позволение, когато може и без него, е доказателство за благоволението на краля. В тоя факт трябва да видиш желанието му да те задържи на поста ти.

— Защото съм му необходим! — измърмори Хоим.

Фицтум седна на канапето.

— Скъпи графе, решавай — каза той, — когато изляза оттук, ще бъде късно.

Хоим отново заснова, събаряйки всичко, което срещнеше отпреде си. Накрая започна да се смее, но с болезнен смях, пълен с горчивина, и рухна на стола.

— Хоим, кралят чака отговор — каза Фицтум.

— Но той не може да се съмнява в него — отвърна министърът. — Подигравка е да питаш тоя, на когото си взел дрехата, дали можеш да я задържиш, като го заплашваш с палка над главата. Естествено, скъпи зетко, ти ще предадеш на светлейшия господар, че аз съм му необикновено благодарен, задето благоволява да ме освободи от бремето, каквото е за мене тая жена, че съм съгласен на всичко, че съм доволен, че съм щастлив, весел и целувам неговата владетелска ръка. Та това е необикновена чест — да предложиш на светлейшия господар плода, отхапан от твоята уста! Ха-Ха!

— Да беше пийнал чаша студена вода, а? — прошепна Фицтум, като си вземаше шапката. И подаде съчувствено ръка на Хоим. — Повярвай ми — каза той тихо, — че поради благоволението на жена си ти излизаш от цялата тази работа по-добре, отколкото други. Ще кажа на краля, че си съгласен, ще се съвземеш и болката ти ще мине.

Фицтум навярно си припомни своята собствена история със сестрата на Хоим, която за кратко време се бе радвала на благоволението на светлейшия господар.

Кралят очакваше лично в замъка отговора на съпруга, но загуби търпение и накрая заповяда да го отнесат в двореца на Хоим, където влезе в стаята на Ана. Фицтум тъкмо се запътваше за замъка, когато му съобщиха, че кралят го чака на три крачки оттук. От държанието и усмивката на любимеца си Аугуст веднага разбра, че Хоим няма да се противи. Прекрасната Ана се завтече неспокойна към пратеника.

— Повече ли ви провървя, отколкото на мене, графе?

— На никого не може да провърви повече, отколкото на вас, госпожо — отвърна Фицтум и се поклони, — аз само бях по-търпелив. Дадох на Хоим възможност да се накрещи и после той се съгласи на всичко.

Радост блесна в очите на Ана и тя за малко не се хвърли на шията на Фицтум.

— Ах, графе, вие ми носите свобода и щастие! — извика тя. — Не зная как да ви се отплатя.

На масичката имаше една златна кутийка, тя я грабна и я подаде на Фицтум. Кралят се завтече да я види и рязко я изтръгна от ръцете му. В кутийката имаше миниатюрен портрет на Ана, направен преди няколко години.

— О! — възкликна кралят. — Извинявам се, Фицтум, но това е прекалено много за тебе. Конфискувам го въз основа на кралското си право, а в замяна ти давам 20 хиляди талера. Никой, освен мене не може да има и няма да има този лик.

Ана се хвърли на шията на краля.

На другия ден двамата — граф Хоим и графиня Хоим, се явиха чрез свои пълномощници в консисторията и поискаха развод. Кралската заповед ускори обявяването на решението, което на третия ден беше разлепено по всички площади, сгради и публични места — така искаше Ана.

Същия ден Ана се премести от двореца на мъжа си в приготвената за нея къща близо до замъка, с който в продължение на петнадесетина часа домът й беше свързан посредством новоизградена покрита галерия.

Вестта за случилото се мълниеносно се разнесе из града. Същевременно госпожа Хоим се отказа от презимето на мъжа си и нареди да я наричат госпожа Ко̀зел по името на фамилното имение в Холщайн. Аугуст се закле, че ще й издействува от император Йосиф графска титла, а вместо дома, който заемаше временно, обеща да й издигне за няколко месеца вълшебен дворец от хиляда и една нощ.

Отдавна никоя фаворитка на краля не беше завладявала така неговия ум, сърце и страст. Той прекарваше почти цели дни у нея, стана невидим, забрави целия свят.

Княгиня Тешен, с която кралят се държеше с изискана нежност и такт до последния миг, веднага узна всичко. Разводът на госпожа Хоим, нейното пренасяне в съседство със замъка не оставяха и най-малкото съмнение, че владичеството на княгинята беше свършено. Наистина ухажванията и посещенията ма краля престанаха, но княгиня Тешен си остана свободна, господарка на себе си и неблагосклонността не я засегна в нищо повече; лиши я само от възможността да вижда краля и от надежди за бъдещето.

Аугуст трябваше да бъде внимателен с нея най-малкото заради кардинал Раджейовски, върху когото тя имаше голямо влияние, а той можеше много да навреди на каузата на краля. Въпреки шпионите, които Фицтум по заповед на владетеля настани около двореца на княгинята, за намеренията й не можеше да се узнае нищо. Опитаха се чрез госпожа Глазенап, която мразеше сестра си, да изтръгнат от нея някаква тайна, която би могла да издаде в отчаянието си, но княгиня Тешен мълчеше и плачеше. Никой не знаеше дали ще остане в Дрезден, дали ще се засели в Хойерсверд, или ще пожелае да се върне в Полша. В дома й не се забелязваше нито следа от приготовления за пътуване. Животът си вървеше по обикновения начин, само дворът й, в миналото блестящ и многоброен, значително намаля. Онези, които останаха верни на княгинята, бяха подозирани в шпионаж, затова обществото, което я обкръжаваше, беше мълчаливо и вечерите минаваха тъжно.

Само посещенията на княз Лудвиг Вюртембергски сега станаха по-чести и по-продължителни. Дворцовите интриги, чиято цел за момента беше да съборят владичеството на княгиня Тешен и да издигнат госпожа Ко̀зел, след нейната победа взеха друга насока.

Фюрстенберг, когото в началото кралят използуваше за тези отношения, трябваше да отстъпи на Фицтум ролята на услужлив посредник. В сговорчивия наглед двор на Аугуст II все по-явно започнаха да се очертават две противоположни партии. Добрият крал полагаше най-големи усилия хората около него да не живеят в съгласие. Той се боеше от това и доколкото можеше, гледаше да ги скара помежду им. Дразнеше ги, като към едни проявяваше изключителна благосклонност, а на другите внушаваше, че в лицето на първите имат неприятели. Киселите физиономии, които се гледат войнствено, радваха краля и му даваха чувство за безопасност, защото тогава хората му се обвиняваха взаимно и така той узнаваше за всички злоупотреби; цялата стратегия на краля се състоеше в подклаждане на антипатии, в сеене на раздор.

Фицтум, за когото вече споменахме и който във връзка с госпожа Ко̀зел заемаше мястото на повереник, беше — както казахме — зет на Хоим. Неговият род, който произхождаше от Тюрингия, от много отдавна беше на саксонска служба. По времето, за което говорим, великият соколар граф Фридрих Фицтум фон Екщед нямаше още тридесет години. Той бе започнал службата си в двора като паж и от детски години бяха приятели с Аугуст. Графът придружаваше краля в пътуванията му из Европа, през време на които бяха преживели толкова интересни приключения. А в 1703 година след падането на великия канцлер Байхлинг Фицтум получи поста велик соколар, заеман дотогава от брата на канцлера.

Кралят обичаше Фицтум повече от всичките си приближени може би защото никак не се страхуваше от него. Той съвсем не беше някакъв гений, не беше и амбициозен човек, а любезен, учтив, мек, услужлив, изобщо отличен придворен и много хубав мъж. Особено в рицарските състезания, които бяха любими на краля, Фицтум беше пръв; той беше превъзходен ездач, стреляше отлично, състезаваше се за пръстен и толкова страстно обичаше хазарта, че беше готов да играе непрекъснато цяло денонощие. Отличаваше се също така с незлобиво и приятно остроумие и веселост. Вече споменахме как саксонските благородници предпазливо, но упорито се стараеха да се противопоставят почтително на краля, когато ставаше въпрос за техните привилегии. Фицтум беше прикрит и сръчен защитник в двора на тези благородници. Фамилиарността, която кралят му позволяваше, особено на пиршества и на чаша вино, му даваше удобната възможност да каже понякога уместна дума, която минаваше за шега, но всъщност беше болезнена и горчива истина. Като изключим това, че пазеше интересите на благородниците, Фицтум не се месеше в нищо, странеше от интригите, нямаше амбиции, а на краля беше предан приятел.

Редом с Фицтум стоеше жена му, сестра на Хоим, една от най-активните интригантки в двора, в който жените управляваха поне толкова, колкото и мъжете, ако не и повече. По онова време госпожа Фицтум още беше много свежа и хубава, висока, както повечето саксонки от аристократични родове, очите й бяха сапфирени, кожата на лицето свежа, нослето чипо, а веселостта й често пъти прекалена и по смеха я познаваха отдалече. Смееше се с писклив детски смях. Госпожа Фицтум се забавляваше с двора като при някаква игра, шпионираше от любов към изкуството, подслушваше, разнасяше клюки, поставяше клопки, разпалваше страсти, предизвикваше свади, скарваше, помиряваше и въпреки това отлично се справяше с грижите за дома си, за съпруга, имуществото, с различните сделки и т.н., иначе без нея парите често пъти нямаше да стигат. Тя също като мъжа си обичаше страстно хазарта, но играеше предпазливо и имаше късмет; тя купуваше разни имоти и се грижеше за издигането на мъжа си, като проявяваше амбициозност, каквато му липсваше.

Всъщност съпрузите Фицтум не спадаха към най-могъщите любимци на краля, през ръцете на които минаваха всички държавни работи. Те стояха настрани и наглед по-ниско от Флеминг^[2], Фюрстенберг, Пфлуг и други, но въпреки това знаеха дори най-скритите тайни, влияеха върху мнението на краля за хората и можеха да бъдат опасни неприятели.

Фицтум действуваше като послушно оръдие на жена си. В началото на владичеството на госпожа Ко̀зел те си създадоха такива връзки с нея, които предвещаваха, че ще споделят нейните симпатии и антипатии и ще съумяват да й влияят в едните и в другите.

Няколко дни след като Ко̀зел се премести в къщата край замъка, целият двор почувствува, че новата кралица няма да бъде така безводна, плачлива и припадаща като княгиня Тешен; нов живот настъпи за всички. Гордата и красива дама се обявяваше за втора жена на краля и вече се представяше като кралица.

А Аугуст само в началото беше неин най-покорен обожател. Но щастието замая прекрасната главица на жената, която случаят бе приближил до трона.

Зимата предвещаваше да бъде най-прекрасният от отдавна помнените карнавали.