Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (5)

V

Адолф Магнус Хоим, който по онова време заемаше пост, съответствуващ на днешния министър на финансите, нямаше приятели нито в двора, нито в страната. Особено много го мразеха, задето въведе, след толкова други, и тежкия данък — акциза. Саксонците се бореха с всички сили и средства, противопоставяха се на краля, а кралят, на когото парите никога не стигаха за необмислените му разходи, зле прикриваше гнева, който будеше у него тяхната съпротива. Съветваха го да лиши благородниците, които се оказаха най-непокорни, от останалите им права и да се обкръжи с чужденци, защото те нямаше да имат никакви връзки нито с благородниците, нито изобщо със страната.

Аугуст II беше вече послушал отчасти тия съвети и повечето от министрите и любимците му бяха взети от чужди страни; италианци, французи, немци от други провинции играеха главни роли и Хоим, човек студен и неумолим, сръчен в намирането на нови и нови доходи за краля, който пръскаше милиони ту за Полша или за войската, ту за пиршествата или за фаворитките си, се радваше на особената благосклонност на краля поради това си умение. Но той не разчиташе много на тази благосклонност, защото случилото се с Байхлинг и с неколцина други го правеше предпазлив. Той само чакаше удобен момент, когато ще може, напълнил джобовете си, да избяга и да отърве главата и богатството си от саксонското владичество. Малцина познаваха Хоим отблизо, знаеха, че е невъздържан, енергичен, алчен, развратен и съобразителен, че не се привързва към никого нито трайно, нито горещо. Най-добре може би го познаваше сестра му, графиня Фицтум, която успяваше много хитро да го командува и ръководи, за да изтръгва от него всичко, което иска.

Освен Байхлинг, днес затворен в Кьонигщайн, Хоим нямаше приятели, имаше само съюзници. Маршал Пфлуг^[1] го мразеше, другите не можеха да го понасят. Фюрстенберг също беше в лоши отношения с него. Когато след облога заповядаха на Хоим да докара жена си и да я покаже в двора, никой не се смили над него, никой не го съжали, по-скоро му се смееха и подиграваха.

На другия ден след бала Хоим трябваше да се яви на доклад пред краля. Въвежданият акциз срещаше съпротива в провинцията. Особено в Лужишко местните благородници открито говореха срещу този данък. Кралят не търпеше никаква съпротива. След доклада на Хоим Аугуст Силния намръщено каза на министъра:

— Заминавай още днес, веднага! Заповядай непокорните да бъдат разгонени, открий онези, които стоят начело, и се разправи с тях от мое име. Заминаваш веднага, без никакви възражения.

Отначало Хоим, който смяташе, че неговото присъствие в лужишкия край не е чак толкова необходимо и че дори е вредно, се опита да убеди краля, че би могъл да изпрати някого другиго, а той да не напуска Дрезден, където го задържат по-важни въпроси.

— Няма нищо по-важно от това, да се сломи съпротивата на тия вироглавци, които си мислят, че аз мога да влизам в преговори с тях. Заминавай, твоя милост, веднага, вземи драгуни със себе си! Ако се осмелят да се събират, разгони събранията им! Кажи им да не вземат пример от полската шляхта, защото такива неща няма да търпя от моите поданици, а и в Полша скоро ще сложа край на шляхтишката надменност.

Хоим поиска да обясни още нещо, но Аугуст, без да го слуша, няколко пъти повтори:

— Заминавай веднага! Веднага! — Най-после погледна часовника. — След два часа ваша милост трябва да бъде на път за Баутцен^[2], аз искам това и така ще бъде.

С краля можеше да се разговаря само когато е пиян, тогава, ако някой не се страхуваше, че може да бъде удушен, го прегръщаше и целуваше, а други дори го блъскаха, но Аугуст се смееше; когато обаче биваше трезвен, имаше само една воля и една дума.

Това пътуване за лужишкия край на другия ден след бала изглеждаше на Хоим много подозрително. Понеже познаваше краля, двора и всичко, което се вършеше там, той беше убеден, че го прогонват умишлено, за да не пречи на някаква интрига, за да остави краля свободно да се сближи с жена му. Но какво можеше да стори срещу това? Нищо. Да повери надзора върху нея на сестра си — все едно да даде на пияница ключа от избата си; приятел нямаше: беше беззащитен. Той чувствуваше, че всички са се обединили срещу него. Когато се върна в двореца си, хвърли книжата на масата, скуба някое време перуката на главата си и ръкавите на дрехата си, отвори с трясък вратата и като луд се завтече към новия апартамент на жена си.

Тя беше сама. Той изгледа с любопитен поглед стаята, нея и най-дребните предмети наоколо. Гняв се четеше по бледото му лице. Ана го гледаше спокойно, защото беше свикнала с подобни сцени.

— Радвай се, госпожо! — викна той. — Бях толкова глупав, че те докарах тук, сега правят с мене, каквото си искат. Преча им на интригите, кралят ме маха оттук, след един час трябва да замина. Ще останеш сама.

— Какво значи това? — презрително попита Ана. — Нима аз се нуждая да ми бъдете пазач, за да запазя честта си?

— Все пак мисля, че бих могъл да бъда полезен, най-малкото, за да въздържам тяхната дързост и безсрамие! — викна Хоим, като удряше с пестник по масата. — Те нямаше да ме отпратят, ако не им пречех. В цялата работа чувствувам пръста на милия Фюрстенберг, който днес ми плати хиляда дуката, като се смееше подигравателно, а зная, че е получил от краля десет хиляди за това прекрасно хрумване — да докарам ваша милост тук.

— Хоим! — викна Ана, като се изправи, а очите й засвяткаха. — Стига тия обиди, върви… заминавай… прави каквото щеш… Мене ме остави на мира! Аз сама ще съумея да се защитя! Стига вече, ти казвам, стига вече!

Хоим млъкна, лицето му се помрачи, часовникът на стената му напомни, че времето за заминаване наближава.

— Излишно е да те предупреждавам, госпожо! — извика Хоим. — Знаеш какво може да те очаква тук, ще добавя само, че безчестие не ще понеса! Фицтум и другите могат да гледат през пръсти, аз не съм овчедушен като тях.

— Нито пък аз, господин Хоим, съм паднала толкова ниско — прекъсна го Ана, — както тия дами. Аз няма да ти изневеря, защото бих унизила себе си. Ако ми направиш живота още по-непоносим, ще те напусна явно и открито.

Хоим не се обади повече. Изглежда, че на прага още се колебаеше, искаше да каже нещо, отново заскуба перуката си, но ето че на вратата се почука, кралски пратеник му напомни за часа на заминаването.

От замъка следяха кога Хоим ще мине през моста; пратиха подир него да следят — да не би да се върне тайно. Според плана на краля графиня Ройс щеше да покани Ана в дома си, а кралят щеше да отиде там неочаквано и инкогнито. Госпожа Фицтум веднага беше изпратена тайно да изпълни тази мисия, но Ана отказа решително. Напразно я уверяваха, че никой няма да знае за това й посещение. Тя вече се досещаше, че й устройват среща с краля и направо каза това на зълва си.

— Ти си прекалено досетлива и предвидлива — засмя се госпожа Фицтум, — за да се опитвам да те лъжа. Може би кралят иска да те опознае по-отблизо и ще дойде у Ройс, понеже знае всяка твоя стъпка и движение. Но какво ще направиш, ако той, за да задоволи любопитството си, дойде тук, в двореца, при тебе? На краля не можеш да затвориш вратата, всички врати се отварят пред него. По-благоприлично и по-добре ли ще бъде, ако прекара няколко часа насаме с тебе? Какво ще кажат хората тогава?

Ана побледня.

— Но кралят не може да бъде толкова… — липсваше й думата — толкова… натрапчив, кралят ще се съобрази с моята чест!… Това е невъзможно! Това би било…

— А пък аз ти казвам, че всичко е възможно, че кралят е отегчен и любопитен и че не разбира от съпротива и отказ. Със своята покорност жените са го привикнали да бъде деспотичен. Ако ти не отидеш у Ройс, кралят ще дойде тук.

— Ти знаеш това? — попита Ана. — Откъде?

— Аз не зная нищо, но познавам моя господар — прошепна Фицтум, като се смееше някак особено, — помня една вечер… от собствения си живот — и тя въздъхна при тия думи.

Ана закърши ръце.

— Значи тук ще трябва да бъда въоръжена като на път, пълен с разбойници. Ще намеря кама и пистолети; аз не се боя нито от желязото, нито от барута.

Фицтум се стараеше да успокои силно раздразнената Ана и да обърне на смях всичките й страхове.

— Ти трябва да знаеш — каза тя, — че Аугуст никога през живота си не се е опетнил с насилие срещу жена. Това не е в неговия характер; учтив, любезен, настойчив, той е много хубав и мил, за да прибягва към такива средства.

След дълъг разговор най-сетне госпожа Фицтум успя да склони Ана да отидат заедно вечерта у Ройс. С тая победоносна новина зълвата на Ана се завтече към къщи и към приятелката си. Фюрстенберг я занесе в замъка.

Кралят съобщи, че ще отиде за малко у княгиня Тешен, а на връщане ще отпрати екипажите и факлите в замъка и сам ще дойде у графиня Ройс с лектика, която Фюрстенберг трябваше да му приготви.

Преди да опишем по-нататъшното развитие на тая съвсем истинска в най-важните подробности история, ще трябва да екипираме за читателя също така верен портрет на нашата героиня графиня Ана Хоим.

Тя беше сираче, сама на света, омъжила се бе по принуда или най-малкото без желание. Брачният й живот скоро беше станал непоносим, част от младостта й бе вече протекла мъченически. Всяка друга на нейно място би била готова да се възползува от свободата, от прекрасната съдба, макар и краткотрайна, която после щеше да й осигури вдовство всред охолство, а може би дори и друг брак, който с блясъка си щеше да покрие временното увлечение. Ана обаче, беше възпитана в духа на някогашните строги принципи. Тя се възмущаваше от лекомислените действия на ония жени, които се съгласяваха да служат за играчка на отегчения владетел. Тя разбираше и допускаше раздялата си с непоносимия Хоим, защото към него изпитваше само отвращение и омраза, но я приемаше единствено като резултат от любовта на краля към нея и на нейната към него и на вечен брак с Аугуст.

Тази мисъл, ако беше я казала на някого, щеше да предизвика само смях. Да желаеш да оковеш във вечни вериги такъв лекомислен човек като Аугуст, изглеждаше истинска лудост. Ана обаче смяташе, че това е възможно, щом кралят е разделен с кралицата.

Аугуст беше хубавец, стараеше се да бъде мил, след Хоим можеше много да й се хареса. Блясъкът на короната и могъществото му придаваха чар, затова няма нищо чудно, че Ана изпитваше към него симпатия, че сърцето й затуптя. Но макар да чувствуваше, че с него би могла да бъде щастлива, нито за миг не допускаше, че това щастие може да бъде осъществено по друг начин, освен чрез брак и клетва за вярност.

През тия петнадесетина часа, които бяха минали от бала, при явния натиск от всички страни, с цел да я сближат с Аугуст, Ана размишляваше, колебаеше се, преценяваше и най-сетне си каза:

„Мога да бъда негова, но трябва да стана кралица.“ Съпротивата й пред Фицтум беше по-скоро пресметнат ход. Тя нарочно искаше да се съпротивява, за да си повиши цената, като твърдо беше решила по-скоро да скъса всичко, отколкото да стане предмет на интриги. Ана се чувствуваше по-силна от Фицтум, огледалото показваше колко е хубава и млада, в очите на краля бе прочела впечатлението, което му направи; и реши да се възползува от това.

„Никога няма да се унижа — викаше сама на себе си. — По-скоро ще остана нещастна като жена на Хоим, отколкото любовница на Аугуст! Или ще му бъда жена, или никаква.“

Всичко говореше, че тя вече се е предала на съдбата си, въпросът беше само за условията. Тогава обаче никой не можеше да предположи, че Ана беше вече решила в себе си да се раздели със своя мъж, разчитаха само на бъдещето.

Младата жена фантазираше, а мечтите са опасен другар в самотата. Понякога тя се изчервяваше сама пред себе си и признаваше, че това толкова кратко пребиваване в двореца вече я е променило и оказало пагубно влияние върху нея. Постепенно в нея се събуждаше гордост, желание да властвува овладяваше податливата й душа.

Щом се свечери и дойде часът, когато трябваше да отиде на вечеря у графиня Ройс, Ана се облече най-грижливо, но с непринудена елегантност. Тогавашната мода позволяваше да се открият чудните форми на ръцете й, разголени чак до раменете, прекрасната линия на шията и изваяните мраморни гърди. Кожата на лицето й не се нуждаеше нито от пудра, нито от руж, тя беше свежа като пролетта, а кръвта ту я обливаше в пурпур, ту оставяше след себе си снежна белота. Гарвановочерната коса, изящно накъдрена, засилваше още повече блясъка на прозирната й плът, фина като кадифе. Но всичко това беше нищо в сравнение с огнените й чародейски очи. Когато се впиеха в човека, те можеха да го доведат до лудост. Те говореха повече, отколкото можеха да изразят устата й. В тях се криеше неопределено тайнствено и несрещано обаяние, което примамва, тревожи, привлича като очите на приказния змей, който убивал с един поглед.

Ана застана пред огледалото и сама се намери толкова хубава, че се усмихна на собствения си образ. Облечена беше в черно, а кичури яркочервени кордели оживяваха фантастичната й живописна рокля. Щом я видя от прага на стаята, Фицтум, която бе дошла да я вземе, възкликна от възхищение: намери я толкова прекрасна, толкова прекрасна, че не би се учудила, ако дори короната й бъде хвърлена в краката.

— И ти ми разправяш, че искаш да страдаш в пустошта с моя брат — провикна се тя, като кършеше ръце, — а я виж как си се нагласила за срещата с краля!

— Ах — отвърна Ана студено, — никоя жена доброволно не се прави грозна.

— Ама ти си голяма майсторка и не се нуждаеш от съвети как да се обличаш. Но да вървим!

Със същите възклицания и тихи радостни шепоти я посрещнаха у графиня Ройс. Нейната хубост, която беше възтържествувала още на бала, тук изглеждаше сияйна. Всички тия дами, които не се бяха отрекли от претенциите, че са очарователни, сега се почувствуваха стари и повехнали. Ана, за която се знаеше, че е на двадесет и четири години, изглеждаше на осемнадесет. Тя беше античната Диана с цялата си гордост на девственица и със суровостта на горско божество, скрило се далеч от хорските очи.

Никой не се радваше така, както графиня Ройс, защото Ана отговаряше най-добре на нейните планове. Гостенката беше веднага обградена в кръг; всички предварително я чествуваха като кралица и се стараеха да спечелят благоволението й. Фюрстенберг, който беше изпреварил с няколко минути краля, се вцепени, като видя графиня Хоим.

— Познавам краля — рече той, — тази жена ще направи от него каквото пожелае, ако съумее да му се противопоставя.

Инстинктът ръководеше Ана и тя съвсем не се нуждаеше от съвети.

След малко вратата откъм будоара се отвори дискретно и кралят влезе. Още от прага той затърси онази, която искаше да види. Щом я съзря, изчерви се, побледня, смути се и като забрави домакинята, най-напред се спусна да поздрави Ана. По челото му не беше останала нито следа от тъжните истории с шведите, от полската неблагодарност, от милионните загуби, от предателствата и разочарованията.

Ана го поздрави отдалече церемониално и хладно, но самото й облекло вече говореше много. Тя искаше да се хареса, това беше очевидно и даваше добри надежди.

Въпреки впечатлението, което му направи Ана, кралят искаше да запази всички форми на учтивост и внимание, дължими на нежния пол. При все че не понасяше графиня Ройс, седна за малко при нея, като разговаряше много любезно, но не откъсваше поглед от Ана. Прошепна нещо насаме на госпожица Хюлхен, после се усмихна на графиня Фицтум, изобщо удостои с поглед и комплимент без изключение всички присъствуващи дами. Докато траеше този церемониал, графиня Фицтум има време да вземе снаха си под ръка и да я заведе в будоара под предлог, че иска да й каже нещо неотложно и интересно. Това беше стратегическа маневра, за да се улесни сладкото tete a tete на краля, защото, щом Аугуст се появи на прага и размени няколко думи с Ана Хоим, графиня Фицтум започна бавно да се оттегля към салончето и изчезна.

Наистина вратата остана отворена и вдигнатата завеса даваше възможност на разхождащите се из салона дами да виждат отдалече лицето на светлейшия владетел, но никой оттам не можеше да чуе какво си говореха двамата с Ана.

Днес Аугуст беше вече забравил вчерашните страхове и явно цял гореше.

— Днес, госпожо, си още по-красива и съвсем различна от вчера! Истинска чародейка! — възкликна той неудържимо.

Ана Хоим се поклони.

— Ваше величество сте толкова прочут със своята снизходителност и любезност към жените, че човек трудно може да повярва и на най-ласкателните ви думи — промълви Ана.

— Желаете ли да се закълна? Готов съм да се закълна в името на всички божества от Олимп, че през целия си живот не съм виждал толкова прекрасна жена, и се чудя как съдбата е могла да бъде така безмилостна, че да предаде такъв ангел в ръцете на моя отвратителен акцизен.

Въпреки волята си Ана се засмя и за пръв път изпод розовите й устни се показа ред бисернобели зъби. Тази усмивка придаде нов израз на цялата й физиономия, тя стана още по-очарователна. Две малки трапчинки, сякаш от целувки, се появиха на румените й бузи и изчезнаха. Обляното за миг с кармин лице постепенно побледняваше и получаваше такъв тен, сякаш беше огряно от някакъв вътрешен блясък.

Кралят повдигна ръцете й и понеже страстно обичаше да целува хубави ръце, едва се въздържа да не ги притисне до устните си. Тия ръце бяха шедьовър на ваятелството. Главата на Аугуст започна да се зашеметява.

— Ако бях тиран — извика той, — нямаше да позволя на Хоим да се завърне тук, защото ви ревнувам от тоя Вулкан^[3]!

— Вулкан е и ревнив — отвърна Ана.

— Но Венера не може да го обича, нали?

Отговорът беше мълчание; кралят дълго чака.

— Ако няма любов, има други вериги, които може би свързват по-силно от нея — веригите на дълга и клетвата.

Кралят се усмихна.

— Клетва в любов?

— Не, светлейши господарю, клетва за вярност в брака.

— Но има светотатствени бракове — възрази Аугуст — и за такива смятам ония, в които красавица се свързва с някой непоносимо грозен човек! Тогава боговете прощават погазването на клетвата.

— Но собствената гордост не позволява това.

— Много си строга, госпожо.

— Повече, отколкото може да се струва на ваше кралско величество.

— Ужасяваш ме, графиньо.

— Вас ли, светлейши господарю? — усмихна се Ана. — Не смятах, че ваше кралско величество може да се почувствува дори най-малко засегнат от това. Какво може да интересува тази строгост моя господар?

— Повече, отколкото ви се струва — подхвърли кралят, като повтаряше нейните думи.

— Това не мога да разбера — прошепна Ана тихо.

— Как така? Това значи, че ти, госпожо, не желаеш да видиш факта, че вчера бях покорен от пръв поглед.

— Моята победа — отговори Ана — сигурно няма да трае дори до зори. Ваше кралско величество е прочут с това, че подобно на боговете лесно се влюбва и лесно забравя.

— Не — възкликна Аугуст нежно, — повярвай ми, госпожо, това са клевети! Какво съм виновен аз, че никога не съм попаднал на сърце, на ум, на хубост, които биха могли да ме задържат за постоянно? Не аз съм неверен, а на мене ми изменят. Всеки ден от тия богини пада по един воал, всеки ден угасва по един чар, чудото става обикновено явление, ангелът загубва крилете си, а в сърцето вместо любов намирам кокетство и студенина. Какво съм виновен аз?! Повярвай ми, госпожо — добави той, като все повече се увличаше, — аз търся жената, на която бих могъл да принадлежа цял живот, на която бих могъл да остана верен докрай. Ако намеря такова сърце, такава жена, ще й се отдам цял.

— Трудно е да се повярва в това — прошепна Ана, — а още по-трудно е да се допусне, че съществува такова съвършенство, което би било достойно за ваше кралско величество.

— Повярвай ми, госпожо, че в момента аз го виждам във ваше лице — прекъсна я Аугуст.

— За съжаление след един ден ще изглеждам другояче, а след няколко дни чарът на новото ще угасне; милостта на ваше кралско величество няма да замае бедната ми глава, защото аз се чувствувам недостойна за тази милост.

— Госпожо, вие сте възхитителна! — възкликна Аугуст и посегна за ръката й.

Ана искаше да я отдръпне, но етикетът не позволяваше това. Кралят хвана бялата й ръка и толкова дълго я целува и милва, че Ана се принуди да я отдръпне леко въпреки всичкото си уважение към негово кралско величество, цяла пламнала от смущение да не би някой от салона да забележи тази тяхна близост. Аугуст стана, дълбоко развълнуван.

— Не мога да се откъсна от вас — каза той — и навярно ще трябва да извикам моята кралска власт на помощ на безсилните си чувства, които, както виждам, не ви правят впечатление. Да не сте посмели да напуснете града, арестувам ви. Що се отнася до Хоим, само вашето застъпничество може да облекчи съдбата му. Днес бих имал желание…

Той не довърши. Ана никак не мислеше да се застъпва.

Разговорът може би щеше да продължи още много, защото Аугуст беше безкрайно оживен, но неизвестно по каква причина графиня Ройс ускори вечерята и влезе да покани краля, който подаде ръка на Ана. Това беше по-скоро закуска по италиански, която се състоеше от сладкиши, плодове и вино. Кралят вдигна наздравица за съпругата на министъра. Фюрстенберг наблюдаваше внимателно светлейшия владетел.

— С Тешен е свършено — каза той на ухото на госпожа Фицтум.

— И с брат ми също! Съвсем ясно виждам това — прошепна хубавата дама, — стига жена му да има ум в главата.

— Дано само да го няма прекалено дълго — добави Фюрстенберг. — Вижте я колко студена изглежда и как се владее. Кралят с цялата сила на очарованието си като че ли не успя да й завърти главата, а самият той вече ми изглежда съвсем хлътнал.

След тази collazione^[4], от която всеки ставаше, когато си иска, дамите отново се оттеглиха, а Аугуст много умело се стараеше чрез разговор да задържи Ана при себе си. Тя остана, без да се опитва да си тръгне, беше весела, непринудена, но и Фюрстенберг, и кралят вече съзнаваха, че тя се владее напълно и че бляскавият й триумф съвсем не я беше главозамаял. За пръв път през живота си Аугуст срещаше жена, която не се поддаде толкова бързо на неговата любов както другите и съвсем не изглеждаше, че желае да се възползува от нея.

Това го жегна. Хладнокръвието и ледената студенина на тая жена започнаха да го дразнят, но едновременно разпалваха породилата се любов. Първоначално той възнамеряваше да завърже с госпожа Хоим само една неколкодневна галантна връзка, която, запазена в тайна, дори не би изместила от сърцето му княгиня Тешен, но сега разбра, че с тая хубава дама ще му бъде много по-трудно, отколкото бе предполагал.

Ана се смееше, шегуваше се, беше много забавна: явно бе, че се старае по всякакъв начин да оплете краля в мрежите си, но същевременно се представяше едва ли не все по-студена, по-смела и по-непристъпна. Вместо да напредва както обикновено със Зевсово щастие, с ускорена крачка към целта, крал Аугуст се виждаше все по-далече от нея. В края на разговора, когато стана настойчив и без да крие увлечението си, молеше за кътче в сърцето на прекрасната дама, Ана, вече съвсем свикнала с него, му отговори натъртено:

— Светлейши господарю, прощавай, но ти ме принуждаваш да направя едно неприятно признание. Аз съм едно от тези нещастни слаби същества, цялата сила на които е в гордостта им. Ако ваше кралско величество смята, че обаяна от чара, чиято мощ признавам, ще забравя какво съм длъжна да правя, че ще ме овладее моментно безумие и пред очарованието на ваше величество бъдещето ще изчезне от погледа ми, лъжеш се, светлейши господарю. Ана Хоим никога няма да бъде временна любовница на никого, дори на краля. Моето сърце ще се отдаде изцяло завинаги или… никога!

Като каза това, тя стана от масата и прекоси салона.

Малко по-късно кралят заедно с Фюрстенберг незабелязано напусна жилището на графиня Ройс, която обаче видя това и го настигна на стълбището. По лицето на Аугуст не личеше радост и надежда, той беше мрачен и унил. По израза на лицето му Ройс разбра как се беше разделил с Ана Хоим и се престори, че безкрайно съжалява за това, но всъщност никак не се сърдеше на Ана: колкото по-трудно започне връзката й с краля, толкова по-пламенно ще обещава той трайни чувства. Кратките приключения, които не биха съборили княгиня Тешен, не отговаряха на нейните намерения. Тя се надяваше да спечели чрез Ана по-сигурно влияние.

— Скъпа графиньо — прошепна кралят на излизане, — постарай се да смекчиш тази статуя. Че е хубава като Венера, това е вярно, но сърцето й е от мрамор.

Преди госпожа Ройс да отговори, кралят заслиза по стъпалата. Разговорът му с верния приятел, какъвто бе Фюрстенберг, вече беше в по-друг тон.

— Жената е възхитителна — каза кралят, — но едновременно ужасяваща, студена като лед.

— Светлейши господарю, необходимо е време. Жените имат различен ум и темперамент. Какво чудно, че тя се дърпа?

— Дърпа! Самата тя открито казва, че иска обещание за вечна любов!

— Всяка нова любовница отначало мисли, че трябва да е вечна, и на всяка се обещава, че ще бъде именно такава.

— С тази няма да е лесно — добави Аугуст. — Тешен беше много по-покорна.

— Но те, светлейши господарю, не могат да се сравняват.

— Уви, това е вярно. Тешен не може да се сравнява с нея. Изпратете на Хоим заповед да не е посмял да се връща.

— Но какво ще прави той там? — засмя се князът.

— Да прави каквото ще, нека се кара с благородниците, нека прелъстява жените им — прекъсна го кралят — и преди всичко нека събира колкото може повече пари, защото предчувствувам, че моята нова любов ще ми струва много. Такъв брилянт непременно трябва да бъде гарниран със злато.

— Как така, светлейши господарю, вече любов?

— Бясна! Фюрстхен, прави каквото щеш, но Ана трябва да бъде моя!

— А Уршуля?

— Ожени се ти за нея!

— Благодаря.

— Ожени я за когото искаш, постъпи, както намериш за добре, с нея вече съм скъсал.

— Нима, светлейши господарю? — попита князът със зле прикрита радост.

— Скъсвам… ще скъсам… Хоим ще позлатя… тебе също… и нея…

— Но откъде ще вземем толкова злато?

— За това да му мисли Хоим — отвърна кралят. — Пишете му, нека лично се разправя за акциза, нека седи там, да проучва, да пътува, да екзекутира, само да не се връща.

— Чак докато няма да има вече за какво да се връща — прошепна князът. — Естествено.

Кралят въздъхна. Влязоха в замъка и Аугуст отиде направо в спалнята си тъжен и замислен. Последната военна кампания не го бе измъчила толкова, колкото неуспехът тази вечер.