Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (4)

IV

На улица Пириайска, навремето една от най-представителните в малкия, обграден и притиснат със стени Дрезден, се издигаше дворецът на Байхлинг, някога канцлер, а сега затворник в Кьонигщайн. Княгиня Любомирска, по баща Бокунувна, дъщеря на литовски столник^[1], провъзгласена за княгиня Тешен, след като роди прочутия кавалер дьо Сакс, навярно за награда, че допринесе за падането на канцлера, чието огромно богатство разграбиха царедворците, получи като дар двореца на Байхлинг и там си уреди великолепна резиденция. Ако не си почиваше в също така подарените й имения Хойерсверд^[2] и други имоти в лужишкия край, тя живееше в двореца на улица Пирнайска или се забавляваше със засаждане на градини във Фридрихщад^[3]. Ония първи години на гореща любов и рицарско ухажване, когато прекрасният крал не можеше да прекара нито един ден без скъпата си Уршулка, когато прелестната княгиня изхвръкваше на кон, за да посрещне своя възлюбен крал, накичена с цветовете на саксонското знаме и сияеща с блясъка на двадесетте си години, ония щастливи години, прекарани във Варшава, пропътувани в обиколки из Германия, преживени като песен по великолепните дрезденски и лайпцигски балове — изглеждаха безвъзвратно отминали.

От оня карнавален бал в Лайпциг, когато безмилостната пруска кралица София-Каролина, изобличавайки женкарството на Аугуст II, който започна да задиря намиращата се в свитата й княгиня Анхалт-Десау, изправи едновременно пред очите на измамника донжуан трите му екслюбовници: Аурора Кьонигсмарк^[4], графиня Естерле и госпожа Хаугвиц^[5], за да постави в неприятно положение краля и княгиня Тешен-Любомирска, от този бал, който после бе завършил с най-нежни уверения във вечна привързаност, княгиня Тешен, сякаш след страшното memento mori^[6], непрестанно имаше едно наум: че може би, че сигурно като другите ще бъде изоставена от непостоянния и отегчен Аугустинчо (фамилиарно краля наричаха Аугустинчо и популярната песен „Mein lieber Augustin“^[7] се отнасяше за него). Наистина кралят въпреки безбройните си скрити похождения винаги бе проявявал силна любов към княгиня Тешен и на думи, и на дело. Уршулка имаше власт над него и умееше да го владее много сръчно, като го водеше на златна верижка и го направляваше с бяла ръкавица, но в душата си чувствуваше, че всеки момент кралят може да се откаже от нея завинаги.

Огледалото продължаваше да показва все още прелестни черти и свежо лице, за което тя се грижеше старателно, но за краля тая хубост и блясък вече нямаха чара на новото. Той лесно се отегчаваше и непрекъснато се нуждаеше от нещо ново, за да се развлича. Забавляваше го разговорът с хубавата княгиня, нейната гъвкавост в дворцовите боричкания, нейната политика, покрита с воала на женска боязливост, нейното парфюмирано лукавство и игра на сложни интриги, които умееше да води в своя полза. Аугуст още се отбиваше при нея за по няколко часа, но днес вече, ако кралицата я попиташе, както някога, кога ще си замине от Дрезден, тя не би посмяла да отговори дръзко, че е дошла с краля и само с краля ще си отиде обратно. Чудните й, влажни сини очи се замъгляваха от тъга и меланхолия и създаваха илюзия за мек характер, а всъщност княгинята проявяваше желязна твърдост в решенията и действията си. Ала с всеки изминал ден я овладяваше все по-голяма тревога: дали няма да получи заповед да напусне Дрезден, а с това да настъпи и раздяла с краля завинаги.

Наглед нищо не се беше променило, нищо не й липсваше, в двореца още я тачеха като господарка, но в очите на царедворците четеше близкия си залез: долавяше саркастичните им полуусмивки и скритите злоради погледи.

Беше време, когато Уршуля обичаше Аугуст, обичаше го много горещо, но тогава бе смятала, че лекомисленият ще се вразуми заради нея, че някога тя може би ще стане кралица. Днес тези илюзии се бяха пръснали и изчезнали. Съдбата на всички фаворитки на господаря щеше да стане и нейна съдба. Разочарована, изстинала, тя си възвръщаше някогашната веселост и закачливост, когато искаше да се хареса на краля. После, затворена вкъщи, плачеше скришом и жаждата за отмъщение преждевременно напираше в гърдите й. Сега тя все по-често пишеше писма до примаса Раджейовски^[8]. Но кралят знаеше колко опасно е да настрои срещу себе си сестриницата на първия сановник в Полша и се мъчеше да я убеди в постоянната си привързаност. В това време княгинята беше следена зорко. Преди да заслужи отмъщението, кралят вече се страхуваше от него.

Любовта на Аугуст II се бе превърнала в празна галантност, от която лъхаше леден студ. Княгиня Тешен заемаше първото място в двора след кралицата, но в сърцето му бе наравно с кралицата: бяха му еднакво безразлични. Мечтите за колоандровска любов^[9] бяха преминали като пролетни облаци и само накърнена гордост бе останала след тях.

Когато напускаше родната земя, дъщерята на литовския столник мечтаеше за трона: тронът се разсипа в прах. Оставаше срамът от проваления план и позорното положение на жена без мъж и дом, на която е платено за миг безумие с богати подаръци — титли, земя и злато. Кратък и незначителен беше мигът на триумф, останал бе вечният срам.

Княгиня Любомирска не можеше да се върне така в Полша.

От страх, че всеки час може да бъде изоставена, и под удара на присъдата да полети от висотата, на която вече се олюляваше, горката жена мислеше за себе си. Тя също така скучаеше, а момчето, което й довеждаха по няколко пъти на ден, признатото кралско дете, идваше да пие в прегръдката й горещите сълзи, които майката таеше в себе си. Преди да има право да се нарече нещастна, княгиня Тешен вече се чувствуваше такава. Детето й имаше осигурено бъдеще, тя — никакво.

Дворецът на улица Пирнайска още събираше по стар обичай тълпи царедворци, хубави дами и галантни кавалери. Особено напоследък кралят, изглежда, не само не пречеше, а улесняваше достъпа им. Може би той щеше да бъде доволен, ако някой спечели сърцето, което вече му тежеше със своята прекалено сълзлива привързаност. Аугуст Силния, който не беше плакал никога през живота си, се дразнеше от това, че винаги вижда княгинята в сълзи и че там, където търси разтуха, намира безкрайни укори.

Княгинята, която наглед още се радваше на благоволение, имаше, искрени или не, приятели и доносници. Всеки ден тя знаеше всяка стъпка на краля, всяка негова дума и усмивка, шпионираше го ревниво. Княгиня Тешен получи пълен доклад и за оня нощен пир, когато от Хоим изтръгнаха признанието, че жена му е хубава, когато го предизвикаха да се обзаложи и пратиха в Лаубегаст за прекрасната Ана. Тя се разхождаше неспокойно, трескаво, колебаейки се дали да отиде на бала у кралицата, дали да приеме този дуел, или презрително да остави невдигната хвърлената ръкавица.

Към единадесет часа сутринта й донесоха, че госпожа Хоим е пристигнала. Никой обаче не я познаваше, никой не я беше виждал, никой не можеше да я опише. Всички бяха единодушни, че е прекрасна, знаеше се, че е връстница на Любомирска — родена в 1680 година, но никой не можеше да каже как изглежда и колко опасна е тая хубост.

Из столицата се носеха най-различни слухове. Безмилостният Киан бил казал:

— Не питайте дали е хубава, важното е да не прилича на последната.

Княгинята чувствуваше същото: не ставаше въпрос за хубост, а за нови впечатления.

Тази сутрин княгинята имаше по-малко гости от всякога — всички бяха плъзнали из града, разнасяха новините и сами слухтяха да научат нещо.

Говореше се, че, както винаги, когато държи забавлението да бъде блестящо, кралят сам съставял най-грижливо програмата на бала и вече изгарял от нетърпение да види резултата от облога между Фюрстенберг и Хоим. Говореше се, че госпожица Хюлхен и графиня Ройс вече усилено интригантствували, за да хванат госпожа Хоим в мрежите си и да си осигурят благоволението й.

Госпожа Фицтум уверявала високо, че снаха й ще засенчи всички с хубостта си.

Княгинята стоеше вкъщи, приемаше рапортите на верните си, измъчваше се и плачеше. Три пъти кралят бе пожелал да скъса с нея, но тя бе успяла да го задържи, сега обаче, изглеждаше, че решителният час наближава. Като кършеше ръце, внезапно й хрумна чудновата мисъл и тя погледна часовника. Къщата на Хоим не беше много далече от нейния дворец; прошушна нещо на слугинята си, метна гъст, чер воал върху зачервените си от плач очи и тихо се спусна надолу по стълбите към трема. Тук имаше две лектики с двама готови носачи. Тя се хвърли в едната от тях. Слугинята прошепна нещо на хората и вместо по улицата, те тръгнаха отзад, през градините. Още зелените клони на дърветата закриваха тясната и пуста пътека, на която излизаше и вратичка за градината на Хоим. Невидимият пазач на градината отвори вратичката пред изскочилата от лектиката княгиня, която се огледа и се втурна право нагоре към двореца на Хоим. В преддверието вече я чакаше млад мъж, който й посочи стълбището.

Скрита под воала, така че да не може да бъде позната, ако някой я срещне, Любомирска изтича по тъмния коридор до посочената й врата и почука.

Не й отвориха веднага. Изглежда, слугинята, която открехна предпазливо вратата, искаше само да види кой е дошъл и не би пуснала непозната, но княгиня Тешен изсипа с една ръка няколко дуката в шепата й, а с другата я побутна навътре, огледа се към коя врата да се насочи и се завтече нататък.

Ана Хоим се разхождаше самотна из стаята, която щяха да подреждат за нея, когато на прага се показа непозната воалирана фигура. Смаяна от това неочаквано посещение, тя отстъпи назад намръщена и гневна.

Любомирска отметна черния воал, изправи се и впи любопитно очи в Ана Хоим. Гледаше я задъхана, развълнувана, устните й се смразиха и разтрепериха, бледост покри лицето й. Тя се огледа страхливо наоколо и като търсеше опора, падна в несвяст на близкото канапе.

Ана се спусна към нея, дойде и прислужницата. Двете вдигнаха припадналата.

Слабостта й продължи само миг, тя скочи като обезумяла, отново впери поглед в съперницата си и мълчаливо даде знак на прислужницата да излезе.

Останаха насаме.

Цялата тази сцена, след няколкото други сутринта, изпълни с безпокойство току-що пристигналата и вече и без това разтревожена жена. След дългото спокойствие на село за нея започваше някакъв трескав живот, в който й беше трудно да се опомни.

Любомирска протегна към нея разтрепераната си, бледа и студена ръка.

— Прости ми — каза тя със слаб глас, — исках да те видя, исках да те предупредя! Тласкаше ме насам гласът на дълга, на съвестта.

Ана мълчеше и се взираше любопитно в нея.

— Гледай ме — добави Любомирска, — днес ти започваш живота, който аз свършвам. Като тебе бях невинна, щастлива, спокойна, уважавана, в съгласие със съвестта си и бога. Имах княжеска титла, съпруг и нещо по-добро от всичко това: неопетненото име на баща ми и рода ни. Дойде коронован човек, който с една усмивка ми отне всичко. Скиптъра и короната слагаше в нозете ми, даваше ми сърцето си. Тръгнах след него. Погледни ме — днес аз нямам нищо: взето назаем име, сломено сърце, загубено щастие, срам на челото, тревога в душата, страшно бъдеще и грижа за съдбата на детето. На света нямам никакъв близък. Близките ми се отричат от мене, тия, които пълзяха в нозете ми, утре няма да ме познават. Той! Той ще ме отблъсне като чужда.

Като я слушаше, Ана се изчерви.

— Госпожо! — възкликна тя с пресеклив глас. — Защо виждаш за мене опасност, която аз самата не мога да съзра?! Не те разбирам. Коя си ти, госпожо?

— Вчера бях кралица, днес не зная коя съм — отвърна Тешен.

— Но аз никога не съм желала никаква корона, всяка корона пари слепоочията! — викна Ана. — Защо ще ми се случват тия беди?

— Това е предупреждение — прекъсна я Любомирска, — прощавай, но на твоите слепоочия подхожда корона. Хората ти я дават прекалено рано, аз исках да повдигна златния й венец и да ти покажа трънения под него.

— Лъжеш се, госпожо — каза графиня Хоим спокойно, — аз никога няма да протегна ръка към никаква корона, достатъчно съм горда. Или би трябвало да я отнеса със себе си в гроба, или никога няма да я докосна! Успокой се, госпожо.

Тешен се отпусна на канапето, сведе глава и заплака неудържимо. Нейното хълцане събуди съжаление у Ана, тя се приближи с любопитство и съчувствие.

— Всичко, с което се сблъсквам от сутринта, е неразбираемо за мене — обади се тя тихо. — Бих искала да се измъкна оттук колкото е възможно по-скоро. Коя си ти, госпожо?

— Тешен — каза посетителката тихо и повдигна очи, — чувала си за мене, сама си се досетила защо те повикаха тук. Ново лице му трябва на отегчения монарх.

Ана викна с възмущение:

— Подлеци! Значи търгуват с нас като с робини, а ние…

— Ние сме техни жертви.

— Не! Аз няма да бъда, аз не искам да бъда тяхна жертва! — прекъсна я Ана Хоим. — Успокой се, госпожо, аз съм толкова горда, че по-скоро ще приема мизерията, отколкото унижението.

Тешен вдигна очи към нея, дълго я гледа и въздъхна.

— Ако не си ти, ще бъде друга… Моят час удари, но поне ти, поне ти единствена, ако имаш сили, заклевам те, отмъсти за всички нас, отблъсни ги, хвърли им в очите презрението си! То въпие към бога за мъст.

Тешен спусна воала над очите си, мълчаливо подаде ръка.

— Предупредена си, пази се.

Тя забърза към вратата, а Ана продължаваше да стои, без да промълви нито дума. Видението изчезна.

На стъпалата чакаше същият човек, който бе въвел посетителката. Тя се втурна към лектиката, но когато спускаше завеската на прозорчето, видя бледото лице на млад военен, който се взираше в нея разтреперан и неспокоен.

Лицето на младия офицер беше хубаво и аристократично, изразително, мъжествено и енергично, но в тоя момент изменено от ужас и болка. Той сякаш не можеше да повярва на очите си. Въпреки присъствието на двамата носачи, които вече щяха да вдигнат лектиката от земята, офицерът се приближи до прозорчето.

— Княгиня Уршуля! — възкликна той развълнувано. — Да вярвам ли на очите си, нима това е възможно!? Вас ли виждам крадешком да се измъквате, навярно от някаква среща? Заклевам ви, кажете ми цялата истина, та да яхна коня начаса и повече да не се върна. Княгиньо! Госпожо! Аз съм луд по вас, а вие… — той закри очи.

— Вие сте луд, вярно! — прекъсна го тя стремително. — Толкова луд, че сте сляп, защото можехте да видите, че излизам от Хоим, в когото сигурно не бих могла да се влюбя.

Хвана го за ръката.

— Ела при мене, ела с мене, няма да те пусна, докато не ти обясня! Не искам и ти, княже, да ме напуснеш и обвиниш в тоя момент, това вече би било прекалено! Това вече не бих могла да преживея!

Прекрасните, просълзени очи на княгинята, обърнати към младежа, чиято ръка бе хванала, бяха тъй красноречиви, че тъгата изчезна от лицето му и то засия.

Той се завтече послушен подир лектиката чак до двореца, на стълбището подаде ръка на княгинята и те заедно влязоха вътре. Уморена и сломена, княгинята обори глава върху ръцете си, падна на канапето и заповяда на придружаващия я да седне до нея.

— Виждаш ме, княже, сърдита и възмутена. Връщам се от тази… от тая, която мръсните ми неприятели докараха тук, за да го увлекат по нещо ново, да ме изгонят и да премахнат влиянието ми. Ти чу ли вече за Ана Хоим?

— Не съм чул — отвърна младият княз (това беше Лудвиг Вюртембергски^[10]), — не съм чул нищо друго, освен подигравките по адрес на горкия Хоим, когото напили, за да го принудят да покаже жена си.

— Да, съумели да събудят любопитството на Аугуст, омотали го в интрига — започна княгинята, като се оживяваше все повече и повече. — Видях я, хубава е и опасна, може да бъде два дни кралица.

— О! Толкова по-добре, толкова по-добре! — извика княз Лудвиг, като скочи от стола. — Значи ще бъдете свободна!

Тешен хвърли към него изпитателен поглед, младият момък се изчерви. Настана кратко мълчание. Тя му подаде ръка, а той я грабна и зацелува горещо. Момъкът още я държеше до устните си, когато от другата стая със сух, неприятен, зъл смях, като пляскаше с ръце, се втурна някаква дребна женичка, некрасива, подобна донякъде на княгинята, макар и много по-грозна от нея.

По лицето беше мъчно да се познае възрастта й: тя можеше да бъде както на двадесет и няколко, така и с десет години повече. Виждаше се обаче, че то никога не е било свежо и можеше до късно да не остарее. Беше от ония лица, които са стари през детските години и уж млади на старини. Сивите й очички, зли, шпиониращи, остри, се въртяха и шареха наоколо. Устата й беше пълна със сарказъм, всяка черта издаваше подвижна, трескава одумвачка и непоносима интригантка. Облеклото й, необикновено старателно и пъстро, беше така обмислено, че да подчертава единствената й хубост, стройната й фигура с тънка талия, малките крачета и пъргавата походка. Тя се завъртя живо на токчетата си към княгинята, като пляскаше с длани, в момента, когато засраменият княз Вюртембергски откъсваше устни от ръката на Тешен.

— Bravi, bravissimi^[11], само че не се смущавайте от мене! — извика баронеса Глазенап^[12] с острия си глас.

Nous sommes en famille^[13], няма защо да се срамувате от мене! Сестричката ми съвсем основателно осигурява отстъплението си с военно прикритие, защото… изглежда, че наближава моментът, когато ще се наложи да се оттегли от сърцето на краля и от двора! Добрият предводител винаги си осигурява път за отстъпление.

Тая дребна, пъргава дама, непонасяна от целия двор, който се стараеше да скарва и разделя с разпространяваните от нея клюки, беше бившата госпожица Бокунувна, дъщеря на литовския столник, родна сестра на Любомирска, съпруга (по това време) на барон Глазенап, но само по име, защото я свързваха нежни чувства със славния Шуленбург^[14].

— Ние отдавна не сме се виждали с моята любима сестрица — бъбреше бързо тя, — но яви ли се опасност, аз винаги съм на линия; както и сега. Чу ли, Тешен — добави тя, като се смееше злорадо, — довели жената на Хоим. Аз я бях виждала, веднъж, преди още кралят да се прибере тук, когато беше дошла в Дрезден. И още тогава предрекох, че и тя като Елена от Троя ще стане причина за нещастието на някого. Хубава като ангел, брюнетка, което винаги е най-опасно за блондинка като Тешен, жива, остроумна, лоша, горда и се държи като кралица! Твоето владичество е свършено, сестро.

И се разсмя високо.

— Но ти имаш голям късмет за княжески титли — подзе отново, без да даде някому да продума. — Аз… аз едва успях от немай-къде да пипна един беден померански барон, а ти имаше Любомирски, имаш Тешен и вече се стараеш да имаш в запас Вюртембергския.

Младият момък стоеше изчервен и ядосан. Тешен сведе очи, но тихо, през зъби прошепна:

— Само да поискам и ще намеря четвърти.

— Ако желаеш, аз ще ти пошепна името му — прекъсна я баронесата, като скочи и се завтече към сестра си. Сложи двете си длани до устата и изтърси:

— Княз Александър Собески^[15], нали? Но той няма да се ожени за теб, а малкият Лудвиг е готов, гледай да го задържиш.

Княгиня Тешен с отвращение се извърна от сестра си, която вече кръстосваше стаята, като се оглеждаше в огледалата и следеше с очи двете същества, чийто подслушан разговор беше прекъснала с такова злорадство.

— Ако Тешен е умна — каза тя, — ще може и този път да излезе победителка. Жената на Хоим е простачка, тя няма да спечели краля. Ще му хареса лицето й, но гордостта й ще го отблъсне. След нея Тешен отново ще му се види мила и добра. Какво да се прави, трябва да умеем да прощаваме прищевките на краля! Тия хора имат свръхчовешки грижи и свръхчовешки привилегии. Неприятно ми е само — продължаваше да говори безспир тя, — че всички те взеха на подбив, че графиня Ройс и Хюлхен вече принасят жертви на новото божество, че Фюрстенберг, а дори и Фицтум, макар да е зет на акцизния, му подготвят златни рога. Горкият Хоим! Ако жена му го зареже, аз наистина бих се оженила за него, за да му усладя вдовството — стига да нямах някои задължения. Но той, старият развратник, няма да поиска нито мене, нито някоя друга.

На това място от безспирното бъбрене на баронеса Глазенап княз Лудвиг се сбогува, а ръкостискането, с което го дари княгиня Уршуля, не убягна от зорките очи на гостенката, която му се поклони отдалече.

Двете сестри останаха сами. Зацари кратко мълчание.

— Не би трябвало да приемаш това толкова трагично — започна Глазенап, като сви рамене, — то беше отдавна предвидено със сигурност. На краля му омръзна блондинката. Ти имаш княжество, имаш Хойерсверд, имаш милиони, брилянти, двореца на Байхлинг, средства за сина си, още си хубава и млада, имаш княз Лудвиг, който е готов да се ожени за тебе. Да си призная, аз съм готова да си разменим съдбите, като ти дам и Шуленбург отгоре.

— Но аз го обичах! — прекъсна я Тешен и отново се разплака.

— О, това е вече минало, зная! — отвърна баронеса Глазенап. — Двамата се обичахте, както ми се струва, най-малко половин година, през това време той ти изневери скрито десетина пъти, а ти колко? Аз не зная, но че си му изневерявала, в това съм сигурна!

— Сестро! — викна Тешен възмутена.

— Да кажем, че нито веднъж! И все пак, гледай, при тая любов към него ти съумя да държиш в запас Вюртемберг и днес, когато ти е толкова необходим, да го имаш до себе си! Ще ти призная, че мене ме наричат зла и лукава, но това аз не бих съумяла. Намерих си Шуленбург едва когато така се скарахме с Глазенап, че се изподрахме с нокти. Понеже на мене нищо не ми върви и никой не може да ме понася, затова им връщам с лихвата!

Тя се изсмя сухо.

— Слушай, Любомирска — подхвана след малко, — на раздяла кралете обикновено искат да им се връщат диамантите, които са подарили. Затова те предупреждавам да скриеш твоите на сигурно място.

Глазенап погледна сестра си, но Тешен като че ли не я слушаше.

— Ще бъдеш ли днес на бала? — добави баронесата.

Думата „бал“ стресна Любомирска и тя внезапно стана.

— На бала, да! — започна тя замислена. — Трябва да бъда на бала! Ще отида цялата в черно, в траур, без накити, в рокля от груб плат. Това ще направи поразително впечатление, само че кажи, Тереня, траурът ще ми отива ли?

Тереза Глазенап се засмя.

— Несъмнено, траурът отива на всяко лице, но ако смяташ, че с това ще разчувствуваш Аугуст и ще трогнеш царедворците, много се лъжеш. Ще ти се смеят! Те не обичат трагедиите.

— Въпреки всичко в траур. Ще отида в траур — повтори Тешен, — но ще отида и ще се изправя пред него като мълчаливо видение.

— И понеже жената на Хоим ще бъде румена, весела и свежа, ще се загубиш като незабелязано видение. Повярвай ми, миналото не може да се върне.

Тя погледна часовника.

— О! Колко е късно! Сбогом, ще се видим на бала. Аз също ще бъда там, но на втори план, като зрител, който ще ръкопляска на актьорите. Бъди здрава!

 

 

Дамите влизаха в двореца, водени от мъжете или роднините си. По необикновения блясък на облеклото им човек не можеше да предположи военното поражение, което бе сполетяло свързаната със Саксония Полша, нито че държавната хазна е празна. Брилянти покриваха дрехите на краля, копчетата бяха от грамадни диаманти, дръжката на шпагата му — обсипана с диаманти, дори токите на обувките му лъщяха от диаманти като от роса. Неговата величествена фигура, сякаш подмладена, сияеща, повече би подхождала за един победител, отколкото за човек, който е принуден да се бори за короната си с ожесточен неприятел.

По роклите, на дамите също така блестяха безброй скъпоценни камъни, а много от тия красавици изобщо не се нуждаеха от тях. Най-после кралицата се появи, облечена доста скромно; Аугуст забърза към нея галантно и почтително, музиката гръмна тържествено. Ала главните актриси все още ги нямаше.

Когато господарят вече бе започнал да смръщва олимпийските си вежди и да отправя към Фюрстенберг погледи, чийто смисъл той разбираше много добре, въпреки почитта към кралската особа, откъм входната врата се дочу приглушено шушукане. Хората започнаха да се отдръпват встрани и очите на всички се обърнаха натам. Фюрстенберг прошепна:

— Идат!

И наистина след малко видяха бледото, жълтеникаво лице на граф Хоим, който водеше под ръка жена си. Може би никога в тоя двор, свикнал да вижда хубавици, не се беше появявала по-блестяща фигура.

Графиня Хоим вървеше сред тия знатни дами с отразено върху челото й величие на кралица, тя беше смела, спокойна, сериозна и толкова хубава, че от устата на всички изтръгна възгласи на удивление. Кралят впи очи в нея още на входа, но не срещна погледа й. Предстоеше да бъде представена на кралицата и тя се остави да я водят към нея, без изобщо да проличи, че е развълнувана от блясъка на тоя двор или от мъжествената хубост на краля, който явно беше застанал така, че да се представи на новодошлата дама в най-очарователен вид. Тръпка на нетърпение пробягна по царственото му лице.

Хоим водеше жена си като осъден на смърт. Неприятелите му се радваха на неговото явно страдание, което личеше по непрекъснато променящия се израз на лицето му. Кралицата вдигна добродушно очи към графиня Хоим, изгледа я и й се усмихна пленително, но като че ли и със съжаление за съдбата на тази хубост. Дори къса въздишка се изтръгна от гърдите й.

Щом бяха изпълнени тия първи изисквания на етикета, музиката засвири полонеза и кралят откри танците с кралицата.

Княгиня Тешен още не беше дошла. От другите дами не липсваше никоя и дори болната госпожица Хюлхен, тази Егерия^[16] на Аугуст, беше превъзмогнала болката, за да задоволи любопитството си.

Първият танц беше към края си, когато нов шепот откъм вратата предизвести за нещо необикновено. Зрителите се разстъпиха, кралят обърна поглед: на прага стоеше княгиня Тешен и сякаш се колебаеше дали да влезе. Тя беше цяла в траур. Щом я видя, Аугуст, леко раздразнен, тръгна да я посрещне.

— Кого си загубила, княгиньо — попита той саркастично, — че се явяваш пред нас в такова облекло, което не е никак подходящо за забавления?

— Тебе, светлейши господарю — тихо отговори Уршуля, — и то не от днес.

Очите на любопитните, обърнати към княгинята, отново се насочиха към графиня Хоим. Дори жените единодушно признаваха — това не можеше да се отрече, — че графиня Ана надминава всички с красотата си на мраморна статуя. Наистина черните й очи мятаха мълнии и светкавици и заплашително осветяваха балната зала, но край тях всички други се губеха като звезди при слънце.

Аугуст, изглежда, се наслаждаваше на хубостта на тази чудесна жена. В момента, когато графиня Фицтум я откъсна от брат си, кралят се приближи до Хоим, тупна го интимно по рамото и даде знак на Фюрстенберг да се приближи.

— Скъпи графе — рече кралят, — вашият спор с княза е решен. Ти спечели хиляда дуката, Фюрстенберг е длъжен утре да ти ги плати. Поздравявам те за печалбата и за жена ти. Тя е безспорно най-хубавата в нашия двор. Vox populi^[17] навярно ще потвърди моята присъда, щастливи Хоим!

Ала когато гледаше Хоим, който приемаше със смирено сведена глава това поздравление, човек мъчно би могъл да си помисли, че графът е чак толкова щастлив. Той по-скоро представляваше образ на унизен, потиснат човек, който изкупва собствената си вина, който не смее да изкрещи от болка, а я потиска в себе си. Фюрстенберг се поклони смирено, но гледаше саркастично краля.

— Виждам, светлейши господарю — прошепна той нечуто, — че аз трябва да платя кралската присъда и цигулките.

Аугуст се обърна и му подаде ръката си, за да я целуне.

— Не се оплаквай, Фюрстенберг, плащай хиляда, а вземи десет от хазната, задето ми даде възможност да видя такъв шедьовър на природата — рече кралят.

Княгиня Тешен седеше усамотена, всички вече я отбягваха. Аугуст забеляза това и по обичая си да подслажда всяко падане или поради остатъка от привързаност към нея тръгна към княгинята. Незапознатите с обичаите в двора бяха силно учудени, когато видяха светлейшия господар да отива при нея. Но щом графиня Ройс и госпожица Хюлхен с опитните си очи забелязаха тая маневра, съумяха да си направят съответните заключения.

— Тешен падна — тихо каза графинята на приятелката си, — кралят отиде при нея.

Старите царедворци, които бяха видели как в навечерието на падането на Байхлинг кралят прегръщаше канцлера, също разбраха какво означава това внимание към княгиня Тешен. Аугуст проявяваше сега повече от когато и да било привързаност и уважение към нея.

— Знаеш ли, госпожо — рече той, като гледаше черната й рокля и воал, — днес въпреки облеклото ти си толкова хубава, че ми напомняш оня турнир във Варшава, когато те видях как загуби съзнание от страх за мене.

— Но госпожа Хоим! Хоим е по-хубава от мене, от турнира, от спомените и припадъците, нали? — обади се княгинята иронично.

— Графиня Хоим може да си бъде хубава, щом иска, дори най-хубава — отвърна Аугуст. — Има обаче неща, по-хубави от хубостта, това са гърдите, в които туптят нежни сърца. Мила княгиньо, не прави от себе си зрелище, върни се вкъщи, облечи синята рокля, която толкова ти отива, и ме чакай за вечеря.

Лицето на бледата Уршуля поруменя.

— Кралю мой! Господарю мой! — извика тя в самозабрава. — Нима това е истина? Нима Аугуст си остава мой?

— Моля те, не се съмнявай в мене — добави кралят сериозно. — Защо ще трябва да те лъжа?

Всъщност тоя път кралят не лъжеше, красотата на Ана Хоим му бе направила силно впечатление, но едновременно го бе изпълнила с някаква тревога. Енергичният характер на тая жена личеше във всяко нейно движение, поглед, кимване. Той чувствуваше, че при нея ще трябва да сложи част от своята мощ в нозете на Омфалия^[18]. Лицето на Ана казваше: аз трябва да властвувам; а лицето на Уршуля: обичам те, господарю и умирам от мъка. Графиня Хоим му се бе сторила прекалено сериозна и тъжна, а кралят се беше наситил на сериозни неща. Затова побърза да утеши княгинята; той не желаеше в никакъв случай да я загуби и да се поддаде на предусещаното иго на една жена, която съвсем не проявяваше желание да го покорява.

Графиня Ана беше облечена с голям вкус, много изискано; наистина тя не носеше скъпоценности, но прическата, кройката на роклята, подборът на тоновете подчертаваха необикновената й хубост. Портретите й от онова време я представят със съвършен овал на лицето, с малък нос, мъничка уста, големи черни и необикновено изразителни очи, с нежни черти и буйни черни къдрици. Ръцете, бюстът и талията й съответствуваха на лицето, по което бледостта и живата руменина се сменяха мигновено.

Изложена пред погледите на неколкостотин души, Ана Хоим съвсем не се смути. Мълчалива и сериозна в първия миг, тя веднага свикна с тоя двор и с блясъка, който не й се стори нещо необикновено. Наистина княжеският двор, в който бе прекарала младостта си, не можеше да се сравнява с великолепието на дрезденския, но тя намери, че формите и в двата са еднакви.

Княгиня Тешен веднага и едва ли не триумфално изпълни заповедта на краля, като му хвърли пълен с нега поглед, и се изплъзна от залата. След малко Аугуст вече стоеше до креслото на графиня Хоим. Някое време той се взира мълчаливо в нея. Щом го забеляза, Ана стана. Той я покани да седне. Послуша го, без да прекалява в почитта си.

В двора цареше обичай, когато кралят пожелае да поговори с някого, всички да се отдалечат, за да не му досаждат с любопитството си. Тоя път всички се отстраниха, граф Хоим също трябваше да се отдалечи, защото Фицтум го дръпна леко — беше избрал точно тоя момент, за да поговори с него за нещо важно.

— Графиньо, ти си за пръв път в моя дворец — започна кралят, като се наведе учтиво към нея, — но твоето появяване е наистина триумф за тебе. Радвам се на тази нова звезда на моя небосклон.

Ана гордо вдигна глава.

— Светлейши господарю, сред тъмна нощ всяко пламъче понякога ни се струва звезда, но то след малко угасва. Аз умея да ценя милостта на ваше кралско величество, но само на тази милост приписвам тия думи.

— Повтарям само това, което чувам наоколо — отвърна Аугуст.

— О! Светлейши господарю — добави Ана, като се смееше, — когато хората виждат нещо за първи път, те обикновено зле го виждат. Новото забавлява. Само това е истински хубаво, което след много години ни се струва такова, каквото е изглеждало първия ден.

На краля се стори, че прекрасната дама му намеква за любезността, която бе проявил към княгиня Тешен, помълча малко.

— Вие сте прекалено скромна — каза той.

— О, не, светлейши господарю — живо го прекъсна Ана, — аз не придавам значение на хубостта.

— Но хубавото лице говори и за прекрасна душа — рече Аугуст.

Ана сведе очи. Кралят продължаваше да стои при нея.

— След дългата самота, с която тоя долен Хоим ви е мъчил, като е криел своето съкровище — продължи след малко Аугуст, — дворецът естествено трябва да ви изглежда странен.

— Съвсем не! — викна Ана. — Аз съм прекарала младостта си в дворец, наистина по-малък, но той дава представа за всеки дворец: всички те са еднакви, светлейши господарю.

— В какво? — попита кралят.

— В отлично разиграваната комедия — отговори графиня Хоим.

— А аз каква роля играя в нея?

Тя го изгледа с иронична усмивка.

— Може би ролята на директор на трупа, когото всички мамят и ограбват.

Малко поучуден, кралят отговори полуусмихнат:

— Нима намирате, госпожо, че всичко това е преструвка?

— А нима е възможно да бъде другояче? — въздъхна Ана. — Кралете не чуват истината.

— Може би — каза Аугуст, — и затова често търсят сърца и усти, които биха могли да капнат на тях, зажаднелите, поне капка от тоя нектар.

— А намират — довърши Ана — може би само усти, които по-умело от другите могат да изливат отрова.

— Това ми доказва — обади се кралят учтиво, — че ти, госпожо, не обичаш нито големите дворове, нито живота в тях. А това ме натъжава много, защото разчитах, че като те задържа сред нас, ще разведриш с блясъка на очите си нашите мрачни дни.

— Светлейши господарю — отвърна живо Ана, — тук аз бих била като фалшива мелодия, не умея да пея като другите; гласът ми винаги е един и същ, а тук тонът се мени всеки миг.

За да промени разговора, кралят започна весело да прави разни бележки за дамите и господата наоколо.

От думите му Ана разбра, че Аугуст познава много по-добре характерите, склонностите и тайните в живота на заобикалящите го хора, отколкото тя можеше да предполага.

— Както виждаш, госпожо — добави той накрай, — в тази дворцова комедия като че ли няма за мене тайни и това може би я прави само по-забавна, защото на тия хора им се струва, че ме мамят, че ме ръководят, че могат да ме направят сляп.

— Така боговете гледат на земята — довърши Ана Хоим.

Изглежда, че кралят беше доволен от това сравнение с боговете.

Когато казваше това, погледът й за пръв път срещна погледа на Аугуст, който открито изразяваше възхищение и страст. В очите на Ана се четеше само хладно любопитство и боязън.

След тоя разговор кралят бавно се отдалечи. Наблюдаваха го изпитателно отдалече, Фюрстенберг пръв се озова на пътя му.

— Светлейши господарю, мога ли да попитам сега дали най-прекрасната е и…

— Най-остроумна — довърши кралят. — На Хоим ще трябва да се каже, да не е посмял да отведе жена си от Дрезден. Тя е необикновено мила, малко дивичка още, но с течение на времето това ще мине.

Хоим гледаше отдалече. За него беше най-трудно да отгатне мислите на Ана, към която сега бързо притичаха графиня Ройс, госпожица Хюлхен, графиня Фицтум и я обградиха в кръг.

Кралят забеляза това умилкване и сви рамене.

— Вече се покланят пред изгряващото слънце — прошепна той на Фюрстенберг, — но много се страхувам да не би интригантките да се излъжат.

Фюрстхен го погледна учуден.

— И ти се лъжеш, и те се лъжат — каза Аугуст спокойно, като се наведе до ухото му. — Жената на Хоим е прекрасна, огледах я от глава до пети; жива гръцка статуя, но прекалено енергична, прекалено проницателна и прекалено много би искала да властвува. Няколко дни приятна връзка с нея, това е достатъчно, към нещо повече не се стремя. Хубостта й ме привлича, но характерът ме ужасява.

Фюрстенберг се спря силно учуден, кралят продължи пътя си.

По време на тая сцена никой не обръщаше внимание на бледото лице на един млад човек, чиято глава стърчеше до вратата над гъстата тълпа. Очите му следяха неспокойно всяка стъпка на Ана, а когато кралят се приближаваше до нея, те пламваха от страхотен огън и трепкаха под клепачите. Ана Хоим на няколко пъти плъзна поглед по залата, но в тълпата, която я обграждаше, не забеляза тоя нещастник. Едва след като кралят се отдалечи, тя си отдъхна малко по-свободно и наблюдавайки замислена хората около себе си, случайно съзря… Заклика. Позна го.

Погледът й се задържа върху бледото му лице и тя самата побледня, леко смутена. Неуверена дали не се лъже, погледна отново: очите му все още бяха впити в нея. Нямаше съмнение, нейният мълчалив обожател от Лаубегаст се беше довлякъл подире й чак тук. В израза на лицето му сякаш се четеше състрадание, тъга, тревога.

Лицето на непознатия я безпокоеше. Миг след миг очите й се втурваха да го търсят с надеждата, че то е изчезнало, но то стоеше като каменно, сякаш сраснато със стената, като мъртвешка глава, окачена високо с този свой израз на състрадание и страх. Защо това клето лице на някакъв си скитник я занимаваше повече, отколкото сияйният лик на краля, отколкото умилкващите й се царедворци — на това сама не можеше да си отговори. Чувствуваше, че някакъв тайнствен възел от странни предопределения я свързва с невидима нишка с това същество от друг свят.

Дали той беше палач, който чака часа на екзекуцията, или жертва, очакваща момента на наказанието, Ана не знаеше, но някакъв вътрешен, непреодолим терзаещ глас й казваше, че между този непознат и нея виси предсказание за някакво бъдещо предопределение. Като заплаха, като призрак стоеше над нея тази бледа глава с очи, които ту блясваха, ту гаснеха и тя ставаше все по-страшна, все по-ужасна. Щом срещнеше впития в нея поглед, по тялото на Ана полазваха тръпки.

Ана се смееше на себе си, но ехото на душата й отговаряше със стон.

В такова настроение я намери киселият и пожълтял Хоим, който й подаде ръка, за да си тръгнат. Но така пожела съдбата, че те се отправиха точно към тълпата при оная врата, където тя бе видяла досадния призрак. Хората се отдръпваха пред тях. В момента, когато прекрачваха прага, Ана се огледа неспокойно и близо до себе си зърна притиснатия до стената непознат от Лаубегаст. Тя почти го докосна, като го гледаше с боязън. Щом срещна погледа й, момъкът сякаш случайно падна на едно коляно. Ана усети как той хвана края на роклята й и го притисна до устата си. Когато се обърна, вече го нямаше.

Пред нея стоеше графиня Ройс и толкова любезно канеше семейство Хоим на вечеря в дома си, че министърът не можа да откаже.

Фюрстенберг стоеше зад нея. Така след бала отидоха направо у графинята, където в тесен кръг най-високопоставените господа обикновено прекарваха някой и друг час. Тук властвуваше прочутата Егерия — Хюлхен, госпожица на зряла възраст, която кралят обичаше да слуша и се съветваше с нея; тук се трупаха тия, които жадуваха за власт или искаха да я запазят с всички средства. Аугуст се смееше на тая клика, но тя по невидими пътища владееше и него, и двора.

Графиня Ройс, по баща Фризен, принадлежеше към главните действуващи лица в двора на Аугуст II. В нейния дом ставаха най-важни съвещания във връзка със събарянето на едни и издигането на други фаворити на владетеля, тук предсказваха безпогрешно с какво благоволение ще бъдат обсипани красивите дами и най-сполучливо предусещаха момента, когато непостоянният крал ще насочи чувствата си другаде.

Хоим знаеше много добре, че графиня Ройс, щом надуши, че изгрява нова фаворитка, винаги бърза да спечели нейните симпатии и доверие; затова го дразнеше очевидното й умилкване, което го караше да се досеща, че тя вижда в Ана заместница на княгиня Тешен. Той обаче нито можеше, нито искаше да покаже, че е разбрал играта и че това го дразни. Посредством госпожица Хюлхен и личните си връзки госпожа Ройс имаше огромно влияние в двореца и да я настрои срещу себе си, за Хоим значеше да си спечели опасен неприятел. Затова той се престори, че нищо не вижда, нищо не се досеща, и отиде на вечерята у графиня Ройс.

Тук обществото в салона беше шумно, но в съседния будоар, в който влизаха и излизаха домакинята, нейната приятелка, Фюрстенберг и други доверени лица, тихо се говореше по делови въпроси. По-големият кръг разговаряше за разни дреболии, накити и клюки, които не бяха тайна за никого. По общо мнение нежността на краля към Тешен вещаеше сигурна раздяла с княгинята. По много съображения обаче Аугуст II трябваше да бъде внимателен към нея. Известни бяха връзките й с рода Собески, роднинството й с Раджейовски и влиянието й в Полша, а то именно беше крайно необходимо на краля.

В будоара Ройс попита приятеля си Фюрстенберг за разговора му с краля и за впечатлението, което Ана Хоим е направила на владетеля.

— Познавам добре моя господар — обади се Фюрстенберг — и особено неговото отношение към жените. Графиня Хоим му се представи горда и твърда, това малко го поотблъсна засега, но нейната хубост действува на чувствеността му, а винаги — рано или късно — тя взема връх у него. Сега се бои от графиня Хоим, но именно затова ще я желае още по-силно, а каквото поиска, той трябва да го има. Жената на Хоим не изглежда склонна да играе ролята на леснодостъпна любовница; той ще използува своята сила, когато я завоюва, няма съмнение, че ще й се подчини.

— Значи смяташ, че настъпва нейното царство?

— Доколкото познавам краля, мисля, че то наближава. В момента той би желал да задоволи фантазията си, но да не се обвързва с трайни връзки. От нея зависи какъв обрат ще вземе работата.

— Имаш ли мнение за характера й, княже?

— Той може само да се предчувствува — каза Фюрстенберг. — Смятам, че нито мъжът й, нито най-близките й я познават, а възможно е дори тя самата да не се познава такава, каквато ще бъде, когато обстоятелствата я издигнат. Днес тя е горда жена, благородна, с енергичен характер, с живо остроумие, с големи способности.

— Но дали ще позволи да й се влияе и да бъде направлявана? — попита Ройс.

Князът се замисли.

— Зная само това — каза той, — че предпочитам да имам работа с разумни хора, отколкото с такива, които не знаят какво вършат. Пътят на едните може да се предвиди, другите се носят без път и е мъчно да ги търсиш и гониш!

Двамата постояха някое време в мълчание. Ройс му даде знак да излезе. Замислена, тя прекоси няколко пъти будоара и се върна в салона. Тук маневрираше така, че се приближи до Ана, изтръгна я от групата, която я обграждаше, въведе я най-сетне в будоара и я настани до себе си.

— Мила графиньо Ана! — каза тя сериозно, като сложи ръка на коленете й. — Ако си търпелива и снизходителна към една стара приятелка, послушай ме и дай възможност да говоря открито. Тук никой не ни чува, сами сме, искам да ти бъда полезна със съвет и помощ. Ти познаваш достатъчно добре и двора, и времената, и себе си, за да се досетиш, че ненапразно беше поискано да дойдеш в Дрезден. Кралят е отегчен от Тешен, а трябва да е влюбен в някоя, това е в натурата му. Нека бъдем снизходителни към този толкова велик и добър владетел, на когото светът прощава тая слабост. Зле или добре, но работите стоят така и не може да се променят. На нас, които сме около краля, ни остава само едно: от това зло да извлечем колкото е възможно повече добро и полза за всички. Ти можеш да заемеш най-блестящото място при краля, в това няма никакво съмнение, но трябва да бързаш и да знаеш какво да правиш.

— Скъпа графиньо — каза Ана, — аз не съм амбициозна, богатствата не ме привличат, имам си мъж и желая да остана честна жена.

— Аз не бих могла да възразя нищо срещу това — заговори усмихнато Ройс, — но позволи ми да ти кажа, че не виждам защо трябва да останеш мъченица. Хоим не е приятен човек, изхабен е, развратник, който не ти е верен. Не е възможно да го обичаш и рано или късно сърцето ти ще заговори.

— Ще сподавя гласа му.

— Веднъж-дваж — да, но ще дойдат години на копнеж и досада, тогава от отчаяние ще се хвърлиш в прегръдките на първия срещнат и няма да бъдеш щастлива. Аз познавам света, такава е нашата съдба, а кралят е мил и хубав, животът с него може да бъде рай!

— Но кралят е лекомислен и непостоянен, а аз не разбирам такива връзки, такава мимолетна любов, каприз, отвращавам се от нея, отблъсквам я! Това не е за мене.

— Почакай, мила Хоим — каза Ройс, — за тия връзки винаги се обещава, че ще бъдат трайни, и жените сами са си виновни, ако биват скъсвани. Напразно би се мъчила да го обвържеш дори с клетва, защото от нея ще го освободи собствената му съвест или първото срещнато отче. Гаранция за трайност ще ти даде твоят собствен разум, такт и чар. Мъжа или любовника трябва да умееш да задържиш в нозете си и да го обвържеш — това е нашата работа.

Ана Хоим сви рамене.

— Жалка е тази любов, която трябва да държиш на верига и с юзди — възкликна тя, — аз не желая такава! Искреност за искреност, мила графиньо — продължи Ана с по-тих глас, — мене нищо не може да ме спечели, освен искрено сърце. Аз не гарантирам за себе си, при все че искам да остана вярна на Хоим, но мене могат да ме спечелят само с любов. В момента, когато обикна, ще напусна Хоим и открито ще застана до любимия си, но този, който ще ме обича, трябва да бъде мой мъж.

— Но кралят, кралят!

— Дори и ако е крал! — викна Ана.

— Но ти знаеш, че кралят е женен, макар че не живее с кралицата.

— Ще трябва да се освободи от клетвата си към нея и да се закълне пред мене — довърши тя. — Да! Аз няма да приема ролята на Естерле, Кьонигсмарк, Тешен.

Докато говореше това, тя стана и с величествени стъпки се разходи из стаята. Графиня Ройс млъкна, нямаше какво повече да каже.

— Ще постъпиш, както решиш и пожелаеш — рече тя, — аз, като добра приятелка, бях длъжна да те предупредя и да ти дам добър съвет, затова нека си останем добри приятелки и да не говорим повече по тоя въпрос. Само една думичка още: положението, от което се отказваш и за което говориш толкова равнодушно, не е толкова позорно и второстепенно, както смяташ. Крале ще ти се кланят, можеш да управляваш страната, много злини да предотвратиш, хора да спасяваш и да ги правиш щастливи, а това сигурно си има своята стойност.

— Честта ми е по-скъпа дори от всичко това — обади се Ана, — да не говорим повече за тия неща.

Графиня Ройс й стисна мълчаливо ръката и наистина, без да говорят повече, излязоха заедно от будоара. Жените, които се намираха в салона, ги загледаха, като искаха да отгатнат нещо по лицата им. Ана беше пурпурночервена, а Ройс бледа като пергамент, и двете обаче се усмихваха меко, сякаш беше преминала буря и оставила след себе си ясно небе, незатъмнено от никакво облаче.

Под прозорците блесна светлината на факлите, които придружаваха вечер каляските на краля. Фюрстенберг надникна навън. Кралят отиваше истински отегчен при Тешен и в блясъка на тая светлина изглеждаше тъжен, сякаш бе осъден на най-тежко наказание. Щом го видя на прозореца или по-скоро щом се досети, че там е приятелят му, Аугуст му даде отчаян знак с ръка и екипажите изчезнаха зад завоя на улицата.