Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (3)

III

— По-скоро аз бих могла да попитам кой сте вие и какво правите в моя дом.

— Във вашия дом? — повтори духовникът слисан. — Как така? Значи вие сте съпругата на господин министъра?

Ана гордо кимна с глава. Духовникът й хвърли поглед, който изразяваше явно състрадание, гледа я дълго и две сълзи се наляха под сбръчканите му клепачи; той скръсти ръце сякаш от отчаяние и съмнение.

Ана го гледаше с любопитство. Тази невзрачна фигура, посивяла, уморена, сломена от живота, сякаш оживяваше, облагородяваше се, растеше от някакво голямо чувство, стана внушителна и величествена. Пред непознатия гордата дама се чувствуваше смутена, малка като дете, почти покорна. Мълчаливият старец сияеше от някакво вътрешно вдъхновение. Внезапно той се опомни, огледа се разтревожен и пристъпи крачка напред.

— Защо ти, която всемогъщият е създал за своя слава като прекрасен съсъд на добродетелта, ти, пълно с блясък същество, подобно на ангелите, не отърсиш праха от нозете си, осквернени от докосването на нечестивия Вавилон, защо не разкъсаш белите си одеяния и не избягаш от това огнище на развала и разврат?! — викна той, сякаш внезапно пламнал от чувство на милосърдие. — Защо стоиш в този огън?! Кой те е хвърлил в него? Кой е бил тоя негодник, който е докарал такова хубаво божие чедо в тоя мръсен свят? Защо не бягаш? Защо стоиш спокойно или може би не знаеш каква опасност виси над тебе? Отдавна ли си тук?

Като го слушаше, Ана отначало се вцепени, но гласът на стареца й правеше такова впечатление, че тя може би за пръв път в живота си се почувствува победена и загубила смелост. Тонът на духовника я възмущаваше, но тя не можеше да му се разсърди. Преди да отвори уста, той продължи:

— А знаеш ли ти къде си? Знаеш ли, че земята, на която стоиш, се люлее под краката ти? Че тези стени се отварят по заповед, хората изчезват, когато започнат да пречат, че тук животът на човека струва по-малко от миг наслада?

— Какви са тия ужасни картини, които рисуваш пред мене, отче? — промълви най-после Ана Хоим. — И защо искаш да ме уплашиш с тях?

— Защото по чистото ти чело и очи, детето ми — каза духовникът, — виждам, че се чувствуваш в безопасност, че си невинна и не знаеш какво те обгражда. Навярно си тук отскоро?

— От няколко часа — отговори Ана усмихната.

— И не си прекарала тук своето детство и младост, понеже тогава не би изглеждала така — усмихна се болезнено старецът, — нали?

— Детството си прекарах в Холщайн. От няколко години съм жена на Хоим, но той ме държеше усамотена на село и само отдалече виждах Дрезден.

— И навярно нищо не си чувала за него — добави старецът и потръпна. — Всичко, което ми казваш, аз прочетох на челото ти, в погледа ти — каза той тъжно. — Понякога бог ми позволява да надзърна дълбоко в човешката душа. Когато те видях, прекрасна госпожо, обзе ме безкрайно състрадание; стори ми се, че гледам бяла лилия, разцъфнала в самота, която ще бъде стъпкана от повилнели скотове. Трябвало е да цъфтиш там, където си израсла, и да ухаеш сред пустинята, пред бога.

Той се замисли дълбоко. Развълнувана, Ана пристъпи няколко крачки към него. По очите и държането й се виждаше, че е дълбоко покъртена.

— Отче мой — рече тя, — кой си ти?

Старецът сякаш не чуваше, толкова дълбоко се беше замислил. Тя повтори въпроса си.

— Кой съм аз ли? — каза той. — Кой съм аз? Нищожно същество, грешно и презряно, към което никой не поглежда или на което всички се смеят. Аз съм глас, който вика в пустиня. Аз съм този, който предсказва упадък, унищожение, дни на покаяние и несрета. Кой съм аз? Оръдие в божията десница, през което понякога минава мощен глас отгоре, за да не го чуят хората или за да го осмеят. Аз съм тоя, подир черното расо на когото тичат уличници и го замерват с кал, този, чиито пророчества не слуша никой. Бедняк сред богаташи, но праведен и чист пред господа, спокоен сред безумията, с молитва на уста сред покварата.

Последните думи той изрече с гаснещ глас и замлъкна. Сведе глава.

— Странно предзнаменование — обади се Ана, без да се отдръпва от него, — след няколко спокойни години на село, през които до мен достигаше само далечният шумол на столицата, внезапно пристигам, повикана от мъжа си, и на прага срещам вас като предупреждение и предизвестие. Не е ли това пръст божи?

Ана се потресе и тръпки минаха по цялото й тяло.

— Наистина странно! — повтори тя.

— Глас на провидението — рече старецът — и горко на тия, които не слушат милостивото божие предупреждение. Ти искаш да знаеш кой съм аз? Никой, беден църковен проповедник, който е сгрешил нещо от амвона и когото преследва мъстта на земните господари. Наричам се Шрам. Граф Хоим ме познаваше някога, в детските ни години, та дойдох да го моля да се застъпи за мене. Заплашват ме. Ето защо днес съм тук. Но вас кой ви доведе? Кой ви позволи да дойдете тук?

— Собственият ми мъж! — каза Ана.

— Помоли го да те освободи — прошепна духовникът, като се оглеждаше неспокойно. — Виждал съм хубавиците в тоя двор, защото тук ги показват на народа като кукли. Ти си сто пъти по-хубава от всички. Затова горко ти, ако останеш тук. Ще те обградят с мрежа от интриги, ще те оплетат с отровни паяжини, ще те приспят, упоят. Ще ти завъртят главата с мелодични песни, ще омаят сърцето ти с приказки, ще измамят очите ти с безсрамие, ще ги привикнат към безобразията, докато един ден опита, изнурена, отмаляла, ще полетиш в пропастта.

Ана Хоим смръщи вежди.

— Не! — викна тя. — Аз не съм толкова слаба, колкото мислите, нито толкова неосведомена за клопките, нито толкова зажадняла за живот! Не, тоя свят не ме привлича, аз гледам на него отвисоко, той е по-долу от мене.

— Но ти си го видяла само с очите на душата и с предчувствието си — отвърна Шрам, — не бъди самоуверена, бягай от този ад. В него кралските статуи се овъглиха и се покриха със скверни сажди. Махни се оттук, махни се, жал ми е за тебе и за твоята чиста, невинна душа!

При тези думи Шрам протегна ръце, сякаш искаше да я прогони, да ускори тръгването й. Ала Ана стоеше спокойно и саркастична, но същевременно пълна със състрадание усмивка блуждаеше по устните й.

— А къде да избягам?! — възкликна тя. — Моята съдба е свързана със съдбата на тоя човек, да се откъсна от него — не е в моя власт. Аз вярвам в предопределението, ще стане това, което ми е писано. Само че не заспала, нито пияна ще ме овладеят, не слаба и победена, а по-скоро аз ще господствувам над тях.

Шрам я погледна тревожно: тя стоеше, изпълнена с гордост и сила, усмихната надменно, величествена.

В тоя миг вратата се отвори и граф Адолф Магнус Хоим влезе бавно и смутено в собствения си кабинет и дори на прага още се колебаеше.

На масата сред вчерашната блестяща компания той не изглеждаше много привлекателен; днес, посред бял ден, след нощната треска и умора изглеждаше още по-зле. Беше грамаден на ръст, плещест, силен, но тромав. Нищо благородно не му придаваше обаяние, обикновеното му лице се отличаваше само със светкавичните промени на конвулсивно прелитащите по него най-противоречиви изражения. Сивите му очи ту хлътваха между клепачите, ту изпъкваха и мятаха огън, устата се смееше и кривеше, челото се мръщеше и проясняваше, сякаш някаква тайнствена сила дърпаше отвътре конците, които променяха цялата му фигура. И в момента, когато видя жена си, той сякаш беше под властта на някакви най-противоречиви чувства. Усмихна й се, но след миг настръхна, сякаш щеше да избухне в гняв, ала се овладя и като се поколеба малко, енергично влезе по-навътре в кабинета.

Щом видя Шрам, веждите му рязко се свиха, лицето му пламна от гняв.

— Безумецо, фанатико, отвратителен комедианте! — извика Хоим, без дори да поздрави жена си. — Пак ли си забъркал някаква каша, пак ли идваш при мене, за да те вадя от пропастта? Кажи! Не е ли така? Зная всичко, ще те изхвърлят от черквата, ще отидеш на село, там, в пущинака, между простаците, в планините.

Той посочи с ръка.

— Аз нито желая, нито мисля да те защищавам! — добави Хоим, като кипна. — Благодари на бога, ако двама драгуни те откарат в някое затънтено място, защото тук би могло да ти се случи и нещо по-лошо. Какво си мислите вие — продължи разгорещено министърът, като се приближи досами Шрам, сякаш искаше да го хване за яката, — че тук, в двореца, е позволено всичко и че това, което наричате слово божие, можете неподсладено да го поднасяте на уста, свикнала със сладкиши? Че тук можете да играете ролята на вдъхновени апостоли, които покръстват поганци? Шрам, сто пъти съм ти казвал, че аз няма да те спася, защото ти сам се погубваш.

Духовникът стоеше несмутим, спокоен и гледаше министъра в очите.

— Но аз съм божи служител — каза той, — аз съм дал клетва, че ще говоря истината, а ме карат да стана мъченик за нея. Нека бъде така…

— Мъченик! — изсмя се Хоим. — Това би било преголямо щастие; ще ти ударят един ритник отзад, ще те оплюят и изпъдят.

— Тогава ще си ида — обади се Шрам, — но докато съм тук, няма да си затворя устата.

— И ще проповядваш на глухи! — язвително добави министърът и сви рамене. — Но стига вече, прави каквото искаш. Нито мога, нито мисля да те спасявам, тук вече е много, ако някой успее да спаси себе си. Аз ти предсказах това, Шрам. Човек трябва да умее да мълчи, да умее да ласкае, иначе ще го стъпчат. Какво искаш, такива времена дойдоха: Содом и Гомор. Хайде, върви си със здраве, нямам време.

Шрам се поклони мълчаливо, изгледа състрадателно жената на Хоим, после него с мълчаливо учудване и тръгна към вратата. Хоим откъсна поглед от жена си и пак го насочи към Шрам.

— Жал ми е за тебе — измърмори кратко, — върви си, ще направя каквото мога, но ти се забий в Библията и си дръж езика. За последен път те съветвам.

Шрам излезе почти без да го слуша. Съпрузите останаха насаме. Хоим дори не поздрави жена си, те от дълго време бяха в лоши отношения. Той явно не знаеше как да започне разговора. Стоеше объркан и сърдит. Хвана с ръце двата края на перуката си и ги задърпа.

— Защо, графе, ми наредихте да дойда тук така внезапно? — попита Ана с укор, гордо.

— Защо ли?! — извика Хоим, като вдигна очи и започна да тича като луд надлъж и шир по кабинета си. — Защо ли? Защото бях обезумял! Защото тия негодници ме напиха, защото не знаех какво правя! Защото съм глупак, защото съм нещастник, защото съм луд! Да, луд! — повтори той.

— Значи мога да се върна обратно? — попита Ана.

— От ада връщане няма! — изсмя се Хоим. — А ти, милостива госпожо, по мое благоволение се намираш в ада — тук е истински ад.

Той разкопча жилетката на гърдите си, сякаш го душеше, и рухна на стола.

— О, да, наистина, човек може да полудее — измърмори, — но с краля война не се води.

— Как така? Кралят?

— Кралят, Фюрстенберг! Всички, всички! Дори Фицтум, да, може би и собствената ми сестра… са се обединили срещу мене. Узнали, че ти си хубава, че аз съм глупак и ми наредиха да те покажа!

— Но кой им е говорил за мене? — попита Ана все така спокойно.

Министърът не можеше да признае пред нея, че сам е направил тая грешка, за която сега щеше да плаща. Той скръцна със зъби, тупна с крак и скочи от стола. Гневът му изведнъж отстъпи място на съвсем друго настроение — той побледня, стана студен и саркастичен.

— Стига вече — рече тихо, като сниши глас, — да говорим разумно. Станалото аз наистина не мога да поправя. Извиках ви, защото трябваше да ви докарам тук. Кралят поиска, а Зевс поразява с гръм ония, които дръзнат да му се противопоставят. Всичко трябва да служи за негово развлечение, с кралските си нозе той тъпче чуждите съкровища и ги хвърля на бунището. От това няма спасение, както от смъртта.

Хоим сниши глас и млъкна, сякаш се ослушваше дали някой няма да се обади.

И отново се заразхожда бавно из стаята.

— Обзаложих се с княз Фюрстенберг, че вие сте най-хубавата жена, по-хубава от всички тук, които по професия играят ролята на красавици. Бил съм глупав, нали? Позволявам ти да ми кажеш това. Светлейшият господар ще реши нашия облог и аз ще спечеля хиляда дуката.

Ана смръщи вежди, отскочи назад и с безкрайно презрение се отвърна от него.

— Вие сте подлец, графе! — викна тя разгневено. — Как така? Вие! Вие, който ме държахте като робиня, който ми скъпяхте въздуха и светлината, сега ме извеждате като някаква комедиантка на сцената, за да ви печеля облозите с блясъка на очите и с усмивките си?! Това е най-голямата подлост!

— Не пестете думите си, госпожо, говорете каквото искате — рече Хоим с болка, — заслужих си го. Както и да ме клеймите, пак ще бъде малко! Имах най-прекрасното същество на света, което цъфтеше и се усмихваше само за мене, бях горд и щастлив. Дяволът ме накара да удавя разума си в чаша вино.

Той закърши ръце. Ана мълчеше и гледаше.

— Аз си отивам вкъщи — рече тя, — няма да остана тук, бих се срамувала от себе си. Коне! Кола!

И тя се спусна към вратата. Хоим стоеше и се усмихваше горчиво.

— „Коне! Кола!“ — повтори той. — Но ти, милостива госпожо, навярно не знаеш къде се намираш и какво те обгражда? Ти си пленница, не можеш да направиш нито крачка, не мога да гарантирам, че пред вратата на къщата не стои стража. Ако се решиш да избягаш, драгуни ще се спуснат да те хванат и върнат тук. Никой не ще се осмели да те откара, никой няма да дръзне да те спасява. Не знаеш ли къде си, твоя милост?

Графинята закърши ръце от отчаяние. Хоим я гледаше с някакво чувство на неизразима ревност, жал, болка, сарказъм и безпокойство.

— Не — рече той, като докосна леко ръката й, — послушай ме, госпожо; може би още не е станало толкова лошо, колкото ти казвам и предчувствувам. Да говорим спокойно и разумно. Тук загиват тия, които искат да бъдат погубени. Ти можеш да не бъдеш хубава, ако пожелаеш. Можеш да станеш отблъскваща, сурова, страшна, за да спасиш и мене, и себе си, можеш да се държиш отвратително.

Тук той сниши глас.

— Знаеш ли ти, милостива госпожо, биографията на нашия всемилостив владетел и крал Аугуст? — попита Хоим със странна усмивка. — Той е великолепен господар щедър, пилеещ златото, което моите данъчни чиновници изстискват от плесенясалия хляб на бедните. Няма по-великодушен монарх, няма друг, който да се нуждае от по-скъпи, по-непрестанни и по-чудновати забавления. Той пречупва подкови и жени и ги хвърля на земята. Канцлери, които вчера е прегръщал, днес ги затваря в Кьонигщайн. Добър и милостив господар, който ти се усмихва до последния час, за да ти подслади бесилката. Той има най-милостивото сърце, но не бива да му се противопоставяш.

Хоим говореше все по-тихо, а уплашените му очи шареха на всички страни.

— Познаваш ли, госпожо, неговия живот? О, много е интересен — продължаваше да шепне той, — обича все нови и нови жени, като змея от приказката живее с девици, които ужасените жители му водят в неговата бърлога, а той ги изяжда! Кой ще преброи жертвите му? Твоя милост може да си чувала имената им, но редом с известните, три пъти повече са забравените. Кралят има странни вкусове и склонности — два дни е влюбен в атлази, а когато те му омръзнат, готов е да тича подир дрипи. Хората са чували за три незаконни кралици, но аз бих наброил двадесет. Кьонигсмарк^[1] е още хубава. Шпигел^[2] съвсем не е стара, княгиня Тешен още се радва на благоволението му, но и трите вече са му втръснали. Търси кого да изяде! Добър господар! Милостив господар! — добави Хоим, като се смееше. — Нали трябва да се забавлява, нали за това е дошъл на този свят — за да му служи всичко; красив като Аполон, силен като Херкулес, сластолюбив като сатир и страшен като Юпитер.

— Защо ми разправяш всичко това, твоя милост? — избухна Ана възмутена. — Нима смяташ, че толкова низко съм паднала, та при едно кимване на господаря ще се отклоня от честния път?! Ваша милост не ме познава! Това е обида!

Хоим я гледаше съчувствено.

— Познавам моята Ана — каза той с усмивка, — но познавам и двора, господаря, хората, които ни обграждат, очарованието, което ги обкръжава. Ако ти, госпожо, ме обичаше, щях да бъда спокоен.

— Но аз съм ти дала клетва и това е достатъчно — гордо изрече жената. — Ти не спечели сърцето ми, но имаш думата ми. А думата ми е нещо повече от сърцето, защото аз не съм господарка на сърцето си, но на думата си съм кралица. Жени като мене не погазват клетвата си.

— И такива са я погазили заради блясъка на короната — каза Хоим, — княгиня Тешен е високопоставена, горда дама.

Ана повдигна презрително рамене.

— Аз мога да бъда съпруга, но не желая да ставам любовница — възкликна тя. — Срам на челото си не умея да нося.

— Срам! — каза Хоим. — О, той гори само миг, раната зараства и не боли, при все че петното остава навеки.

— Ваша милост е отвратителен! — прекъсна го жената с гняв. — Сам ме докара тук и ме обсипваш с такива заплахи.

Вълнението не й позволи да говори повече. Хоим се приближи смирено.

— Прости ми — промълви той, — ума си загубих, не зная какво върша и какво говоря! Това са безразсъдни догадки и опасения. Утре в двореца има бал. Владетелят заповяда да присъствуваш и да бъдеш представена на кралицата. Мене ми се струва — започна той тихо, като сведе очи, — че ваша милост може да постъпи както поиска, дори да не бъде хубава. Аз с готовност ще загубя облога. За тебе ще е лесно да станеш смешна, тромава. Кралят много цени елегантността, остроумието, живия характер. Какво по-лесно от това, да се покажеш занемарена, несръчна, мълчалива, разсеяна и тъпа? Чертите на лицето не значат още нищо. Дрезден е пълен с хубави готвачки. Аугуст е изтънчен познавач, изисква много. Разбираш ли ме, госпожо?

Ана се извърна в презрително мълчание и пристъпи към прозореца.

— Значи ти ме караш да играя комедия, за да спася честта ти, която си поставил на карта за хиляда дуката! — възкликна тя с иронична усмивка. — Но аз не понасям фалша! Честта на ваша милост не е застрашена от нищо. Ана Констанция Брокдорф не е от ония жени, които се хващат на господарското благоволение и са готови да се опозорят за шепа брилянти. Няма от какво да се страхуваш, бъди спокоен. Съжалявам те. Аз няма да отида на тоя бал.

Хоим млъкна и побледня.

— Госпожо, ти трябва да бъдеш на тоя бал — каза той със сподавен глас, — тук вече не става дума за някаква незначителна опасност, а за главата и богатството ми, за моето бъдеще. Кралят заповяда.

— А аз не искам! — отвърна Ана.

— Ще се противопоставиш на него? — попита Хоим.

— Защо не? Той е господар на всичко, освен на дома и семейството, които принадлежат на бога. Какво ще ми направи?

— О, на вас нищо — каза неспокойно министърът, — с хубавите жени той е много любезен, но аз ще отида в Кьонигщайн, имота ни ще вземе хазната, ще го разграбят фаворитите. Мизерия, смърт!

И той закри очите си с ръце.

— Вие не го познавате — зашепна тихо, — той се усмихва и сияе като Аполон, но е страшен като гръмовержеца Зевс. Той никога не е простил на някого, който е посмял да се усъмни в неговото всемогъщество. Госпожо, или ще бъдеш на тоя бал, или аз ще загина!

— А смятате ли, граф Хоим — отвърна Ана, — че опасността да загинете, е толкова страшна за мене?

Тя сви рамене и отново отиде до прозореца. Пребледнял, Хоим пристъпи след нея.

— За бога, и дума не може да става за противене срещу волята на краля! Заклевам ви!

Той завършваше тия думи, когато на вратата се почука енергично и слугата задъхан се спря на прага. Министърът сбърчи вежди и настръхна.

— Графиня Ройс^[3] и Фицтум!

Хоим сви уста от гняв и бързо тръгна към вратата; искаше да отпрати слугата с отрицателен отговор, но зад него съзря прекрасното, приветливо, аристократично лице на графинята, а зад нея сестра си, чиито живи очи го оглеждаха изпитателно. Той мислеше, че никой в града още не знае за случилото се вчера и за пристигането на жена му. За нещастие посещението, на тия две дами го убеждаваше, че със сторената в пияно състояние грешка, която не можеше да си прости, вече сигурно бе станал за смях на всички. Иначе графиня Ройс не би се вдигнала да дойде в ергенското му жилище.

Крайно смутен, той даде знак на слугата да стори път и графинята, която бе спряла пред прага, се появи с цялата си величествена фигура, в черна рокля, покрита с дантели. В графиня Ройс, бяла, свежа, румена, с малко пълни, но много прелестни форми, с добродушна усмивка на розовата устица, нямаше нищо смущаващо. Но при вида й бледото вече лице на Хоим сякаш пребледня още повече, той се смути, като че в нея беше видял някаква заплаха.

Сестра му, госпожа Фицтум, която придружаваше графиня Ройс, лесно можа да забележи това в очите на брат си, но за негова изненада върху двете женски лица само цъфнаха две любезни усмивки.

— Хоим, аз наистина би трябвало да ти се сърдя — започна графиня Ройс със сладък, звучен, мелодичен глас, — може ли така? Жена ти идва при нас, в столицата, а аз да не зная нищо, съвсем случайно да го науча от Хюлхен^[4].

— Как така! — възкликна министърът, без да може да овладее нервността си. — И Хюлхен ли вече знае?

— О! — извика госпожа Ройс, като влизаше вътре. — И тя, и целият свят — всички говорят само за това, че най-после си поумнял и няма да оставиш горката жена да вехне зад решетките.

При тия думи тя се приближи до Ана, като я измерваше с очи и я разглеждаше така, както познавачът на хубави коне би разглеждал изкараното на пазара животно.

— Как си, скъпа графиньо? — рече тя и протегна към нея двете си ръце. — Колко се радвам, че мога да те приветствувам тук, където е истинското ти място. Първа се явявам, но повярвай ми, че не любопитство ме води, а желанието да ти бъда полезна. Утре ще бъдеш на бала у кралицата, прелестна моя отшелнице. Пристигаш днес, не познаваш Дрезден, кажи ми с какво мога да ти помогна. Аз и Фицтум овреме се сетихме за тебе. Горкото ми уплашено пиленце!

През цялата реч на графинята тази, която тя нарече уплашено пиленце, стоеше толкова горда, излъчваше такава сила и самоувереност, сякаш отдавна беше тук — господарка.

— Много ви благодаря — каза тя спокойно, — мъжът ми току-що ми съобщи, че трябва да бъда на бала. Но нима това е задължително? Нямам ли право да се разболея, ако щете, дори от страх, че ми се е паднало такова необикновено щастие?

— Не ти пожелавам да използуваш такъв претекст — отговори графиня Ройс, на която точно в този миг Хоим бе подал ръка и я извеждаше от кабинета си в мрачната зала за приеми, — никой няма да повярва, че си болна, когато види, че изглеждаш като Юнона, налята със здраве и сила, никой не ще повярва и че си се уплашила, защото ти си безстрашна.

Госпожа Фицтум взе Ана подръка и като се възползува от това, че брат й вървеше малко по-напред, зашепна на ухото й:

— Скъпа Ана, ти наистина няма за какво да се тревожиш, нито да се отказваш; най-сетне ще се измъкнеш от това робство, заради което те оплаквах. Ще видиш двора, краля, нашето великолепие, което няма равно на себе си в Европа. Аз първа ти честитя. Убедена съм, че те чака най-щастлива съдба.

— Аз така съм свикнала с моя затвор и тишина, че вече нищо повече не ми трябва.

— Моят Хоим — добави госпожа Фицтум — ще се стопи от ревност!

И прихна да се смее.

Трите дами, на които смутеният господин министър кавалерствуваше, още продължаваха да стоят насред залата, когато слугата повика Хоим и вратата на кабинета се затвори зад него. Графиня Ройс първа седна и се наведе към прекрасната домакиня.

— Скъпа моя — прошепна тя, — много се радвам, че първа те поздравявам, когато започваш новия си живот. Повярвай ми, аз мога да ти бъда полезна. Без да иска, Хоим ти сложи стълба под нозете, по която можеш да се изкачиш високо. Хубава си като ангел.

Ана помълча малко.

— Ако смяташ, че съм амбициозна, лъжеш се, скъпа графиньо — обади се тя студено, — лоши години преживях, много трябваше да мисля за себе си и света, когато седях в моята самота. Сега въздишам само за едно: да се върна в нея, при моята Библия.

Ройс се засмя.

— Всичко това ще се промени — рече тя, като кокетничеше пред домакинята. — А сега да помислим за утрешното облекло. Фицтум, внимавай, ще обсъдим заедно как да я облечем, защото сама, току-виж, се занемарила. А ти трябва да държиш за честта на братовия си дом.

— Както и да се облече — обади се графиня Фицтум, — винаги ще бъде най-хубавата. Дори Тешен не може да се мери с нея, повехнала е. В целия двор няма нито една, която да не помръкне пред хубостта на Ана. Мене ми се струва, че колкото по-скромно е облечена, толкова по-добре ще изглежда. Нека другите разчитат на червилата и белилата, на разните прически, на нея й стига дори една моминска рокличка.

Разговорът за облеклото стана оживен, често прекъсван, разгорещен, полемичен. Отначало графиня Ана не се намесваше в него, само слушаше двете приятелки, чиято прекалена сърдечност и загриженост не можеше да не събуди у нея удивление и известен страх. Постепенно обаче и тя се поддаде на магнитното притегляне, което тоалетите оказват върху всяка жена, подхвърли някоя и друга дума и спорът, прекъсван със смях, ставаше все по-весел.

Графиня Ройс слушаше с безкрайно внимание всяка дума на госпожа Хоим и скрито я наблюдаваше с някакво странно безпокойство. Тя, изглежда, задаваше въпроси с желанието да долови в отговорите нещо повече от това, което те съдържаха. Скоро от утринното си раздразнение Ана премина в присъщото на възрастта й състояние, започна да остроумничи и да се смее, да подхвърля с голяма лекота духовитости, които искряха като хиляди остри брилянти. Смело и с необикновена откровеност говореше за себе си, за своите чувства и предчувствия. Госпожа Ройс я поощряваше. На няколко пъти поиска да я прегърне, тъй много се зарадва на младежката живост на този ум, запазил в спокойствието и тишината цялата си девствена сила.

— Чудесна е нашата Ана! Възхитителна! Несравнима! — възклицаваше тя. — Утре вечер целият двор ще лежи в краката й. Хоим би трябвало предварително да си приготви пистолети. Тешен пак ще се разболее и ще припадне; тя обича припадъците, защото разкриват прелестите й.

Госпожа Фицтум се смееше. По тоя повод Ройс разказа на младата дама как княгиня Любомирска спечелила сърцето на краля с припадъка си, когато го видяла да пада от коня. Тогава припаднали и двамата — кралят също, защото бил сериозно ранен в крака и загубил съзнание. Пробуждането й било чудесно, защото, когато отворила очи, Аугуст стоял на колене в нозете й.

— За съжаление — добави Ройс — днес, дори да й прилошее, кралят по-скоро може да се уплаши, отколкото да се зарадва на това. Премина първият му плам. На Лайпцигския панаир светлейшият господар си отпуснал юздите и лудувал с френски актриси. Нещо по-лошо, казват, че се бил влюбил безумно в княгиня Анхалт-Десау, която обаче се отнесла с него безмилостно хладно. Неотдавна Фюрстенберг чул от него, че сърцето му е свободно и е готов да го подари на някоя красавица.

— Надявам се, скъпа графиньо — каза Ана малко пообидена, — ти не предполагаш, че бих могла да застана редом с френските актриси дори ако на другата страна биха се намерили княгини. Кралското сърце съвсем не е весел дар, а моето струва повече, отколкото остатъците след княгиня Тешен.

Ройс силно се изчерви.

— Тихо, тихо, дете — промълви тя, като се оглеждаше, — кой ти казва такова нещо? Ние си бъбрим за всичко; добре е да си подготвена за всякакви изненади. Фицтум и аз ще ти изпратим нашите търговци и шивачки. Ако нямаш брилянти или не си ги взела от дома си, Майер ще ти заеме при най-голяма тайна каквито пожелаеш, невиждани в тукашния двор. Той е услужлив и любезен.

При тези думи графиня Ройс стана и заедно с Фицтум започнаха да се сбогуват с Ана, която мълчаливо ги изпрати до вратата на салона. Хоим повече не се показа, в кабинета му беше пълно с данъчни чиновници. Долу пред стъпалата чакаше каретата на графиня Ройс. Двете седнаха в нея. Някое време мълчаха замислено. Фицтум първа наруши мълчанието.

— Какво ще предречеш? — прошепна тя.

— Това е неизбежно — прошепна графинята, — това е неотвратимо. От днес Хоим може да се смята за вдовец. Ана е горд човек, тя дълго ще се противи на щастието си, но нищо не дразни краля повече от съпротива, срещу която трябва да се бори. Тя е хубава като ангел, смела, остроумна, особена; всичко това са качества, които не само привличат, но и обвързват. Драга моя, ще трябва сега да поддържаме най-добри отношения с нея, преди да е хванала поводите; после ще бъде късно. Аз ще помагам на тебе, ти на мене: нека си подадем ръце. Чрез нея ще държим в ръцете си краля, министрите, всички. Тешен е загубена и това безкрайно ме радва; при тая отегчителна, сантиментална княгиня никога не можах да постигна дори и най-малкото нещо. А на нея й стига толкова: синът й е признат, има княжеска титла, грамадни богатства; прекалено дълго ни беше кралица. Слиза вече от сцената. Кралят скучаеше, но ако някога се е нуждаел от утеха и развлечения, това е именно сега, когато е толкова нещастен. Фюрстенберг, аз и ти най-после ще съумеем да я съборим. До гуша ни дойде вече тая чужденка. Необходимо е само цялата интрига да се води разумно, предпазливо, може би бавно, защото Ана няма да позволи да я превземем с атака, прекалено горда е.

— Горкият Хоим! — засмя се госпожа Фицтум. — Ако има ум в главата…

— Ще спечели; той отдавна не я обича, развратникът му с развратник — прекъсна я графиня Ройс. — При все че си му сестра, пред тебе мога да говоря открито. Впрочем той сам си подготви драмата, на която ще стане жертва.

— Подозирам Фюрстенберг!

Графиня Ройс я измери с бърз, проницателен поглед, а в очите й за миг блесна нещо като искрица сарказъм; повдигна рамене.

— О, има предопределени личности! — каза тя иронично.

Внезапно, някак по женски, се засмя високо.

— Знаеш ли — довърши графиня Ройс, — тя би трябвало да облече рокля в портокалов цвят и да си сложи корали. Косата й е смолисточерна, кожата — свежа като на дете, ще й стои чудесно. Забеляза ли какъв огън гори в очите й?

— И каква гордост, за съжаление! — добави Фицтум.

— Нека само да види краля! — довърши първата. — Нека Аугуст пожелае да й се хареса, бъди сигурна, че ще загуби и главата, и гордостта си.