Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (26)

XIV

В 1762 година, през време на Седемгодишната война и след заемането на Дрезден от австрийците, княз дьо Лин, който по онова време беше драгунски полковник, специално ходи в Щолпен да види графинята. Още при първата среща тя му заяви, че била решила да се запознае с всички религии и след като сторила това, избрала юдаизма. Преди това тя беше протестантка, както графиня Кьонигсмарк и маршал дьо Сакс. Също така заявила на княза, че още докато Аугуст II бил жив, можела да получи свободата си, но предпочела да остане в Щолпен, защото вече никой по света не я познавал, а и никога не е могла да очаква, че ще живее толкова дълго.

При сбогуването с милия гост графинята му подарила библията си, която, както всички други нейни книги, цялата била покрита с преписки, направени с дебел червен молив, което никак не я разкрасявало. „Тя търси това съкровище — пише княз дьо Лин — толкова тържествено, е такава загриженост, та смятах, че сигурно ще ме надари с най-скъпи диаманти.“

Княз дьо Лин я видял, когато тя била на осемдесет и две години. Скоро след това получил от нея писмо, което едва могъл да разчете и още по-трудно да разбере, князът разказва, че не успял да го проумее, така гъмжало от мистични и магични формули.

От други източници се знае, че Ко̀зел поръчала на прочутия по онова време ориенталист, суперинтендант Боденшац, да й преведе книгата на равините „Pirke Aboth“. За тази цел му изпратила двадесет талера, а писмото подписала: „Боромеус Лобгезант“. Няколко дни след изпълнението на поръчката Боденшац получил шест дуката и сърдечни благодарности. После искала от него да й превежда други трактати и му плащала по луидор на кола. Боденшац полюбопитствувал да разбере за кого върши всичко това. Казали му, че писмата, които той праща в Дрезден, ги взема пратеник от Шмидефелд и той носи отговорите, а повече не е желателно да знае.

Накрая тоя непознат кореспондент поканил Боденшац в Дрезден, като предложил да му заплати пътните разноски. Срещата станала в Дрезден. Ко̀зел го приела облечена в пълно одеяние на старозаветен първосвещеник. Боденшац веднага познал по лицето, че това е жена.

После се виждали по-често, графинята го приемала много любезно, питала го за разни обяснения на талмуда, на староеврейски книги и съчинения на равини. Графиня Ко̀зел искала да издействува за Боденшац чрез бащата на снаха си, граф Холцендорф, тогавашен председател на консисторския съвет, място на енорийски пастор в Щолпен. Това обаче не станало само защото го поискал неговият господар — князът на Байройт.

Боденшац се засегнал от факта, че графинята се изказвала невъздържано срещу християнството. Освен това жената на пастора започнала да го ревнува от госпожа Ко̀зел, която била още хубава въпреки шестдесетте си години, и не го пускала при нея.

Най-после, на осемдесет и пет години, на 2 април 1765 година Ко̀зел умира в замъка Щолпен. А съвременниците й са оставили данни, че останките й още били запазили следи от оная необикновена красота, с която се славела толкова дълго.

Смъртта била безшумна, погребението също. На 5 април тялото й било погребано в черквата на замъка, без надгробен камък, без никакъв знак, на място, за което никой не споменава нищо.

Три деца, признати от краля, е оставила след себе си Ко̀зел: граф Фридрих Аугуст Ко̀зел, роден през 1712 година, кавалерийски генерал, началник на гвардията и владетел на Забуж край Одра в Шльонск (при Жельона Гура). Именно неговият дворец носеше името Ко̀зел. Граф Ко̀зел се ожени за госпожица Холцендорф и умря през 1770 година; той имаше един син, който остана без потомство.

Едната дъщеря на графиня Ко̀зел, по-голямата, Аугуста Констанция, омъжиха за граф Фризен; в зестра тя му донесе Кьонигсбрюк, а умря в 1724 година. По-малката, Фридерика, родена през 1709 година, се омъжи за пазителя на държавната хазна Фридрих Кристиан Мошински. Той обаче умря в 1737 година, а тя го преживя с почти петдесет години и през властвуването на Брюл тя управляваше Саксония. Бъчва злато струваше дворецът й, наричан Мошинския; беше съборен съвсем неотдавна.

Такава беше съдбата на тая жена, на която — колкото и сурово да я съдим върху фона на времето, в което е живяла, и на хората, с които е общувала — не можем, да отречем прекрасния, благороден и възвишен характер. Сред всеобщия разврат, изложена на хиляди умишлени съблазни, призовавана да се отрече от достойнството си, Ко̀зел предпочете затвора и мъченията, но не се отрече от онова, което според нея запазваше честта й. По времето на най-злостни клюки никой не смееше и не можеше да каже нищо срещу нея. Любовта й към Аугуст, който никога не бе обичал никоя жена, издържа годините и в момента на смъртта му избухна с нова сила. В самите кабалистични увлечения на клетата жена се чувствува активният ум, неспособен да търпи бездействието и насочващ се към най-възвишени проблеми, за да си обясни неразбираемия живот.

Ние не смятаме за нужно да уверяваме нашите читатели, че цялата тази история на графиня Ко̀зел с всичките й щрихи, случки, действуващи лица е напълно истинска. Така ни я предават множество спомени от епохата: на Хакстаузен, Пьолниц, Лоен и други.

Въображението не трябваше да добавя почти нищо към толкова богатия материал, а само да го допълни. Описана е една страна на епохата и владичеството — което и ние изпитахме на гърба си, — видяна откъм Саксония и в профил. В тази история ролята на крал Аугуст не е привлекателна, но истинската е тая, която му отрежда историята. Прекалените подробности за характера му, които историята би търпяла, романът не можеше да понесе.

Както още по времето на Станислав Август са твърдели светлите умове, тези две саксонски владичества се оказаха най-гибелни за нашата страна. Саксонският двор поквари полските нрави; тук виждаме най-благородни някога семейства да се домогват по позорен начин до кралското благоволение: Белинска, Денхофова, Почейови, Любомирски. Луксът и нуждата от лекомислени удоволствия, безкрайните банкети идват в Полша заедно с Аугуст, но не изчезват заедно със саксонската династия. Големите държавници от миналото отстъпват мястото си на прочути интриганти, любовта към родината, се заменя с личния интерес; безчестието се загнездва навсякъде, разточителството разорява страната. Блясъкът на двора и неговата елегантност оказват зашеметяващо влияние върху слабите и винаги склонни към подражание умове. Regis ad exemplum^[1] живеят всички: непознатата в миналото поквара в полските семейства се смята за нещо обикновено; обществото се клати из основи. Тъжна е тая гледка, още повече, че привидно физиономията й е весела и прекрасна.

С не по-малко жертви изкупи и Саксония блясъка на тия две владичества: своеволното разточителство на едното, некадърността и изумителното нехайство на другото. Подражателят на Людовик XIV нанесе смъртен удар на собствената си страна. Саксонците обикновено приписват финансовото си разорение и отслабването си на усилията за получаване на полската корона, на войните, водени за запазването й. От най-повърхностните изчисления обаче лесно можем да се уверим, че никога короната, войните, сеймовете, политическите пазарлъци не са стрували на Аугуст толкова, колкото неговите забавления, фойерверки, лагери, балети, опери, брилянти и дворци за любимките.

Разточителството беше огромно, невероятно и преди още Брюл да почне да смуче Саксония, хоимовци, байхлинговци, фюрстенберговци отдавна бяха ограбили благата й. Нито саксонците имат за какво да ни завиждат, нито ние на тях: двете страни станаха жертва на прищевките на Аугуст Силния. Само че Саксония можа по-скоро да въздигне нравите си и да се възстанови под влиянието на обграждащите я германски държави; на нас поради много причини ни беше необходимо по-дълго време.

Замъкът в Щолпен днес е запустял, затворен, прекрасната развалина стои мълчалива и кулите все така стърчат високо в небето. Той още е доста запазен и любезният портиер показва кулата „Свети Йоан“, стаите на графиня Ко̀зел, градинката й, като продава и малка книжка, която служи за пътеводител. Тихо и глухо е тук. Оригинален изглед придават на замъка огромните стълбове от чер базалт, израстващи навсякъде от земята. По тях е стрелял Аугуст II, забравил, че там стои затворена жената, на която е отровил живота. На гробищата в черквата в подножието на хълма напразно ще питате за гроба на Ко̀зел — никой не го знае.