Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (25)

XIII

Когато ужасен от гърмежа и врявата, влезе в стаята на Ко̀зел, Заклика я намери да лежи на земята бледа, в безсъзнание. Край нея се търкаляше пистолетът, който още димеше от изстрела. Той се досети за всичко. Прислужничките също дотичаха да свестяват господарката си, която изглеждаше мъртва.

Много хора чуха гърмежа, но Аугуст на никого не каза нито дума за него. От това подразбраха, че не бива да се разправя за тази история. Мина много време, докато графинята, потресена от случката, се успокои и се върна към по-раншния си начин на живот. Тя знаеше, че сега вече няма на какво да се надява: съдбата й беше решена завинаги.

Затова няма нищо чудно, че сред този дълъг, монотонен затворнически живот в нея навремени се чувствуваше като че ли някакво умопомрачение, някаква отнесеност и лудост.

Но примирила се привидно със съдбата си. Ко̀зел и след 1727 година не се отказа от надеждата за освобождение. След една година, получила от Заклика значителна сума от продадените скъпоценности, тя, без да се съветва с него и без да му каже нищо, се помъчи да избяга, като подкупи хората около себе си. Един ден късно есента се спусна от жилището си в кулата, разчитайки на обещанието да й помогнат да се изкатери по зида при градинката. Евреи — амбулантни търговци, които бе ангажирала за тая цел срещу щедро възнаграждение, неумело й помагаха при това бягство. Тя беше вече от другата страна на стената, през която смело премина по лека въжена стълба, когато стражата дочу лекия шум в подножието на кулата и веднага алармира охраната. Комендантът дотича и преди графинята да се отдалечи малко от замъка, я хванаха, откараха я обратно в жилището й, пред което отново поставиха стража.

Не забраняваха обаче на тия, които идваха в Щолпен, да се виждат с нея, а малко по-късно — и да излиза денем в градинката.

Заклика продължаваше да седи в градчето за щастие, без да буди подозрения, понеже живееше спокойно, а в последните събития дори нямаше пръст. Ко̀зел му даваше различни поръчения, но досега не беше искала от него да й помогне за бягство.

Следващата година нещастната затворничка се раздразни от вестта за блестящия, по-блестящ може би от когато и да било карнавал в Дрезден по повод посещението на Фридрих Вилхелм, придружен от сина си Фридрих Велики. Гостуването им продължи четири седмици.

Няколко дни след пристигането си Фридрих писа оттук на Зекендорф^[1]: „Тук цари такова великолепие, та смятам, че навярно и у Людовик XIV не е било по-голямо, а що се отнася до разпуснатостта на нравите, макар да съм тук само от два дни, трябва да призная, че през живота си подобно нещо не съм виждал.“

Помпозните тържества започнаха на 13 януари и продължиха цял месец. Пруският крал бе посрещнат от Флеминг в Елстерверде и оттук изпратиха за сина на Фридрих, когото Аугуст също канеше.

На другия ден кралят и синът му дойдоха от маскарада у фелдмаршал Флеминг, за да приветствуват госта. Следващите дни минаваха в уморителни забавления, комедийни представления, балетни спектакли, в показване на сбирки и скъпоценности. На централния площад един ден устройваха надбягвания, на следващия — надпреварване за пръстен, хвърляне на метални копия и т.н. Избухналият пожар в оръжейната, който принуди гостите да избягат от жилището, не попречи на забавленията. Качваха се на въртележки, на които кралят се появяваше облечен по полски, в златна дреха с галони, с бели и сини пера. Ловните излети и разглеждането на замъците нямаха край. Ко̀зел знаеше за всички тия хрумвания, които се повтаряха още от времето, което тя добре помнеше.

Ожелска флиртуваше с Фридрих Велики, който се увлече силно по нея, а кралят от ревност й отплащаше с разни номера. Затова по-късно, когато пише за него, Фридрих казва:

„Полският крал е най-фалшивият от всички монарси в света и буди у мене най-голямо отвращение; той нито почита, нито вярва в нещо, за него измамата е единственият закон, а личният му интерес и скарването на другите — предмет на непрекъснатите му усилия. Но той само веднъж успя да ме подведе, повече няма да успее.“

Въпреки тия си чувства двамата пруски Фридриховци прегръщаха Аугуст и се шегуваха най-сърдечно. Един ден крал Аугуст заедно с княгиня Тешен игра ролята на домакин и ръководи представлението, в което участвуваха френска селянка (жената на престолонаследника), италиански комедиант (Ожелска), миньори (Рутовски и госпожа Мантойфел, по баща Блудовска), както и норвежки селяни (фелдмаршал Флеминг и жена му, по рождение княгиня Радживилувна). Пруският крал беше преоблечен като Панталоне^[2], а Фридрих Велики — като норвежки селянин. Кралят се отличаваше с необикновената си любезност към гостите и с нечувано богатото си облекло, покрито с брилянти. Между тях блестеше купеният преди петнадесет дни превъзходен брилянт от около двеста карата.

Прекарал цял месец сред такива забавления в Дрезден, пруският крал пише поверително до Зекендорф:

„Намирам се в Дрезден, скачам и танцувам и съм много по-уморен, отколкото ако всеки ден преследвах по два елена. Връщам се вкъщи изтощен от преживените удоволствия. Разбира се, тук не се живее по християнски, но бог ми е свидетел, че от това не съм изпитал никаква наслада и се връщам чист, както дойдох.“

Забавленията нямаха край.

Най-великолепното и като че ли последното развлечение беше лагерът в Мюлеберг край Елба, който трая цял месец и който поетите възпяваха, но пък други скрито осмиваха. Самото място за лагера, разчистено сред гората, имаше три мили обиколка.

Докараха селяни и миньори, които изсякоха дърветата до дънер. Двадесет хиляди души пехота и десетхилядна полска и саксонска конница отседнаха тук на бивак. Всички бяха с нова екипировка и обучени по френски маниер. Най-великолепно изглеждаха конните гвардейци, grands mousquetaires, конните гренадири, конната гвардия, спахиите и казаците, а от пехотата — еничарите и лейбгвардейският гренадирски батальон на Рутовски.

Еничарите имаха униформа от златно ламе, а батальонът на Рутовски, съставен от най-едри хора, възхити безкрайно пруския крал. Аугуст беше установил главната си квартира в Цайтхайн, в набързо издигната дървена, но огромна сграда на два етажа със сутерен, покрита с декоративно платно. За целта специално бяха докарани шестима декоратори от Италия. Над знамето се развяваше надпис:

Otia Martis^[3]

Освен този малък дворец кралят имаше и две огромни палатки.

Гости на краля отново бяха пруският крал и синът му, както и множество чужденци, между които петнадесет посланици, шестдесет и девет графове и тридесет и осем барони.

Дори от Франция пристигна маршал дьо Сакс.

Тук повече се забавляваха, слушаха музика, танцуваха и палеха фойерверки, отколкото да правят военни учения. На едно от тукашните пиршества беше поднесен оня прословут пастет или сладкиш, дълъг шестнадесет лакти и широк шест, за който употребили седемнадесет корита брашно. Докараха сладкиша с кола, теглена от осем коня, а за нарязването му използуваха дърводелец. Всички тия хрумвания неуморният Аугуст измисляше сам и лично се занимаваше с изпълнението им. По-късно славният Цуки гравира историята на мюлбергските чудеса за удивление на потомците. Придворният поет Кьониг ги възпя, а Фридрих Велики безмилостно се подиграваше с тях.

За всичко това се носеха и разпространяваха слухове из страната, населението и слугите ги повтаряха жадно, а Ко̀зел, която също беше принудена да ги слуша, горчиво се усмихваше на тия тържества, които светотатствено, безвкусно повтаряха досущ като две капки вода ония, които Аугуст бе устройвал за нея.

Дразнеше я това равнодушие на краля и будеше у нея желание да се изтръгне от веригите и да му отмъсти за своята участ и неговата невярност.

Ето такива дни на лудост и безпокойство я връхлитаха, а после отново я овладяваше безсилие.

Няколко пъти вече й беше на устата да каже на Заклика: „Сега е твой ред!“ Той също чакаше тия думи. При него винаги всичко бе готово — беше сам-самичък, можеше да умре.

След толкова години, прекарани в Щолпен, мястото и хората му бяха добре познати. След всеки несполучлив опит за бягство той мислеше как да осигури успеха на следващия. Това бе единственото, което го занимаваше. Не искаше обаче да изложи Ко̀зел на опасност и чакаше.

Един ден, когато евреи донесоха на графинята заедно с разни стоки и хамбургския вестник, в който бяха описани последните забавления по време на гостуването на пруския крал в Саксония, а между другото и въртележката, за пръв път измислена някога за нея, Ко̀зел се възмути, очите й, както винаги, когато биваше развълнувана, заискриха, тя прочете описанието, предадено с удивително надут стил, смачка вестника и го стъпка.

Заклика дойде точно в това време. Тя дълго се разхожда замислена.

— Имаш ли още желание да рискуваш живота си за мене? — попита тя тихо.

— О, винаги! — отвърна Заклика просто.

— Имаш ли някакъв начин да ме спасиш?

— Ще го търся.

— Жал ми е за тебе, ти ми беше най-верният — рече тя, — но не съжалявам себе си, готова съм сама да загина. Трябва да се изтръгна оттук, трябва!

Раймунд стоеше замислен.

— Нужно ли ти е много време?

— Не мога да пресметна — отговори Заклика, — трябва веднъж да се започне така, че замисленото да сполучи.

Ко̀зел кимна в знак на съгласие, Заклика излезе и без да се отбива при никого, се измъкна извън ловния резерват, защото искаше насаме да събере мислите си. Той отдавна имаше най-различни планове, всеки му се струваше най-добър и все пак всеки имаше някакво слабо място.

Всички предишни опити се проваляха, защото бягството се разкриваше преждевременно. Сегашното трябваше да се организира така, че да не бъде разкрито, докато Ко̀зел не се намери отвъд границата. Необходимо беше да се заличат следите на бягството и да се заблудят преследвачите.

За нещастие Заклика нямаше никого, който да му помогне, освен няколко познати му венди, верни, но боязливи и несръчни. Той можеше да разчита на тяхната честност, ала в никакъв случай на хитростта им.

Реши, че най-подходящо време за бягство ще бъде моментът, когато в замъка най-малко можеха да го очакват. И си каза: „През деня.“

При портите на замъка не се контролираше строго кой влиза или излиза; пускаха търговци при графинята, при коменданта, а на мъжете не обръщаха никакво внимание.

И Заклика прецени, че надвечер в облачен или дъждовен ден Ко̀зел, наметната с военния му плащ и с нахлупена върху очите фуражка, ще може смело да излезе и стражата няма да я спре. А той ще върви на няколко крачки след нея, ще я изведе извън ловния резерват до яздитните коне, които ще възседнат, и през храсталаците и гората ще се насочат без път към планините. По онова време горите се съединяваха с ловния резерват, а с конете щеше да ги чака Хавлик.

Няколко дни Заклика мислеше и обмисляше, но нищо по-добро не можа да изнамери.

После дойде при графинята и й съобщи плана си.

Тя се вкопчи здраво в тоя план, който намери за много сполучлив.

— Още в първия дъждовен ден, няма защо да протакаме — възкликна тя, — трябва да опитаме! Аз съм решена да се отбранявам, надявам се, че и ти няма да позволиш да те хванат с голи ръце; затова ще трябва да се въоръжим.

— Предполагам, че няма да има нужда от това.

Ко̀зел не отговори нищо.

Няколко дни небето беше чисто. Заклика идваше всеки ден, подготвяха се. Той предвиждаше, че вече няма да се върне тук, затова продаде на безценица дома си и обърна в пари всичко, което можеше.

Най-сетне късно в четвъртък небето се покри с облаци и изглеждаше, че няколко дни времето ще бъде дъждовно. Заклика умишлено се въртеше из замъка, наметнат с плащ, влизаше и излизаше от крепостта, за да привикне войниците, че не обича да отговаря на въпроси. Подготовката вървеше много добре. В петък още от сутринта валеше дъжд; когато започна да се здрачава, всичко беше готово. Слугите на Ко̀зел бяха пуснати да отидат в градчето.

Наметната с войнишки плащ, с нахлупена на главата фуражка, прегърбена, Ко̀зел се приближи до първата порта — „Свети Донат“ — и никой не й обърна внимание. При втората войникът я изгледа, но я пусна, без да каже нищо.

След няколко минути, облечен почти по същия начин, Заклика мина бързо през първата порта, при която не срещна никого. При втората войникът започна да мърмори:

— Колко сте вие тук? Току-що мина един, сега пък втори!

Заклика откри лицето си.

— Дявол те знае — обади се войникът, — видях само, че един влезе, а двама излизат.

— Какви двама?

— Да не съм сляп?

Без да му обръща повече внимание, Заклика тръгна към изхода, но войникът го спря.

— Но мене тук ме познават всички — каза той, като се смееше, — какво искате?

— Иди се обясни с коменданта, иначе няма да те пусна.

Започнаха да се карат, вдигна се врява, дотича вахмистърът. Заклика му се оплака учтиво, че такова нещо още не му се е случвало. Пуснаха го. След няколко мига той изчезна в храсталаците зад ловния резерват, но войникът продължаваше да мърмори.

— Какво си се заял с него? — попита вахмистърът.

— На пост трябва да броя колко влизат и колко излизат; с такъв плащ влезе един, а излязоха двама. А първият изглеждаше така, като че ли изобщо не е войник. Ами ако е била Ко̀зел — добави той, като се смееше.

— Ами, плещиш само! — каза вахмистърът неспокойно. Спря се, помисли и тръгна към кулата „Свети Йоан“. Тук той узна от слугата в кухнята, че на всички жени било дадено разрешение да отидат в града.

Завтече се на — втория етаж, стаята беше тъмна и празна, на третия също нямаше никого. Да търси в градинката, при тоя дъжд, нямаше смисъл. Вахмистърът загуби ума и дума и се завтече при коменданта. Той изтича с хората си най-напред под кулата, претърсиха всичко. Нямаше вече никакво съмнение, че Ко̀зел е избягала. Биха тревога и комендантът, след като раздели хората си на няколко групи, се втурна в отчаяна гонитба.

В това време Ко̀зел тичаше към конете, които трябваше да чакат на уговореното място, но в бързината тя се обърка. Заклика дотича до тях, а нея още я нямаше. Отчаян се спусна да я търси, но не смееше да я вика, защото вече се чуваше, че бият тревога.

След като загуби доста време, зърна я да стои под едно дърво, изпаднала вече в униние; той я хвана за ръката и я заведе при конете. Ко̀зел вече се бе съвзела и се метна на седлото. Заклика точно хващаше коня за поводите, когато хора от стражата ги настигнаха и обградиха. Заклика не можеше да се предаде, без да се отбранява; извика на графинята да бяга, а сам се изправи с пистолети и сабя за борба.

Екнаха няколко изстрела, изсвистяха край него и ударен от куршум право в челото, добрият и честен Заклика се повали със стон на земята. В същия миг един войник хвана коня на графинята, която повали мъртъв нападателя, но веднага се завтече втори, трети й тя трябваше да се предаде.

Комендантът дотича, когато вече два студени трупа лежаха на окървавената земя, а трети ранен агонизираше.

— Госпожо графиньо — извика той, — пресметнете колко човешки живота струват вашите напразни бягства!

Графинята не му отговори нищо.

Тя скочи от коня и се приближи до проснатия труп на Заклика. Целуна го с бледата си уста по кървавото чело. Той инстинктивно притискаше ръката си до гърдите, където държеше поверения му документ за обещанието на краля, Ко̀зел го извади от пазвата му и го прибра.

Откараха я в замъка мълчалива и потънала в мисли. Тя дълго не се освободи от това състояние. Седеше по цели дни, унесена в Библията, и будеше съжаление дори у тия, които се отнасяха най-равнодушно към съдбата й. Нареди да се устрои погребение на Заклика и за тая цел прати пари.

— За моето погребение никой няма да се сети — каза тя, — дори децата ми, защото не ме познават. Сама съм на света.

Когато ставаше всичко това, Ко̀зел беше вече на четиридесет и девет години. Както твърдят съвременниците й, нейната хубост устояла на годините и страданията. Тя беше още красива, чертите на лицето й бяха запазили някогашната си прелест, а очите й не бяха загубили блясъка си.

Оттогава тя престана да излиза в градинката си, обгради се с книги, четеше Библията, изучаваше кабадата, поръча да й превеждат староеврейски книги; като не можеше да убие себе си, убиваше времето. Това бяха последните години от владичеството на Аугуст II, през който той усърдно подражаваше на своя първообраз — Людовик XIV. Блестящите забавления и лукс отстъпиха донякъде на други фантазии: огромни строежи, издигане на грамадни обществени сгради и дворци.

Заповядано бе Дрезден, дотогава доста невзрачен дървен град, да се преизгради от тухли и камък или къщите да бъдат продадени. Най-напред на стария площад издигнаха общински дом. Флеминг, Фицтум, Вакербарт, Сулковски трябваше да си построят дворци, От Флеминг кралят откупи Японския дворец, който по-рано се наричаше холандски. Садяха градини, строяха казарми, проектираха паметници. Прекрасният Цвингер, истинско бижу, беше вече завършен; той всъщност щеше да бъде само двор на грамадния нов дворец. Прелестните портокалови дръвчета, които сега красят Цвингера през лятото, имат твърде интересна история. През 1731 година кралят изпрати научна експедиция в Африка, където за баласт нахвърляха в кораба четиристотин отсечени дървета; мислеха по-късно да ги използуват за дърводелски материал. Опитаха се обаче да ги засадят и по-голямата част се хванаха.

В околностите на Дрезден се издигаха замъците Морицбург, Хубертсбург, летни къщи в Пилниц и т.н.

През 1771 г. представиха с голям успех операта „Клеофида, или Александър в Индия“, в която участвува седем пъти прекрасната Фаустина, прочута певица, но след седмото представление мъжът й реши, че е по-добре да заминат за Италия, за да продължи тя музикалното си образование.

Макар че саксонците нямаха много права, за които можеха и биха се осмелили да претендират, и макар че Аугуст не допускаше да мечтаят за свободи, подобни на ония, поради които Полша му стана отвратителна, все пак той разреши за представителност да бъде свикано тази година саксонското събрание и то се събра през август с голяма церемониалност, а Любомирски, Сапеха, Чарториски и подканцлерът Липски^[4] бяха свидетели, че заседанията тук протичат при пълен ред, спокойно и според програмата.

През есента кралят замина за Полша, посрещнаха го много първенци в Лович и се настани във Виланов. Тук празнуваха Свети Хуберт. Следната година в Дрезден отново бе устроен карнавал с панаир. Кралят пак тръгна за Полша, откъдето изпратиха дванадесет чифта зубри за ловния резерват в Крейерн, но те измряха, без да дадат потомство.

Светлейшият господар не обичаше клюките и постъпи сурово с майор д’Аржел, който от Париж изпращаше пасквили във Варшава. Счупиха шпагата над главата му, палачът му удари плесница, натика клеветническите писания в устата му, а после го изпратиха за цял живот в гданската крепост.

В Дрезден строяха много, започнаха дом за инвалидите по образец на парижкия Дом на инвалидите и много други строежи. Виланов също подновиха за краля и тук по образец на лагера край Мюлберг уредиха чудесен полски лагер.

Това обаче не помогна срещу хроничната неприязън на краля и сеймът беше закрит. Шляхтата съвсем не познаваше краля, а и той не можеше да я понася. За да подслади огорчението си, Аугуст ходеше с Фризен и Брюл да разглежда сградите, издигани от две хиляди работници: пирамидното здание, Японския дворец, казармите, черквата, крепостта. Кралят старееше, при все че винаги искаше да изглежда млад. Още в 1697 г. при падане, когато искаше да се покаже пред княгиня Любомирска, той си беше счупил опасно крака. Препоръчаха му да се пази, но той съвсем нямаше такова намерение. През 1727 г. трябваше да отрежат един гангренясал пръст на крака му, а хирургът Вайс, който се зае с тази операция, рискуваше главата си, ако не успее. Но операцията мина щастливо, въпреки това кралят вече едва можеше да се държи на крака и когато разговаряше с дами, трябваше да седи на табуретка.

През последната година той пак празнува по случай любимия си новогодишен панаир в Лайпциг и разгледа докараните коне. После откри тържествено карнавала в Дрезден, но понеже датата за сейма наближаваше, на 16 януари тръгна за Варшава.

Пътуването през зимата, едно удряне на крака при слизане предизвикаха гангрена и след три дни кралят почина. Удивително е, че при такъв живот достигна шестдесет и три годишна възраст.

По-горе ние приведохме много мнения за Аугуст, които донякъде съвпадат в оценката на характера му.

Няколко години след смъртта му граф Шуленбург, помолен от Волтер, писа за Аугуст II:

„Безспорно е, че крал Аугуст Полски беше един от най-образованите монарси, каквито можем да си представим; той умееше да взема правилно становище по разни въпроси и имаше изключителен дар за ориентация; притежаваше необикновена сръчност и енергия, беше много трудолюбив и прилежен (!) като частно лице, което иска да постигне нещо; който не го е виждал при различни обстоятелства, едва ли би могъл да повярва до каква степен умееше да се преструва и симулира; той беше рядко способен да схваща всичко и да насочва работите според своето схващане. Освен това разбираше от голяма и малка война; седнал на кон, отлично чертаеше карти, познаваше добре всякакъв вид фортификации, знаеше как се атакува и как се отбранява крепост; при всеки отделен случай отлично умееше да дава правилни разпореждания и инструкции; най-сетне, владееше артилерийското дело както тези, които по призвание се занимават с него.“

Единственият син на Аугуст, получил странно възпитание, държан между протестантството и католицизма, за да може според нуждата да изповядва едното от тях, прекара няколко години извън Саксония и при това пътуване беше окончателно спечелен за католицизма от йезуита Салерно. В двора на Людовик XIV го намираха много скромен, боязлив и разумен. Едва през 1717 година беше публично обявено, че е приел католическото вероизповедание, на което остана верен.

Това потвърди женитбата му с австрийската принцеса Мария Жозефина. След седемгодишно отсъствие младият курфюрст се завърна в Дрезден с жена си.

Аугуст III напълно се различаваше от баща си по навици и характер: беше набожен, скромен, необикновено ленив, но също обичаше забавленията и особено лова. Съвременниците му признават, че е бил разумен и имал здрави разбирания, но изпитвал отвращение към всякаква работа.

Властвуването на Брюл и Сулковски се предричаше още от по-рано — през последните години на Аугуст II. Предполагаше се, че по-скоро вторият от тях ще бъде оня всемогъщ министър, какъвто по-късно стана първият.

Когато вестта за смъртта на Аугуст II стигна от Варшава до Саксония и я обявиха по цялата страна, а младият курфюрст положи клетва, тогавашният комендант на крепостта Щолпен лично дойде да съобщи това на графиня Ко̀зел.

Тя дълго стоя няма и втрещена, после отчаяно закърши ръце и се хвърли с плач на земята.

Неволята, жестокостта, изоставянето, изпитаните несправедливости не бяха успели да убият в женското й сърце любовта, която хранеше към покойния крал. От този момент той отново беше нейният любим Аугуст й всичко лошо потъна в забвение.

След пет или шест дни от Дрезден пристигна някой си Хенике, който по-късно направи блестяща кариера. Той нареди да съобщят на графиня Ко̀зел, че идва като пратеник на курфюрста. Когато се появи на прага, тя седеше както обикновено над книгите си.

— Изпратен съм при ваша светлост — заяви той — от всемилостивия господар да ви съобщя добрата новина, че сте свободна и можете да се заселите, където желаете.

Ко̀зел потърка челото си с ръка.

— Аз? Свободна? — попита тя. — Че защо ми е днес свобода? Хората ми станаха чужди и аз им станах чужда, и на тях, и на света. Къде да отида? Нямам дом, всичко ми взеха! С кого ще живея? Никой не ме познава. Да не искате да ме направите за смях, да сочат с пръст оная графиня Ко̀зел, пред която всички свеждаха глави?

Хенике мълчеше.

— О! Не, не! — повтори тя. — Не, не желая свобода, няма и къде да се дяна. Моля да ме оставите тук. Аз се сраснах с тия стени, всичките си сълзи излях в тях, не бих могла да живея другаде. Оставете ми, моля, тоя кът; аз няма да живея още дълго.

Хенике отговори само, че ще докладва на всемилостивия господар молбата на графинята.

Лесно можем да се досетим, че й разрешиха да остане тук. През 1733 година графинята беше на петдесет и три години. След такива болезнени перипетии тя не очакваше, че ще живее дълго.

Но никой никога не е отгатнал предопределението си.

Графиня Ко̀зел се устрои удобно в кулата „Свети Йоан“ и в градинката до нея. Главното й и любимо занимание беше четенето на староеврейски книги, литература от Изтока, кабалата. Непрекъснато се ограждаше с евреи и те я снабдяваха с всичко, от което се нуждае. Субсидията от три хиляди талера й стигаше за издръжка, за набавяне на книги и изкупуване на неприличните, сатирични медали, които Аугуст II бе заповядал да изсекат след един облог с нея. Купуваше също редките талери със своя герб и с герба на краля. Тя беше измолила от него да ги секат, когато още смяташе, че има правата на негова съпруга. Изсечени бяха в съвсем малък брой. След смъртта на Ко̀зел в креслото й бяха намерени няколко десетки такива монети.

В затвора и на свобода тя запази своята гордост и се държеше като кралица. Към местните чиновници, към духовника и другите се обръщаше на „ти“. Наредила бе също да засвидетелствуват „нейното благоволение“ на хората, които посещават Щолпен. След седемнадесетгодишното затворничество по време на Аугуст II графинята преживя тук цялото владичество на Аугуст III и Брюл, двете щльонски военни кампании и цялата Седемгодишна война.

Заслужава да се отбележи фактът, че първият изстрел, който същевременно реши бъдещата съдба на Саксония, удари о стените на тоя замък. Пруският генерал Бариери пръв гръмна срещу крепостта, заета от няколко инвалиди, и я завладя само с още двама души. През войната Фридрих Велики плащаше редовно субсидията на графиня Ко̀зел, но в обезценените монети, наричани ефраимити^[5].

От гняв графинята изпоналепи по стените всичките тия талери с восък от свещи.