Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (22)

X

Настъпи втора пролет и за втори път градинката се раззелени, същите цветя вдигнаха над лехите възкръснали главици към връщащото се слънце. Ко̀зел отвори прозореца, денят беше топъл, тишина цареше във въздуха, далече в ловния резерват шумяха горите, но тя можеше само да чува шума им. От стълбището се слизаше в малкия, определен за нея къс земя, но и това тя дължеше на благосклонността на човека, който се беше смилил над нея.

Като седеше така сред градинката в построената за нея малка беседка, тя често виждаше войниците и офицерите от частта да минават по двора, от който я делеше ниско зидче. Наистина гордата дама не обичаше да я гледат като паднало величие, но измъчена, по-късно тя приветствуваше всяко човешко лице, като забравяше, че е била кралица. И не един войник спираше неволно и се вглеждаше в нея със съжаление, а по-младите офицери губеха ума и дума, когато продължително време биваха изложени под огъня на черните й очи.

Един от тях, който винаги се разхождаше най-дълго и търсеше предлог, за да се приближи до градинката и да погледа прекрасната Диана — защото така я наричаха от времето, когато като богиня се беше явила на парада на боговете, — беше младият Велен, племенникът на коменданта. Старецът го държеше при себе си отчасти, за да има кого да ругае безнаказано и да го кара да играе по цели часове е него на варкаби, а отчасти за да се занимава по-резултатно с неговата военна кариера.

Хайнрих фон Велен нямаше никакво влечение към военната служба, но майка му бе овдовяла и се надяваше, на наследство от бездетния комендант, който минаваше за състоятелен човек, защото беше доста голям скъперник, и затова принуди сина си да се подчини на неговите заповеди.

Младият двадесетгодишен Велен скучаеше до смърт сред щолпенския базалт, но не можеше да се измъкне оттук.

Какво щастие беше за младия, размечтан поради самотата момък пристигането на тази нещастна и толкова красива затворничка в пустия замък! Щом зърна Ана, Хайнрих си загуби ума по нея. Той не можеше да разбере как е възможно някой да се осмели да затвори между тези стени такова прекрасно същество, такъв идеал на земно божество и да го остави бавно да умира тук. С първа младежка любов, чиста, екзалтирана, скрита, но и буйна, Велен се устреми към прекрасната дама, за да й служи и да й донесе облекчение в нещастието. Старият комендант изобщо не забеляза чувството, което се зараждаше у племенника му, нито можеше да се досети за него. Той беше най-прозаичният от хората и не можеше да направи разлика между две млади жени. В миналото се беше усмихвал на всички, сега — на никоя.

Незабелязано Хайнрих му вдъхна онова съжаление, плод на което беше градинката в подножието на кулата, а по-късно и други дребни услуги за графинята. Като заместваше често коменданта, той беше тук почти господар на замъка и Ко̀зел, която рядко благоволяваше да хвърли поглед към него, добре знаеше, че би могла да разчита на него. Все пак тя предпочиташе да чака Заклика.

И какво беше нейното удивление и радост, когато, слизайки за пръв път в съживената от пролетта градинка, Ко̀зел видя на двора да стоят заедно и да разговарят приятелски Хайнрих Велен и Заклика. Последния тя позна по гласа, защото новото военно облекло го беше съвсем променило.

До нея достигаше доста високият разговор. Заклика разказваше, че е приел да заеме тук мястото на капитан Цитауер, който искал по-скоро да замине при семейството си.

Хайнрих и той изглеждаха вече като добри приятели.

— О, капитан фон Велен — говореше капитан фон Заклика, — не е много весело у вас, сред тия стари монашески развалини. Ако знаех, че на тази скала е такава пустош, такава скука…

Хайнрих обаче съвсем не изглеждаше отегчен.

— О, драги господине — рече той, — който иска да се забавлява, той няма защо да идва в Щолпен, но да гледа спокойно прекрасната природа и да си живее тихо… тук е много подходящо.

Ко̀зел слушаше, извърнала очи, за да не се разбере, че разговорът я интересува, но сърцето й заби силно.

— Капитан фон Велен — каза Заклика, — ако това не е грях, би трябвало като новодошъл да ме представите на графинята.

— Разбира се! — викна Велен, за когото този претекст да се приближи до госпожа Ко̀зел беше много желан.

Двамата се приближиха заедно до зидчето на градинката, която се намираше значително по-високо от двора. Капитан Велен поздрави графинята.

— Позволете ми, госпожо, да ви представя новодошлия колега капитан фон Заклика.

Ко̀зел се обърна уж равнодушно, леко кимна на пристигналия, който стоеше побледнял, развълнуван и се взираше в скъпото, прекрасно лице, излъчващо същата прелест, с която някога бе засияло пред него между липите на Лаубегаст. Отначало графинята не отговори нито дума.

— Гост ли сте тук? — попита тя след продължително мълчание, като се наведе към цветята.

— Струва ми се обаче, че като гост ще остана дълго време, защото идвам на служба, а няма лесно да се намери някой, който би пожелал да ме замести.

— О, това е сигурно! По-ужасен затвор от този никой не би могъл да измисли! — възкликна графинята. — В тъмнината човек не вижда света и го забравя, а тук цял ден пред очите ми е широкият кръгозор — птици, планини, гори, дървета, живот, но между тях и мене — непробиваема стена.

Военните стояха занемели.

— В какво сте се провинили, че са ви изпратили тук? — добави тя.

Заклика мълчеше.

— Съдбата поиска така — каза той, — аз не съм вече млад, никъде не ми е по-весело.

Офицерите се поклониха и се отдалечиха.

Велен улови Заклика под ръка и го поведе бързо към третия двор на замъка, където той заемаше няколко стаички в съседство с чичо си, и се постара да подслони своя другар близо до себе си.

— Капитан Заклика! — извика той. — Вие сигурно за пръв път през живота си виждате райхсграфиня Ко̀зел?! Какво ще кажете за тази кралска хубост? Нима това не е жена, достойна за трона? Макар и съборена от неговите стъпала, тя още притежава кралско величие! Каква красота! Какво сияйно лице!

Той говореше с такъв ентусиазъм и така се изчервяваше, че веднага издаде тайната си, която може би не мислеше да скрива. Погледна към Заклика — той стоеше замислен, облегнат на масата.

— Капитан Велен — извика, — аз съвсем не ти се учудвам, но от твоите думи, от твоя ентусиазъм някой би могъл да помисли, че си влюбен.

Велен се удари в гърдите.

— И двамата сме войници — заяви той — и честни хора, а щом е така, защо да отричам?! Като я гледах, загубих ума си! И не се срамувам. На света няма друга жена като нея.

— Но каква ви е ползата от това? — усмихна се Заклика тъжно. — Жена, която е била кралица, вече няма да погледне никого другиго. Толкова нещастия са изсушили сърцето й, а освен това тя е затворничка навеки.

— О, навеки! — прекъсна го Велен. — Нима има нещо вечно на земята? На мене ми се струва, че тя е още млада!

Заклика се усмихна.

— А и вие ми се струвате млад! — добави той. Капитан Велен се засрами, подаде ръка на новия си другар с добродушна усмивка и прошепна:

— Всъщност имате право. Аз съм такъв, млад, дете! Това е истина, но никой човек не е в състояние да устои на чара на този поглед. Нали видяхте моя чичо, белите му мустаци, набръчканото лице и угасналите очи? Какво ще кажете? Той я гледа отдалече така, като че ли се грее на слънце, и въздиша, когато се прибере в стаичката си, докато в играта на варкаби не забрави богинята. Войниците я гледат по цели часове като икона, та какво остава за такъв двадесетгодишен въртоглавец като мене.

С обожанието си на Ко̀зел Велен беше едновременно помощ и пречка за Заклика. Същия ден двамата тръгнаха да разгледат замъка. А наистина имаше какво да се гледа в него, в седмовърхата кула, в подземните галерии и коридори.

Заклика, който всичко свързваше с една-единствена цел, вече се стараеше да обмисли начини за бягство. Изглежда, че нямаше друг изход, освен през подземията от кулата със седемте върха до капитулната кула, а от нея до параклиса, от който едно забравено коридорче водеше като неудобна тясна шийка навън — по посока на града.

Заклика се преструваше, че го интересуват много тези готически, старинни останки и иска да се запознае с тях. В главата му вече се очертаваше целият план. Графинята можеше, преоблечена като мъж, да слезе нощем по стъпалата и да се промъкне във вътрешния двор. Тук нямаше стража и можеше лесно в сянката на нощта и на зидовете да стигне до вратичката на подземието. В градчето не беше трудно да се наемат коне, а императорската граница беше в съседство. Тези мисли се въртяха в главата му, а Велен придаваше на мълчанието му съвсем друго значение.

— Вярно — каза той с младежко лекомислие, — на вас това ви изглежда страшно, зазидано, непристъпно! Когато човек влезе в тия тъмници, става му студено не само от въздуха, но и от мисълта, че хора са ги строили за измъчване на себеподобните, че са копали като къртици тоя хълм, за да скрият в него престъпленията или предателствата. И все пак повярвай ми, капитане, въпреки тези стени, които ни обграждат, и тези кули и порти, ями и стражи в действителност е по-лесно да се излезе и влезе, отколкото изглежда. Заклика мълчеше.

Няколко дни по-късно той вече намери начин да влезе в стаята на графиня Ко̀зел, без да събуди съмнение, защото държеше много да не предизвиква никакво подозрение. Графинята мълчаливо му подаде ръката си да я целуне.

— Дълго, прекалено дълго ме накара да те чакам — каза тя мрачно.

— Нямаше начин — отвърна Заклика. — Който трябва да мери внимателно, както аз той трябва да бъде разсъдлив. Не ставаше въпрос за мене, нито за моя живот, а за това, че ако бях се хвърлил неразумно и не постигнех нищо, след мене може би щяхте да останете без никого.

Графинята се замисли.

— Правилно — отговори тя, — тебе, като най-верен слуга, ще те запазя за краен случай. Племенникът на коменданта трябва да бъде използуван по-рано.

— Как така? За какво? — попита Заклика.

— Такава е моята воля — отвърна Ко̀зел. — Велен е влюбен в мене… Безумно… Той най-добре познава замъка… Той е тук господар. Ти не се бъркай с нищо, остави го да действува, помагай скрито, но не вземай участие… Затвори си очите. Ще се опитам да избягам с него.

— Но той е безразсъден и луд момък! — прекъсна я Заклика.

— Само лудите успяват в лудешки начинания — каза Ко̀зел.

— Но ако не успеете? — попита Заклика мрачно.

— Какво от това! — отговори студено графинята. Нима ще ми сторят нещо по-лошо от сегашното? Ще ми бъде жал за младия човек. Ти — да, имаш право, ти трябва да останеш в резерва.

— Младият човек — започна Заклика, след като помисли, оглеждайки се предпазливо към вратата, оставена нарочно отворена, — младият човек може да няма смелост да предприеме каквото и да било сам и не смятам, че това е имал предвид.

— Остави това на мене — обади се Ко̀зел, — аз сама ще го насоча; добре е, че ти си тук, но аз няма да поставя на карта последния си талер.

Някакъв шум по стъпалата им отне възможността да говорят повече. Капитанът промени разговора, повиши глас и веднага слезе на долния етаж.

Засегна го това, че Ко̀зел отхвърляше неговата помощ, но послушен както винаги, макар и недоволен, реши да се съобрази с волята й.

Велен още от първите дни му се довери, но не сподели с него нищо повече от това, че е безумно влюбен в графинята и че би дал живота си за освобождаването й.

— Но вие няма да ме издадете, нали?! — извика той, като се хвърли на шията му.

— Аз няма да ви издам — прошепна Раймунд, — в това можете да бъдете уверен, но дали вие сам не се издавате всеки момент и дали няма да се издадете с непредпазливостта си?

Скоро Заклика забеляза, че под разни предлози Велен все по-често започна да ходи на разговор и край градинката, и в кулата. Той се мяташе неспокоен, сякаш в непрекъсната треска. Заклика трябваше да го замества при стария му чичо на масичката за варкаби и в разговорите с коменданта, които не бяха интересни, защото обикновено се въртяха около историята на саксонските фамилии, чужди и по същество, и по име на Заклика. Хайнрих тичаше непрестанно и по неговата удвоена подвижност и някакви приготовления, които Заклика съвсем лесно прозираше, можеше да се досети, че бягството сигурно ще бъде предприето наскоро.

Като непосветен, на него му беше неудобно да се намесва сам, но веднъж, когато срещна насаме в двора Хайнрих, Заклика му прошепна:

— За бога, господин капитан, не зная какво таите в сърцето и ума си, но се страхувам да не би и други като мене да забележат у вас някакви твърде явни и необикновени приготовления; не зная и не искам да предполагам нищо.

Велен, поуплашен, го взе под ръка и го отведе в един тъмен ъгъл.

— Как така? — попита той. — Какво виждате? Какво предполагате? Говорете!

— Нищо не искам да предполагам, но виждам — каза Заклика, — че се готвите май за някакво салтомортале.

— Не разбирам! — подхвана Велен. — Какво необикновено има в мене? Какво буди тези подозрения? Цялата ми вина е, че съм влюбен, че съм обезумял, че живея само с тази любов!

— Гледайте да не би тази любов да ви докара дотам, та да забравите, че хората може да я забележат и по тази нишка да стигнат до кълбото! Това, което виждам аз, може да бъде забелязано и от друг и…

Велен се смути, но се познаваше, че вече не е господар на себе си. Нетърпеливата Ко̀зел навярно настояваше бягството да се ускори. Същия ден Заклика отиде в кулата. Графинята се разхождаше неспокойно, в малко по-различно облекло от обикновено.

— Заклика — каза тя, — не се бъркай в нищо, бъди глух. Играй колкото е възможно по-дълго със стария комендант. Ако случайно се вдигне тревога, постарай се само да го задържиш.

— Ако бягството успее — прекъсна я Заклика, — какво трябва да правя?

— Веднага ще се явиш там, където заповядам. Повече думи не можеше да се изтръгнат от нея, тя му посочи с ръка вратата.

С някакво тъжно предчувствие Заклика излезе на двора и дълго не можа да дойде на себе си. Велен, когото срещна, беше неспокоен, трескав, непрекъснато поглеждаше към слънцето, но то като напук не искаше да залезе.

Старият комендант, който не се досещаше за нищо, кимна на Заклика да отиде при него на чаша бира и да седнат както винаги да играят варкаби до настъпването на нощта. Вахмистърът, който затваряше портите и донасяше ключовете, обикновено ги заварваше погълнати от играта, която наглед беше проста, но всъщност увличаше човека, щом веднаж се пристрасти към нея.

Вечерта беше светла и приятна и както става при хубави дни, нощта се спусна веднага след залез-слънце. Заклика играеше толкова неспокойно, като ловеше с ухо и най-малкия шум в замъка, че комендантът, който непрекъснато печелеше, му се смееше.

— Какво ти е днес, капитане? — попита той.

— Главата ме боли.

След няколко партии започнаха разговор. Велен напълни лулата си, съвсем се стъмни, запалиха свещи. Хайнрих, който обикновено идваше по това време, не се появяваше.

— Сигурно се е измъкнал в градчето — обади се комендантът, — защото тук му е скучно, но аз предпочитам това — добави той, като сниши глас, — отколкото да се моли под кулата на тази високомерна дама, на която наистина й се струва, че е кралица, и едва благоволява да кимне някому с глава.

Заклика промени разговора.

В замъка беше тихо, часът, в който вахмистърът донасяше ключовете, наближаваше, на вратата се почука.

Стар войник, който приличаше по-скоро на разбойник, наемник, служил май във всички войски: немска, фландърска и холандска, преди да стигне до саксонската, застана на прага блед и със странно изкривено лице. Изразът на лицето му ужаси Заклика — беше страшен, устата му трепереше.

Комендантът, при все че го използуваше, не го обичаше, но понеже оня държеше хората строго, не можеше да се раздели с него. Наричаше се Вурм.

— Господин комендант — започна Вурм, — трябва да ви донеса за важно произшествие…

— Какво има? Пожар ли?! — викна Велен и скочи от стола.

— Не, но вашият племенник току-що избяга с графиня Ко̀зел от замъка, ха-ха!

Старият комендант се хвърли като луд към вратата.

— О, няма от какво да се страхувате — засмя се Вурм диво, — аз отдавна чаках това, бдях, знаех, че то няма да се размине, а и с наградата няма да се размина.

— Що за подла лъжа! — извика комендантът. — Как смееш?!

— Аз изпълнявам дълга си — каза студено Вурм. — В момента войниците ги държат в галерията зад параклиса и капитан Хайнрих, който ме биеше по мутрата, когато се ядосаше, ще плати с главата си!

Вахмистърът се усмихна с адска отмъстителност. Комендантът трепереше, хващаше се ту за оръжието, ту за ключовете и не знаеше какво да предприеме. Страхът за съдбата на племенника му, към когото беше привързан, го довеждаше до лудост.

— Капитан Заклика! — извика той. — Спаси ме, спаси го!

— Няма какво да се опасява — отвърна вахмистърът. — Утре целият град ще узнае, и кралят, и дворът — прекалено много хора видяха тая работа. О, аз добре го нагласих! Върнах си го, а ако вие поискате да ми отмъстите заради него, готов съм и за това.

Те още говореха, когато в двора се разнесе шум, идващ откъм подземието на кулата със седемте върха. Войниците с подвиквания водеха пленените: графинята вървеше напред няма и бледа, а Хайнрих беше вързан, защото с пистолета вече се беше наранил и сигурно щеше да се самоубие, ако войниците не му бяха вързали ръцете.

Ко̀зел тичаше с бясно отчаяние към кулата, без да се оглежда. Хайнрих стоеше. Старецът се приближи до него, като кършеше ръце и скубеше косата си. Зад него вървеше Заклика с жал в сърцето към бедния момък, който така необмислено беше попаднал в клопката. Никой и не поглеждаше Вурм, който тържествуваше и се усмихваше саркастично.

Старецът беше принуден незабавно да арестува племенника си и да изпрати рапорт в Дрезден. Старият войник не можеше да го напише — трепереше и от очите му течаха сълзи, затова извика писаря, който обикновено го заместваше в тази работа.

Сред хълцанията и проклятията едва можеше да се чуе неговото мънкане. Той обвиняваше племенника си, но изтъкваше младостта му като повод за милост към него, поставяше и своите заслуги на везните, обвиняваше себе си и своята слепота. Но накрая приписваше вина и на вахмистъра, който нечестно, вместо да предотврати нещастието, го е чакал, за да се възползува от него.

Удвоиха стражата при кулата, нощта премина в бдение и тревога.

Комендантът арестува и вахмистъра. С книжата беше изпратен куриер в Дрезден. Изгряващото слънце освети щолпенския замък, по-тъжен от когато и да било и ням. Ко̀зел лежеше в конвулсии.

Към обяд като облак налетяха изпратените по заповед на краля от Дрезден генерал фон Бод и няколко чиновници.

Още в началото, без да каже нито дума, старият Велен предаде шпагата си, но Бод му я върна. По заповед на краля капитан Хайнрих фон Велен и вахмистър Вурм трябваше да бъдат изправени пред военен съд.

Преди да залезе слънцето, издадената смъртна присъда трябваше да бъде изпълнена. Напразни бяха молбите и риданията на стария комендант, който молеше за милост и искаше поне тленните останки.

Ко̀зел чу гърмежите и трепна, предчувствието й подсказваше, че човекът, който я обичаше, в тоя миг бе платил за своята любов с живота си.

Заклика стоеше бледен като мъртвец.

Същия ден Велен напусна службата, като написа писмо до краля. Вахмистърът беше окован във вериги и изпратен на принудителна работа в крепостта Кьонигщайн.