Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (21)

IX

По онова време старият щолпенски замък беше вече полуразвалина. На няколко пъти върховете на неговите кулички бяха громени от небесен огън, старите постройки бяха горели и укрепвани и опустошени, едва можеха да поместят в себе си малък гарнизон. Една част от някогашното жилище на епископите беше ремонтирана, а друга се бе превърнала в развалина. Комендантът на замъка Йохан Фридрих фон Велен сам заемаше неудобна кула. За затворената нещастна фаворитка на Аугуст беше предназначена една кула — Йоханистурм, която още по времето на епископите е била затвор и всеки етаж на която се състоеше от едно просторно сводесто помещение, като всяко от тях и досега носеше название, свидетелствуващо за някогашното му предназначение.

Бившата господарка на Двореца на четирите годишни времена сега трябваше да се задоволи с две още обитаеми стаи. Долният етаж, Бургферлис^[1], по онова време вече засипан е развалини, бе отдавна необитаем. Двата по-горни етажа, Йоханисгефенгнис и Рихтергехорзам, приготвиха за графинята. Единият от тях беше предназначен за кухня и за прислугата й, а другият — за нея.

Когато едва ли не насила извадиха графинята от каретата и я въведоха в малката шестоъгълна стая, осветена от тесни прозорци, бедна, мизерна, тъжна, и когато се огледа наоколо, тя се хвърли с такава ярост, сякаш искаше да разбие в стената оболялата си глава, та трябваше да я възпират. Ту вцепенение, ту сълзи, ту лудост и ярост отново я овладяваха така, че стражата трябваше непрестанно да бди над нея. Тези, които знаеха живота й, макар да бяха най-равнодушни хора, не можеха да овладеят вълнението си. Нейната красота, нещастие, отчаяние изтръгваха сълзи. Пазачите и слугите, които бяха нарочно подбрани, за да не може нито да ги подкупи, нито да събуди у тях милост, стояха вцепенени пред гледката на това безпримерно безумие, което сякаш всеки миг заплашваше да завърши със смърт.

Колкото пъти очите й се обръщаха към стените на помещението, към надвисналия тежък свод, към белосаната врата… ревът и безумието се връщаха, а след тях припадъкът и сълзите.

Велен, стар воин, който никога не беше воювал с жени, човек с твърда натура, закоравял под мундира, губеше самообладание и търпение. Неприятно му беше да стане изпълнител на присъдата на жена, чието нещастие надхвърля силите й. Този първи ден от коледните празници, чествуван в цяла Германия с такава радост и семейна тържественост край домашното огнище, беше отровен за Велен от гледката на сцените на отчаяние. Постовете, обикалящи край стените, спираха ужасени от гласа, който се чуваше от замъка. Сякаш някогашните килии за изтезания ехтяха от стоновете на всички жертви през вековете.

Нощта графинята прекара неспокойно, следващия ден — в сълзи, а после мълчаливо безсъзнание я държеше в леглото полумъртва от страдание. Жените си шепнеха, че тя няма да издържи и ще умре. На третия ден Ко̀зел скочи от леглото и поиска хартия, беше решила да пише на краля.

Това нейно искане беше предвидено, писмата трябваше да бъдат изпращани на Льовендал и унищожавани веднага; бе забранено да се отговаря на тях. Аугуст се беше предпазил от влиянието на тези отчаяни стонове, той не позволяваше да стигат до него. Защото току-виж, че събудят милост у него, че го разтърсят, нервират и покрият със срам кралското чело.

Затова писмата бяха осъдени на изгаряне. Но не забраняваха на затворничката по цели дни да лее сълзи над тях. Изпратеното писмо, което отиваше в огъня, без да стигне до ръцете на краля, й даваше мигове на надежда. Ко̀зел смяташе, че поне едно от многото писма, макар и случайно, ще стигне до Аугуст. Тя още вярваше в сърцето му.

Когато първите изблици на отчаяние преминаха, графинята с ужас хвърли поглед наоколо. Тя си спомни тия зидове, които бе видяла при първото си посещение в замъка; тогава стаите я бяха ужасили с мрачните си стени. От прозорците се виждаха зъбестите валове, които свързваха бастионите и обграждаха замъка, гористият хълм, а в далечината — пустинни и синкави възвишения и сякаш безлюдна местност.

Захвърлиха я тук като плячка на самотата, спомените, надзора на наемни войници, на тормоза от страна на слугите, които бяха едновременно ключари на затвора и мъчители на жертвата.

При най-малко провинение на този назначен й двор гръмваше хрипливият глас на Велен, който не търпеше и най-малкото подценяване на своите заповеди.

От Дрезден той получи нареждане за най-строг надзор под негова лична отговорност, която по онова време лесно можеше да се разшири дори до лишаване от живот. Наистина тези, които бяха написали инструкциите, изискваха учтиво отношение към жената, но и надзор, който би разпръснал дори мечтата на затворничката за бягство. А и от пръв поглед се виждаше, че бягството беше невъзможно. Високи стени обграждаха замъка наоколо, кулата „Свети Йоан“ се издигаше още по-високо над тях и така беше насечена с прозорци, че стражата почти всеки момент можеше да вдигне очи и да види затворничката. А трябваше да се мине и през два двора, затворени с крепостни порти, за да се стигне до подножието на кулата.

Край портите се разхождаше стража, край стените стояха войници. Самият замък, издигнат на висок хълм, който доминираше над околността, излагаше пред очите на жителите от близкото градче всеки, който отиваше към него.

Освен коменданта на крепостта и неколцината офицери, осъдени на това изгнание, и освен шепата войници в замъка почти нямаше други обитатели. Прислугата на графинята представляваше изключение. Тя също така споделяше нейния затворнически живот. На никого от хората не беше позволено да излезе без разрешение дори в града. Портите се затваряха рано.

Крепостта наистина можеше да има известно значение като отбранителен пункт. Тя се намираше близо до границата е Чехия и пазеше саксонските покрайнини, но оттук отдавна вече не съществуваше заплаха за война и крепостта постепенно беше изоставена. Кьонигщайн и Зоненщайн, които по онова време се смятаха за непревзимаеми укрепления, лишиха Щолпен от някогашното му значение. Затова и замъкът не беше пазен особено много до настаняването на графинята в него. Едва този държавен затворник, тази престъпница, която бе посмяла да се нарича кралица и не искаше да върне документа, даден й от монарха, породи цялата тази бдителност край изоставените стени.

Старият Велен, който никога не беше виждал графинята и от неверността на краля заключаваше, че тя трябва да е остаряла и погрозняла, се втрещи, когато я зърна за пръв път. Ко̀зел беше тогава на тридесет и шест години, но особеното божие благоволение й беше дало вечна младост. У нея не личаха следи от преживените страдания и тя може би беше по-красива и по-привлекателна от всякога. Блясъкът на очите й, белотата и свежестта на лицето, величествената осанка, изящните й форми предизвикваха изумление у тия, които я виждаха. Сякаш подигравайки се с униженията, които я сполитаха, Ко̀зел възприе тук кралско държане, привички и начин на говорене. Тя заповядваше, а в думите й звучеше толкова по-голяма гордост, колкото по-нещастно ставаше положението й.

Колко безкрайно дълги, непреживени, монотонни течаха там дните! За запълването им Ко̀зел разполагаше само със спомени, но понякога… понякога се връщаше и надеждата. Тя проклинаше жестокостта на Аугуст, но същевременно не можеше да проумее как тая жестокост може да продължава, как този, който като че ли я обичаше толкова нежно, можа да стане за нея такъв ням и бездушен палач.

Писмата, които пишеше, станаха за нея нужда и привичка. По липсата на отговор можеше да се досети, че ги хвърля в бездънна пропаст, но все пак чувствуваше облекчение, когато мислите й се излееха върху хартията, въпреки че с това можеше да предизвиква само присмех у хората.

Нима беше сторила нещо толкова лошо, че да я измъчват вечно? Дори да я лишат от децата й под предлог, че може да ги надъха със своята изгаряща омраза към баща им?

Когато в Носен вдигаха набързо вещите на затворничката, някой бе прибрал и разпилените листове от Библията. Те бяха докарани тук заедно с нея и графинята се зачиташе в безсмъртната книга, в която се бяха излели толкова човешки болки. Тези разпокъсани листове, част от които вятърът беше разнесъл, пробудиха, у нея желание да има цялата книга. Тя изпрати на Велен заповед да й бъде купена Библията. Комендантът се обърна към Дрезден, наредиха му да изпълни искането. Оттогава Библията не слезе от нейната маса. В страниците й тя намираше ако не утеха, поне забрава. От нея научаваше какъв е бил животът от хиляди години насам — дълго предгробно мъчение.

Така я завари тук пролетта. Пролетта, през която всичко, весело и младо, се буди за живот, но която за нея щеше само да удължи смъртта. По дърветата наоколо започнаха да прелитат пъргави птици, лястовиците пристигнаха в старите си гнезда на кулата, за да ги вият отново. Дърветата започнаха да се раззеленяват и да разтварят листа към слънцето. Над света на вълни се носеше уханна топлина, ароматизирана от въздишките на цветята. Дори около запустелия замък всичко се пробуди за живот, полето пореха плугове и свободни хора сновяха на групи, а тя единствена беше сама и прикована. Застанала на прозореца, като следеше с очи видяната отдалече човешка фигура и като се мъчеше да я разбере, да се въплъти в нейното съществуване, Ко̀зел се замисляше по цели часове и не знаеше, че понякога войникът, застанал на стража, заслепен от нейната хубост, също така се взира в нея, забравил за себе си, и се пита какво толкова страшно е могло да направи това прекрасно създание, за да бъде осъдено на затвор. Старият Велен, като се разхождаше с лула по валовете, неведнъж сам поглеждаше нагоре и чувствуваше, че мислите му стават горчиви, на сърцето му натежава, че по-малко обича своя великолепен владетел Фридрих Аугуст. Ставаше му жал. За разходка — само тясно стълбище и стая от десет крачки! И вечно този задушен въздух под сводовете, който слънцето не може да сгрее, и вечните писма, които отиват на кладата, или пък Библията и сълзите! Дори от гърдите на Велен се изтръгваше състрадателна въздишка.

В подножието на кулата „Свети Йоан“ имаше малък клин земя, опасан от стените на крепостта и кулата; място, колкото за един широк човешки гроб. В това ъгълче цъфтяха пелин и мащерка и диви червени карамфили. По стените се залавяха стръкове трева и посети от вятъра безименни скромни цветчета. Велен си помисли: да имаше поне тази градинка! Но дори за градинка трябваше да се иска разрешение, защото тя щеше да буди облекчение, наслада, радост, а ако се даде на разбунтуваната жена, макар и малко милост, това би я направило дръзка. Затова старецът сам си направи градинка, като мислеше, че на тая, която е повехнала като господарски цвят върху стръка, ще й бъде приятно поне да погледа цветята.

Ко̀зел надникна към този кът и видя, че там копаят; помисли си за гроб и се извърна. Едва когато пролетта, която толкова живо сее и ражда, накара цветята да израснат, тя им се усмихна. Къде по-хубави имаше тя в своите градини и в Градината на хесперидите, и в Пилниц, а сега дори тези не можеше да притежава. Струваше й се, че ако вместо на камъните би могла да седне поне на земята и да се притисне до нея, отново би се съживила. Мислеше си, че цветята биха били за нея поверенички и дружки, но за такова нещо една кралица не можеше да моли и тя предпочиташе да страда. Сутрин Ко̀зел приветствуваше градинката и се сбогуваше с нея, когато тя ухаеше вечер.

Старият Велен нареди на прислугата да й каже, че тази градинка е за нея, че тя може да разполага с нея. Всъщност оттам беше невъзможно да се избяга, на три крачки караулеха двама пазачи.

И една сутрин Ко̀зел безпрепятствено слезе по стълбичките, за да види градинката си. Въздухът й се стори упоителен, слънцето — непоносимо, светлината — ослепителна; известно време тя трябваше да си почива, облегната, на стената, за да дойде на себе си. От този ден градинката стана цялото й забавление и тя по цели дни прекарваше в нея, като със собствените си ръце отглеждаше цветята, които нареди да й бъдат донесени. Те не бяха много, затова, като познаваше всяко от тях и се грижеше за всяко поотделно, можеше да влее в него живот и с очи да му помага да расте.

Така минаха пролетта и лятото — без никаква промяна, дори без никаква надежда. Все така я обкръжаваше глуха тишина, писмата оставаха без отговор, от някогашните познати никой не се беше явил. От огромните й богатства, отнети й за децата и разграбени от алчни ръце, й плащаха около три хиляди талера, които можеше да ползува за лични нужди. Но комендантът на замъка трябваше да знае за тях. При нея допускаха само неподозирани лица, търговци и продавачи, но и те преди това трябваше да бъдат подлагани на щателен обиск, за да не внесат със себе си утеха или надежда.

От идването си в Щолпен графинята все очакваше Заклика, но месеците течаха и градинката прецъфтяваше, а за него не се чуваше нищо. Чак късно есента един евреин донесе нещо за продан и когато слугите се отдалечиха, се огледа боязливо наоколо и й прошепна, че оня, дето трошал подкови, е жив и някой ден ще се яви. Тези думи бяха достатъчни, за да се пробуди заспалата вече надежда. Пратеникът не знаеше нищо повече.

В това време Заклика не си почиваше нито миг. Когато приготовленията му за отвличане на графинята от Носен се провалиха, той трябваше да започне всичко отначало. Изобщо не криеха, че Ко̀зел е откарана в Щолпен и затворена в кулата.

Стремяха се да оправдаят пред хората тази възмутителна жестокост, като разпространяваха слухове, че Ко̀зел още в Берлин се опитвала да организира покушение върху живота на краля, че му се заканвала, че се умопобъркала и се наричала кралица. Скрито добавяха — а то не беше никаква тайна, — че Аугуст се срамува от своята слабост и от лекомислието, с което дал в ръцете й писмено обещание при жива жена, че ще се ожени за нея.

Всъщност въпреки постоянното настояване никой не можа да й отнеме това обещание, нито да го намери и при най-старателните обиски.

За пръв път Аугуст бе постъпил толкова жестоко и по тоя начин бе уплашил Денхофова, макар че тя не можеше да се похвали нито с толкова голяма привързаност от страна на краля, нито пък с надежди, отиващи толкова далеч. Наистина дворът на новата господарка беше доста блестящ, но нейните приближени не играеха никаква политическа роля. А и тя самата не господствуваше в нищо друго, освен в забавленията и развлеченията.

Дори и тези, които я бяха издигнали, за да се отърват от опасната Ко̀зел — Флеминг, Мантойфел, Фризен, Ланяско, Фицтум, — се държаха по-далеч от нея. Само Вацдорф, който си въобразяваше, че с помощта на Денхофова ще успее да събори, Флеминг, се привърза към нея и й правеше услуги; той й издействуваше от краля значителни дарения, които тя пилееше лекомислено, като често пъти за една вечер харчеше по десет хиляди талера за шумни забавления. Още тогава тя не разчиташе много на краля и мислеше да се оттегли от неговата опасна благосклонност, та започна да попоглежда към Бьозенвал и към младия Любомирски, който като че ли се привързваше към нея.

Студеното и пресметливо отношение на Аугуст към онези, които преди се бяха радвали на най-голямата му благосклонност, предупреждаваше и другите фаворити навреме да се стараят да се отдръпнат и предпазят от някой каприз, който би могъл за един ден да ги лиши от всичко. Така Хоим, мъжът на госпожа Ко̀зел, от когото кралят се нуждаеше, но когото не обичаше, като имаше предвид съдбата на Байхлинг и това, което сполетя Имхоф след Алтранщатския договор, както и първата му жена, не се почувствува спокоен, докато не се осигури. Той разпродаде своите имоти в Саксония, изнесе парите си, оттегли се от саксонска служба и се прехвърли в Шльонск. Същият страх не даваше спокойствие и на маршал Шуленбург. Пак през тая година, когато графинята беше откарана в Щолпен, той замени последните си имоти с Флеминг и замина, изпълнен с мъка и горчивина, да довърши живота си във Виена.

С Денхофова свършваше царството на всевластните метреси в кралския двор. Действуващите лица на тези драми и интриги, с които живееше обкръжението на Аугуст, старееха и измираха, той самият губеше вкус и желание за шумни развлечения. Единствено още Лайпцигският панаир успяваше да го развлече както в миналото и да го оживи за малко.

 

 

Заклика дълго си блъска главата, докато реши какво да предприеме и какви средства да използува, за да се приближи до Ко̀зел. Щолпен му беше почти непознат и той замина, за да го огледа отблизо. В градчето можеше да спре безопасно, защото тук не се обръщаше особено внимание на пътниците. Лесно се осведоми как живеят в замъка, кой е комендантът и че достъпът там е труден. На заминаване Заклика обиколи замъка и ловния резерват от всички страни, като търсеше лесен достъп до него. Не Намери никакъв.

През първата година от пребиваването на графинята тук бдителността беше особено голяма, в замъка беше невъзможно да влезеш, ако не си лично познат на коменданта.

Заклика си блъскаше главата върху задачата и се върна в Дрезден с решение да се покаже открито и да потърси начин да помогне на Ко̀зел. От миналото му бяха останали много познати, но приятели — никакви. Все пак всеки ден се явяваха пристигащи от Полша панове, чрез които беше възможно да си създаде някакви връзки. Заклика смяташе, че трябва да се върне на военна служба, а облякъл веднъж униформата, да се постарае по някакъв начин да влезе в частта, която се намираше в Щолпен. Пътят беше дълъг и труден, но този, който бе решил да тръгне по него, имаше желязна воля и безгранична самопожертвувателност. За полските панове неговото име — име на стар род, беше вече известна препоръка.

Появяването му в двора отначало предизвика известно учудване. Всички знаеха, че беше служил, при графиня Ко̀зел, и никой не бе питал какво е станало с него след падането й. Заклика заяви смело, че някое време е бил при близките си в родината. Временното пребиваване в Дрезден на куявския епископ Шанявски, когото Заклика познаваше от младини, му даде смелост да издействува чрез него позволение да си купи капитански, чин в саксонската войска. Щом му споменаха за него, кралят смръщи вежди и заповяда Заклика да му се представи. Той не го беше виждал няколко години — намери го много променен. Разглеждаше го с подозрително око, но като видя, че е смел и спокоен, и като узна от него, че доброволно е напуснал графинята, не се възпротиви на постъпването му във войската. Въпросът беше само да си купи чин, което веднага му се удаде. Заклика имаше малко пари, събрани постепенно с пестеливост там, където често пъти те обилно се сипеха. Спазариха се с един немец и нашият герой отново облече мундир, този път по-различен и по-великолепен, отколкото преди. Службата по много причини беше непоносима, макар че за хората, които обичаха развлеченията, бе приятна. Войската, която в Полша преследваше привържениците на конфедерацията^[2], повече служеше за паради и забавления, отколкото за сурови военни занятия.

Във войската офицерите често пъти не виждаха полковете си по цели години, зимно време те пълнеха преддверията на дворците, а лете човек изобщо не можеше да ги срещне по биваците. Седяха си вкъщи и живееха с парите, получени за зимното излежаване, и разказваха пред смаяните жени какви чудеса на храброст са извършили. Те не се съобразяваха нито със заповедите, нито с разпорежданията, водеха безскрупулен живот, а войникът страдаше, лишен от най-необходимото за живот. Съвременниците твърдят, че новите полкове, за чието сформиране се вземали пари, изобщо не се сформирали, а набирането на войници за тях пречело да се попълват старите. Непрестанното подменяне на по-старите войници съсипвало съкровищницата, но било изгодно за интендантството и офицерите. Всичко най-негодно в страната: авантюристи, сводници, комарджии, лихвари, скандалджии, се намирало във войската, а процесите между офицери нямали край. Генералите живеели на гърба на войниците, а те, доведени до отчаяние, трябвало по примера на офицерите да си търсят насъщния, без да подбират средства.

Маркграф Лудвиг Баденски, под чието командуване се намираше в 1703 година саксонският контингент, изпратен на война за испанското наследство, губеше ума и дума, че не може да се справи с положението. Често при поход, когато трябваше да се бърза, той намираше офицерите си по пижами. Историята на полковник Гьорц и неговото излизане от Полша през 1704 година представлява също така ярък пример за дисциплината в саксонската войска. Гьорц, който трябвало да бъде задържан за недобросъвестност в командуването на частта и прекалена грижа за себе си, толкова добре маневрирал, че обградил и пленил онези, на които било заповядано да го арестуват.

Именно тази разпуснатост Заклика можеше да използува за намеренията си — тук всичко можеше да се направи с пари. Компанията, в която влезе, не ценеше нищо повече от гуляя и веселия живот, от бързата печалба и пилеенето на пари. Нравите и примерът на двора бяха заразили и военните. Като гледаха парадите, устройвани за прекрасните дами, и пиянските атаки към кралските блюда, те не се отнасяха сериозно към своето призвание. Само тук-таме сред тая сбирщина, в по-голямата си част съставена, от чужденци: французи, италианци и различни пришълци, се срещаше някой човек, който желаеше и умееше да бъде войник. Но на такъв се присмиваха. Затова за Заклика нямаше нищо по-лесно, като облече мундира и опознае другарите си, да си подготви пътя за влизане в щолпенския замък, където никой не желаеше да служи.

Старият Велен, за когото той бе събрал сведения, всъщност човек спокоен и добър, който по цели дни играеше на варкаби^[3] и пушеше лулата си, не му изглеждаше труден за измамване.

Ко̀зел се учуди извънредно много, когато след няколко месеца мълчание отново получи тайно съобщение посредством пътуващ евреин, с което я уведомяваха, че скоро ще дойде този, който чупел подкови.