Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (20)

VIII

На другия ден сутринта, когато Заклика седеше в помещението на чаша греяна бира, влязоха трима войници от стражата на замъка също да си пийнат бира; те вдигаха голям шум, защото в миналото войниците не се държаха другояче. Заклика веднага си спомни, че по-рано ги е виждал на стража в двора, а един от тях започна да се взира внимателно в него.

— Е-хей! — каза той, като се облегна с две ръце на масата. — Ние като че ли се познаваме отнякъде.

— Разбира се — отвърна Заклика, — защото и аз служих дълго в двора, докато не се хванах за търговията, когато оня хляб ми омръзна. И аз често съм ви виждал на стража при негово величество милостивия крал.

— О! Ти си оня, дето трошеше подкови! — извика войникът.

— Имаше такова нещо, имаше, и вол съм хващал за рогата и съм го събарял на място, но сега вече не зная дали бих могъл и с овен да покажа такъв номер.

Войникът му се поклони усмихнато и се облегна на масата. Заклика викна да донесат и на него бира; така се завърза добро приятелство.

— Ама и нас ни наказаха — обади се войникът, — да ни пратят на стража в Носен! При кого? Една фуста да пазим! На човек му иде да се обеси от скука. Поне да бяха придали към графинята и няколко хубави момичета, а то — икономката на петдесет години, камериерката към четиридесет. Дори и в тая дивотия не ти се ще да ги позакачиш.

— А дълго ли ще седите тук?

— Кой може да знае? От сън човек вече почва да подпухва, защото нямаме какво да правим, само подпираме стените и хъркаме.

— Че можете да играете на карти — каза Заклика.

— С кого? На какво? Всички имаме само по някой и друг грош и желанието ни изчезна.

Той се прозя, докато пиеше бирата; полезното познанство беше сключено. Когато след бирата войниците тръгнаха за замъка, Заклика, уж заприказвал се с тях, продължаваше да ги изпраща все по-далеч и по-далеч, докато стигнаха чак до портите, чак на двора и така незабелязано се промъкна дори в коридора.

Останалите войници, които лежаха върху сламата, не се учудиха на пришелеца; напротив, зарадваха му се, седнаха на приказка с него и появата му оживи отегчените. Намериха се карти, Заклика загуби няколко талера. Сега вече те наистина бяха доволни! Когато си отиваше, уж полюбопитствува да види замъка и напълно открито тръгна покрай стените, без никой да му каже нито дума. Офицерът беше в градчето и свиреше на китара за дъщерята на касапина.

Въпреки това този ден Заклика не успя да постигне повече.

Той продължаваше да боледува, купуваше кожи, помайваше се, мъчеше се да се прокрадне в замъка. Никой в нищо не го подозираше, но въпреки това трудностите бяха големи поради самото разположение на замъка. Онази част, в която беше настанена графинята, се намираше в съседство с друга, почти пуста. В нея живееха офицерът и старият управител на тази развалина със семейството си. Чрез войниците Заклика успя да завърже познанство с него и се мъчеше да го опознае по-отблизо. Този човек беше обременен със семейство, алчен и скъперник. Като го черпеше, Заклика постепенно успя да узнае на коя страна гледат прозорците от жилището на графинята и че желязната врата на кулата, ключовете от която държи управителят, води към голяма зала, където отдавна трупат ненужни служебни книжа, понеже някога се е проектирало да бъдат преместени в замъка околийските учреждения и съдилищата. Заклика проявяваше голямо любопитство по отношение на старите сгради, изяви желание да разгледа замъка, но старият пазач си замълча. Друг ден се разприказваха за графинята и полякът се помъчи да събуди у управителя интерес и съжаление към нея. Погледите им се срещнаха, управителят си замълча.

— Графинята — каза Заклика — има много приятели в двора и някои уверяват, че тя може би един ден пак ще дойде на власт. Аз не бих се учудил, господин Херцог, ако някой се яви тук и ви предложи доста пари, за да може поне за миг да поговори с графинята.

Заклика погледна стария Херцог, който си гладеше брадата и мърмореше под нос.

— Какво бихте направили в такъв случай? — попита Заклика.

— Това би била дяволска съблазън — отвърна старецът, — аз бих постъпил като Лутер: бих фраснал дявола по главата с мастилницата.

Но старецът се усмихваше.

— А ако ви дадат тридесет талера? — попита Раймунд.

— И за тридесет талера бих отишъл на бесилката — засмя се Херцог. — На големите господари за подобно нещо може да им се размине, но бедният отива на площада и увисва на въжето.

— О! Графинята не е чак толкова голяма престъпница, нито ще е толкова голямо провинение, ако се даде възможност на приятел да размени две думи с нея. Но ние си бъбрим така, да се намираме на приказка — добави Заклика. — Ех, ако се намери такъв приятел, той сигурно ще даде и петдесет талера.

Херцог го изгледа с изблещени очи, сви уста, като че се канеше да подсвирне и поглади брадата си. Изразът на лицето му беше смешен, самата мисъл за петдесетте талера го удари в главата като силно питие.

— Ако ваша милост познава такъв приятел на графинята, който би могъл да даде петдесет твърди, сребърни талера, кажете му от мое име да дойде да си поприказваме.

Заклика се огледа наоколо и рече:

— Той е пред вас.

— Веднага се досетих.

— Няма от какво да се страхувате, войниците ме познават и аз съм в добри отношения с тях. Ще ме заведете в замъка тогава, когато жените не са при графинята и тя е сама. Ще почукаме на вратата, разговорът няма да бъде дълъг.

— Ако не бяха тия жени при нея — измърмори Херцог, — всичко би било много лесно. Цялото нещастие е там, че те се сменят и винаги едната седи в залата.

— Нека жена ви покани и двете при себе си.

— О, жената не бива да знае нищо.

— И аз така смятам — рече Заклика, — но тя може да ги покани, без да знае защо; това е ваша работа.

Тези съвещания продължиха много. Херцог, опитен човек, проявяваше големи способности в подобни неща, стига да спечели някоя пара. Пък и му се струваше, че нещастната жена не може да бъде толкова важен държавен затворник.

Затова един ден, когато се разхождаше из спалнята си, графинята чу отначало несмело, после все по-ясно чукане на желязната врата в кулата. С разтуптяно сърце се завтече към вратата и също почука на нея.

Резето веднага беше махнато, вратата се открехна и се появи Заклика.

— Имам време, колкото да ви съобщя, че съм тук и ще бъда наблизо; ще бдя и ще направя, каквото мога.

— Улеснете бягството ми! Бягството! — започна Ко̀зел припряно. — Аз ще умра задушена в този въздух! Старай се, плащай, прави, каквото искаш!

— Засега това е почти невъзможно или най-малкото изисква време — отговори бързо Заклика. — Разчитайте на мене, ще направя всичко, което е по силите на човека. От прозореца, който гледа към гърба на кулата, пуснете сива връв, понеже втори път може да не ни се удаде да говорим, търсете на нея бележки. Ще ви съобщавам какво съм направил.

Херцог ги подканваше да бързат. Заклика пъхна в ръцете на графинята кесия с част от парите и прошепна:

— Едната слугиня трябва да бъде подкупена. Аз живея долу в странноприемницата „Златна подкова“.

Вратата се затвори зад него, защото жените можеха да дойдат всеки миг, но духът на графинята се повиши. Склонна към молитви, тя благодари на провидението, като сключи ръце и шепнеше благодарствени думи. Заклика, тоя нещастен слуга, когото тя едва благоволяваше да погледне от висотата на кралското си величие, не я беше изоставил.

Херцог взе петдесетте сребърни талера с нескривана радост. Полакоми се от лесното им спечелване. Той си каза, че би трябвало да използува тая дойна крава и да измъкне от нея, каквото може. Затова сега не Заклика тичаше подир него, колкото той подир Заклика. А Раймунд вече кроеше план за освобождаване на графинята и неговото осъществяване му се струваше почти възможно, при все че беше нужна много сериозна подготовка.

На другия ден Херцог с готовност го разведе из замъка и му показа цялата тая прастара постройка. Някога замъкът е бил издигнат за отбрана и от старите стени, галерии, проходи бяха останали коридори, по които можеше да се влиза и да се излиза. Един такъв коридор стигаше почти до пътя и при все че старата му врата беше затрупана с развалини, лесно можеше да бъде разчистен.

Но не беше достатъчно само да се излезе от замъка, трябваше да се обмислят начини за бързо бягство до границата и да се реши къде ще намерят сигурно убежище, така че Аугуст да не може да ги настигне толкова лесно. Тогавашните отношения с императорския и с пруския двор не даваха основание да се разчита на тяхното покровителство. Заклика смяташе, че ако успеят да минат през Шльонск и да стигнат в Полша, там биха могли да намерят най-сигурен подслон. Макар че неговите отношения с родината отдавна бяха прекъснати, все пак той имаше познати и далечни роднини, а знаеше, че там саксонецът, освен привърженици има и много неприятели.

Да намери обаче коне, хора и всичко необходимо за бягството, никак не беше лесно в Саксония, където дворът имаше шпиони и зорко следеше всички.

На другия ден Заклика привърза на връвта бележка, в която съобщаваше, че заминава, за да се погрижи и подготви освобождаването на графинята. А на заминаване говори на четири очи с Херцог, без да му обяснява нищо, като само подбуждаше лакомията му с обещания, че ще получи вече не петдесет, а дори и хиляда талера, ако се стигне до нещо по-сериозно.

— С хиляда талера бихте могли да избягате някъде край Рейн, като преди това изпратите семейството си, и там ще си живеете в собствена къща като в рая.

Старецът не отговори нищо, само кимаше с глава.

С войниците Заклика пи бира по случай заминаването си, каза им „довиждане“ под предлог, че отново ще дойде тук за кожи, и тръгна обратно за Дрезден. Парите, които му бе броил Леман, можеха да стигнат за всичко, но бягството щеше да ги погълне. Затова реши, че ако успеят да стигнат в Полша, там вече ще трябва да търсят друг изход.

След заминаването на Заклика Ко̀зел, цяла в треска, очакваше нови вести. Всеки ден тичаше до прозореца, издърпваше празната връв, надяваше се, че ще получи някакво съобщение. Тя не си даваше сметка за трудностите. Струваше й се, че този човек трябва и е длъжен да я освободи веднага, след като му е разкрила своята воля. В това време се опита да спечели една от натрапените й прислужнички.

И двете бяха мрачни, неприязнено настроени, но все пак по-младата се държеше по-милостиво и имаше по-мек израз на лицето. Понякога с нея можеше да се разменят няколко думи. Ко̀зел нямаше навик да се държи другояче с чуждите хора, освен като кралица: на всички говореше на „ти“ и им обещаваше своята благосклонност. Макар и затворена, тя винаги пристъпваше величествено, както в миналото, защото се чувствуваше съпруга на краля.

Така се държеше и с Магдалена, по-младата слугиня, към която обаче постепенно смекчи тона. Въпреки това не успя да я спечели, докато не започна да се оплаква от другата и по този начин пося омраза между двете. Парите, които й даваше скрито, действуваха още по-ефикасно, но измина цял месец, докато успя да си осигури нейната благосклонност.

Заклика не се виждаше никакъв. Действията му в Дрезден се затрудняваха от факта, че навсякъде го познаваха и търсенето на кола и коне можеше да събуди подозрения. Трябваше да прояви необикновена хитрост, за да набави и събере всичко необходимо, да намери и човек, без изобщо да обърне внимание върху себе си. Чрез своя близък венд той завърза познанства в Баутцен и там установи главната си квартира. По този начин Заклика изчезна от очите на двора, а за претекст му служеше версията, че подготвя всичко за един от полските панове, който скоро щял да бъде освободен от Кьонигщайн, та трябвало да има с какво да се върне в родината си.

Това обаче му отне много време; дойде есента, после зимата, когато бягството беше по-трудно, пътищата по-лоши, следите по-лесни за откриване. Заклика прескочи до Носен и помоли Херцог да има търпение до пролетта. Той поиска отново да му се плати, но отвори вратата, а посветената в тайната Магдалена стоеше на стража. Затова Ко̀зел можа по-дълго да говори с него и да се разберат по-подробно, така че бягството беше отложено за първите дни на пролетта. Нямаше никакво съмнение, че съблазненият от възнаграждението Херцог ще ги улесни.

Зимата тази година беше дълга и тежка, а подобни начинания, когато се протакат и отлагат, дават на помагачите излишно време за размишления и страх. Пийнал леко, Херцог изтърва нещо пред жена си, а останалото тя сама изтръгна от него. Хитрата жена реши, че който изменя, трябва да изиграе всички и да извлече колкото може по-голяма изгода от своята непочтеност. Затова според нея мъжът й трябвало да се преструва, че е готов на предателство, за да вземе парите, но да издаде Заклика и графинята, за да не изгуби службата и благоволението. Това й изглеждаше по-добро и защото в такъв случай нямаше нужда да се преселват другаде.

Херцог гладеше брадата си и не казваше нищо, но тази сполучлива идея на неговата добродетелна съпруга доста му харесваше. Чакаха само пролетта. Ко̀зел, поуспокоена малко от надеждата, че ще бъде освободена, преди коледните празници успя да спечели двете жени с щедри подаръци. Заклика щеше да празнува със своите лужичани между Баутцен и Дрезден.

Графинята беше толкова сигурна в Магдалена, че неволно се издаваше пред нея. Искаше тя да я придружи, ако през пролетта се промени нещо в съдбата й. Всичко това подтикна жената към размисъл и я обзе страх. Тя се бореше със себе си. Под предлог, че желае да се види с близките си, Магдалена измоли да я пуснат за няколко дни в Дрезден. Нейната сестра служеше в двора на Денхофова и тя замина при нея. След дълго съвещание двете решиха да съобщят всичко на госпожа маршалшата Белинска, за което очакваха щедро възнаграждение.

Човек може да си представи ужаса на жените, когато като гръм ги порази вестта, че Ко̀зел би могла да се спаси с бягство. Веднага повикаха Льовендал. Първият резултат беше арестуването на двете жени.

Още същия ден ново войсково поделение отиде да смени онова, което се намираше в Носен. Удвоиха стражата, управителят беше задържан, закаран в Дрезден. През нощта под прозорците на Ко̀зел сложиха постове. Когато се събуди, тя намери в преддверието непознат офицер, който заедно със специален чиновник трябваше да претърси книжата, вещите, да обискира жилището, да провери вратите и ключалките.

Като видя тези заплашителни мерки, Ко̀зел изпадна в гняв, но какво можеше да направи тя срещу силата? Страхуваше се да попита нещо, боеше се да не би Заклика да е бил открит и задържан. За щастие тук никой не го познаваше по презиме, защото той беше достатъчно предпазлив да се нарича съвсем другояче, а по описание на лицето трудно можеше да бъде преследван.

Бележката от Заклика, която беше издърпала с помощта на връвта, Ко̀зел унищожи сръчно в присъствието на тези, които искаха да й я отнемат. Доказателства за замисляното бягство нямаше никакви — освен разказа на слугинята. Въпреки това от този ден животът в Носен стана стократно по-непоносим. Изпратиха нови слугини, които бяха наплашени и се държаха с графинята безмилостно сурово. Бранеше я само нейната гордост и мълчание.

След като чиновникът излезе, офицерът, който въпреки мрачното си лице имаше по-милостиво сърце от другите, се приближи съчувствено до графинята.

— Госпожо графиньо, вие сигурно не си спомняте бедното момче, което неведнъж стоеше на стража при краля и в по-добрите времена придружаваше светлейшия господар — каза той тихо. — Аз изпълнявам тук тъжно и тежко задължение и не се отказах от него само за да мога да ви спестя поне малко страдания. О, не влошавайте положението си.

Ко̀зел го погледна гордо.

— Ако желаеш да ми докажеш съчувствието си — възкликна тя, — кажи ми какво са разкрили! Кой?! По какъв начин?!

— Подробности не зная — отвърна офицерът, — заповедите даде кралят чрез маршал Льовендал. Наредиха да бъде сменена цялата прислуга. Надзирателят на замъка е задържан за следствие и разпит.

— Кой още?

— Струва ми се, че никой, освен слугините — каза офицерът. — Ще идвам всеки ден — добави той, — пред хората ще бъда извънредно строг, но с каквото мога, ще ви помагам и с готовност ще гледам да облекчавам положението ви.

Той се поклони и излезе.

Няколко дни изтекоха в тревога и несигурност. Заклика, който беше узнал в Дрезден от слуховете, че в Носен е било разкрито намерение за бягство, се спотаи в очакване дали няма да го преследват. Той добре разбираше, че не бива да се мярка около Носен, а едновременно чувствуваше, че трябва да съобщи на графинята, че е свободен и тя още може да разчита на него.

Затова нощем, преоблечен като просяк, се прокрадна до замъка. През деня от съседните храсталаци забеляза, че от прозореца е изчезнала връвта и под него се разхожда стража. Да извести на графинята за себе си, се оказа трудно и той напразно си блъскаше главата как да стори това. Като се влачеше въпреки студа и снега из околността, на другия ден срещна каручка на пътуващ търговец, който разнасяше по села и градчета стоки, обикновено за коледни подаръци. По онова време магазините бяха по-малко отколкото днес, пътуващите търговци доставяха от столицата доста по-изискани стоки, отколкото днес.

Обикновено те се движеха с каручки или носеха на гръб куфар, спираха в странноприемниците по селата и градчетата, а жените се събираха да разгледат стоката. В по-богатите къщи търговците отиваха сами и показваха своята примамлива стока.

Като видя стария, познат му от Дрезден търговец да отива към Носен, Заклика го спря. Те си припомниха един за друг, защото Заклика неведнъж беше купувал от него подаръци за своите венди.

— В Носен — каза той — бихте могли, ваша милост Тройе, да направите добра търговия: в замъка се намира графиня Ко̀зел. Макар че е затворена, тя има доста голяма прислуга, а сигурно и пари не й липсват, та ще поиска да им раздаде подаръци по случай празниците. Стига да успеете да влезете при нея, тя сигурно ще купи много неща от вас.

Очите на Тройе светнаха.

— Благодаря за добрия съвет — извика той, като му подаде ръка, — това не би ми дошло наум!

— Сега тази жена е нещастна — добави Заклика, — но това, което й е останало, струва повече от нашите богатства. И слушайте, господин Тройе, ако успеете да проникнете при нея, споменете й скритом за стария й слуга, защото аз служех някога при нея.

— И какво да й кажа? — попита Тройе.

— Кажете й, че нейният верен слуга, който трошеше подкови, е жив и свободен се движи по божия свят. А от Носен накъде ще тръгнете? — попита Раймунд на раздяла.

— От Носен сигурно обратно за вкъщи, защото и празниците вече дойдоха, та ще трябва да си бъда при децата и жената! — каза Тройе, като се чешеше по главата.

— Е, тогава може би ще се видим някъде из пътя, защото аз обикалям за зайци.

Тройе, както всички търговци, умееше да се справя, когато ставаше въпрос за печалба. Щом пристигна в градчето и си почина, той веднага се отправи към замъка. Войниците искаха да го изгонят, но той вдигна такава врява, че дори офицерът излезе. С него беше по-лесно да се разбере, но той по-напред изпрати да попитат графинята дали би искала да купи нещо. За да се поразсее и да види ново лице, Ко̀зел нареди да пуснат търговеца.

Мизерна беше стоката на бедния Тройе, не беше предназначена за такива господарски очи, но в самотата и неволята всичко може да бъде развлечение. Докато Ко̀зел с небрежна ръка прехвърляше презрително тази бедна стока, Тройе издебна момент, когато нямаше никого, приближи се до нея и й каза тихо:

— Поръчано ми е да ви съобщя, че вашият верен слуга, който трошеше подкови, ходи жив и здрав по божия свят.

Тройе се учуди безкрайно много, когато върху лицето на графинята видя сякаш блясък на нов живот, лъч на радост, който трепна и го освети.

— Кой ти каза това? — попита графинята.

— Той самият, той самият, светлейша господарко — отвърна Тройе. — Срещнах го тук в околността. Май е ходил на лов.

След тези думи графинята бързо купи, каквото й попадна под ръка, и Тройе доста се учуди, че така му потръгна в търговията. След като накупи подаръци за прислугата и накара да й повтори успокоителните думи за Заклика, графинята отпрати Тройе. Той излезе от замъка щастлив. В странноприемницата също му провървя много и той остана да пренощува тук. На другия ден тръгна назад по пътя за Дрезден и на една миля от Носен отново срещна Заклика. Каручката спря, поздравиха се като добри приятели.

— Е какво? — попита полякът. — Казахте ли й за мене?

— Аха! Че как иначе — рече Тройе, — и графинята явно се зарадва на тази новина. Всъщност аз направих добра търговия в замъка и в градчето, да ви даде бог добро.

Заклика искаше да му каже, че бе извършил и едно добро дело, но се въздържа.

В това време в Дрезден разследваха задържаните. Херцог беше достатъчно умен да не признае нищо, макар че в ония времена можеха да го подложат на изтезание веднъж и дваж и да го измъчват, докато признае. Отказаха се обаче от това, пуснаха обвиняемия и само му отнеха службата. Жените излязоха от затвора измъчени и без да бъдат възнаградени, но предупреждението не отиде напразно.

Крал Аугуст, който сега сам се страхуваше от графинята, бдеше внимателно за съдбата й. Той я познаваше много добре, за да я смята за безопасна. При първата вест за замисляното бягство, разгневен, той нареди много по-добре укрепеният замък Щолпен да бъде приготвен за затвор на Ко̀зел. Щолпен беше построената върху базалтови колони крепост, в която някога майсенските епископи са държали своите затворници. Това беше същото място, което щастливата Ко̀зел беше посетила преди години с краля и където заедно с него бяха пирували в ловния резерват. Същият замък, по пътя за който беше срещнала старата Млава и бе чула първите предсказания за бъдещата си съдба.

Много скоро в Щолпен беше заповядано кулата „Свети Йоан“ да бъде почистена и приготвена за жилище. Аугуст беше разгневен и обиден. Непреклонният ум на тази жена се подиграваше с неговата власт и могъщество, една жена смееше да претендира за изпълнение на обещания, за кралска дума и в очите да го обвинява във вероломство. Това беше непростима дързост, а който веднъж си навлечеше господарския гняв, за него нямаше милост.

Два дни преди Бъдни вечер в замъка Носен зацари неочаквано раздвижване: от Дрезден бяха изпратени кола и коне, нова стража и заповед на краля Ко̀зел да бъде откарана в Щолпен. Смаяният офицер от съжаление не смееше да влезе при графинята с тази нова заповед, която може би предвещаваше още по-тежка съдба за нея.

При първия необикновен шум в замъка Ко̀зел скочи от мястото, където седеше, погълната от старата Библия с разкъсани страници. Спусна се към вратата.

Все още имаше моменти, в които тя очакваше от сърцето на Аугуст (когото нещастната обичаше) милост, справедливост, чувства. Мислеше, че по случай настъпващите празници той ще й дари свобода.

Тръпнеща стоеше на прага, когато влезе чиновник с перука и се поклони дълбоко. Появяването на такъв писарушка беше за нея винаги най-лошо предзнаменование. Той държеше хартия в ръка и очила в другата, а ръцете му трепереха.

— Какво искаш?! — извика Ко̀зел.

— Заповед от светлейшия господар, която трябва да бъде изпълнена незабавно — каза чиновникът с пресипнал глас. — Госпожа графинята заминава за Щолпен, предназначен най-милостиво за по-нататъшното й местопребиваване.

Като закри очите си с ръце, графинята се хвърли към стената със страхотен вик, сякаш искаше да се разбие в нея. Щом я видяха така обезумяла, влизащите жени се завтекоха и я хванаха под ръце. С едно движение тя отблъсна и двете. От устата й се изтръгна страхотен крясък, после рев и стон. Чиновникът стоеше вцепенен, ужасен и не знаеше какво да предприеме.

Почти насила трябваше да отведат графинята до колата, която чакаше.

В конвулсии от болка и плач, вцепенена и мълчалива, на 25 декември 1716 година затворничката се намери пред портата „Йоан и Донат“ и като вдигна пълните си със сълзи очи, видя пред себе си страшната кула „Свети Йоан“, предназначена за неин затвор.