Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (19)

VII

В една тясна уличка на град Хале, в скромен буржоазен дом близо до сградата, в която не особено взискателните тукашни търговци и граждани си устройваха балове, от някое време удивително видение започна да привлича погледите на минувачите към прозорците на първия етаж.

Това беше жена. Тя седеше по цели дни зад този прозорец и гледаше небето с очи, които не виждаха нищожно стойката й, чертите, изразът на лицето, ангелската му хубост, тъгата, изписана върху него, привличаха тълпи любопитни. Никой в Хале не познаваше тази жена, тя от неотдавна се появи тук тъжна, замислена, неподвижна и будеше жалост и удивление. И човек можеше да предполага цяла история за някакво нещастие.

Тя седеше странно замислена, сякаш в несвяст; погледът й никога не се насочваше към минувачите на улицата, не се спираше на човешко лице, а гледаше някъде в миналото или в бъдещето и само понякога, когато се събереше тълпа и започваше да шушука, когато младежите зашепнеха по-високо, тя избягваше уплашено от прозореца.

Вратите на този дом бяха винаги затворени, тя нямаше познати, никой не я посещаваше. Слугата й донасяше храна от съседната гостилница. Само понякога млад, хубаво облечен мъж почукваше на вратата и настояваше да му отворят; пускаха го за кратко и после той си отиваше тъжен. Студентите го наричаха „любовника на прекрасната непозната“, но той нямаше вид на такъв.

По онова време в Хале не се говореше за нищо друго, освен за това чудно видение. Толкова красива беше тази жена, такъв израз на дълбока тъга имаха очите й, такава загадка представляваше тая знатна дама, която се беше скрила в скромния дом. Защото всеки се досещаше, че това е наистина знатна дама: лицето й говореше за властна натура, а когато отскачаше уплашена от прозореца, движенията й издаваха, че е свикнала да я възприемат като очарователна жена и да се държат с нея като такава. Когато я шпионираха, тя, макар и бързешком, се оттегляше с кралско достойнство в дъното на стаята й дълго след това не се виждаше нищо, освен бялата завеска.

Хазяинът на къщата, подпитван предпазливо, жена му, настойчиво разпитвана от съседките, слугите дори, на които предлагаха почерпки, мълчаха упорито. Всички те се оглеждаха внимателно, боязливо и мърмореха, като свиваха рамене, че не знаят нищо, че тя била болна, чужда жена, дошла отдалече. Но освен тези любопитни понякога по улицата се разхождаше уж случайно заблудил се войник, който поглеждаше към прозорците, или някакъв непознат, с вид на човек, неотдавна свалил мундира. Понякога дори вечер край отсрещната стена сядаха войници и уж си почиваха в тясната уличка, при все че там сигурно не им беше много удобно. Тази прекрасна непозната, за която се изказваха най-различни предположения, беше графиня Ко̀зел, но колко много променена!

Последното пътуване беше сломило храбростта на жената, бе изпълнило душата й с тревога, унищожило надеждата. Тя беше тъжна до лудост, отчаяна до безумие, плачлива и неизразимо нещастна. Отмъщението, което я преследваше, беше толкова продължително, неумолимо, ненаситно, че тя вече можеше да очаква всичко, дори смърт.

В Берлин, където в началото беше свободна, още можеше да се спаси с бягство, в Хале беше вече пленница. Заклика, който я придружаваше и тук, на другия ден след пристигането й съобщи, че всички изходи на къщата се охраняват, че Хале е станал за нея затвор. Той още се движеше свободно, но тя вече не можеше да направи нито крачка. В неделя поиска да отиде на черква, но видя как я следват по петите, и се върна. Хазяинът и жена му бяха раболепни и учтиви, но беше невъзможно да им се вярва. Този дом й беше посочен от услужливото пруско правителство, което явно се беше уверило, че в него тя ще бъде безопасна пленница. Хазяинът имаше лисиче лице и лукав поглед, жена му се движеше няма и бледа и се страхуваше дума да продума.

Заклика се опита да се сприятели с тях; те се отдръпнаха като от чумав. На втория или третия ден бе съобщено, че е дошъл шамбеланът ван Тинен. Ко̀зел с отвращение, възмутена, нареди да му отворят вратата. Той влезе много смирен, тъжен, объркан, сякаш не знаеше какво да каже.

— Говорете за какво сте дошли — подкани го Ко̀зел, — защото зная, че не милостта ви е довела тук, а нечии заповеди.

— Лъжете се, госпожо — каза ван Тинен, — и едното, и другото. Предпочетох аз да дойда тук, отколкото да изпратят друг, който би бил по-безразличен към вашето нещастие.

— Няма защо да се съобразявате — отговори Ко̀зел, — говорете направо. Аз страдам много, но калявам мъжеството си и съм готова на всичко.

— О! Да бяхте готова само на едно — отговори ван Тинен, — на малко примирение и отстъпчивост. Тогава всичко би могло все още да се поправи.

— Какво искате от мен? Ван Тинен въздъхна.

— Аз съм пратеник и идвам да изпълня каквото ми е наредено: кралят иска от вас оня документ, който ви е дал някога… обещанието.

— И смята, че ще му го дам, та от негова жена да падна до положението на обикновена любовница, която може да пропъди, когато му омръзне? Драги ван Тинен — добави тя спокойно, — ако сте дошли само за това, връщайте се назад и кажете, че Ко̀зел никога няма да продаде своята чест!

— Госпожо, за бога — започна пратеникът, — не се заричайте! С вашата упоритост вие можете да си навлечете най-голяма беда, докато, ако предадете този къс хартия, можете да си възвърнете свободата, всичко.

— И сърцето на Аугуст — прошепна Ко̀зел. — О, не, не, не вярвам в него, няма сърце в тези гърди, обсипани с брилянти, покрити със злато, изстинали като брилянтите и златото! Аз няма да си възвърна нищо, защото съм загубила навеки това, което ми е най-скъпо! Не вярвам в него и в хората!

Ко̀зел повтори пред него само това, което говореше винаги. Ван Тинен не се задоволи с този отговор, седя няколко часа, без да може да постигне нещо повече, но понеже я съжаляваше, остана няколко дни, като й даде време да си помисли. И всеки ден идваше, защото наистина му беше жал за нещастната графиня. Той повтаряше въпроса си, молбата си, увещаваше я, молеше, но тя му отговаряше с все по-голяма студенина:

— Аз няма да върна тази хартия, в нея е моята чест, моята защита и защитата на децата ми, които ми изтръгнаха; аз ще умра, но той няма да има този документ.

На другия ден след пристигането на ван Тинен графинята повика Заклика, който сега изглеждаше досущ като снет от кръста. Това беше човешки скелет: жълт, бледен, с набръчкана кожа, страшен и ням. Когато погледнеше хората, те бягаха от този пълен с омраза поглед като от заплаха, в него се чувствуваше страдание, което търси само повод, за да се превърне в бяс.

Страшно беше да се говори в този дом, опасно да се води дълъг разговор, за да не ги обвинят, че коват заговор.

Заклика влизаше и излизаше, уж оправяше нещо в подредбата, като изнасяше едно и се връщаше за друго, и така разговорът се водеше с прекъсвания, откъслечно.

Ко̀зел му каза кратко:

— Аз съм вече арестувана, нали?

— Пазят наоколо.

— А тебе?

— Мене засега не.

— Трябва да ме напуснеш, за да останеш свободен. Заклика се закова и цял затрепери.

— Аз? Вас, госпожо? Да ви оставя? А какво ще правя със себе си? Къде да се дяна? Какъв смисъл ще има животът ми? По-добре да се хвърля в някой кладенец и да умра.

— Не — отвърна Ко̀зел, — това не е краят на моето затворничество, аз зная: то е началото. Необходимо е ти да бъдеш свободен, за да освободиш и мене.

Раймунд се замисли.

— Така ли трябва? Говорете, госпожо.

— Ти ще знаеш къде се намирам, вярвам ти, ще обмислиш по какъв начин да ме освободиш. Останаха няколко хиляди, които Леман успя да запази. Ще ти дам бележка до него, за да ги вземеш при нужда.

— Но аз… — възмути се Заклика.

— Не за себе си, за мене трябва да ги имаш. Тя го погледна, той склони послушно глава.

— Най-напред иди, опитай се, питай дали ще те пуснат, отречи се от мене: кажи, че не желаеш да ми служиш, за да ти повярват. Направи, каквото искаш. До гърдите си носиш моето съкровище и ще го носиш, аз ти го поверявам. Разбираш ли ме, Заклика?

Тя му подаде разтрепераната си ръка.

— Единствено на тебе вярвам! Само в тебе живее човешка душа. Не ме предавай и ти, последният!

— Аз?! — възмути се Заклика и очите му блеснаха толкова диво, че Ко̀зел се дръпна назад. — Аз?! — повтори той и се потресе. — Мога да умра, но да ви предам? Не!

— Значи трябва да бъдеш свободен, свободен, извън подозрение.

Не можеше да се говори дълго, Раймунд излезе. На другия ден отсъствува следобед. Върна се вечерта, доведе нов слуга и заяви, че напуска. Ко̀зел намери сили в себе си да изиграе сцена на гняв и укори, защото хазяинът и жена му подслушваха зад вратата.

Разговора отложиха за сутринта, Заклика излезе в града. Голямата любов към тази жена, за която беше готов да даде живота си, го учеше на това, което той най-малко владееше: на хитрост. Отиде в общината, за да потърси съвет и помощ, каза, че иска да се уволни, че се е родил като полски шляхтич и никой няма право да го задържа.

Пруският чиновник, който знаеше колко уловени по границите полски шляхтичи носят пруски карабини, се засмя на това, но не му каза нищо. Ако не беше с бледо лице и отслабнал, може би заради силата и ръста щяха да го вземат в полка на гигантите, но видът на Заклика бе окаян, а да охранят един човек, сигурно щеше да бъде много скъпо.

Затова не се поколебаха да го пуснат и Заклика си купи кон на пазара. Той се върна още веднъж при Ко̀зел, но вече не го подслушваха, защото знаеха, че се е скарал с господарката си и я напуска.

— Заминавай за Дрезден — каза Ко̀зел, — разправяй навсякъде, че си ме напуснал, и чакай. Леман ще ти даде пари, обърни ги в злато и винаги да са у тебе. Ти ще чуеш какво е станало с мене. Ако съм свободна, ела при мен, ако ме затворят, спасявай ме. Ако събудиш подозрения и те хванат, скъсай, глътни документа, който пазиш у себе си, но не го давай на никого. Не го унищожавай, докато имаш искрица надежда, че ще се избавиш и ще можеш да спасиш моето съкровище. Унищожи го в последния час — добави тя, като смръщи мрачно вежди — и нека да загине, както загивам аз. Но те да не знаят това, нека той да виси над тях като заплаха и закана, нека се страхуват, нека…

Липсваха й думи и дъх, тя му подаде ръка, която Заклика дълго целува коленичил; плачеше, но не изрече нито дума. Когато изтръгна ръката си, намокрена от сълзите му, Ко̀зел развълнувано възкликна:

— Още има хора със сърце!

Заклика като пиян, като зашеметен се измъкна от този дом, чиито врати се затвориха зад него.

На другия ден ван Тинен я завари по-весела, по-спокойна, по-примирена. Стори му се, че тя е размислила и може би ще върне въпросното обещание, че сама ще се смили над себе си, но скоро забеляза, че се е лъгал, като си е обяснявал по този начин нейното успокоение. Когато влизаше, Ко̀зел му каза:

— Драги господин ван Тинен, колко ми е жал за тебе, ти няма да се ползуваш от благоволението на краля, не ще те обикне добрият ми братовчед Льовендал, няма да те напие Флеминг и не ще получиш дори хиляда талера! Аз съм така упорита, неразумна, луда! Нали?

— Значи всичките ми усилия са напразни?

— Да, драги ми господин ван Тинен — добави тя, като сваляше пръстена от ръката си, — жал ми е за тебе, злополучни пратенико на боговете. Бих искала да имаш поне спомен за моето доброжелателство: приеми този пръстен. Той блестеше с този смарагд през часовете на по-добрия ми живот, сега за нищо не ми служи! Престана да бъде мил спомен за мене, причиняваше ми болка като рана на ръката, вземи го, моля.

Ван Тинен прие пръстена мълчаливо. Той още се опитваше да я склони, още искаше да говори. Ко̀зел се засмя необуздано.

— Спести си труда, а на мене — скуката, драги ми ван Тинен, аз зная дума по дума какво можеш да ми кажеш, но тези думи, отблъснати от моята упоритост, напразно се търкалят по земята. О! Стига вече, стига, нека се сбъдне предопределеното.

На заминаване пратеникът дойде още веднъж с доста тъжен израз на лицето, но вече без да настоява и без да я увещава. Ко̀зел беше учудена от този обрат у него.

— Жал ми е за вас — каза той, — от все сърце ми е жал за вас. Не мога да предвидя каква съдба ви чака, ала…

— Зная, че тя винаги ще бъде тъжна за мен — отговори Ко̀зел, — но това съвсем не променя решението ми. Аз няма да върна обещанието, дадено ми от кралската ръка. Той беше свободен да даде това тържествено обещание или да не го дава, но да го оттегли? Кралят? Да оттегли думата си? Дадена на жена?! Да я измами?! Това дори умът ми не го побира. Не! Виж един Флеминг или подлият Льовендал да държи — може би без знанието на краля — да го изкопчи, за да му го хвърли в краката и да настоява за възнаграждение, е възможно. Но кралят не може да иска това от мен! Това не е негова воля!

Ко̀зел се обърна и излезе. Вай Тинен си замина още същия ден.

Странно чувство носеше той в себе си: изпратен първия път, изпълняваше задължението си с хладнокръвие и безразличие на дипломат. Но постепенно постоянството на тази жена, нейната мъжественост, твърдост, характерът й му правеха все по-силно впечатление, така че той се разколеба, засрами се от ролята, която играеше, жал и срам го обхванаха и се чувствуваше унизен. Връщаше се сърдит повече на онези, които го бяха пратили, отколкото на тази нещастница, която го беше отблъснала с такава непоколебима мъжественост, защищавайки честта си.

Когато пристигна в Дрезден, ван Тинен имаше време да си почине. Целият двор се готвеше за голямото празненство, което щеше да се състои на другия ден в Морицбург. Не го повикаха да се яви, защото всички бяха заети с друго, а самият той съвсем не бързаше с рапорта си за пътуването. Беше доволен, че по този начин поне ще продължи още неувереността му относно бъдещата съдба на Ко̀зел, защото предвиждаше, че тази съдба ще бъде по-лоша от сегашната.

Морицбург беше издигнат неотдавна сред горите, които ограждаха Дрезден, край едно великолепно езеро, за почивка след лов. Този малък замък изглеждаше прекрасен със своите кулички сред глухите дебри и гъстата стена от вековни дървета. Цялото тогавашно общество, заобикалящо краля, беше поканено в тази „странноприемница за народите от четирите части на света“: множество чужденци, а покрай Денхофова и Почейова и някогашните приятелки на краля — княгиня Тешен и княгиня Кьонигсмарк.

Плац за увеселението щеше да бъде един особен насип, направен нарочно край голямото езеро, върху който набързо бяха построени зали и будоари, свързани помежду си с галерии и целите обкичени с клони и зелени венци. В езерото щяха да се състоят водни състезания, регати с гондоли, докарани от Венеция, и с холандски лодки, а подгонените насам животни даваха възможност за забавление на ловците, защото те преследваха, гонеха дивеча и стреляха по него чак в езерото.

Толкова много хора се събраха на това тържество, че всички стаи в замъка, пристройките, опънатите край езерото палатки и двата реда набързо издигнати бараки не стигнаха за настаняването им, та дори и колите трябваше да служат за нощуване. А други спяха под открито небе между дърветата и на сутринта трябваше да търсят из гората и храстите перуките, шпагите и обувките си, понеже не всеки си бе легнал много трезвен.

Ван Тинен се смеси с тълпата, обикаляща от барака в барака, но цялото това забавление и веселие му се сториха някак диви. Кралят, който лично бе тук домакин, беше доволен и весел от необикновената гледка. Той повече от всякога беше любезен и нежен към своите екслюбовници. Денхофова изгаряше от ревност, когато той говореше с княгиня Тешен, Кьонигсмарк хвърляше презрителни погледи към Денхофова, когато кралят й правеше чест да отиде при нейната будка.

Аугуст беше всецяло зает със своето дело, с илюминациите, с великолепието на приема, който даваше, и си отдъхна чак след полунощ, когато свърши изпълнението на програмата; тогава седна с добрите си приятели на чаша. Тук всички си развързаха езиците, а Флеминг, Фицтум и Фризен можеха да говорят, колкото си щат, дори за тия дами, към които Аугуст преди малко беше проявил най-голямо уважение. Предъвкаха всички дворцови интриги и скандални историйки, които кралят знаеше по-добре от другите. Льовендал също седеше на края на масата.

— Струва ми се, че днес видях тук оня хубавец ван Тинен — каза кралят кисело.

— Върнал се е от Хале — отвърна маршалът, като гледаше краля.

Той стана и двамата се оттеглиха в празния ъгъл на залата.

 

 

— Ван Тинен беше изпратен при Ко̀зел. Какво донесе?

— Каквото и всички други — смънка Льовендал. — На никого не му е толкова жал за нея, колкото на мене, но при тази й упоритост няма спасение.

— Трябваше в замяна за това писмо да й се предложи свобода и всичко, каквото пожелае!

— Казва, че за нищо на света нямало да го продаде.

Аугуст се намръщи.

— С тази работа обаче трябва веднъж завинаги да се свърши — добави Льовендал.

— Да, утре да се изпрати писмо до негово величество пруския крал с молба графинята да ми бъде предадена — довърши кралят. — Какво ще правим по-нататък с нея, ще видим.

— А междувременно къде ще заповяда ваше величество да бъде изпратена?

— Нека я откарат в замъка Носен, може би там ще размисли. Аз не мога да понасям тая дръзко обявена ми война. Стига вече. Денхофова ми надува главата заради нея. Вечно слушам за това, най-после трябва да се сложи край.

Тези кралски думи, изречени раздразнено и под влиянието на възбудата от забавлението, бяха подхванати и използувани още на другия ден. Флеминг ги припомни на Аугуст. В писмото до пруския крал, с което се искаше предаването на графинята, като повод бяха изтъкнати не само смелите й изказвания срещу Аугуст, но и обвинение в заговор за покушение върху живота му. Нейните публични закани можеха донякъде да оправдаят това обвинение.

Писмото беше изпратено по куриер в Берлин. Крал Фридрих не се поколеба нито за миг, повикаха по негова заповед поручик Дюшармоа от полка на княз Анхалт-Десау.

— Ще отидеш, твоя милост, в Хале — обърна се кралят към него, — там ще намериш графиня Ко̀зел. Ще я вземеш под стража на своя отговорност и ще я откараш до саксонската граница. Там ще я предадеш в ръцете на офицер, който ще ти подпише документ за това.

Дюшармоа, млад човек, но свикнал е военната дисциплина, веднага тръгна за Хале, макар че тази роля му се видя извънредно неприятна. Той стигна много рано, но от деликатност не бързаше да задържи госпожа Ко̀зел. Мина няколко пъти край прозорците й, за да се увери, че не му е избягала. Видя я и поради това се почувствува по-склонен да постъпва с нея колкото е възможно по-деликатно. Към обед влезе в къщата, заемана от Ко̀зел, и нареди да й съобщят за него.

Макар че графинята беше подготвена за такъв край, при вида на военния лицето й пребледня. Дюшармоа се поклони и заяви, че има заповед от краля да я придружи до границата, където ще бъде предадена на саксонските власти. Графинята остана като гръмната.

— Каква е тази несправедливост! Какво е това варварство! — възкликна тя и поток от сълзи рукна от очите й.

От този момент вече не пророни нито дума.

Заповядаха да впрегнат конете, натовариха вещите. Дюшармоа й подаде ръка, тя слезе машинално, послушно, без да гледа нищо и никого, и се хвърли в каретата. Конете тръгнаха, следвани от пруската конна част, начело с поручика. През цялото пътуване до самата граница Ко̀зел не даде никакъв признак на живот. Най-сетне колата спря. Графинята трепна: през прозореца видя познатите й саксонски мундири и частта, на която щеше да бъде предадена. В тоя момент тя повика при себе си господин Дюшармоа и той се приближи до каретата.

Ко̀зел трескаво започна да търси по джобовете си и да вади всичко по-ценно, което носеше у себе си. Намери златна кутийка и прекрасен часовник, украсен със скъпоценни камъни. Подаде ги на офицера.

— Вземете това за спомен от мене. Дюшармоа се противеше.

— Моля ви, вземете ги — настоя тя, — не искам да станат плячка на отвратителните саксонци. — После изпразни кесията си и предаде парите за пруските войници. След това отново се скри в дъното на каретата, спусна перденцата и дори не попита нито за къде я карат, нито какво ще правят с нея.

От предишната прислуга при графинята не оставиха никого; обграждаха я чужди жени, непознати лица. Наистина отношението към нея беше доста меко, а насъщните й нужди задоволявани, но от момента, когато беше предадена на саксонските войници, затворничеството й стана очевидно, чувствуваше се на всяка крачка. В Лайпциг графиня Ко̀зел прекара само нощта.

На другия ден сутринта чиновник с перука и шпага, мълчалив изпълнител на заповедите, които идеха от високо, влезе в стаята, в която тя беше прекарала нощта в сълзи и безсилно мятане. Той носеше писмена заповед от краля да се вземе и прегледа всичко, което графинята има при себе си.

Ко̀зел го погледна презрително, без да пожелае да влезе в разговор с него. Взеха и запечатаха кутиите, книжата, скъпоценностите, преобърнаха куфарите, преровиха дрехите, търсейки това, което никой не можеше да намери. Този унизителен обиск продължи няколко часа; от него оцеля само онова, което графинята носеше при себе си и на себе си.

Когато чиновникът си тръгваше, Ко̀зел му хвърли в лицето шепа пари и няколко пръстена, все така мълчалива, както през време на отвратителното задигане на онова, което се наричаше нейна собственост, и се извърна презрително.

Кой може да обрисува душевното състояние на тази горда, темпераментна жена, която се чувствуваше невинна, а беше преследвана със студена и пресметлива жестокост? Сълзите и гневът, припадъците и подобният на безумие унес, който се редуваше с див смях, будеха съжаление към нещастницата дори у слугите.

Едва отпочинала си малко, отново й заповядаха да се качи в каретата. Накъде? Никой не й казваше.

Кавалерийско поделение придружаваше каретата; пътуваха до вечерта с голяма бързина. Върху фона на пламналото от слънчевия залез небе се появиха стените и кулите на замък и колата влезе през тъмна порта в двора му.

Ко̀зел вдигна очи. Мястото й беше съвсем непознато. Замъкът изглеждаше пуст и отдавна необитаем. Няколко души чакаха при вратата, която водеше към него. Наложи се слугите да подкрепят отмалялата Ко̀зел по тясното стълбище към първия етаж. В няколко сводести стаи личеше известна подготовка за нейното посрещане. Това бяха стари помещения с тесни прозорци, грамадни камини, дебели стени, изпокъртени, без никаква украса, със съвсем малко мебели; те приличаха повече на затвор.

Ко̀зел се хвърли измъчена на леглото.

Нощта прекара без сън в страшни видения, каквито ражда лишаването от свобода. Зазоряваше се и мрачното небе руменееше на изток, слугите още спяха, в коридора се чуваха само стъпките на стражата, когато Ко̀зел стана и се завтече към прозореца, който беше поставен в дълбока ниша и пропускаше дневната светлина през стъкла с оловни рамки.

Гледката от този прозорец не можеше да й припомни нищо, което бе видяла през живота си. Пред очите й чак до синкавите гори на хоризонта се простираше равнина. Сред нея тук-таме стърчаха китки дървета, виждаха се покриви и иззад зеленината като стълб се издигаше към небето дим от човешки огнища. Наоколо беше пусто и тихо.

Околността й беше непозната.

От спалнята, в която прекара нощта, Ко̀зел влезе с тихи крачки в друга, по-обширна стая. На средата имаше дъбова маса, покрай стените — две пейки и няколко столчета, на зида две стари, покрити с прах изображения, които дразнеха очите. Над камината се виждаше някакъв изпокъртен, изтрит герб, изсечен в камъка; от него бяха останали само щит и шлемове. Зад тази стая, сводеста като първата, имаше една кръгла стаичка в куличката, с прозорец от другата страна на замъка. Оттук се виждаха гори и възвишения, селища и отново друг непознат край, сред който по възвишенията стърчаха още няколко рицарски гнезда.

В кръглата кула имаше малко мебели: празен шкаф в стената, а на една от полиците му, захвърлена от някога си, непохваната от никого, се валяше стара Библия, разпокъсана, раздърпана, изпогризана от мишките и затрупана с прах.

Ко̀зел я грабна жадно, но книгата се изплъзна от ръцете й и листата се пръснаха по пода.

Друга желязна вратичка, старателно залостена, водеше от стаята някъде сред тайнствените тихи стени, на замъка, в който не се чуваше човешки глас.

Денят наставаше. Лястовици хвърчаха около прозорците, виеха се край гнездата си. Ко̀зел се върна в спалнята. Жените вече се бяха събудили и й предлагаха услугите си. Тя не се нуждаеше от тях. След като утоли глада си с малко топло питие, което изпи, без сама да знае какво е, отиде до прозореца. Каменната пейка в нишата й даваше възможност да седне и да гледа към света, при все че в този свят нямаше нищо, освен широко пусто поле и малко зеленина.

Ко̀зел обърна поглед към пътя.

Там през полето сновяха коли, вървяха хора и караха стада; после се вдигна облак прах и се виеше, докато се слегна някъде далеко.

Часовете минаваха неброени. На обед й поднесоха храна. Една от жените я увещаваше да седне на масата. Ко̀зел се приближи и като видя затворническия си обед, се разплака.

Други бяха ония пиршества, когато тя приемаше крале у дома си и те коленичеха пред черните й очи. Тези очи не бяха угаснали, но щастието бе изчезнало като присмехулно видение. И Ко̀зел отново отиде до прозореца и отново се загледа към пътя. Сама пред себе си не признаваше, че се надява да види някого по пътя. Но вярваше, че Заклика ще я търси.

Този ден обаче, а и на следващия не видя никого на пътя, освен стада, пастири и коли. Никой не вдигна очи към замъка. Ко̀зел обикаляше от един прозорец до друг — наоколо беше диво и пусто. Вечерта едно дрипаво дете късаше бурени край зида. Графинята му хвърли някаква оцеляла монета и като се наведе, попита го с тих глас как се нарича замъкът. Детето не разбра, не се окопити бързо, за да отговори, но най-сетне измънка страхливо: „Носен!“ и избяга уплашено. Дори името не й беше добре познато. Няколко пъти случайно го беше чувала някога. Сега знаеше, че се е озовала в околностите на Дрезден и Майсен. Тя, която беше освободила Байхлинг, братята му и неговите съучастници, която, бе подслаждала съдбата на Бьотигер, сега сама бе стигнала до по-лоша от тяхната участ. И нямаше на света човек, който би искал или би могъл да я избави от тая зла неволя. Отново си спомни за Заклика, но какво можеше да стори той сам срещу стените, стражата и краля?

Така замислена, на третия ден гледаше към двора, когато на пътя забеляза конник. Той идеше бавно откъм Дрезден. Беше пуснал поводите на коня, разглеждаше любопитно околността, вдигна глава към замъка и като че ли умишлено още повече забави ход — търсеше тук нещо с очи. Беше облечен в сиво наметало с качулка, а жълтото му, изпито лице приличаше на лицето на верния й слуга. Ко̀зел затрепери и започна да дава знаци с бяла кърпичка.

Конникът също извади бяла кърпичка и като започна уж да бърше прашното си чело, също й даде знак, че я е забелязал. Това беше наистина Заклика. По стойката, по движенията тя можа да го познае, макар че беше далеч. Сърцето й затуптя по-силно. Поне този единствен човек мислеше за нея, той все още можеше да я спаси.

Ездачът премина бавно по пътя, като разглеждаше замъка, и изчезна зад урвестия склон на хълма.

Отначало Заклика бе останал няколко дни в Хале, като дебнеше зорко. Не мърдаше оттам, за да може да тръгне по следите на графинята. Най-сетне прусаците му заповядаха да се маха. След като помисли, той се преоблече и тръгна за Дрезден. Тук отиде направо при Леман.

Банкерът го прие явно уплашен, бледен, затвори всички врати и най-напред го попита дали не го е забелязал някой. Евреинът си отдъхна едва когато се увери, че Заклика нито се е срещал, нито е говорил с някого в Дрезден и че уж е напуснал службата. Дълго обаче не можа да каже нито дума, а когато заговори, сякаш се боеше от собствения си шепот.

— Вие не знаете нищо — каза той, — а кой е направил това, мъчно може да се отгатне. До туй положение сигурно се е стигнало постепенно, но сега вече нейното злощастие няма да има край. Кралят е разгневен, а кралският гняв е студен, леден, страшен! Когато кралят е само сърдит, минава му бързо, но когато е обиден, той се ожесточава, става неумолим. Ко̀зел е загубена.

Заклика само слушаше.

— Да, Ко̀зел е загубена — продължаваше Леман. — Стори ли веднъж зло на някого, кралят вече ще го преследва и никога няма да го допусне пред очите си. Ко̀зел отказала да му върне обещанието, което й бил дал. Тя няма да го върне, той няма да й прости. Заповядано е да й се отнеме всичко. На Льовендал е поръчано да търси всичко, което тя притежава — пари, скъпоценности. Пилниц е конфискуван в полза на държавното съкровище, другите имоти също. Кралят сам е наредил да се търси и опише всичко, което е имала, за да го спаси — както казва — за нейните деца и да изтръгне от ръцете й средствата за отмъщение и бягство.

Леман се приближи до Заклика.

— От мене също взеха всичко. Кралят изпрати хора, невъзможно беше да се противя — книгите свидетелствуваха.

— Как така? Всичко! Сигурно не и онази скрита сума, която графинята ми нареди да получа от вас?

Като каза това, Заклика извади бележката, зашита в ръкава му. Банкерът я взе с разтреперани ръце.

— А знаеш ли ти — попита той, — какво би станало с нас двамата, ако тази бележка и сумата бяха открити? Аз щях да отида в Кьонигщайн, а моите деца — да тръгнат по просия. Флеминг, Льовендал и другите веднага щяха да се хванат за този удобен случай, за да надникнат в железния ми сандък.

И ръцете му трепереха.

— Значи, ти им даде и тази сума? — попита отчаян Заклика, като кършеше ръце.

Леман го гледа дълго, сякаш се бореше със себе си.

— Слушай — рече той, — закълни ми се по-напред в най-святото, което имаш, че дори да поискат да вземат живота ти, няма да ме издадеш.

И Леман извади от чекмеджето на писалището си заложения у него от княгиня Тешен брилянтен кръст.

— Закълни ми се в това! — извика той.

Заклика взе кръста в ръка, вдигна пръсти нагоре и каза студено: „Заклевам се.“ После сложи кръста в чекмеджето и добави:

— Не беше необходима клетва. Достатъчна бе думата ми на шляхтич. Не е издал Заклика никого и няма да издаде.

Веждите му се свъсиха мрачно.

Леман го гледаше и дори устните му побеляха от страх.

— Ами ако те уловят и намерят у тебе тези пари?

— Първо, аз мога да имам собствени пари, дори повече от тези, а и графинята също би могла да ми ги даде.

— Но каквото е имала тя, хазната днес го конфискува, дори подаръците от нея, дори поверените скъпоценности, всичко, което й е принадлежало някога.

— Аз никога не съм имал нищо и у мене нищо не могат да търсят. Ще ми дадеш ли тези пари?

Леман още се колебаеше.

— По твоя вина и мене, и децата ми може да ни сполети нещастие, но нека не ми тежи на съвестта, че не съм помогнал някому в беда. Бог е един и всички нещастни са равни пред него.

Той отвори железния сандък, извади една кесия и тихо започна да брои на масата парите. Заклика си отдъхна и избърса потта от челото си. Попуканите му устни търсеха питие, той намери вода и изпи цялото шише. После седна замислен в края на масата, облегна се на лакти и заспа от умора.

Едва когато заетият с броенето Леман се обърна към него и го видя заспал, разбра какво трябва да е претърпял този мълчалив човек, щом в този миг на първото успокоение можа да го събори такъв внезапен сън въпреки волята и съзнанието му.

Евреинът мина на пръсти, седна на другия стол и зачака нетърпеливо да се събуди Заклика. Той много желаеше това да настъпи колкото е възможно по-скоро, защото въпреки съжалението си към човека се страхуваше да го държи по-дълго в къщата си.

Заклика, който беше капнал от умора, но чиято душа бдеше неспокойно, бързо се събуди и почти уплашен скочи от стола. Той потърка очи, срамуваше се, че се бе показал толкова слаб. Хвърли поглед към парите, прибра ги безшумно в кесията, в която имаше и малко свои пари, и мълчаливо я пъхна под пояса си.

Леман чакаше, без да говори нищо. Когато Заклика взе шапката си, банкерът се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Само един бог знае дали пак ще се видим някога — каза той, — искрено ми е жал за тебе, но как мога да те възпра от такова добро дело? Ти видя, че аз се страхувах, но не ме смятай за лош човек: аз имам деца и за тях живея. Сега, на раздяла, не ми отказвай едно нещо, но преди това ме изслушай. Аз дълго държах значителни суми на графинята, а в нашите ръце парата расте. Ние си разчистихме сметките, аз изплатих всичко, но при такова нещастие човек трябва да пресмята другояче: вземи още ей това за себе си или за нея и нека бог те закриля!

Той извади торбичката, която държеше скрита под дрехата си. Мълчаливо, почти насила я пъхна в ръката на Заклика и добави:

— Не си бил у мене, не ме познаваш и аз не те познавам.

— Това е за нея — каза Заклика, като му стискаше ръката.

— Излез през градината — добави евреинът. Понеже го познаваха, Раймунд се страхуваше да се покаже в града, докато обмисли какво да прави. В предградието край Елба беше оставил коня си. По онова време там още имаше доста къщурки на венди, които по-рано бяха пръснати из целия Дрезден, а днес вече не е останала нито една от тях. През времето, когато той висеше в двора, както сам казваше, понеже нямаше какво да прави, често се шляеше из предградията. Тук му бе направил впечатление езикът, който приличаше на неговия собствен. Той дълго слушаше разговарящите помежду си тукашни лужичани и си създаде познанства сред тях, като говореше на собствения си език. Рибарят, с когото се запозна най-напред, се наричаше Хавлик. Той го заведе в бедния си дом и така между тях се създаде дружба, която се превърна в трайно приятелство.

Хавлик беше католик. Заклика стана кръстник на детето му и по тоя начин, като се сроди с него, обикна тия прости хорица. Семейството беше много бедно. Някога те имали тук доста голямо парче земя, но не им провървяло, от всяко тяхно нещастие се възползувал по някой немец. Така те продавали късче по късче бащината си земя, докато от нея им останало съвсем малко.

Земята на Хавлик допираше до реката, а градината стигаше чак до високия й бряг, но ползата от нея беше малка поради песъчливата почва. А и Хавлик не беше земеделец, предпочиташе да залага сакове, да лови риба с мрежа или с въдица. Понякога имаше късмет и улавяше повече. Животът им беше беден, тъжен, но все някак вървеше.

По-рано Заклика често се отбиваше тук, вечер сядаше с тях край къщата и дълго разговаряха за своята беда. Вендът помнеше и по-добри времена.

— Всичко това наоколо беше наше — казваше той, — но по различни начини ни лишиха от бащиното наследство. Сега е страшно да заприказваш на собствения си език и скоро ще ни търсят само в гробищата. Или трябва да станем такива, каквито бог не ни е създал, или да измрем. По градовете не ни допускат до никаква работа, достатъчно е да си венд, за да те изтласкат. Намаляваме, виждаме как гинем, но спасение няма. Изглежда, че бог ни е осъдил да се затрием безследно.

А когато от сърцата им се изтръгваше някаква стара лужишка песен, те не смееха да я пеят, освен нощем и тихо и децата им я научаваха скришом.

Заклика спираше у Хавликови винаги когато трябваше да пребивава в града, без да го види някой. За коня имаше конюшня, макар и много скромна, за него — постеля в мансардата, паница булгур за вечеря и чаша бира, но затова пък тук намираше честни сърца, сърдечни ръце.

И сега той гостуваше у тях, а те му се радваха. И никога не го питаха нито какво е правил, нито защо е дошъл, задаваха му само въпроса дали му е потръгнало по света, макар да виждаха по лицето му, че не му върви много.

Заклика дойде у тях, за да пренощува и да се блъска с мислите си. Той не знаеше дали е безопасно да се покаже в града, за да се сдобие със сведенията, които го интересуваха, и дали няма да го затворят или задържат. На другия ден рано сутринта той си нахлупи дълбоко качулката и отиде по моста срещу Наренхаус. Струваше му се, че ако срещне Фрьолих, от него най-безопасно ще разбере какво става. Старият Фрьолих винаги отиваше в един и същи час пеш или на кон в замъка, за да изпълнява службата си, която започваше от закуската. Човек можеше да бъде сигурен, че в девет часа ще го срещне на моста. За по-голяма безопасност Заклика седна на стъпалата пред къщата на Фрьолих, за да не се разминат. В определения час старият шут с островърхата си шапка и сребърния ключ излезе на вратата. Като видя седналия, не го позна и го побутна с крак.

— Хей, ваша милост! Как трябва да ви наричам! Вие за странноприемница ли вземате къщата ми?

Заклика се обърна и шутът го позна.

— Какво ви се е случило, господин Унглюк?! — възкликна той. — Изглеждаш, като че ли си се оженил! А?

— Връщам се от пътуване.

— Католик! Нали така? Тогава сигурно от чистилището?

— Влачих се по света — отвърна Заклика. — Какво става тук, у вас?

— Какво? Да не би да искаш аз да водя летопис за това, което не може и на волска кожа да се запише? — засмя се Фрьолих. — Какво става у нас ли? Ех, че си интересен! Попитай какво не става у нас.

Той се хвана за главата.

— Не знаете ли какво е станало с някогашната ми господарка? — попита Заклика.

— Аз не зная дори коя бе твоята някогашна господарка.

— Графиня Ко̀зел.

Фрьолих се огледа и сложи пръст на уста.

— Шт! За бога! Кой споменава това име? При краля това име не може да се изрече. В него няма нищо смешно, а ти знаеш, че аз живея от смеха и сигурно ще умра от смях.

— Но кажете ми поне какво е станало с нея.

— Как така? Нима ти нищо не знаеш? Къде си бил?

— Далече.

— Мисля, че и надалеч говорят за това. Тази, в чийто плен беше нашият господар осем години, сега е негова пленница и нейното пленничество ще продължи повече, отколкото владичеството й.

— Но къде е тя? — попита Заклика.

— Казват, че седи в замъка в Носен, но за нея сигурно ще построят нещо по-представително — засмя се Фрьолих по привичка, но тъжно. — Не, не! Не бих искал да бъда жена! Наистина и мъж да бъдеш, също не е добре. А тия италиански певци, които са от среден род, казват, че и на тях невинаги им е много добре на тоя свят — бръщолевеше Фрьолих. — Ако имах право да избирам, бих искал да бъда… магаре. Магарешкото месо не се яде, кожата е дебела и го пази от тоягата, а когато дългоухото пее ария, всички бягат и го оставят на мира. Освен това за ядене не е капризно, може да се задоволи и със стара метла. Има ли по-щастливо същество?

— Носен! Носен! — повтаряше Заклика замислен, забравил за шута.

— Аз за магарето, а той за Носен! За какво ти е Носен? Нека не приказваме за тези неща; остани си със здраве!

Фрьолих залепи на устата си служебната усмивка и се отдалечи. Заклика остана. Лесно се осведоми от Хавликови за замъка и за пътя до него, затова още същия ден, без да се мярка повече пред никого, тръгна покрай Елба по посочения му път.

Зарадва се, когато Ко̀зел го видя веднага. По бялата кърпичка се досети, че е тя и чувствуваше, че с идването си й носи утеха. Той остави коня си в странноприемницата, а понеже тук имаше само немци, започна да играе ролята на търговец и питаше кой продава кожи. Така се заседя в странноприемница „Златна подкова“ и като обикаляше уж за стока, имаше възможност постепенно да разгледа замъка.

Той беше изоставен и стражата на Ко̀зел се състоеше само от няколко души. Там не пускаха никого, но надзорът не беше особено строг. Прозорците на жилището се намираха високо и никой не можеше дори да помисли, че през тях може да се избяга, затова под прозорците Заклика не забеляза никаква стража. Войниците пушеха лули на двора, по коридорите, пред вратата на графинята. А откъм гърба на замъка беше дори лесно да се стигне до прозорците, но хълмът бе гол, виждаше се отвсякъде и от пътя хората можеха да го забележат и издадат.

За да има претекст за по-дълго пребиваване, през втората нощ Заклика започна да стене и да се оплаква, че е заболял, че нещо го кърши, че бърза да продължи пътя си, но ето че може да му се наложи да се залежи тук, докато оздравее. Съдържателят на „Златна подкова“ никак не се сърдеше, че трябва да храни и коня, и човека. Напротив, намираше, че предпазливостта изисква Заклика да полежи по-дълго време и да си отпочине, докато му минат болките в костите. И за тази цел му предложи меча мас.

На вечерята Заклика вече можеше да се разприказва с господин Вуиш, съдържателя на странноприемницата. Заклика така се беше научил да говори на саксонски, та никой не можеше да познае, че е чужденец. И стопанинът веднага му прошепна, че в замъка са докарали оная дама, която искала да убие краля. Пак от него Раймунд узна колко войници стоят на стража в замъка и какви предпазни мерки са взети. Две жени, по-възрастната — икономка, а по младата — камериерка, готвач и едно момче представляваха сега целия двор на тази господарка, чието кимване по-рано чакаха тълпи от благородници.

Чудеса говореха за затворничката.

Заклика остана и на следващия ден, без никой да го заподозре, а понеже даде няколко талера на съдържателя, за да му купува кожи, след обяд вече по-смело отиде да разгледа замъка и околността.

От едната страна, където имаше гора и пуст път, човек можеше почти незабелязано да се провре през храсталака до самите стени. Но той не знаеше дали на тази страна гледа някой от прозорците на Ко̀зел и трябваше да отложи това за по-нататъшно проучване. Вечерта взе втора порция меча мас от съдържателя и си легна, като си мислеше каква хитрост да използува, за да продължи пребиваването си в странноприемницата.