Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (18)

VI

В Дрезденския двор животът си вървеше постарому, забавленията бяха неговата крайна цел. Сериозните страни в живота само доставяха поводи за такива забавления, удобства, материали и стихии.

Кралят старееше, а напредналата възраст, когато човек много е изчерпал и употребил, сто пъти по-трудно се поддава на забавленията. На младини те забавлява дори онова, което би трябвало да бъде тъжно, по-късно развлечението става мрачно, всичко — суетно и пусто. Това, в което по-рано човек е виждал зърно, се превръща в празна люспа. Аугуст също все по-трудно се развеселяваше. В първите му лекомислени любовни приключения имаше нещо, което поне временно напомняше сърце, последните бяха игра на страстите. Празната френска галантност покриваше това със своята копринена, обшита със злато мантия.

Забавленията следваха едно след друго, все по-изискани, но след тях кралят се прозяваше и намираше, че сега нищо няма нито вкус, нито сила и багра, нито аромат. Сърдеше го всичко, което прекъсваше това блажено спокойствие във веригата от безсмислени развлечения, което му пречеше да се смее, когато ловните кучета обграждаха отчаяна мечка, или да гледа как ранен елен се мята в предсмъртни мъки.

Това бяха също така любими развлечения, в които вече каляваше младия си син и които му се струваха рицарско забавление. Видът на кръвта придаваше вкус на другите зрелища, представляваше контраст на сладките женски усмивки, на подскачанията на балерините и на галещата ухото италианска музика. За да се наслаждава на мелодията, добре беше преди това да послуша животински рев.

Неприятелите на Ко̀зел действуваха ревностно около краля. Той избягваше да я споменава, даваше да се разбере, че не желае да слуша за нея, но това никак не помагаше. Ожесточеността се маскираше различно, най-често в привиден страх за краля, за неговата сигурност, за скъпото спокойствие на господаря. Нещастната жена представяха като опасна.

Отдалечена, свободна, с могъщи средства в ръцете, защото се знаеше, че беше изнесла със себе си значителни суми, Ко̀зел можеше да стане опасна.

Флеминг, Льовендал, Вацдорф, Ланяско, Фицтум, без дори да питат краля, изпращаха шпиони и чертаеха планове как да я хванат и като се възползуват от това, да заграбят съкровищата й, както бяха сторили след задържането на Байхлинг.

Едни ръководеше отмъщението, други — алчността. През време на своето владичество Ко̀зел не беше сторила зло на никого от тях, а мнозина дължаха на нея издигането и свободата си. На нея трябваше да благодари канцлерът Байхлинг, че можеше да прекара остатъка от живота си на село сред мечти, проекти и алхимични опити. От безбройните ласкатели не беше останал нито един приятел. Само Хакстаузен имаше смелостта, дори противно на съветите на Флеминг, да остане докрай верен на нещастницата и да не се откаже от нея. Единствено Фризен не й се сърдеше, че му бе отказала помощ и се държеше неутрално. Останалите, въпреки че времето само трябваше вече да охлади чувствата им, не можеха да се успокоят, докато не я погубят.

Затова насъскваха краля всеки ден, непрестанно. Завърнал се от Берлин под впечатлението на прекрасните очи на Ко̀зел, отначало ван Тинен се бореше със себе си. Жал му беше за нея. Той не се показа веднага в двора, но Льовендал го откри и повика при себе си.

— Как е тя? Говори! — извика той. — На всички ни се струва, че кралят е запазил и досега известна слабост към нея. Това е опасно нещо! На нас ни е далеч по-добре с Денхофова и Почейова. Те нито се месят в управлението, нито ходатайствуват за някого, нито искат да властвуват. Вярно, че страшно много струват на краля и той сам казва, че Ко̀зел никога не била искала толкова, но в края на краищата на нас ни е по-добре с тях. Какво прави Ко̀зел? Още ли храни надежда, че ще се върне? Говори ли и сега за обещанието за женитба? Заплашва ли, че ще стреля?

На това ван Тинен отговори тъжно:

— Едно е сигурно — това е нещастна жена.

— Нещастна! Сама си е виновна! Попадаха й най-добри партии, най-верни съюзници, а тя бе полудяла от това обещание за женитба, все се смяташе за съпруга на краля, едва ли не за кралица. И досега ли е така?

— Така изглежда, защото не ми се вижда променена в нищо — каза ван Тинен.

— Но говори ясно, опиши какво си видял — настояваше Льовендал.

— Признавам само пред вас, че това, което видях и чух, обля с кръв сърцето ми. Тя е ожесточена, сърдита, никога няма да прости, но в нещастието си буди уважение. Тя е наистина чудесна, тя е велика.

— Следователно още по-опасна — добави Льовендал, като се смееше, — но сигурно е погрозняла?

— Погрозняла? — повтори ван Тинен. — Тя е по-красива от когато и да било, няма следа нито от сълзи, нито от болка върху това мраморно лице. От осем години няма и най-малка промяна в нейната свежест, най-дребна бръчка, тя сияе от младост.

— Толкова по-лошо — повтори Льовендал, — толкова по-лошо! Кралят би могъл да я види и след повехналото през това време личице на Денхофова тя би могла отново да му направи впечатление.

— Несъмнено — потвърди ван Тинен, — защото тя прави впечатление на всекиго.

— Разговаря ли с нея?

— Разговарях или по-скоро тя ми изля цялото си огорчение.

Постепенно шамбеланът позволи на маршала да изтръгне от него всичко, което му беше необходимо да знае, за да го донесе преувеличено на Денхофова. Макар плашлива и лекомислена, макар и отмъстителна, въпреки страха за себе си и желанието да се брани на всяка цена, Мариня Денхофова не беше толкова лоша, че да лиши от остатъка от свобода една непозната, нещастна жена, на която беше причинила най-голямо зло. Неприятно й беше това непрестанно настояване и заплашване. Тя може би щеше да се противи, ако не беше госпожа Белинска, която я принуждаваше да е добре с всички и да не се противопоставя на кралските фаворити, за да удължи властвуването си.

Льовендал още същия ден се яви при госпожа Денхофова. Той избра час, когато тя беше само със сестра си, и започна с ласкателства, които и двете обичаха. Много сръчно, между другото той започна да сравнява сегашното с миналото; говори много за Ко̀зел и завърши с това, че се получили сведения за нея.

Денхофова попита:

— И какво става с нея?

— Седи в Берлин под покровителството на пруския крал и използува дадената й свобода, за да рисува с най-отвратителни краски нас, краля, двора и всичко, което е ставало и става тук. Това е черна неблагодарност, но ние сме свикнали с нея. Впрочем — добави Льовендал — това не би било важно, ако тя не повтаряше непрекъснато, че при първа среща ще застреля краля.

Денхофова скочи с вик от канапето и закри очи. Госпожа хетманшата само повдигна рамене.

— Кой би се уплашил от това или кой би му обърнал внимание — възкликна тя, — това са празни хвалби!

— Така би могло да ни се струва, ако не познавахме госпожа графинята — прекъсна я Льовендал, — особено аз, който имам дори честта да бъда неин роднина. Това е жена, която никога не говори празни думи.

— За щастие няма никаква вероятност да се срещне когато и да било с краля — добави Почейова.

— Как така? Нима вие смятате, че тя ще чака удобния случай, а няма да го търси? Ами че както веднъж вече успя да се прокрадне на маскарада, може да дойде преоблечена в Дрезден и да причака краля дори на улицата.

— О! Така е, така! — извика Денхофова разпалено. — Аз предчувствувам опасността. Кралят не обръща внимание, тази жена трябва… Аз не зная! Какво трябва да се направи с нея?

Льовендал повдигна рамене.

— Който не умее да използува своята свобода, ще трябва да бъде лишен от нея и превърнат в роб; разбирате ли, госпожо?

Двете жени млъкнаха. И двете си помислиха, че това, което сега щеше да се случи на Ко̀зел, по-късно можеше да бъде участ на Мариня. Маршал Льовендал, изглежда, се досети и добави:

— Светлейшият господар никога не е бил строг към хора, които е обичал дори и съвсем кратко. Доказателство са дамите, които тук сте могли да срещнете, но има случаи…

На това съвещание дойде и най-опитната от тях, майката, госпожа маршалшата Белинска, която въпреки твърде зрялата си възраст беше облечена много претенциозно, оглеждаше се във всички огледала непрекъснато оправяше нещо в прическата си и с готовност показваше своите покрити с пръстени хубави бели ръце, за да им се възхищават. Тя поздрави Льовендал с фамилиарна любезност, с усмивка и след като погледна дъщерите си, само от една доловена дума влезе в хода на разговора.

Денхофова я посвети в опасенията, които им бе предал приятелят на семейството. Когато ставаше въпрос за дъщерите й, за маршалшата изчезваха всякакви съображения и макар и милостива в други случаи, тя ставаше отмъстителна и злобна. Дъщерите й бяха цялото богатство и бъдеще; всичко, което ги заплашваше, я довеждаше до лудост.

Щом изслуша разказаното, тя се нервира.

— Каква е тази снизходителност към една наистина луда жена! Кралят е прекалено добър! Тя го предизвиква! Заканва се и сама ще си бъде виновна, ако си подготви тежка съдба. Веднъж завинаги трябва да се сложи край на това положение!

Реши се Мариня да предупреди краля. Възложиха това на нея, но след като помисли, маршалшата прецени, че тя не ще съумее да го направи достатъчно добре.

 

 

Затова решиха Мариня само да подхване разговора, а маршалшата сама да довърши останалото.

След като повери отмъщението си в толкова добри ръце, Льовендал си отиде.

Вечерта имаше увеселение в Градината на хесперидите. Така се наричаше по онова време дворът на Цвингера, току-що довършен с великолепие и кралски вкус. Това беше малка частица от някакъв огромен дворец на кралете, който щеше да опира до нея. Градината беше подредена според обичая и вкуса на времето: цветни лехи с чемшири около тях, шадравани, пещери и богата украса от митически фигури. Вечер пръснатите навсякъде лампи и цветни фенери я правеха още по-хубава, отколкото денем. В импровизираните портокалови горички имаше беседки, в които разхождащите се двойки можеха да си почиват в усамотение. По балконите на галериите, които обкръжаваха Цвингера, свиреха оркестри и техните мелодии се носеха далеко заедно с лекия вечерен вятър. Насред градината една опъната палатка, която цяла светеше от илюминацията, представляваше импровизирана зала и в нея след вечерята щяха да се състоят танци.

Кралят пристигна, облечен в небесносиня коприна със сребро и бели дантели; той изглеждаше млад и явно искаше да бъде още по-млад, да напомня годините на първите си пътувания из Европа. Денхофова също беше тази вечер в бледосиньо и бяло и това много й подхождаше. Тя си наложи да бъде весела и поздрави краля, когото всеки трябваше да забавлява, от страх да не загуби неговото благоволение; след това започна с празни шеги. Част от вечерта мина в шеговити закачки, в които Почейова умело помагаше на сестра си.

Госпожа хетманшата и сестра й бяха най-добри приятелки, но при все че можеха да ревнуват краля една от друга, никой никога не беше забелязал у тях и най-малък признак на такова чувство. Хетманшата, дребна, нежна, наглед още по-слаба от сестра си, беше много по-издръжлива от нея. По онова време Полша и Саксония се удивляваха на нейното прочуто пътуване с Фризен от Варшава до Гданск и обратно, с такава бърза езда, която би уморила дори един куриер. След това пътуване Почейова не се нуждаеше дори от еднодневна почивка. При затруднения тя помагаше на Денхофова да насочва разговора с краля натам, накъдето трябваше, и този ден по заповед на майка си се зае да подметне нещо за Ко̀зел. Аугуст беше уморен и мрачен.

Хетманшата подхвърли, че в миналото, по времето на графинята, той се забавлявал по-лесно и с по-голямо желание и може би съжалява за нея. Изпълнен с учтивост, кралят отговори живо, че в компанията на такива мили и прекрасни дами не е възможно да съжалява за нищо, нито да помни нещо. Денхофова използува удобния случай да го вземе под ръка и му заговори нещо за Ко̀зел, но както обикновено направи това много несполучливо. Когато на помощ и дойде дебнещата майка, и двете започнаха да го окайват във връзка с графинята.

На краля това явно не се хареса, той наведе глава и не отговаряше нищо. В един момент двете жени дори се разтревожиха, той обаче се отърси от замислеността си и оживено се обади:

— Мила графиньо, бъди спокойна. Много канени и неканени пазачи бдят над мене и няма да позволят да ми бъде сторено никакво зло. Не желая да говоря за това, да отидем да танцуваме.

Опитът да бъде атакуван Аугуст този път не сполучи. Флеминг и Льовендал повториха след вечерята, на чаша, същото, което дамите бяха започнали толкова несръчно, в Градината на хесперидите. Тук поотпусналият се крал им позволи да говорят и ги слушаше. Въпреки това олимпийските му вежди се намръщиха няколко пъти.

— Слушай, Льовендал! — каза той хапливо. — Като ме предупреждаваш да се пазя от графинята, ти наистина даваш голямо доказателство за привързаност към моята особа, защото тя е твоя братовчедка и на нея дължиш това, което ти дадох. Би трябвало да ти бъда благодарен, но ще ти кажа искрено: почваш да ми изглеждаш странен. Моля ви, оставете на мен грижата за моята безопасност.

Льовендал млъкна, но още същата вечер предизвика ван Тинен да разкаже за Берлин, ала кралят и него слушаше разсеяно, защото не го обичаше.

Акцията, от която очакваха важни резултати, свърши безуспешно. Интригантите разбраха, че ще трябва да приложат други начини и средства.

Макар че Ко̀зел желаеше да води в Берлин усамотен живот, твърде прочута беше нейната хубост, нейната слава, тя самата — много интересна личност, остроумието й — извънредно хвалено, за да не почнат в скоро време да търсят нейното познанство.

По-голямата част от лицата, които съставляваха двора на Фридрих, й бяха познати от неколкократното им пребиваване в Дрезден. Те толкова много скучаеха от монотонните военни паради, които кралят устройваше всеки ден, и от вечерите у светлейшия господар или у кралицата, че всеки жадуваше за някакво развлечение.

Сам кралят по-често пребиваваше в Потсдам или във Вустерхаузен, отколкото в столицата, никога не изпускаше развода на караула в десет часа, след това изслушваше докладите на министрите или отиваше на разходка, около обед приемаше военни и чужденци, после сядаше на скромна трапеза с кралицата и семейството си, следобед работеше в кабинета си и до вечерта не се показваше в другите помещения. При него идваха кралицата, няколко дами, двадесетина офицери, понякога някое поканено външно лице, там играеха на пикет, ломбра и трик-трак^[1] и пушеха тютюн. Така минаваше времето в доста интимен, но скучен кръг до единадесет часа. В този час обикновено всичко официално приключваше. Когато кралят отсъствуваше, кралицата приемаше всяка вечер в седем часа, а понякога поканваше няколко души на вечеря. Нищо не разнообразяваше този утвърден начин на живот, освен някоя извънредно скромна вечеря в града у някого от големците. Това съвсем не приличаше на шумния Дрезден, на който тук скрито се присмиваха, и преди всичко на рицарските и военни забавления на Аугуст, на които в Берлин никой не гледаше сериозно. Саксонската войска, облечена в злато, галони, ламе и пера, не можеше да се сравнява с пруската, която носеше еднакво ушити светлосини униформи без никакви труфила и цялата украса на която беше червеният хусарски мундир с малко галони; дори офицерите едва се различаваха от войниците по облекло. Вместо всевъзможните накичени знамена тук навсякъде се развяваше само едно: бяло, с горд девиз над летящия орел: Nec soli cedit^[2]. По онова време този девиз изглеждаше малко дързък, бъдещето обаче го оправда.

На света нямаше по-различни характери, по-противоположни личности, отвращаващи се с по-голямо право един от друг, отколкото Фридрих Пруски и Фридрих Аугуст Полски. От момента, когато за една неприлична постъпка госпожица фон Паневиц плати на краля… с плесница, той никога повече не погледна жена и беше най-верният съпруг, а семейството си държеше толкова стегнато и водеше толкова пестелив живот, че от масата му човек обикновено ставаше не само трезвен, но и гладен.

Редът в държавата, в града, в къщата, във войската беше стигнал до педантизъм строгост и суровост — понякога граничеща с жестокост; нравите трябваше да бъдат спартански, защото тук всичко вървеше така, както се заповядва отгоре. Наистина благородниците се поопитваха да се противопоставят на данъчното облагане, но Фридрих предварително им каза, че неговата власт е желязна и няма да отстъпи пред нищо.

Преди ядене се четеше молитва, трапезата беше като на всеки гражданин, а за балове в двора никой не мислеше. Хранеха се в глинени съдове, а когато трябваше да приемат чужденци, изваждаха тежкото сребро, което на другия ден се поставяше отново в сандъците.

Кралят имаше капризи, но съвсем различни от прищевките на Аугуст. След оскъдната вечеря, когато кралицата станеше от масата, доверените му хора се събираха в табаксколегиума, т.е. в стаята, където кралят им поднасяше лули. При лула тютюн много неща бяха позволени, и преди всичко да се забавляват, като вземат на мушка някой нещастник. Винаги някой ставаше жертва. Насред залата се намираше обикновена маса, около която сядаха министри, генерали с грамадни мундири, а понякога и гости. На всички даваха холандски лули, без да ги питат дали искат да пушат, или не, и пред всекиго поставяха грамадна чаша с дукщинска бира. Това беше целият прием, защото кралят не обичаше да се охарчва за скъпи вина. Да упои някого с бира и тютюн, беше голямо удоволствие за него. А главното му забавление бе да се присмива на учените, аристократите, чиновниците. Шегите след бира понякога прехвърляха мярката особено когато във Вустерхаузен докарваха и мечки, а насъсканите борци започнеха да се бият с чашите, но все пак всичко това не стигаше до крайност: мнозина се разболяваха, рядко някой умираше.

На големи празници в табаксколегиума се устройваха диспути, тема на които беше глупостта на учените. Моргенщерн^[3] заставаше на катедрата в светлосиня кадифена дреха с червени ревери, избродирана със зайчета, с червена жилетка, с перука, която стигаше почти до коленете му, и с лисича опашка отстрани вместо шпага. Той говореше цял час и безкрайно много забавляваше краля.

Това бяха единствените развлечения в пруския двор. В Дрезден се присмиваха на Берлин, в Берлин смятаха Дрезден за нещо близко до пъкъла, защото Фридрих Полски не вярваше в нищо, а Фридрих Пруски беше посвоему набожен.

Веднъж, когато на вечеря новоназначеният камердинер по задължение четеше молитвата и стигна до думите: „Да те благослови бог“, стори му се, че е по-прилично, като се обърне към краля, да прочете: „Да ви благослови бог.“ Това не се хареса на монарха. „Глупако, чети, както е написано! — извика той. — Пред лицето на бога аз съм също такъв глупак, какъвто си и ти.“

След забавленията в табаксколегиума, след постните дворцови обеди, описания на които ни е оставила собствената дъщеря на краля, не един пожелаваше друга компания, по-остроумни шеги, по-изискан разговор. Познатите на графиня Ко̀зел започнаха от време на време да идват при нея. Отегчената жена отвори вратите си за тази групичка гости и понякога вечер тук се събираха тихо неколцина придворни — безшумно, скромно, защото в Берлин на никого не беше позволено да вдига шум.

Крал Фридрих не казваше нищо, при все че беше уведомен за това — защото той добре знаеше всичко, което се вършеше в неговата столица. Това даде смелост на няколко млади придворни и военни да посещават графинята. Обикновено идваха преди вечеря, а понеже тя не можеше да спи и не си лягаше преди един часа, говореха до късно след полунощ. После вратите се отваряха тихо и гостите се разотиваха по домовете си. Ко̀зел не можеше да подозира краля, под чието покровителство се беше подслонила, в някаква голяма любов към Аугуст — прекалено дълбоки бяха различията в техния живот и характер, затова в разговорите съвсем не се въздържаха да приказват за Дрезден онова, което им диктуваше антипатията към него.

Тук донасяха клюките, които идваха оттам, а графинята не криеше своята неприязън към лекомисления Аугуст. Не една интересна новина беше излязла оттук и отнесена от младите на старите, та чак до табаксколегиума, където я съобщаваха на ухото на краля сред кълба от дим, при чаша бира. Тогава Фридрих се усмихваше, но странно поклащаше глава й, изглежда, се учудваше, че Ко̀зел е толкова смела, защото външно той демонстрираше голяма обич и уважение към блестящия си съсед.

Една вечер, когато у Ко̀зел се бяха събрали обичайните млади гости, неочаквано се довлече и един стар генерал, който спадаше към табаксколегиума. Това изстуди у младите желанието за по-свободен разговор, но не възпря Ко̀зел от обикновените й изказвания и ругатни срещу краля. Старият генерал поклащаше глава и слушаше, сякаш се учудваше и не можеше да повярва. Той седя така до полунощ и по-късно, а когато другите си излязоха, остана още малко. Това поучуди Ко̀зел. Старият генерал, който говореше малко, се приближи до нея и се сбогува най-почтително.

— Позволете ми, графиньо, да направя една малка бележка — каза той с пресипнал глас. — У вас времето се прекарва много приятно, но макар че вратите и прозорците са затворени, много нещо излиза оттук навън. Всеки вятър може да го отнесе край Елба. Светлейшият съсед на нашия крал ще се намръщи от туй, че тук, под носа му, се говорят такива неща срещу него, който ни е добър съсед и съюзник; за краля това би било неприятно.

Ко̀зел се намръщи.

— Как така? — попита тя. — Значи у вас в собствения си дом, между четирите стени, човек не може да говори това, което му е на сърцето?

— Може да говори — каза генералът, — но тогава може да замине нанякъде, дори и да не му се ще.

— Как така, и аз ли?

— Скъпа графиньо — каза старият генерал и въздъхна, — дори на вас може да се случи такова нещо. У нас съществува военна дисциплина във всичко, такава ни е страната и редът. И аз бих ви посъветвал да играете на трик-трак или пикет, защото това са забавни неща и не носят беда.

Ко̀зел наведе тъжно глава.

— Вие мислите, че аз ви говоря като стар мърморко, на когото се привижда нещо. О, не! Повярвайте ми, може би някой ми е пошепнал да ви предупредя.

Като каза това, генералът бавно излезе, а графинята се строполи на канапето, усмихвайки се саркастично сама на себе си. Тя обаче не послуша предупреждението и когато доверената компания се събра, говори много и високо, сякаш предизвикваше оная суровост, която съвсем не очакваше да предизвика.

Една сутрин пред вратата на дома й се яви генерал-губернаторът на град Берлин — Вартеслебен. Той се поклони учтиво на графинята, усмихна се, засука мустак, а после попита:

— Вярно ли е, графиньо, че вие бихте искали да промените местопребиваването си и да заживеете в по-спокойно кътче, в Хале?

— Аз в Хале?! — смаяна го пресече Ко̀зел. — Та какво бих правила в Хале?!

— Знаете ли, госпожо, въздухът там е много здравословен, пейзажът прекрасен, пълно спокойствие, всякакви удобства; няма нищо по-приятно от пребиваването в Хале.

Ко̀зел отначало не знаеше какво да отговори; тя слушаше тези хвалебствия с все по-голямо учудване.

— Но аз никога през живота си не съм мислила да заминавам за Хале.

— Чудно нещо — отговори Вартеслебен. — Защото някой съобщил това на светлейшия господар и кралят издаде заповед да ви се окаже там всякакво покровителство. Разпореждането на краля е нещо неотменимо, затова най-добре е да заминете за Хале.

Ко̀зел дълго не можа да каже нито дума; тя гледаше мълчаливо, сълзи потекоха от очите й, закърши ръце.

— Значи, това е заповед — промълви тя накрая, — ново изгнание. За какво?

— Кралят смята, че там ще ви бъде по-добре. Вие знаете, че тук, по улиците на Берлин, ехото се разнася лесно. Всяка дума отеква, стига далеко. Там, в Хале, никой няма да чуе нищо, пък и има по-голяма свобода.

Като каза това, генералът стана.

— Вие можете да не заминете утре, а чак вдругиден сутринта — добави той. — Времето е хубаво и можете да пътувате бавно. Но понеже пътят невинаги е безопасен, негово величество кралят ви предлага ескорт от няколко души, които ще ви отведат чак дотам. От негова страна това е безпримерна галантност. За нея трябва да му бъдете благодарна.

Генерал Вартеслебен се поклони много учтиво веднъж и втори път и излезе, като остави графинята смаяна.

Тя не се лъжеше, че ударът, който я достигна тук, беше нанесен от ръката на Дрезден. Искаха да я принудят да мълчи, да се примири със съдбата, да се поддаде на нещастието си. Това възмущаваше непреклонния й дух и всеки такъв удар събуждаше нова енергия в нея.

Още същия ден графинята заповяда да натоварят колите, да наемат коне; верният Заклика със смръщени вежди работеше и въздишаше, но пак не смееше да каже нито дума.

Когато Ко̀зел се канеше да се качи в каретата, пред къщата й се насъбраха хора, но като видяха тази прекрасна жена в черно с вдигната глава да върви с величествена крачка към каретата, обкръжена от конници, те уплашено се разотидоха тихомълком, защото им се стори, че виждат жертва, поведена към кладата.