Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (17)

V

През първата четвърт на XVIII век Берлин беше само бледо подобие на тази столица, каквато стана неотдавна. Той се издигна и застрои именно по това време и беше почти нов, но вече имаше характерния облик на град на казарми, войска, манастирски ред и тишина. По онова време тук нищо не вървеше по своя воля, а както се заповядваше отгоре: растежът, разкрасяването, търговията бяха декретирани, въвеждани и веднага хванати изкъсо. След Дрезден нищо не можеше да изглежда по-тъжно от тази столица край река Шпрее. По улиците се виждаха повече войници, отколкото обикновени хора, а барабаните и пищялките се чуваха по-ясно, отколкото камбаните, и имаше повече казарми от черкви. По по-големите улици се издигаха правилно наредени сгради, които бяха построени там не защото така им се искаше, а защото трябваше. Беше доста пусто. Все пак Берлин вече имаше пет квартала и предградия, пръснати широко и грозно наоколо. Дворците на кралското семейство, мяркащи се тук-таме сред къщичките и къщите, се отличаваха с претенциозна прелест, която изглеждаше заета отнякъде другаде. В предградието Шпандау например блестеше Монбижу на кралицата, а в предградието Шралау — Белведерът на краля.

Всичко тук беше ново, както самата държава; и най-старите сгради бяха от няколко десетки години. Няколко паметника скучаеха в тази пустиня. Два широки площада чакаха живот и жители. Така на Молкенмаркт, първоначално предназначен за арсенала, вече стърчеше Фридрих I.

Един мост на Шпрее беше вече иззидан и го наричаха Новия мост, а вместо Хенрих IV на него поставиха статуята на електора Фридрих Вилхелм.

Кралския палат започнаха да строят в началото на века; той засенчваше другите със своето великолепие. Шлютер така го беше отрупал с венци, че стените не се виждаха под тях; а понеже след него го довършваха двама други и всеки по свой вкус, трите вкуса родиха нещо безвкусно. По онова време Берлин вече имаше всичко, което характеризира големия град, липсваха му само живот и хора. Бързо основаха театър, картинна галерия, библиотека, музеи, пълнеха ги, както можеха. Но въпреки това тук не беше като в Дрезден — не жертвуваха войска за порцелан, а купуваха войници за злато. И най-интересното, което всъщност имаше Берлин и в което се криеше и неговото, и на монархията бъдеще, беше навитата като пружина войска, която действуваше подобно на часовник и се движеше като един човек.

Тук беше на гарнизон оня славен пръв батальон от най-високите гренадири на земята, съставен от хора, събрани от целия свят; той би могъл да бъде образец за това, какво може да се направи от човека в това отношение и до какво съвършенство достига военният механизъм. На тези гренадири-гиганти се плащаше щедро, макар че от други неща се правеха големи икономии. Някои от тях притежаваха собствени къщи и покрай ученията се занимаваха с търговия. Най-стройният от тези гиганти, Йона Норвежеца, когото бяха докарали прегърбен и изкривен, едва тук се изправи и се превърна в прославилия се по-късно идеал на войник. След Дрезден Берлин изглеждаше като манастир след театър. Когато прашната и изкаляна карета на госпожа Ко̀зел влезе благополучно в улиците на тази столица и прекрасната графиня надникна през прозореца към песъчливата пуста алея, към тези сякаш мъртви къщи, сърцето й се сви. Но тук тя очакваше да намери безопасност, спокойствие, покровителство; тук искаше да изчака, докато настъпи някаква промяна в съдбата й.

От Франкфурт предварително беше изпратен слуга, който й нае жилище на една от най-големите улици. След дворците, които заемаше до неотдавна, то й се стори мизерно и бедно, макар че беше само студено, необитаемо и пусто. Но за нея това беше само странноприемница. Заклика застана на другия ден на стража. Подредиха, каквото беше необходимо за живеене. Ко̀зел зае един тъмен ъгъл, в който би могла да мисли за своето нещастие, и новото домакинство започна. Тъжни дни, дълги и монотонни.

В Берлин обаче никой нямаше право да живее инкогнито. На третия ден съобщиха на Ко̀зел, че ще я посети маршал Вартеслебен, губернатор на Берлин, а вторият маршал, Нацмер, началник на жандармерията, често минаваше на кон по улицата и наблюдаваше къщата.

Всички бяха много учтиви.

От високите сфери дойде вест, че там приели твърде благосклонно пристигането на графинята и преди всичко превода на значителни суми при банкера Либман. От страна на Дрезден, въпреки тесните връзки между тримата Фридриховци, не изглеждаше да я заплашва нищо и Ко̀зел можеше да очаква, че тук още няма да искат да я преследват.

Едва сега, сред тая мълчалива самота, сред този глух град, който заспиваше на мръкване, сред тази враждебна тишина — пред очите й в цялата си големина се изправи нещастието, на което беше осъдена.

Горчивина изпълни сърцето й. По цели дни тя седеше неподвижна, без да каже дума, с черни очи, впити в стената или в улицата, с дух и сърце, които бягаха към минали времена. Сърцето й се питаше дали е така лесно да престанеш да обичаш, дали така лесно можеш да забравиш, дали за изпитаното щастие можеш толкова бързо да се отплатиш с неблагодарност. Характерът на краля й се струваше отвратителна загадка. Тя си спомняше неговата нежност, доказателствата за привързаност, неотдавнашните си триумфи, неговите клетви и не можеше да разбере падението си.

Тя не се усъмни в краля, но загуби вяра в човека. Мъжът такъв, какъвто бог го е създал, й се струваше дива гавра. Не разбираше живота, не разбираше клетвите, подигравките със светини, оплюването на миналото и отричането му. Светът й изглеждаше неразбираем. Тя питаше собствения си живот и в него търсеше вината, чувствуваше наказанието, но не можеше да намери толкова голям грях, колкото голяма беше болката.

След няколко дни нареди да й донесат Библията.

Пак след няколко дни към обед при нея влезе Заклика, който обикновено идваше само когато го повикаше или когато трябваше да съобщи нещо. Той застана на прага с отпуснати ръце. Ко̀зел вдигна глава към него. Заклика мълча дълго.

— Какво ще кажеш, Заклика? Нещо лошо?

— А къде на света е добре? — рече той. — Около къщата вече обикалят шпиони, разпитват. Исках само да ви кажа, че трябва да се пазите от тях. Аз не се лъжа, рано или късно тук сигурно ще се яви някой с декларации за приятелство. Тогава се въздържайте да говорите.

Графинята се намръщи.

— Ти трябва вече да ме познаваш — каза тя, — аз и с мълчание не умея да лъжа. Имах смелостта да хвърля и на него, и на нея обида в очите, ще бъда храбра да повторя това на всекиго, който поиска да го чуе.

— Госпожо — осмели се да добави Заклика, макар че тя наведе глава и това беше знак, че разговорът е свършен, — госпожо, защо трябва да ги дразните и да ги предизвиквате към отмъщение? Те и така ще лъжат.

Упоритата Ко̀зел не отговори нищо повече. От сведените й очи се търкулнаха две горчиви сълзи. Заклика излезе.

След три дни един хубав мъж поиска да бъде съобщено за него на графинята. Беше ван Тинен.

Графинята го познаваше, защото веднъж вече го изпращаха при нея за преговори и той, както и Вацдорф, поиска да постигне целта с несполучливи обяснения в пламенна любов. Тези обидни декларации тя беше принудена да понася търпеливо, макар че я изпълваха с отвращение към негодниците.

Ван Тинен беше приет. Най-напред той заяви, че изобщо не знаел и се учудил безкрайно много, когато пристигнал в Берлин и узнал, че тя пребивава тук.

Ко̀зел го погледна подигравателно в очите.

— А къде бяхте, когато напусках Саксония?

— Аз ли? — каза ван Тинен. — Бях в Дрезден дори оная вечер, когато вие сте накарали нещастната Денхофова да припадне, но когато всичко утихна, не съм разпитвал къде сте благоволили да заминете.

— Така ли, тогава много се радвам — отговори Ко̀зел, — че сте могли да ме забравите; сега не желая нищо повече.

— Аз смятам — отвърна ван Тинен, — че и там биха били доволни, ако са сигурни, че вие също сте забравили нанесените ви злини.

Помълчаха малко, ван Тинен прошепна:

— Аз бих могъл да ви разкажа много интересни неща.

Това намирисваше на домогване за благоволението на Ко̀зел и нейното доверие.

— Не съм любопитна — тъжно се засмя Ко̀зел. — Мислите ли, че днес това още може поне малко да ме интересува? По-рано вярвах в безумието на искреността, понеже мислех, че то се ражда от сърцето, днес зная, че го създават тщеславието и пустотата.

— Забавляваме се необикновено — каза ван Тинен, сякаш не беше я разбрал. — Това не са нови неща за вас, която бяхте кралица в толкова по-блестящи забавления, но все пак…

Явно, той искаше да я предизвика към откровеност. Ко̀зел мълчеше. Ван Тинен сам започна да разказва, като се смееше:

— Тези места са ви добре познати, защото някога в Лаубегаст…

— Живях там щастливо — прошепна Ко̀зел. — О, това е истина.

— В равнината при Лаубегаст, почти срещу Пилниц, Флеминг устрои голямо празненство за краля и Денхофова.

— О-о! — възкликна Ко̀зел.

— Най-напред на полето излязоха шест полка — каза гостът, — беше използувана цялата кралска конна гвардия. По височините бяха наредени оръдия, а войските така разположени, че дворът да наблюдава истинска война. Всичко излезе чудесно. Разпределените полкове настъпваха напред, като стреляха, нападаха, и при все че имаше само неколцина съборени и стъпкани, отдалече човек можеше да се закълне, че битката е била най-ожесточена и се е проляло страшно много кръв. Кралят наблюдаваше тази игра, като от едната му страна седеше Денхофова, а от другата — хетманшата Почейова, и двете на коне, като амазонки. Обграждаше го целият двор на великолепни жребци. Останалите дами гледаха от шестконни каляски, без да излизат от тях, а присъствуваше цялото дамско общество. Ко̀зел се усмихна саркастично.

— Сега две му правят компания — рече тя, — явен напредък, а наоколо ариергард в колите. О, наистина, това е блестящо и по кралски!

Ван Тинен сниши глас.

— Всъщност тези две — добави той — съвсем не са ревниви нито помежду си, нито към другите. Но да се върна към моето описание — започна той отново — наблизо бяха опънати великолепни палатки. В една от тях кралят обядва с Денхофова, Почейова, Белинска и най-първите особи от обществото.

— И вие ли бяхте там? — попита Ко̀зел саркастично. Ван Тинен се изчерви.

— Не, аз бях в друга палатка, но видях отлично всичко. През време на обеда ни свиреха оркестри, а от оръдията даваха салюти и така ту грохотът на оръдията, ту гърмът на тръбите придружаваха веселите възгласи.

— Прекрасно — каза Ко̀зел, — това ли е всичко?

— Не, то е едва началото. Следобед започна веселие. От масите не прибраха нищо, защото Флеминг искаше с остатъците да нахрани войниците, но понеже хлябът не стигаше, във всяко парче хляб пъхнаха по един гулден и за това отидоха повече от хиляда гулдена. Тогава затръбиха за атака. Войниците, застанали в боен ред, тръгнаха храбро към блюдата, но тези, които стигнаха до тях първи, под натиска на следващите бяха смачкани и съборени; третата редица тласкаше втората. Масите се обръщаха, хората се задушаваха, войниците се гърчеха на купчини по земята; зрелището беше великолепие, пръскахме се от смях! Това продължи, докато имаше остатъци от храната и докато не изсвириха отбой. Кралят си почиваше по-надалече, на хълма, заедно с дамите. Надвечер в кралската шатра постлаха килими, оркестрите заеха местата си, започнаха танци и те продължиха до седем часа вечерта. Флеминг през цялото време обикаляше с чаша от гост на гост, заклинаше, целуваше, молеше, ругаеше, вдигаше наздравици и най-напред той се напи. Кралят също изглеждаше в изключително добро настроение, но съумя да запази кралското си достойнство, та никой не позна, че е попрекалил. Аз наблюдавах със съжаление дежурния шамбелан на негово кралско величество, който стоя зад него цял час с чаша вода върху подноса, а понеже преди това, изглежда, сам беше пил нещо друго, едва се държеше на краката си и ако някой го бутнеше с пръст, сигурно щеше да падне. Никога не бях виждал Флеминг в такова настроение.

— Нищо чудно — каза Ко̀зел, — празнувал е своето тържество и моя залез.

— Най-после кралят се накани да си върви — довърши ван Тинен, — тогава пияният Флеминг се хвърли на шията му с братска фамилиарност, без да го е грижа, че ги гледат толкова очи, и се провикна така, че можахме да чуем всички: „Брате, мили брате, край на нашето приятелство, ако ме напуснеш!“ Госпожа Денхофова, която не се отделяше нито на крачка от краля, се опита да възпре Флеминг, но без особен резултат. Флеминг беше така блажено пиян, че вече не виждаше нищо пред себе си, освен пияни като него. Когато Денхофова го хвана за ръка, той замалко не я прегърна с две ръце. Тя му се стори хубава и генералът й го каза толкова недвусмислено, че тя чак изписка от възмущение и гняв, но същевременно се смееше до пукване. Въпреки че не ги пускаха, кралят и Денхофова се запътиха към конете и си заминаха. Цяло щастие, че сръчният паж следваше краля на една крачка, иначе — щеше да падне от коня. Искаха непременно да го настанят в каляска, но той се разсърди. Кралят блъсна настрани коняря Раниц, който се държеше малко остро, а на Денхофова викна: „Оставете ме на мира, аз познавам коня си, моля да не се грижите за мене!“ — и се впусна в лудешки галоп, а гвардейците, дворът, всичко живо — след него. Графинята падна от коня, но рицарите, които я обграждаха, я подхванаха. Това сякаш я постресна и макар че язди смело, седна в каляската.

— Трябваше да я оставят да си счупи врата — обади се Ко̀зел.

— Най-забавен беше Флеминг — добави ван Тинен, — защото не миряса и след заминаването на дамите и краля. Той имаше страшно желание да танцува, та хващаше останалите прислужнички, буйно се въртеше с тях и чак до зори не прекъсна това хубаво забавление. Но на Флеминг не му се случи нищо лошо.

— Ами че Флеминг не за пръв път се държи така с краля — обади се графинята. — Сам кралят ми е разказвал как веднъж, след като прекалил в пияно състояние, на другия ден дошъл при него в замъка и казал: „Чувам, че вчера Флеминг не се е държал както трябва, но ваше кралско величество да не му се сърди за това.“ Кралят до някое време се смее и прощава — добави Ко̀зел, — но кой ще гарантира, че един ден Флеминг няма да се намери в Кьонигщайн, ако неговите приятели му направят такава услуга, каквато той направи на мене? Кралят е кротък като агънце — каза тя, като се смееше саркастично, — нали, господин шамбелан? И знаете ли защо? Защото ако се разсърди, ще си развали забавлението. После, когато някой човек му досади, ще кимне и ще заповяда повече да не го виждат очите му. С това комедията свършва!

Ко̀зел започна да се разхожда, а ван Тинен млъкна, уплашен от думите, които тя изрече.

— Не се учудвам на горчилката, която се лее от устата ви — каза той, — но все пак…

— Да, имаш право — прекъсна го тя, — ако и аз нямах сърце, ако нямах чувства, ако не ме болеше от неправдата и се пазарях само за обезщетението, бих могла да говоря другояче. Бих могла да кажа, че Аугуст има най-доброто сърце, че не той е виновен, а обстоятелствата. Първата бръчка върху лицето ми, отегчението след толкова години съвместен живот, моите сръдни и избухливост — така безпричинни! Защото аз трябваше да се смея на случая с Дювал, да се радвам, когато пристигна Дюпар, и да стана приятелка с Денхофова, която не струва много повече от нея! Нали, скъпи шамбелане? Аз не се поучих от добрия пример, който ми дадоха госпожа Хаугвиц, Аурора, Естерле и Тешен, разхождащи се под ръка на Лайпцигския панаир като най-сърдечни приятелки — тя се смееше конвулсивно.

— Изглежда, че аз не съм била създадена за такова добро общество — добави, — не съумях да си намеря мястото, не разбирах нито света, нито хората: сама съм си виновна. Смятах, че в гърдите има сърца, че в душата съществува съвест, че любовта не е разврат, че обещанията са нещо свято и че кралете удържат думата си. Всичко това бяха мои илюзии, моя вина и грехове. Затова, докато ония са щастливи, аз умирам от унижение, от мъка, от срам.

Като слушаше тези оплаквания, които се лееха от устата на чудно красивата жена и неволно му правеха впечатление, ван Тинен се почувствува развълнуван, объркан, засрамен. Ко̀зел го погледна със съжаление.

— Слушай — каза тя, като се приближи до него, — зная, чувствувам, че ти не си дошъл тук от състрадание към мене, нито от любопитство, а по заповед.

— Госпожо!

— Не ме прекъсвай, слушай! Аз ти прощавам това — довърши тя, — вие всички държите повече да направите кариера, отколкото да бъдете хора. Повтори им каквото чу от мене, нека познаят дълбините на душата ми: между тях и мене всичко е скъсано. А ако желаеш да заслужиш нещо повече, добави, че си чул от мене, от устата на графиня Ана Ко̀зел, че както някога предупредих краля, че със смърт ще ми плати за неверността и измяната, така и днес повтарям това. След година, след две, след десет, първия път, когато срещна Аугуст, ще му пробия черепа. Аз нося пистолет със себе си и никога няма да го оставя, докато предназначеният за него куршум не изхвръкне от дулото му. Кажи им това, господин ван Тинен.

Ван Тинен побледня като мъртвец.

— Госпожо графиньо! — извика той. — Това е все едно да принуждавате един честен човек да извърши предателство. Вие неоснователно ме обвинявате, но аз си оставам на служба при полския крал, аз съм негов шамбелан, заклел съм му се във вярност. Това, което чувам от вашата уста, вече не мога да не повторя! Длъжен съм! Вие сама ще го повторите на други, ще се похвалите, че сте ми хвърлили в очите тази заплаха. Не царедворството вече, а дългът ми повелява да го съобщя.

— Но нима аз ти забранявам? — попита Ко̀зел. — Аз те моля за това. То не ще бъде нещо ново; Аугуст го помни.

— Но това ще даде повод на неприятелите ви, които не са малко, отново да се сдушат в името на вашата гибел, това ще им даде оръжие в ръцете!

— Та нима им липсва оръжие? — прекъсна го тя. — Едно по-малко или повече не значи нищо. Лъжа, клевета, предателство — за тях всичко е добро. Нима дори ако бях покорна, щях да избягна преследванията? Подлеците чувствуват в мене същество, което не понася техните подлости, негодниците имат в мое лице враг. Честността ми за тях е вечен укор срещу подлостта им. Как могат да простят на жена, която не е пожелала да се омърси и опозори като тях?

Конвулсивен смях придружаваше тези думи, ван Тинен стоеше като на въглени.

— Както виждаш — добави тя, — аз и днес съм такава, каквато бях в щастието си. Нещастието не ме промени, само разтвори окървавената ми душа, нищо повече.

През време на разговора прекрасните й очи ту блясваха от сълзи, ту изсъхваха от огъня, който гореше в тях. Накрая ван Тинен забрави своята роля, сякаш гледаше несравнима актьорка от древногръцка трагедия. Ко̀зел притежаваше всичко, което е същността на Медея, което свещеният идеал може да въплъти в действителност. Съвременниците, смаяни като ван Тинен, неведнъж са излизали, развълнувани от нейното красноречие и сияеща хубост.

Когато тя млъкна, шамбеланът дълго не можа да се опомни и с впити в нея очи, сякаш се бореше със себе си.

— Вие с нищо не бихте могли да ме унизите така болезнено, както с това признание — каза той, — поставихте ме на изпитание. Защо да крия от вас? Аз съм слуга на краля и когато се върна от Берлин, ще ме разпитват. На въпросите не мога да отговоря с лъжа: работата е твърде важна. Ще се хванат за думите ми и съвестта ще ме мъчи, че съм допринесъл за вашето нещастие.

В този момент ван Тинен беше искрен.

— Никой на света вече не може да прибави нищо към моето нещастие — отвърна Ко̀зел. — Мислиш ли, че съжалявам за загубените дворци, влияние и благоволение? Не, не! Мене ме боли от това, че вече не мога да повярвам на никое човешко сърце, че навсякъде виждам низост, че сама се отвращавам от себе си и сама не вярвам на себе си! Дай ми обратно неговото сърце и ще се отрека от всички корони по света. Аз го обичах! Целият ми живот беше той! Той беше моят герой, той ми беше богът на земята! Героят стана Полишинел, богът се омърси с кал, значи, светът е мръсен и животът отвратителен!

Шамбеланът се стараеше да я успокои: тя плачеше.

— О, мои златни сънища! О, мои момински мечти, къде се разпиляхте вие?! Няма ви, няма!

— Благоволете да се успокоите, госпожо — прекъсна я още по-развълнуваният и смутен пратеник, — няма да повярвате колко ме боли, че ви разстроих, че моето идване…

— Ти не си виновен за нищо — отвърна Ко̀зел, — показах ти раните, но аз ги нося отдавна и всеки ден ги увеличава. Ако те питат, не щади тази нечестна Ко̀зел.

Ван Тинен не можеше повече да се владее, съжалението взе връх в него.

— Заклевам ви — обади се той, — бягайте оттук! Повече не мога да ви кажа.

— Как така? — попита Ко̀зел. — Нима и тук ме заплашва нещо? Нима крал Фридрих Пруски би предал една жена на мъчения, както полският крал — Паткула? Той трябва да помни, че му отказаха, когато настояваше да му върнат Бьотигер.

Ван Тинен стоеше безмълвен; стиснатата уста свидетелствуваше, че повече не може да каже.

— Къде да бягам? — прошепна тя на себе си. — Няма такава земя; аз не бих могла да живея далече, сърцето още ме тегли натам… Впрочем да правят с мене, каквото искат. Животът ми е омръзнал. Отнеха ми децата! Нямам нищо, освен жлъч, с която се храня.

В желанието си да сложи край на тази сцена, която не беше предвиждал, шамбеланът грабна шапката си.

— Искрено ми е жал за вас — каза той, — но струва ми се, че докато сте настроена така, никой на света не може ни да ви спаси, ни да повлияе на съдбата ви, нито един от приятелите ви, графиньо.

Този израз я накара да се засмее.

— Моите приятели? Я ми ги изброй, драги господин ван Тинен — обади се тя шеговито.

— Те са повече, отколкото смятате — каза гостът, — и аз съм първият!

— О! Вие сте първият, вярно! — добави тя. — Такива като вас бих могла да изброя много. Най-малко трима или четирима, които са ми предлагали да утешат нещастната вдовица, за да поделят с нея огромната плячка, от която скоро няма да ми остане нищо. О! Такива, такива! — каза тя презрително.

Ван Тинен беше толкова смутен, че не можа вече да отговори нищо, поклони се леко и преследван от черните очи на Ко̀зел, бавно излезе от стаята.