Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (14)

II

Щом реши да види краля и сама да се изправи пред него в своя защита, графинята тръгна на път с малка свита, защото желаеше да избърза и да изпревари вестта за потеглянето си. Верният Заклика, който не я оставяше никога, я придружаваше в това пътуване. Той страдаше много за съдбата на господарката си, но в природата му беше да мълчи толкова по-упорито, колкото по-силна беше болката му. Блед, почернял и отслабнал, той яздеше край каретата и изпълняваше заповедите ням, но сърдит.

Преди да тръгнат от Дрезден, Ко̀зел нареди да го повикат в будоара й.

— Всички ме изоставиха — каза тя, — нямам никого, на когото със сигурност бих могла да разчитам.

Погледна го. Заклика стоеше мрачен.

— И вие ли ще ме напуснете?

— Аз? Никога! — рече той кратко.

— Струва ми се, че мога да разчитам на благородния ви характер и на готовността ви да се пожертвувате за мене.

— Винаги — отговори Заклика тържествено, като вдигна два пръста нагоре, сякаш даваше клетва.

— Искам да ви поверя най-скъпото, което притежавам — промълви Ко̀зел, като сниши глас. — Кажете ми, гарантирайте ми, че по-скоро ще умрете, отколкото да ме лишите от това, което ще ви дам да съхранявате, че няма да позволите да ви го изтръгнат насила, че ще пазите моето съкровище, моята чест като…

— Като реликва — каза Заклика и отново вдигна ръка, — бъдете спокойна.

— И никоя жива душа да не знае какво съм оставила във ваши ръце.

— Да се закълна ли?

— Вярвам на думата ви. Трябва обаче да знаете какво ще пазите. Казах, вие ще бъдете страж на честта на графиня Ко̀зел. Когато кралят ме раздели с мъжа ми, аз получих подпечатано писмено обещание, че след смъртта на кралицата той ще се ожени за мене, че ще встъпя в правата на съпруга. Иначе никога не бих се съгласила на такъв живот. Сега ще се мъчат да ми изтръгнат това обещание, чието нарушение покрива краля с позор. Могат да се нахвърлят срещу мене, но няма да затворят устата ми с изтезания, няма да ме принудят да издам къде съм скрила писмото. Да го зазидам? Може да ме изгонят. Да го закопая? Могат да ме пратят някъде далече. Да го нося със себе си? Не съм сигурна.

Като каза това, Ко̀зел отвори една абаносова кутийка, инкрустирана със сребро и слонова кост; от кутийката извади друга по-малка, златна, а от нея — запечатана кожена кесийка с копринен шнур.

— Ти няма да ме предадеш — заяви тя, като то гледаше в очите.

Заклика падна на колене и сълзи капнаха върху мустаците му: целуна подадената му ръка, озърна се и грабна кесийката, бързо я прибра в пазвата си и промълви със сподавен глас:

— Ако я загубя, ще я загубя заедно с живота си.

Ко̀зел затвори бързо кутийката.

— Тръгваме на път — добави тя, — не зная какво ще се случи, а може да дойде и най-неочакваното, и най-лошото; трябва винаги да имаш пари.

И тя му даде зелена кесия със златни монети.

— Ще ви се отчитам — каза Заклика.

Няколко часа по-късно Ко̀зел тръгна на път с пълните пистолети, с които никога не се разделяше.

Чак до Видава, малко селище на границата на Шльонск, стигнаха благополучно и бързо. Във Видава трябваше да спрат да починат. Уморена, графинята нареди набързо да приготвят обед и зае най-добрата и почти единствена странноприемница. На другия край стояха десетина коне на някаква трабантска част, която, както предположиха, навярно се връщаше в Саксония. Заклика стоеше на стража пред вратата. Монтаргон и Ла Хайе се явиха при него и помолиха да съобщи за тях на графинята; понеже я срещнали случайно по пътя, искали да й поднесат почитанията си.

Първия от тях тя дори не познаваше. Графинята се учуди извънредно много, когато Заклика й съобщи за посетителите. От известно време тя беше свикнала всички да странят от нея. И наум не й дойде, че я дебне някаква опасност; нареди да ги поканят.

Ла Хайе беше учтив човек, обигран в дворцовия етикет и умееше да се държи. Графиня Ана въпреки безпокойството си и угнетеното сърце, беше свикнала да потиска чувствата си, затова се помъчи да играе ролята на спокойна, дори весела жена. Тя прие офицерите любезно, много учтиво, а понеже наближаваше обед, покани ги на скромната си пътническа трапеза. През време на обеда разговорът вървеше доста свободно, към края Монтаргон, който беше взел присърце своята мисия, започна да разказва за Варшава, за това и онова и се обърна към графинята.

— Струва ми се — рече той, — че не е имало смисъл да предприемате това пътуване. Доколкото ни е известно, сега кралят е много зает и не се знае дали няма да се възмути и разсърди. Може да се изложите на неприятности.

При тия думи Ко̀зел смръщи вежди и се дръпна от масата заедно със стола си.

— Какво значи това? Вие! Вие ли ще ми давате съвети? Нима по-добре от мене знаете краля и моето положение и какво трябва да правя?

Монтаргон се смути.

— Прощавайте — измънка той.

— Не мога да ви простя — извика Ко̀зел, — защото е и нетактично, и неучтиво. Оставете ме на мира с вашите съвети, от които не се нуждая.

Монтаргон побледня, присви уста.

— Госпожа графинята наистина нито би могла да се нуждае от моите съвети, нито е длъжна да ги слуша, но ако аз имам поръчение от негово величество краля?

— От краля? — извика Ко̀зел.

— Тъй вярно.

— В такъв случай дори не се чувствувам длъжна да го слушам — каза графинята. — Изпаднал е под влияние на моите неприятели и е направил нещо, което не би трябвало да стори, за което в момента съжалява сам. Кралят е могъл временно да се поддаде, но аз съм сигурна, че самият той ще бъде доволен, ако не го послушам. Това си е моя работа.

Монтаргон, човек възпитан, но обиден от тона, с който веднага го сряза прекрасната пътничка, отговори привидно любезно, но всъщност болезнено оскърбително:

— Бих ви бил много благодарен, госпожо графиньо, ако благоволите да ме освободите от една извънредно голяма неприятност — да си послужа със сила.

— Как така? — викна Ко̀зел и скочи. — Ваша милост ще посмее да посегне на мене?!

— Имам категорична заповед от краля да ви върна в Дрезден — каза Монтаргон — и ще бъда принуден да я изпълня.

Графинята избухна в гняв. Тя беше чувала, че господин шамбеланът е син на селски писар и му викна:

— Вън, писарче недно, вън, че ще ти пръсна черепа! — и тя се хвана за пистолета.

На прага вече стоеше Заклика.

Монтаргон, който също така добре знаеше с кого има работа и беше сигурен, че графинята ще изпълни заканата си, се измъкна колкото може по-бързо, без повече да отвори уста. Ла Хайе, който досега мълчеше, остана.

Начинът, по който беше прогонен другарят му, беше поука за него. Ла Хайе започна много меко.

— Госпожо графиньо — каза той, — пратениците нито се посичат, нито се наказват. Успокойте се, госпожо, ние не сме виновни, че ни е дадено такова неприятно поръчение. Аз бих бил отчаян, ако ви причиня дори и най-малката неприятност, но, за бога, това са заповеди на краля! Заповеди, изречени от устата на светлейшия господар пред военен: няма изход, те трябва да бъдат изпълнени.

— Вие видяхте ли краля? — попита Ко̀зел спокойно.

— Тъй вярно, заповедта чух от собствената му уста. Заклинам ви не в името на вашето спасение, а на моето.

Тоя благ тон я разоръжи донякъде: Ко̀зел рухна на стола разтреперана.

— Успокойте се, госпожо. Във всичко това, както ми се струва, няма нищо страшно за вас.

— Как така? А тая Денхофова?

— О, това е временно увлечение! — извика Ла Хайе. — Нещо като флирта на краля с Дювал, която днес е забравил и не зная дали си спомня дори името й. Госпожа Денхофова е омъжена, съпругът й е на село, не знае нищо. Няма ни най-малка вероятност тя да дойде в Дрезден. А кралят трябва да се върне. Ще го видите и лесно ще си възвърнете влиянието върху него.

Ко̀зел започна все по-спокойно да го разпитва за всичко. Ла Хайе съумя да й представи цялата история в такава светлина, че да намали значението й. След четвърт час графинята отстъпи пред учтивите молби. Ла Хайе спечели победа, наредиха да впрегнат конете — графинята се връщаше в Пилниц.

Монтаргон вече не се показа пред очите й, но веднага изпрати куриер до маршалшата с радостната новина. От страх обаче да не би Ко̀зел по пътя да промени решението си, той и Ла Хайе заедно с военната част я придружаваха незабелязано, като нощуваха и почиваха на няколко часа зад нея чак до Баутцен, откъдето вече можеха спокойно да се върнат, за да приемат благодарностите на дамите във Варшава.

Монтаргон, който отдавна не беше виждал толкова близо до главата си пълен пистолет, го сънува дълго и си казваше, че втори път не би искал да му се падне такава рискована мисия.

В това време госпожа Денхофова почна да привлича вниманието на всички с посещенията си при краля и с неговите в дома й и в приказките си хората никак не я щадяха.

При все че влиянието на чуждите обичаи по онова време вече се чувствуваше в Полша и това не беше първият скандал от тоя род, сериозните хора тук негодуваха и роптаеха, а и фактът, че една омъжена жена се компрометира в отсъствието на съпруга си, възмущаваше. Той дразнеше още повече, защото съучастничка и помощничка беше майката свидетелка — сестрата, и защото те се хвалеха с това, вместо да крият унижението си. Роднините на Денхоф, когото заповедите на краля и умелите интриги държаха далече на село, започнаха да настояват да извика жена си при себе си. Денхоф изпращаше все по-гневни писма, все по-енергично настояваше, все по-страшно се заканваше. Най-сетне оправданията се изчерпаха и при него изпратиха тъщата, която умееше да се справя с всичко.

На другия ден след пристигането си госпожа маршалшата се обърна към своя зет:

— Не ни мъчи с настояването тя да се върне тук, защото от това нищо няма да излезе. Ние не смятаме да жертвуваме щастието на цялото семейство заради твоите фантазии. Кралят е в ръцете ни, кралят се е влюбил в Мариня. Значи ти искаш заради едно смешно лицемерие да ти я докарам тук и с това да потъпча нашите интереси?

Денхоф беше човек от по-стар тип, а и беше подочул нещо за разпуснатостта на жена си.

— Слушай, твоя милост — добави госпожа маршалшата, — трябва да избереш: или ще мълчиш и ще оставиш нещата както са си и ще се ползуваш от благоволението на монарха, което не би навредило на твоите интереси, или ще се съгласиш на развод. Нунцият Гримани е доста благосклонен към нас и в Рим лесно ще издействува развод.

— Драга госпожо — обади се Денхоф, — аз нямам ни най-малко желание да деля сърцето на жена си със светлейшия господар, а и да си кажа правичката, едва ли би останало нещичко за мене, защото много хора си съперничат за дъщерята на ваша милост. Моля не ми натрапвайте кралското благоволение и кралския джоб и ме освободете от Мариня, за което ще ви бъда благодарен, стига да стане по-скоро.

Маршалшата беше малко учудена, че господин Денхоф се съгласи толкова лесно и така решително отхвърли благоволението на владетеля, но след като се разбра със зет си и получи подписа му, тя се върна във Варшава, при Гримани. Нунцият писа в Рим, а Климент XI заповяда да се даде развод.

В това време маршал Белински умря; той боледуваше от дълго време и смъртта му се очакваше. След него останаха грамадни дългове, ипотекирани имоти, заплетени финансови въпроси и цялата надежда да се съвземе семейството легна върху красивите ръчици на госпожа Денхофова, която се залови ревностно с касата на негово кралско величество. Най-напред уредиха на маршал Белински едно от най-блестящите погребения, които беше видяла Варшава през тоя век; после съумяха да трогнат чувствителното сърце на Аугуст II със съдбата на нещастните сирачета. Посипаха се дарения за цялото семейство. Тогавашният летопис разказва, че самата госпожа Денхофова никога не би могла да проведе преговорите за непрестанни помощи и обезщетения, ако не били опитът и предвидливостта на майката, която не я изпускала изпод надзора си и бдяла за доброто на цялата фамилия. Госпожа маршалшата непрекъснато молеше за нещо, молеше извънредно умело, много сладко и учтиво. Тя винаги намираше толкова основателни поводи, такива неизбежни нужди, така нежно умееше да трогне сърцето на Светлейшия господар, че Аугуст даваше с готовност и макар че саксонците вече негодуваха срещу нея, той не обръщаше внимание на това.

Погребението на маршала беше толкова пищно, че отменяше траура — кралят се нуждаеше от забавления, никой не смееше да го затруднява в развлеченията и да ги помрачава със скръбта си, като страни от тях. Затова много скоро дъщерите, синът и маршалшата започнаха да посещават баловете и зрелищата, които кралят устройваше непрестанно.

Във Варшава обаче това му вървеше трудно, защото всички изящни сервизи и вещи трябваше да бъдат докарвани от Дрезден. Тук той нямаше цялата армия от прислуга, каквато го обграждаше в Саксония и коя го разбираше всяко негово кимване, отгатваше мислите му и се напрягаше непрекъснато да измисля нови развлечения. Столицата на Полша беше относително бедна на средства, подхранващи разкоша и блясъка. Кралят искаше да покаже на дамата си своите възможности, да я смае и възхити. Заговориха за отиване в Дрезден, след като госпожа Денхофова, която се страхуваше от пистолетите на Ко̀зел, се увери, че онази няма да й се изпречи на пътя.

Цялото семейство, което вървеше подир каретата на триумфаторката и събираше, каквото паднеше от нея, замина от Варшава чак когато се увери, че Ко̀зел няма да му се мерне пред очите.

Госпожа Денхофова, за да се отърве от съперницата си, от която всъщност се страхуваше повече заради краля, отколкото за себе си, непрекъснато се преструваше на уплашена, обграждаше се със стража, молеше за закрила, искаше да я пазят от някакво въображаемо нападение.

Много е възможно, че неприятелите на графинята в желанието да й попречат да си възвърне предишното благоволение на краля и да си отмъстят за нанесените им оскърбления влияеха върху госпожа Денхофова и я подбуждаха да преследва графинята. И кралят, който беше готов да пощади Ко̀зел и който доста меко се бе отнасял с другите си любимки, след като се разделеше с тях, сега непрекъснато беше подстрекаван да й причинява все нови и по-неприятни терзания. Искаха непременно да се отърват от нея, да се отърват по такъв начин, че тя да не може да се върне.

Флеминг не без основание се страхуваше от нейната среща с краля; той знаеше, че Ко̀зел ще го търси, и беше убеден, че тя ще събуди жал у Аугуст. Затова насъскваха Денхофова, която се гнусеше да преследва жена, и то нещастна жена. Но Флеминг и Фюрстенберг непрекъснато я плашеха с това, че Пилниц се намира на няколко мили от Дрезден, че Ко̀зел може да се срещне с краля и тогава госпожа Денхофова ще бъде свалена от трона, а заедно с нея и цялото й семейство.

Така, от една страна, настройваха госпожа Денхофова да действува пред краля за прогонването на графиня Ко̀зел по-далече от столицата, а, от друга, Флеминг сам му напомняше, че в момент на увлечение непредпазливо е дал писмено обещание за женитба, че графиня Ко̀зел се хвали с тоя документ, че така или иначе би трябвало тази хартийка да й се отнеме, дори срещу заплащане, за да не компрометира краля.

Аугуст реши, че това ще бъде правилно. Започнал веднъж да я преследва, пробудил в себе си гняв и желание за мъст, той трябваше да отиде още по-далеч и да отнеме на нещастницата всички средства за защита и оправдание.

В Пилниц не я оставиха на мира. Вацдорф дойде отново. При все че изпитваше отвращение от него, Ко̀зел, свикнала сега поне с привидно търпение да понася всичко, трябваше да го приеме, понеже знаеше, че той идва със знанието и по волята на краля. Тоя път той беше значително по-внимателен в държането си с графинята.

— Аз ви желая доброто — заяви Вацдорф, след като я поздрави, — най-доброто доказателство за това е, че идвам тук, за да спомогна да се постигне някакво съгласие и споразумение. Ние всички ще повлияем на краля това да приключи най-изгодно за вас, но…

— Какво „но“? — попита Ко̀зел и го погледна.

— Но и от ваша страна е необходимо малко по-голямо примирение — каза Вацдорф.

— Чуйте ме, господине — обади се Ко̀зел, — аз бях кралица, господарка, божество. Майка съм на три признати от краля деца. Не съм му дала повод за никакви подозрения и ревност и най-злобната клевета си строши зъбите, когато се нахвърли срещу мене. Ако мога да бъда укорена в нещо, това е прекалената ми любов към краля. След толкова години съвместен живот, на осмата година, внезапно, след още пресни клетви и благоволения най-подла интрига ми отнема не сърцето му, а само страстта. Заповядват ми да се отрека от любовта си — мълча. Прогонват ме от подарения ми дворец — напускам го. Заповядват ми да не живея в Дрезден — оттеглям се в Пилниц. Искам да се видя с краля — връщат ме насила от пътя. Въпреки всичко това ме обявяват за дръзка, отмъстителна, опасна, страхуват се от моя гняв. Говорят, че от отчаяние съм готова да посегна върху живота на краля.

— Така е, всичко това се говори, вярно — засмя се Вацдорф, — но вие можете да го опровергаете и да свършите като Тешен и Аурора.

Ко̀зел почервеня и скочи.

— Тешен и Аурора бяха фаворитки! — извика тя. — А аз имам обещание за женитба, аз бях и съм негова жена!

Вацдорф се засмя високо.

— О, скъпа графиньо — каза той с обидна фамилиарност, — това са стари истории. Знаете ли вие какво прави страстта от човека? Тя бива деспотична и тогава човек не е господар на себе си, не знае какво върши. Аугуст II, нашият най-милостив господар, беше принуден и подписа Алтранщатския мирен договор, но сега го обявява за невалиден. Може би и на вас е подписал обещание за женитба, но той не му придава никакво значение.

Ко̀зел с усилие овладя възмущението си.

— О, на краля е позволено — извика тя — да не придава никакво значение на думите, клетвите и най-тържествените си обещания, но аз го смятам за честен човек, който знае какво прави и не мами себе си и хората! За мене неговата дума е свещена и валидна!

Тя се заразхожда из стаята. Като се поколеба, Вацдорф се осмели да пристъпи към въпроса, във връзка с който беше дошъл.

— Кажете ми открито — подхвана той, — какви са вашите искания? Кралят храни към вас чувство на благодарност и добра воля. Той ще направи много, само че не бива да се искат невъзможни неща, нито да се придава на шегите значение, каквото не са имали. Вие трябва да върнете тази кралска хартийка.

Ко̀зел се обърна живо към него.

— За това ли дойдохте? — попита тя.

— Е, да, принуден съм да призная — за това.

— Връщайте се тогава обратно — отвърна Ко̀зел пламнала, — защото, докато съм жива, няма да я дам на никого. Това е защитата на моята чест, а тя ми е по-скъпа от живота. Мислите ли, че дори всичките съкровища и дворци на Аугуст, че блясъкът на неговите милости щеше да ме накара да му подам ръка, ако не бях получила това обещание за женитба?

— Но то беше смешно — каза Вацдорф. — Сама ще признаете. Кралицата беше жива и си е жива. Кой има право да се разпорежда така с бъдещето? Такова обещание няма никаква валидност пред закона, пред хората и света.

— А защо тогава искате да ми го отнемете? — попита Ко̀зел. — Защото ви е срам, че кралят е мамил мене, слабата, незнаещата, излъганата. Страхувате се да не би това лекомислие и измама да го опетнят, както заслужава.

— Госпожо, аз не мога да слушам укори срещу краля — каза Вацдорф.

— Тогава се връщай, откъдето си дошъл — студено отвърна Ко̀зел и поиска да излезе от стаята.

Пратеникът се размърда на стола и я задържа.

— Помислете си, госпожо, към какво води това! Вие ще принудите краля да приложи крайни средства, да бъде безпримерно суров. Та той може да употреби сила! Все пак вие не можете да скриете хартийката така, че да не могат да ви я изтръгнат.

— Тогава нека се опита — отвърна графинята.

— Това би било много печална крайност — заяви Вацдорф, — нея именно искат да избягнат всички, които ви желаят доброто, и аз искам да ви я спестя. Ако го принудите към насилие, не можете да се надявате на нищо, а с добра воля ще получите…

Ко̀зел не позволи да довърши и попита:

— Значи искате да продам честта си и да я оценя в пари? Гарантирам ви, кралската хазна няма толкова средства, за да заплати честта на жена като мене. За нищо на света няма да върна този документ!

Тя изрече гордо и натъртено тия думи.

— Искам целият свят да знае колко недостойно съм била измамена, колко непочтено са си играли с мене.

Сълзи потекоха от очите й.

— Не — викна тя внезапно, — ваша милост лъже, това не е волята на краля, не вярвам! В желанието си да го защитите, вие очерняте краля. Аз вярвам в неговото временно лекомислие, но никога не съм се усъмнила в благородното му сърце. Кралят не може да иска това!

Пратеникът мълчеше, разкопча бавно дрехата си и започна да търси в плика с книжа кралското писмо и пълномощията, които носеше. Мълчаливо ги подаде на графинята.

Тя им хвърли почти презрителен поглед.

— Ако това, което е подписал и с което се е заклел пред мене, няма значение — отвърна тя, като отблъсна хартията, — какво значение трябва да придавам на туй писмо и подпис? Утре кралят може да ви заповяда да вземете писмото обратно и да отмени всичко.

Явно обърканият Вацдорф сгъна писмото и го прибра, съжаление се изписа върху лицето му.

— Госпожо графиньо — обади се той тихо, — вашата постъпка буди у мене съжаление. Вярвате ми или не, но повече не мога. За бога, помислете на какво се излагате. Аз не бих посмял да кажа нито дума срещу краля. Кралят е безкрайно добър, благороден, но той е длъжен да защищава кралското си достойнство, за което отговаря пред монарсите и пред народите. Там, където става въпрос за държавни интереси, няма непозволени средства. Припомнете си съдбата на много, много хора. Опасно е да се противопоставяте на краля, когато го овладее страстта.

— Зная това по-добре от вас — намеси се Ко̀зел.

— Нашият крал умее да бъде добър, но може да бъде и страшен — каза Вацдорф.

— Зная и това — повтори графинята.

— Заклевам ви!

— Спестете си времето и усилията, всичко е напразно — започна Ко̀зел спокойно, — със заплаха можете да ми въздействувате по-малко, отколкото с убеждаване, аз бих се срамувала да й се подчиня.

Вацдорф напразно се помъчи пак да убеди графинята, която го изгледа дълго и презрително и излезе от стаята. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне в Дрезден и да докладва за новия си несполучлив опит.