Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (13)

I

Докато във Варшава кралят от скука и по заповед на госпожа Пшебендовска отдаваше почести на Денхофова, която играеше комедията под диктовката на много по-сръчната си майка, Ко̀зел, едва привдигнала се след бременността, зашеметена слушаше всеки ден донесенията, с които я хранеха от Варшава. Флеминг се грижеше тя да бъде уведомявана за всичко. А понеже кралят се страхуваше от нейната ревност и от избухливия й характер, обградиха я с шпиони, които трябваше да следят, всяка нейна крачка, мисъл и дума.

Аугуст беше готов да се отърве от нея, но същевременно желаеше да избегне шума и разправиите; понякога той съжаляваше за прекрасната Ко̀зел, но беше прекалено слаб, прекалено голям женкар, за да се противопостави на оплетената интрига. Лицето на някоя нова жена правеше с него, каквото си иска. Забавляваха го новостта и започваните за стотен път ухажвания, които винаги завършваха с усмивка и прозявка за него и със сълзи за другите.

Примерът с Кьонигсмарк, Тешен, Шпигел, Естерле, които бяха успели да се утешат или си бяха намерили утешители, го успокояваше във връзка с Ко̀зел, при все че той самият виждаше голямата разлика между другите и нея. Всички тях можеше да обвини в някаква слабост, нея — в никаква, но Ко̀зел заплашваше, че ще убие краля, а после и себе си. Заплахата й не беше празна дума, той основателно можеше да се бои от нея. Затова заповядаха в Дрезден да я държат под око — както нея, така и всяка нейна стъпка, — страхуваха се да не поиска да дойде във Варшава. Флеминг знаеше слабостта на краля, защото сам се беше възползувал от нея, когато, изпаднал в немилост, насила влезе при него и си възвърна стария пост. Появяването на Ко̀зел, нейната красота, превъзходство, власт над краля можеха всичко да развалят и осуетят. На великия хофмаршал Льовендал бе пошепнато да опита щастието си. Ко̀зел имаше скъпоценности, имоти, къщи, беше още млада и хубава. Впрочем въпросът беше да я обвинят в изневяра.

Една сутрин Хакстаузен, приятел на графинята, я завари потънала в сълзи, с пламнало лице. Ко̀зел се завтече към него, кършейки възмутено ръце.

— Ще повярвате ли — извика тя, — този негодник, този мизерник, който ми дължи всичко, Льовендал, преди малко посмя да ми се обясни в любов. Наругах го като подлец, заплаших го, че ще пиша на краля, и имаше късмет, че не му ударих плесница.

Хакстаузен едва успя да я успокои, тя трепереше от възмущение и гняв, сълзи се лееха от очите й.

— О, преди няколко месеца — каза тя — той не би посмял да ме обиди така.

Тази постъпка на Льовендал сякаш беше знак за графинята, че нейният час е ударил. Тя беше вече чула за Денхофова, а в Дрезден познаваха и нея, и цялото й семейство поради някакви стари, шумни истории.

— Писмата на краля — обърна се тя към Хакстаузен — много се промениха. Чували ли сте нещо за Денхофова?

— Говори се за това — каза Хакстаузен.

— В какво блато са го натикали! — викна тя тъжно и млъкна.

Флеминг, който ръководеше цялата работа, се завърна в Дрезден. Кралят му бе поръчал постепенно да го освободи от графинята, но да постъпва най-деликатно с нея. Отначало пристигането на Флеминг уплаши Ко̀зел, но след няколко дни тя се поуспокои, като се убеди, че той бе дошъл със съвсем друго настроение и избягваше всякакъв повод за нови търкания.

Кралят искаше да бъде освободен приказният Дворец на четирите годишни времена и въпросът беше, ако е възможно, графинята да го напусне доброволно. С тая задача натовариха добродушния Хакстаузен, който изпълни своята мисия с най-голяма почтителност и симпатия към графинята. За голямо негово учудване Ко̀зел заяви:

— Кралят ми го е дал, следователно може и да си го вземе. Това място ми припомня прекалено силно хубавите времена, за да мога да живея тук, на драго сърце ще си изляза.

Веднага бяха дадени съответните заповеди, багажът беше опакован, наеха къща на Морицщрасе и след няколко дни графинята се премести в новото си жилище.

Тук вече беше съвсем пусто; царедворците, които се домогваха до успех, и просителите на благоволение я бяха изоставили. Вестта, че графинята е изгонена от този рай, изпълни с радост неприятелите й. Това беше сигурен признак за скъсване, Ко̀зел обаче не вярваше и пред своите довереници повтаряше, че е съпруга на краля и той не може да я напусне. Още през 1705 година, когато беше влюбен в нея, Аугуст й беше подарил прекрасното село Пилниц^[1] край брега на Елба. Там Ко̀зел имаше къща и градина край реката, където понякога прекарваше по няколко дни в летните горещини.

Разположението беше чудесно: гори и дървета обграждаха селото, планини го пазеха от север, в подножието на тоя малък дворец течеше Елба, насред която във водата се оглеждаше обрасъл с гъст храсталак остров, зелен като кръгла леха, като кош, пълен с цветя. Но Пилниц се намираше на няколко часа път от Дрезден и наоколо беше пусто.

Кралят, който ставаше все по-взискателен, писа на Флеминг, че иска да покаже на своята Денхофова Дрезден и неговите хубости, но не желае двете да се срещнат както заради самата Ко̀зел, така и заради Денхофова — за да не я излага на избухливостта на графинята. Затова да склонят Ко̀зел да напусне Дрезден и да се пресели в Пилниц.

За такива преговори, с които Флеминг не се заемаше лично, за да избегне разправиите, обикновено използуваха Хакстаузен. Поканиха приятеля на графинята и генералът му показа кралското писмо, с което се нареждаше Ко̀зел да бъде изселена от Дрезден.

— Съжали ме, моля те — каза Флеминг сърдечно, — помогни ми! Кралят иска да дойде в Дрезден, но не ще може да стори това, докато Ко̀зел е тук. Денхофова непрекъснато му повтаря, че няма да бъде сигурна за живота си, докато неприятелката й е в Дрезден. А графинята толкова пъти е заплашвала с пистолет и самия крал, че и той предпочита да не я заварва тук. Както знаеш, той не обича да се среща с тия, които е засегнал или обидил. Зная, че Ко̀зел ме смята за свой враг, но никога не съм бил такъв — добави Флеминг. — Тя ме разсърди веднъж, но това е вече забравено. В нейното положение не бих искал да я оскърбя, нито да я докарам до крайност. Идете, склонете я да напусне доброволно Дрезден, за да не бъда принуден да й пращам заповеди, което би й причинило по-голяма болка.

След като изслуша тия сладки приказки на Флеминг, Хакстаузен отиде при Ко̀зел.

Тя беше в доста добро настроение. Хакстаузен започна с шеги.

— Знаете ли, госпожо — каза той, — аз не мога да се начудя на лошия вкус на краля, който досега минаваше за естет. Не познавам госпожа Денхофова, но от това, което чухме за нея, изглежда, че този каприз ще премине бързо. Понякога след бял хляб на човек му се дощява плесенясал, ръжен, но подир няколко залъка се връща към първия. Също така съм уверен, че стига да не дразните краля и да не го настройвате срещу себе си, отново ще си върнете с чест старото положение.

Ко̀зел се досети, че той идва с някакво поръчение.

— Отново ли ще ми предадеш някакво кралско желание, увито в памук от ласкателства?

Хакстаузен я погледна тъжно и кимна с глава.

— Говори.

— Бях при Флеминг — рече той, — показа ми заповедта на краля, който иска, докато той е тук с Денхофова, вие да бъдете в Пилниц. Смятам, че и за вас самата ще бъде по-приятно, отколкото да гледате…

Очите й се наляха със сълзи и тя ги наведе надолу.

— О! Толкова ми е трудно, толкова трудно] — простена тя. — Зная, че вие сте мой доброжелател, че думите ви са искрени, а тук човек трябва навсякъде да се страхува от предателство. Но вие не знаете колко много ще ми струва това.

Тя се заразхожда из залата, като закри очите си с кърпа. Нямаше и следа от някогашната избухливост и гняв, тя плачеше, но искаше да скрие сълзите си от чужди очи, после ги избърса енергично.

— Лично ли видяхте тая заповед на краля, не са ли я измислили?

— Давам ви честната си дума, видях я. Червенина изби по лицето й, гневът й се възвърна.

— Те не ме познават — викна тя, — дразнят ме, за да ме докарат до лудост, да ме подтикнат към безумно и жестоко отмъщение. Знаят ли те докъде мога да стигна, когато ме овладее гняв? Да не би да мислят, че ще ги пощадя, та дори и него, човека, който смята, че короната му дава право да се гаври с чувствата и да си играе с хората?

— И всичко това — добави тя — ме сполетя заради някаква си Денхофова, чиито любовници всички броят на пръсти, защото тя изобщо не се е крила. Наистина достойна любовница за краля! Те са искали да го унизят и опозорят, като го свържат с такава жена. Ах, тия хора, тия хора! — И отново се разплака.

— Можех ли да очаквам такова нещо? Как можех да не му вярвам — казваше тя и хълцаше, — той ми се кълнеше, беше най-нежен с мене, сърцето му беше мое, той ми посвещаваше всичко най-скъпо, не се колебаеше да ме признава пред света. Толкова години щастие, спокойствие приспаха сърцето ми, аз повярвах, бях сигурна в бъдещето. Три люлки ни свързаха, той обичаше децата ни, даде им името си, не се срамуваше от слабостта си към мене! Аз го обичах, той не може да ме обвини в нищо. Бях му вярна, един поглед не съм хвърлила към другиго, сърцето ми не е трепвало, освен от тревога за него! Живота си, навиците си — всичко приспособих към неговите предпочитания, служех му като робиня. А днес, днес, след толкова години, нима ще трябва да го загубя, да остана сама, сирота, без закрила, без дума за сбогом, без израз на съчувствие?! О, този човек няма сърце! Сърце? — Тя се изсмя. — Той никога не го е имал. Галеник на съдбата, за когото всичко е играчка — играе си с хората, с чувствата, с това, което е свято за другите, а за него е забавление и смях. Но кой ще се похвали някога, че е познавал тоя човек? — добави тя. — Като ангел добър, той може да бъде студен и безмилостен като сатаната. В целувката си крие омраза, с усмивката прикрива мъст, от устата му текат пълни със сладост думи, за да приспи жертвата. Останалият свят му се струва създаден, за да има на какво да опре нозете си и да заспи удобно, а когато се нуждае от спокойствие, готов е да избие живите, за да не мърдат под краката му.

Докато говореше, очите и горяха. Хакстаузен слушаше и не смееше да я прекъсне, развълнуван от думите, пропити с горчивина. Половин час продължиха тези поривисти изблици, като постоянно меняха тона си, накрая тя падна изнурена, но явно беше, че изгаря от треска. Млъкна.

— Госпожо — обади се пратеникът, — кой би могъл да се учудва на този гняв, той е естествен и говори, че имате сърце. Вие не можете да се съмнявате, че аз бих искал да ви донеса вест за друга участ, но нима има някакъв начин да се променят нещата? Сега е нужно само търпение и предпазливост, за да не си затворите пътя за връщане. Вие, госпожо, най-добре знаете колко променлив е умът на краля, никой никога не е оказвал върху него толкова дълго и трайно влияние. Вие можете да си го възвърнете, днес трябва да мислите за утрешния ден и да се държите с оглед на него.

— Посъветвайте ме, посъветвайте ме, мой добър, единствен приятелю! — обърна се тя към Хакстаузен с развълнуван глас.

— Но позволете ми, госпожо, да бъда откровен — рече пратеникът.

— Говорете открито.

— Флеминг може да не е променил отношението си към вас, но поне е по-добре, по-меко, по-снизходително настроен, отколкото някога. Това му настроение трябва да се запази. Кой знае? В двора всеки момент се променя всичко, може да му бъдете необходима. Ако днес се държите спокойно, кралят ще ви бъде благодарен и може да се трогне. Винаги го плашеха с вашите закани, пистолети, отмъщение, гняв. Неприятелите ви все това повтаряха. Сам кралят започна да се страхува, а Денхофова не е посмяла да тръгне за Дрезден, защото се бои за живота си. Докато кралят смята, че сте така раздразнена, той никога няма да се приближи до вас. Така че най-добре е да се покажете отстъпчива. Вземете пример от графиня Кьонигсмарк — добави той, — благодарение на своето спокойствие тя успя да запази приятелските си отношения с краля и с княгиня Тешен. Позволиха й да остане в Дрезден, да вижда краля, докато, напротив, Естерле със своята упоритост си затвори достъпа в двореца.

— Но как смеете вие — викна Ко̀зел сърдито — да ми сочите такива примери: Естерле! Кьонигсмарк! Те бяха метреси на краля, а аз съм негова жена! Не ме сравнявайте с тях!

Хакстаузен млъкна.

— Впрочем вие сте прав, аз не желая да го сърдя, искам да се покажа отстъпчива и послушна, утре ще замина.

Зарадван, пратеникът тъкмо щеше да си тръгне с тая добра новина, когато Ко̀зел внезапно избухна и тупна с крак:

— Те не биха посмели да ме принудят на такова нещо, сам кралят няма да посмее, това е невъзможно! Не, не!

Хакстаузен започна да я успокоява, тя го слушаше, но едва успял да я убеди, че трябва да бъде отстъпчива, упоритостта й се връщаше и тя избухваше. Три или четири пъти промени мнението си, накрая каза на уморения вече от тая борба Хакстаузен:

— Няма да замина, ще остана, нека употребят насилие, ако посмеят.

— За бога, помислете си, госпожо! Какво да кажа на Флеминг?

— Кажете му, че не желая да замина.

Нямаше какво да се нрави, баронът отиде при генерала с тая тъжна новина и му предаде целия разговор. На Флеминг му беше неприятно, че с добро не можа да постигне нищо, явно не искаше да употреби сила. След като мисли дълго, помоли Хакстаузен да отиде още веднъж при нея.

Баронът имаше неомъжена сестра, Емилия, която живееше при него; тя беше сериозно и добродушно същество. Този път той не отиде сам, а взе и нея. В продължение на няколко часа двамата се стараеха да убедят графинята, че тя няма да загуби нищо, ако бъде отстъпчива, но може да си навреди, ако се бунтува.

Ко̀зел ту се съгласяваше, ту отново се възмущаваше от тоя бездушен деспотизъм. Три пъти вече излизаха с дадена от нея дума, че ще замине доброволно, но и трите пъти тя ги връщаше от вратата. Явно пресмяташе и преценяваше всичко и не можеше да реши кое ще бъде по-добро за нея.

Когато Флеминг узна, че графинята е отказала окончателно, даде й още два дни да си помисли. На третия ден отиде при нея. Съобщиха на Ко̀зел и тя излезе, облечена с черна рокля, с подути от плач очи, но горда. Флеминг й се представи с целия дворцов етикет, и със студенината на опитен дипломат.

— Поставяте ме, госпожо, в най-неприятно положение — каза той спокойно. — Колкото съм сигурен, че вие ме причислявахте към вашите неприятели, толкова аз се мъчех да ви спестя неприятностите. Задържах заповедта на краля няколко дни, сега ви я нося. Ако не пожелаете да се съобразите с нея, няма да е моя вината, че ще бъда принуден да я изпълня по какъвто и да било начин. Това е заповед на моя господар. Кралят е на път и не иска да ви завари в Дрезден.

Застанала до прозореца, Ко̀зел видя конните трабанти, които спряха пред нейната къща и се строиха на улицата. Черните й очи блеснаха, но тя се овладя. Погледна писмото.

— Заминавам веднага — каза тя с лек поклон, — можете да вярвате на думата ми.

Флеминг прибра писмото, поклони се и излезе. Трабантите се отдалечиха заедно с него.

Един час по-късно графиня Ко̀зел, разплакана, скрита в каретата, пътуваше за Пилниц. Всичко това стана, преди кралят да излезе от Варшава. Макар и лекомислен и безчувствен, той не искаше да скъса с графиня Ко̀зел, без да прояви към нея известно внимание, което й се дължеше след толкова години съвместен живот. Безпокоеше го и това, че няма причини за скъсване, че ще излезе виновен, а тя невинна.

След провала на Льовендал с неговите злополучни любовни признания, изпратиха да преговаря с нея някой си Вацдорф и услужливия, но несръчен ван Тинен, когото кралят използуваше, но не можеше да понася.

Вацдорф, не по-малко неприятен на Аугуст, който го наричаше „селянина от Мансфелд“, бе груб и недодялан. Той бе незначителна фигура в двора, но Флеминг го защищаваше и покровителствуваше. Един ден, когато графинята най-малко можеше да го очаква, той дойде в Пилниц. Единственото му оправдание за това, че не съумя да се държи както трябва и шумно се втурна в дома на жената, от която вече не се страхуваше, беше, че е пиян. През време на пътуването си от Дрезден до тук той изобщо не бе изтрезнял. Наредено му бе да преговаря с графиня Ко̀зел и той си въобрази, че щом държи съдбата й в ръцете си, може да си позволи всичко.

Едва влязъл в стаята — без предупреждение — и графинята позна в него „селянина от Мансфелд“.

— Мила госпожо — ухилен се провикна той от прага, — изпраща ме негово величество кралят, би трябвало да сте доволна. Нося ви отлични новини. Кралят, който би могъл и нищо да не ви даде и да не влиза в никакви пазарлъци, като милостив господар желае да се разделите при взаимно задоволство и съгласие. Чувате ли ме?

— Чувам ви, господин графе, но не ви разбирам — каза Ко̀зел гордо.

— О, колко сте хубава, както винаги! — добави Вацдорф, доближи се и пое ръката й, но се поколеба. Внезапно вдигна глава, защото реши, че е по-добре да я целуне по лицето.

Но преди да успее да стори това, Ко̀зел се отдръпна на една крачка и както си знаеше, му удари шумна и силна плесница с красивата си ръчица.

Вацдорф за миг се вцепени.

— Значи така? — попита той.

— Точно така — отговори Ко̀зел и му посочи вратата. — Кралят трябваше да знае, че не бива да изпраща при мене такъв грубиян.

Вацдорф само се потърка по лицето и млъкна, остави шапката си и седна.

— Нека да забравим това — каза той, — аз не съм отмъстителен, пък и плесница от толкова хубава ръчица не опозорява, напротив…

После „селянина от Мансфелд“ остана дори на обед и се мъчеше да изпълни мисията си, но по най-несполучливия начин. Защото той обещаваше на графинята най-прекрасни условия срещу сърцето й.

Тя му се изсмя в лицето и той си замина изтрезнял и като попарен.

Ко̀зел искаше писмено да се оплаче на краля от Вацдорф и Льовендал, но я посъветваха да не прави това, по онова време Вацдорф се занимаваше с финансите, той доставяше парите, борбата с него щеше да бъде трудна.

По-късно изпратиха ван Тинен, за когото в двора се говореше, че бил лудо влюбен в графиня Ко̀зел, а и тя го понасяла, но ван Тинен, който имаше хубави чувства към нея, беше омразен на краля, защото си позволяваше прекалено много. Той поучаваше краля и с това го раздразни до такава степен, че макар и да го търпеше, когато биваше трезвен, една вечер за малко не го уби със собствените си ръце или по-право със собствените си крака.

Фицтум, който познаваше отлично темперамента на краля и неговото отношение към хората в двора, срещна ван Тинен на прага на стаята, в която Аугуст вече беше обърнал доста чаши, и го посъветва да не влиза.

— Кралят не те обича, не му се навирай в очите.

Ван Тинен не послуша добрия съвет и влезе. Аугуст направи кисела гримаса. След малко, придобил смелост, ван Тинен се разприказва, кралят мълчеше и се обърна с гръб към него. Тогава ван Тинен мина от другата страна и се пъхна под самата ръка на великана, който мълчаливо го гледаше отвисоко. Присъствуващите, които виждаха как святкат очите на Аугуст, искаха да предупредят нещастника, който сякаш сам предизвикваше опасността.

Някое време кралят не каза нито дума, само дишаше тежко и слушаше бръщолевенето на натрапника. Най-после заговори, ван Тинен го прекъсна и кралят млъкна. След малко се обади отново и ван Тинен още веднъж го пресече. В тоя миг кралят се обърна към него като ранен глиган и той заотстъпва назад. Така единият пристъпваше все по-близо, а другият отстъпваше все по-уплашено към ъгъла на кабинета. В момента, когато ван Тинен, блед като мъртвец, се облегна на стената, кралят го хвана за яката, хвърли го на пода и започна така да го рита, че слугите го грабнаха смазан на пихтия, в безсъзнание и го понесоха към леглото; така той за малко не плати с живота си за своята глупост.

Чрез никого от тези хора кралят не можеше да постигне нещо, което да говори против Ко̀зел. Най-после чу клюката, че графинята била имала тайна връзка с брата на Лехерене, който беше заминал за чужбина. Отидоха при него, впуснаха се в пазарлъци, за да очерни невинната жена, но и от това не излезе нищо. Искаха с обвинението да изпреварят завръщането на краля в Дрезден, за да имат повод да тормозят изпадналата в немилост Ко̀зел.

Този начин на действие можеше да я изпълни с огорчение и да я доведе до отчаяние. Тя би се почувствувала оскърбена от краля, който позволява да я измъчват и изпраща при нея такива хора.

Един ден в Дрезден узнаха, че Ко̀зел е изчезнала от Пилниц. Била на път за Варшава. Презглава захвърчаха писма по военната поща, за да съобщят на маршалшата. Веднага беше свикан роднинският съвет, тревогата беше безкрайна. Пристигането на Ко̀зел можеше да превърне в трагедия цялата тази толкова сполучливо скроена комедия.

Кралят беше вече влюбен или по-скоро омотан от тия дами. Подготвиха нова сцена за него. В часа, когато кралят обикновено посещаваше госпожа Денхофова, красивата ухажорка, облечена в черно, с разплетена коса, седна на леглото с кърпа, за да си бърше сълзите, каквито нямаше в очите й, с поглед, отчаяно впит в стената. Майката и сестрата бяха решили, че тая поза е чудесна и много ефектна.

Когато кралят влезе, тя се престори, че не го забелязва, потънала в отчаянието си.

— Какво ти е, прекрасна госпожо?! — попита кралят загрижено.

Денхофова се престори, че се унася от плач, като криеше в кърпичката сухите си очи и играеше с голям талант тази предварително подготвена сцена. Разчувствуваният Аугуст започна да целува прекрасните й ръчички, настояваше да му каже причината за сълзите си.

— Светлейши господарю — отговори Денхофова патетично, — заплашва ме смърт! Аз няма да преживея това! О! Да умра — това би било нищо, ако бих отнесла в гроба поне вярата, че ми е останало вашето сърце; но за жалост хората искат заедно с живота да ми отнемат и сърцето ви. Госпожа Ко̀зел иде, пристига във Варшава, може би е вече тук, може би гибелта вече тегне над мене, може би ти, кралю, идваш само за да ми заявиш, че трябва да отстъпя пред щастливата съперница!

— Но какво бълнуваш, госпожо? — прекъсна я кралят учуден. — Откъде е всичко това, нима аз бих могъл да ти изневеря? Не, госпожо, нас ни свързват неразривни връзки; твоят характер, напоен със сладост, твоята доброта са гаранция за мене, че никога никаква Ко̀зел няма да може да ти стори зло.

— О, господарю мой — продължаваше Мариня, — дано това, което казваш, е истина, дано ми се отплащаш с такава искрена любов, каквато аз храня към тебе. О, да умра за мене е нищо, но да те загубя — това е свръх силите ми. Аз по-скоро бих могла да се откажа от живота си, отколкото от щастието, което ми се усмихна! Кралю, ако престанеш да ме обичаш, вземи живота ми, аз не го желая повече!

— Скъпа моя графиньо — отвърна кралят, — би било недостойно да се отплатя с неблагодарност за такива признания, за милите думи, изречени от устата ти.

— Благодаря ти, господарю, за тази толкова сладка надежда — продължи Мариня, — въпреки това аз не мога да се успокоя, тръпна от тревога. Непоносимата съперница се приближава, ти ще я видиш, тя отново ще завладее сърцето на моя господар, което толкова дълго е държала под своя власт.

— Защо се измъчваш, госпожо — прекъсна я кралят малко нетърпеливо, — как да те успокоя? Да, нека Ко̀зел дойде и триумфът ще бъде твой.

— Не, не! — възкликна Денхофова. — Ако Ко̀зел пристигне тук, аз напускам Варшава! Тази жена може да се хвърли срещу мене, да си позволи най-подло насилие.

През време на тоя разговор маршалшата стоеше зад вратата, готова да влезе, щом чуе уговорения сигнал. Мариня се покашля, вратата се отвори и майката влезе, като се преструваше, че е учудена и съвсем не знае, че кралят е тук.

— Много съм щастлив, че ви виждам, госпожо! — извика кралят и стана. — Елате и ми помогнете да успокоя дъщеря ви, която ме обижда с неоснователни подозрения.

Но за какво става дума, светлейши господарю?

Маршалшата се преструваше на смаяна.

— Подозренията и ревността са доказателство за привързаност — добави тя живо. — Това не бива да обижда ваше кралско величество.

— Послушайте, госпожо.

И кралят разказа всичко. Маршалшата го слушаше и някак особено поглеждаше ту дъщеря си, ту него, изразът на лицето й беше смутен.

— Простете ми, ваше кралско величество — каза тя след малко, — но аз никак не се учудвам на дъщеря си. Цял свят знае заканите на графиня Ко̀зел, познат е и нейният избухлив характер. Ами че тя е посмяла да заплашва дори вас, светлейши господарю.

— И така, какво желаете? — прекъсна я Аугуст. — За да бъдете спокойни, веднага ще заповядам госпожа Ко̀зел да бъде върната в Дрезден.

При тия му думи маршалшата скръсти молитвено ръце и възкликна, изпълнена с благодарност:

— Мариня, ти можеш да се считаш щастлива, щом имаш толкова загрижен за спокойствието ти покровител.

А след като помисли, добави:

— Осмелявам се още да отбележа, че госпожа Ко̀зел, одързостена от милостта на ваше кралско величество, няма да послуша лесно когото и да било. Би трябвало да се изпрати някой, който би съумял…

— Изберете, когото искате! — извика кралят, малко поотегчен от тази сцена.

Жените започнаха да благодарят и да се разтапят пред светлейшия господар, който проявявал толкова доброта и толкова грижа. Маршалшата имаше вече готов човек за тази задача. Това беше французинът Монтаргон, който бе дошъл в Полша с княз Полиняк^[2] и беше останал тук при семейство Белински, като си бе издействувал титлата шамбелан на негово величество краля. За неговите връзки с този дом се носеха различни слухове…

След половин час Монтаргон беше готов да изпълни заповедите на краля, който категорично му нареди да върне от пътя графиня Ко̀зел.

— А ако тя не пожелае да изпълни заповедта на ваше кралско величество — попита французинът, — в такъв случай какво трябва да направя?

Кралят постоя някое време замислен, явно доста му струваше това, към което го бяха принудили.

— Ще дам в помощ на ваша милост Ла Хайе, подполковник от личната ми гвардия, и шестима гвардейци. Струва ми се, че това ще бъде достатъчно.

Без да губят време, изпратиха за господин Ла Хайе, който от устата на самия крал получи категорични заповеди, и същата нощ войскова част, изпратена срещу една беззащитна жена, тръгна с необикновена бързина по пътя, който водеше от Варшава за Дрезден.

А колко нежни бяха благодарностите и колко голяма, радостта от постигнатия триумф!