Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (12)

XII

Това състезание за пръстен, в което Ко̀зел показа необикновена сръчност и безкрайна смелост във владеенето на коня и в толкова неприсъщите за нежния пол упражнения, изглежда, още повече разпалваше чувствата на крал Аугуст, който тържествуваше заедно с нея. Тълпи от избрани гости наблюдаваха това зрелище, за което се бе паднал чудесен ден, с изключително ясно и меко време.

В ложите и галериите, опасващи двора, в който се състоя състезанието, се виждаха хиляди любопитни лица и глави и най-елегантни тоалети. Прекрасната амазонка с грейнало лице, сръчна, пъргава, гъвкава, имаше изключително щастие. Кралете й ръкопляскаха, и двамата бяха приготвили богати дарове за нея. Някой не обръщаше внимание на мрачния израз на другите царедворци, на пожълтелите лица на дамите, на шушукането зад ветрялата, на странната тишина сред тълпата, която криеше чувствата си.

В един ъгъл между царедворците и служителите, които не вземаха активно участие в забавлението, стоеше Заклика, верният слуга на графинята, може би единственият, който с непоколебима привързаност й се отплащаше за нейните благодеяния и капризи. Службата при графиня Ко̀зел съвсем не беше лека, нито приятна, но господин Раймунд служеше по-скоро на собственото си сърце, отколкото на графинята. Заклика беше влюбен в нея и не можеше да изтръгне от сърцето си тази безумна страст, макар и шибан от нейните прищевки, гордост, презрение; той беше вече свикнал е нея, тя бе станала негова болест, която поддържаше живота му. Заклика нямаше друга цел, освен тази любов без бъдеще.

И той се гордееше със своята Ана Ко̀зел, при все че тези нови и нови триумфи инстинктивно го безпокояха. Той се страхуваше от това лудо щастие, понеже знаеше, че не може да се разчита нито на сърцето на Аугуст, нито на милостта му, нито на благодарността, знаеше, че на нищо не може да се разчита, когато го овладее нова страст.

Около Заклика, който стоеше в сянката до зида, се бяха скупчили старите придворни на Аугуст. От тази групичка не се чу нито един възглас, нито едно ръкопляскане, нищо, което да говори за възхищение от прекрасната, а този ден най-прекрасна, кралица на турнира. До Заклика, скрит зад издатината на колоната, имаше няколко непознати за него лица. Единият от тях, макар че току-що бе избръснат много грижливо, явно беше вече побелял и стар, а другият, изглежда, беше чужденец; те и още неколцина образуваха една групичка. Разговаряха тихо, но ухото на Заклика неволно долавяше думите им.

— Че е хубава, хубава е тази любовница на вашия крал — обади се чужденецът, — истинско кралско парче! И изглежда, че заради нея величеството ще трябва да улегне вече.

Старецът се усмихна закачливо и тихо въздъхна.

— Като гледам всичко това — рече той, — спомням си отдавнашни времена и си мисля какво, ли има още да видя, защото е това няма да се свърши, господин шамбелан. Страхувам се, че това са последните й триумфи. Аз съм преживял много: помня очарователната Аурора на върха на славата й, помня прекрасната Естерле, струва ми се, че още виждам чудната Шпигел и милата княгиня Тешен. Наистина в сравнение с тях тази се задържа много дълго благодарение на някаква необикновена еквилибристика, но да върже краля навеки — в това не вярвам.

— Казваха ми обаче, че кралят й обещал женитба? — прошепна чужденецът.

— Смятам, че и княгиня Тешен се бе излъгала с надеждата за женитба, че и прекрасната Аурора се беше надявала, но бог ще продължи дните на нашата добра и благородна кралица, а хубавата рицарка ще последва съдбата на другите.

— Но сигурно няма да е скоро! — засмя се чужденецът.

— Кой би могъл да отгатне?! — прошепна старецът саркастично. — Погледни, ваша милост, оная редица от още хубави женски лица, пламнали от завист. С малки изключения всичките тия дами са имали своите дни на кралици. А там в ъгъла, долу, виждаш ли групичката френски въжеиграчи и танцьорки? Там е Дюпар, която днес дели сърцето на владетеля с тази амазонка, при все че зад себе си няма нищо, че е сто пъти по-грозна и по-леконравна. Кой ще гарантира, че утре нашият светлейши няма да си избере от тълпата нещо още… по-чудновато.

Зад Заклика стояха царедворци; те не криеха антипатията си.

— Много добре — каза един от приятелите и доверените хора на Фюрстенберг. — Нека посяга колкото е възможно по-високо, толкова по-скоро ще падне. Колкото повече се издига, толкова повече се възгордява и с държането си става все по-непоносима за краля. Човек почти може да пресметне кога ще падне тя.

— Да, вярно! — добави друг. — И сигурно това няма да бъде тиха раздяла както с другите, защото тази носи пълни пистолети и документ с подписа на краля. Тя непременно ще се погуби, тъй като ще се съпротивява и брани.

— Ние го предсказваме от три години насам, но досега предсказанията ни не са се сбъднали — каза първият въздъхна.

Малко по-нататък се виждаше барон Киан, дълбоко замислен. Остроумният стар царедворец слушаше и не искаше да слуша. Някой го подкачи да си каже мнението.

— Не съм астроном, драги господине — рече той, — за да мога да пресметна кога изгряват и кога залязват звездите, зная само, че има и постоянни звезди.

В една от ложите седяха мрачни и мълчаливи графиня Ройс, госпожа Фицтум, госпожица Хюлхен, а зад тях — баронеса Глазенап. Ройс въздъхна.

— Сами сме си виновни — обърна се тя към госпожа Фицтум. — Кралят от няколко години вижда само стари и познати лица, не успяхме да се погрижим за нищо ново.

— Не мога да понасям тази жена — прекъсна я Фицтум, — но трябва да призная, че след нея трудно може да се намери нещо по-хубаво.

Старата Ройс се засмя подигравателно.

— Ти не познаваш нито човешката природа, нито характера на краля — каза тя спокойно. — След русокосата Тешен трябваше да му допадне жената на брат ти, след нейните гарвановочерни коси отново ще търси златисти, а понеже тази се прави на богиня, той ще хареса някаква селянка или някоя като Дюпар, която му бръщолеви като продавачка на пазара.

— О, аз не се чудя на нашия крал, че не може да се измъкне от нейните вериги, но я гледай датския крал какви мили очи й прави.

— А с какъв горд, олимпийски поглед му отговаря тя!

— Ако не ми се плачеше, щях да се смея на тази обезумяла авантюристка — прошепна Хюлхен.

— Милиони струва на Саксония тази перла. Такива или подобни на тях разговори се водеха почти навсякъде, но те не можеха да стигнат до ушите на владетеля. При все че Аугуст може би се досещаше за чувствата на присъствуващите на турнира, за него не можеше да има нищо по-забавно от гледката на тази сподавена ярост: това също беше своего рода цирково представление, което много му хареса.

След турнира и стрелбата по мишена, след отличната вечеря, която вече бе прощална, защото на другия ден датският крал заминаваше за Берлин, а Аугуст щеше да го придружи, угасиха светлините и графиня Ко̀зел, все още в облеклото, което носеше през време на игрите, се върна в двореца си. Лицето й гореше от пламъка на триумфа, на въодушевлението, но и от треска и умора. Почувствува се зле и като свали скъпоценностите си, тя се отпусна върху софата да си почине.

В двореца беше тихо, само далечни стъпки се чуваха понякога в преддверията. Тази тишина, настъпила внезапно след врявата, възгласите и музиката, пораждаше у нея особено настроение. Тя се чувствуваше уморена и душевно, и физически. Овладя я с нищо неоправдана в момента тъга.

По време на триумфа си тя на няколко пъти бе срещнала саркастичния поглед на Флеминг и той я засегна дълбоко. В него сякаш имаше няма заплаха, която само тя можеше да разбере. Изразът на очите му се отрази в сърцето й; гняв и тревога се вселиха в него. Тя нямаше повод нито за едното, нито за другото, но й беше невъзможно да се отърси от тия впечатления. Напразно, като си припомняше краля и всички доказателства за почит, които беше получила през деня, се мъчеше да разсее скръбните си мисли. Мракът, който се беше спуснал над нея, тегнеше върху душата й като черен облак. Сълзи замъгляваха очите й. Така много пъти в мигове на най-голямо щастие се явява предчувствие за бъдещето.

Дълго седя тя тъй няма, вглъбена в себе си, с очи, впити в стената, на която висеше портретът на краля. Тоя ден не очакваше да види отново Аугуст, а на утрото той щеше да отпътува с госта си за Берлин. Там го чакаха нови тържества, нови лица, нови хора.

В коридора, чиито стъпала се свързваха с галерията, водеща за замъка, се чуха стъпки, не можеше да бъде никой друг, освен Аугуст. Ко̀зел скочи от софата и се завтече към огледалото, за да сложи в ред облеклото си. Тя не успя да обхване буйната си черна коса с неопитната бяла ръка и когато кралят се появи на прага, Ко̀зел я държеше в бялата си шепа, а с другата прихващаше и вдигаше роклята си, която се свличаше, надолу.

От пръв поглед Ко̀зел позна, че Аугуст иде при нея в състояние, в което рядко го виждаше, но което най-малко обичаше.

На тържественото сбогуване със сестриника, когото двама придворни много почтително бяха отнесли в леглото, пиха с грамадни чаши. Кралят, макар да беше свикнал е тях, не излезе невредим от това състезание. Наистина той вървеше без помощта на шамбелана, който го доведе само до вратата, като внимаваше владетелят да не загуби равновесие, но в будоара на Ко̀зел кралят веднага потърси с очи къде да седне и се тръшна на софата. Лицето му беше покрито е рубинена червенина, очите замъглени, говорът беше станал неясен.

— Ана — рече той, — исках да си взема сбогом. О, днес беше за тебе ден на триумф, на какъвто рядко се е радвала жена. Благодари, ми поне!

Кралят се засмя.

Ко̀зел се обърна към него с тъжно лице.

— О, господарю мой — каза тя, — нима не би трябвало всеки ден да ти благодаря? Но ако беше видял завистливите очи, които ме гледаха, и стиснатите уста, щеше да разбереш, че се върнах тук тъжна.

Аугуст продължаваше да се усмихва.

— Трагикомедия на живота — каза той равнодушно. — Аз си имах Карл XII, ти си имаш Флеминг. Всеки има нещо, от което го боли, но животът си е живот… бъди весела!

— Не мога — промълви Ко̀зел.

— Заради мене! — отвърна Аугуст.

Ко̀зел се взря в него и постепенно по-скоро принудата и разумът, отколкото чувствата, извикаха розова усмивка върху малката уста.

— Ако можех, господарю мой, да гледам непрекъснато само теб, ако можех винаги да те имам до себе си — обади се тя, като бавно сядаше при него, — щях да бъда цялата само усмивка и радост; бих предпочела да не те пускам нито на крачка от мене, да те държа окован в прегръдките си. Уви, ти сам ще ми се изтръгнеш, ще литнеш по света, а кой знае какъв ще се върнеш!

— Поне не толкова пиян, колкото днес — отвърна Аугуст със студен смях. — Аз обичам виното, но не обичам то да ме владее.

— А кота ще се върне моят господар? — попита Ко̀зел.

— Запитай… астролозите, аз не зная. Заминавам за Берлин. Едно ме радва: че след дрезденските празненства Бранденбург ще изглежда много мизерен. Нашият мил Фридрих ще ни забавлява с войниците си, а на масата ще ни умори от глад. Берлин след Дрезден! Ха! Ха! — възкликна кралят. — Това ме радва безкрайно, отивам нарочно, за да се насладя на победата си. Предварително съм сигурен в нея.

— Само се върни при мене верен и твърд в любовта си, кралю мой! — добави Ко̀зел, заета все от една и съща мисъл.

— От Берлин ли? — засмя се Аугуст. — Там не ме заплашва никаква опасност: най-добродетелният двор и най-скучният на всичко отгоре.

— А Десау? — прошепна Ко̀зел.

Кралят поклати глава.

— Вярно, тя беше много хубава, но ако беше католичка, би трябвало да стане калугерка. Тя изобщо не разбираше от галантност, обиждаше се от половин дума. Не, аз не обичам такива.

Аугуст се опита да стане, но така невнимателно потърка челото си с ръка, че изкриви накъдрената си перука; Ко̀зел му я поправи, той започна да я целува по ръцете.

— Моя Ко̀зел — добави той, — аз заминавам, но имам една молба към тебе: помирихте с Флеминг, сключете вече мир помежду си, престанете да се ядете един друг.

Ана смръщи вежди.

— Светлейши господарю, благоволи да заповядаш това на Флеминг, не на мене. Той непрекъснато ме оскърбява и е най-непримиримият ми враг. Графиня Ко̀зел, жената на Аугуст…

Като чу това, кралят се усмихна странно, очите му блеснаха диво.

— Графиня Ко̀зел — довърши Ана гордо — не би трябвало, не може да се подчинява на някакъв си Флеминг, нито да се страхува от него, нито да му отстъпва!

— Но аз не понасям тези войни!

— Заповядай му да бъде отстъпчив, нареди му да ме уважава, мене, майката на твоите деца, това ще бъде най-добрият начин за поддържане на мира.

След тия думи, на които вече кралят нищо не отговори, настъпи нямо сбогуване. Ко̀зел: увисна, нежно на шията на краля, който търсеше опора в колоната; за да не загуби равновесие; Графинята му подаде ръка; само няколко крачки ги деляха от вратата, а зад прага чакаха шамбеланите. Кралят излезе от Ко̀зел с навъсено чело.

Кой би могъл да отгатне какво ставаше тогава в тайнствените глъбини на душата на владетеля? Дали той наистина желаеше съгласие в двора, или искаше войната в него да продължава? Същата вечер той заповяда да повикат Флеминг. Беше саркастичен и раздразнен.

— Ко̀зел ми се оплака от тебе, стари приятелю — каза Аугуст шеговито, — би трябвало да й се подчиняваш, много неща да не чуваш, още толкова да простиш. Ти познаваш тази жена… Ами че аз търпя от нея…

— Светлейши господарю! — обади се Флеминг, който беше много интимен с краля. — Светлейши господарю, това е съвсем друго. За тези неприятности госпожа Ко̀зел плаща на ваше кралско величество с любовта си.

— Значи моята не смяташ? — попита кралят.

Флеминг се поклони ниско.

— Ваше кралско величество знае — обади се той, — че аз съм слаб в смятането и по-добре да не се захващам с цифри.

— Но бъди добър с Ко̀зел! — повтори Аугуст.

— Светлейши господарю, това е трудно: аз не мога да бъда неин придворен, не умея да лаская и лъжа, а да се кланям, също ми е трудно, гръбнакът ми е стар.

Кралят отговори на тая реч.

— Вярно е — добави той — че тя не те обича, казва, че си приличал на маймуна, което аз не намирам!

— Флеминг вдигна глава, от очите му се сипнаха искри, той измърмори нещо и млъкна.

Ако кралят беше решил да скара двамата завинаги, по-умело не би могъл да постъпи. Тук му е може би мястото да се запознаем по-отблизо с човека, който щеше да окаже толкова решително влияние върху бъдещата съдба на героинята ни.

Граф Якуб Хайнрих Флеминг беше един от хората, съумели за дълго да си запазят благоволението на крал Аугустин според думите на съвременниците си се радвал на особено, сигурно положение… Навсякъде, се говореше, че Аугуст дължи на Флеминг полската корона. Една от неговите братовчедки, дъщеря на фелдмаршал Флеминг, през 1684 година се беше омъжила в Полша за ковчежника на хелмския кастелан Пшебендовски. Чрез нея генералът си беше създал първите връзки в Полша. Флеминг беше образован за времето си човек, по-голям дипломат, отколкото войник, при все че беше избрал военната кариера. Той беше опитен и хитър като всички знаменити дипломати от онова време, в политиката се придържаше към принципите на Макиавели: всички средства са добри, щом водят до целта.

В двора на Аугуст Флеминг, който още по онова време мечтаеше да постигне изключително влияние и власт над краля, се стараеше сръчно да отстранява всички, които биха могли да му съперничат. Пречеше му Хоим и той действуваше тайно, за да го съсипе; боеше се от влиянието на Ко̀зел и беше готов да я замести с която и да било друга; опасен му изглеждаше Шуленбург, затова и на него отдавна му беше взел мярката.

Флеминг имаше под ръка хора, с които беше решил да замести гореспоменатите, свои протежета, които щяха да дължат на него постовете си и сега дебнеха да заемат опразнените места: Вацдорф, Мантойфел, Вакербарт чакаха и му служеха вярно. Самомнителен и самоуверен, Флеминг беше свикнал да казва на доверените си хора: „Моят принцип е: обстоятелствата създават хората, всеки е способен на всичко, стига да му падне удобен, случай. Аз съм най-добрият пример за това. Отначало се готвех за военна кариера и нямах друго желание, освен някога да получа полк, а ето че стигнах до пръв министър и фелдмаршал (такъв става едва; в 1711 година), макар че никога не съм заседавал в никаква колегия. Мога да кажа, че управлявам Полша и Саксония, без да зная законите и на двете страни, но въпреки това задълженията си изпълнявам с чест.“

Самомнителността и дързостта като че ли бяха главните черти в характера на Флеминг. Трябваше да мине много време, докато се убедят, че на военния му талант липсва опит, а талант за министър изобщо няма. По външност, беше човек с жив темперамент, бодър, весел, гуляйджия, нещо войнишко имаше в държането: му, заповядваше смело, кратко и твърдо. Сърдеше се лесно, а с остроумна шега обезоръжаваше хората, защото обичаше веселостта и остроумието. Само три години по-възрастен от краля, той беше негов близък: приятел, другар в забавленията, доверен човек. Понякога след шумно веселие му се случваше да си позволи по-голяма от позволената интимност с Аугуст, но винаги съумяваше да оправи положението.

Флеминг живееше като княз, имаше огромна прислуга и сто коня в конюшните си. Преддверията му винаги бяха пълни, с министри, големци, чужденци, както у краля. Той говореше добре френски, полски, латински, умееше да работи, без да зарязва гуляите заради работата, можеше да не спи, умееше да пие, без да се напива, да дремне четвърт час на стола и да стане ободрен; благодарение на това той си беше спечелил безкрайно влияние в двора, където всички знаеха само да се забавляват и интригантствуват. Флеминг беше железен човек, но въпреки жизнеността си привидно изглеждаше флегматичен и винаги се владееше.

Той съвсем не беше красив: нисък на ръст, набит, затлъстял, с намръщено червено лице, но с доста чисти черти. Не носеше перука според тогавашния обичай, а бе пуснал косата си дълга и в нея беше вплел няколко къдрици.

Флеминг правеше пари, търгуваше с имоти и не забравяше джоба си. Не се колебаеше дори при по-големи сделки да си иска такива значителни рушвети, че веднъж кралят, като узна, че бил взел петдесет хиляди талера, му каза:

— Слушай, Флеминг, зная колко си взел, това е вече много за тебе, ще трябва да ми дадеш половината.

И така стана. Колко добре характеризира това и господаря, и слугата.

Борбата с човек, който умееше да се владее, беше истинска, опасност за една толкова темпераментна, възгордяла се от продължителния успех жена. Най-после, освен Флеминг, графиня Ко̀зел имаше цяло пълчище неприятели и дори нещо по-лошо — ожесточени неприятелки: госпожа Пшебендовска, братовчедка на генерала министър, цялата клика на графиня Ройс, нетърпимата Глазенап, семейство Фицтум, рода на Хоим и дори ония дами, които привидно се представяха като приятелки на госпожа Ко̀зел, макар че нищо не желаеха така, както да я видят унизена.

Дългите години щастие будеха завист, дразнеше ги това, че не можеха да я упрекнат в нещо, което да я изложи в очите на краля. Сред тоя разпуснат двор, в който връзките се създаваха толкова лесно и се разкъсваха толкова бързо, никой не можеше да я обвини в каквото и да било, макар че винаги беше обградена от тълпа обожатели. Най-ревностните шпиони не успяваха да открият нищо, дори клеветата нямаше за какво да се залови. Ко̀зел можеше да се гордее, защото наистина стоеше над обграждащото я женско общество по характер и по благородното си поведение. Както отначало не искаше да изневери на мъжа си и настояваше пред краля да й даде писмено обещание, че ще се ожени за нея, така и после не си позволи изневяра, при все че непрекъснато й се изневеряваше. Непрекъснатото повтаряне от нейна страна, че се смята за жена на краля, а не за негова любовница, довеждаше до отчаяние тия дами.

А колкото по-продължително действуваха без никакъв резултат, толкова повече растеше гневът, нетърпението, ожесточеността им. Насъскваха Флеминг, а на помощ му идваха Фюрстенберг и оня, когото Ко̀зел смяташе за приятел, от когото изобщо не се страхуваше и му вярваше — самият Фицтум. Подбуждан от жена си, която слушаше, и по-скоро от лекомислие, отколкото от антипатия, той премина в редовете на противниците на графиня Ко̀зел.

Планът беше съставен. Трябваше само да се намери прекрасно личице, което да не се уплаши от съдбата на предшественичките си и да пожелае да заеме печалното и унизително място при Аугуст II. Знаеха, че кралят ще се поддаде на ухажването, но той беше вече понатежал, та трябваше да му се спести половината път, да му се намери хубава жена, която първа да го предизвика към ухажване. Разпратиха на всички страни хора да търсят такава дама.

 

 

Докато крал Аугуст се забавляваше с равнодушието на човек, който вярва в предопределението, Карл XII също така вървеше към предначертаната си участ. С шепа хора в непозната земя той се хвърли срещу неизвестна сила и с лъвска смелост и младежка непредпазливост се изправи на бойното поле при Полтава.

Тази битка беше решителна за съдбата на много страни и хора. Крал Аугуст се връщаше от посещението си в Берлин, радостен, че не беше надминат от един двор, който изобщо не се стремеше към разкош, когато изпратен от княгиня Тешен куриер му донесе първата благоприятна вест за пълното поражение на Карл XII. В първия миг кралят изглеждаше като зашеметен, той се беше отрекъл тържествено от полската корона и искаше да зачита думата си, дадена пред лицето на Европа. В този момент на колебание се яви Флеминг.

— Светлейши господарю — извика той, — наложените с оръжие договори нямат никакво значение, трябва да се върнеш в Полша! Лешчински не е крал, хиляди ръце ще се протегнат в защита на твоите права! Трябва само да се появиш, за да победиш!

Купената с толкова жертви корона беше съблазнителна за курфюрста. С нея се свързваха планове за създаване на наследствена, монархия, платена с пожертвуването на провинции, с които би затворил устата на завистливите съседи. Дори ако от Полша му останеше само една част, слята със Саксония, това пак щеше да представлява голяма държава. Следователно, така или иначе, той трябваше да си възвърне короната, за да я превърне от изборна в наследствена, и Аугуст се съгласи с Флеминг, че мирът, договорите и отричането от короната нямат никаква стойност. Трябваше само да се съберат хора и да се тръгне за Полша. Флеминг и неговите приятели, стари привърженици на саксонеца, щяха да му помогнат; никой не се съмняваше в успеха на похода. Маршалът на сандомирската конфедерация Денхоф и Шанявски, куявският епископ, пристигнаха от Полша да поканят Аугуст. В Дрезден Аугуст беше имал време да се разбере със своя сестриник Фредерик за съюз срещу шведите. Бранденбургският Фридрих също нямаше нищо против да се обедини със саксонеца, за което кралят нарочно ходи при него, и така се създаде съюзът, по-късно увековечен с медал, на който бяха изобразени сплетените ръце на тримата Фридриховци.

Малко време имаше Аугуст да се забавлява с любовни историйки, когато ставаше въпрос да си възвърне короната. Едва пристигнал в Дрезден, той научи новината за битката при Полтава и първо заповяда да бъде публикувана, после веднага замина при съюзника си в Прусия, за, да поговори с него за условията.

Докато беше в Дрезден, едва успя да се срещне и сбогува с Ко̀зел. Тук нещата бяха по-зле, отколкото преди. Флеминг се чувствуваше силен поради събитията.

Докато кралят отсъствуваше, графинята на няколко пъти отправя към Флеминг разни искания. Той нареди да й се отговори, че няма намерение да ги изпълнява, че има да върши по-важни неща. Едно остро писмо на Ко̀зел скъса и стъпка пред очите на пратеника, като му заповяда да каже на тая, която го е писала, че не се плаши от нейните оплаквания и закани. Това бяха болезнени предизвикателства, които Ана не можеше да понесе. На втория или третия ден след тази случка, когато Флеминг я срещна на улицата пред замъка и беше принуден да спре коня си, Ко̀зел се подаде от каляската и доволна от удобния случай, му се закани с юмрук и викна:

— Не забравяй, генерале, кой си ти и коя съм аз! Ваша милост е слуга на краля и изпълнява заповеди, а аз съм тук господарка! Щом искаш война с мен, обещавам ти, че ще я имаш!

Флеминг се засмя и долепи ръка до: шапката си с привидна учтивост.

— Аз не воювам с жени — извика той, — а върша това, което ми повелява доброто на моя господар! Не мисля нито да се кланям, нито да се поддавам на женските капризи!

От прозореца на каретата се изсипаха думи на невъздържан гняв. Без да им обръща внимание, Флеминг пришпори коня и продължи пътя си, като не погледна повече графинята. В същото време военните, които го придружаваха, започнаха да обиждат хората на Ко̀зел. Заклика вече се хващаше за сабята и може би щеше се стигне до кръвопролитие, ако един по-разумен от двора на краля не се втурна между тях и не разгони прислугата на Флеминг.

Така започна истинска война. Ко̀зел плачеше от гняв и чакаше краля.

Аугуст пристигна много рано сутринта, но изглежда, че по пътя беше вече узнал какво се е случило, защото, когато Флеминг дойде при него с докладите си, кралят му каза:

— Как може вие, стар воин и дипломат, да не сте в състояние да живеете в мир с една жена?!

— Извинете ме, светлейши господарю! — отговори генералът. — Аз живея отлично с много жени, но с тия, които се смятат за богини и кралици; наистина не умея. Тази жена съсипва страната! Тя има чудновати фантазии и не умее да зачита ничия заслуга!

— Но аз обичам тази жена и искам да бъде уважавана.

— Никой не я е оскърбявал, докато сама не започна да се отнася обидно към всички.

Кралят млъкна. Флеминг каза с поверителен тон:

— Тя ще изяде Саксония и Полша и пак ще бъде гладна; див ум, ненаситна гордост и алчност. Ако ваше кралско величество е слаб по отношение на нея, ние, които обкръжаваме трона, сме длъжни да те освободим от тия вериги.

Аугуст заговори за нещо друго. След кратко съвещание той отиде при Ко̀зел. Тя го очакваше, но с взрив от гняв и укори, което Аугуст не обичаше.

Още на прага графинята се хвърли с плач към него.

— Кралю мой, господарю, спаси ме! Флеминг се държи с мене, като че ли съм последната между жените! Обижда ме публично, писмата, които му изпращам, къса и хвърля под краката си, заявява, че ще ме прогони оттук, излага ме на присмех! Избирай, кралю, един от двамата ни трябва да отстъпи.

Аугуст я прегърна с усмивка.

— Успокой се, графиньо, много дълбоко вземаш нещата. Флеминг ми е необходим в тоя момент и трябва да го пазя.

— А аз? — попита Ко̀зел.

— О, ти знаеш, че без тебе няма живот за мен, но ако ме обичаш, би трябвало да направиш някаква жертва за мене.

— Всичко, освен достойнството си! — извика Ко̀зел.

— С Флеминг ще трябва да се помирите.

— Никога!

— Той ще ти се извини.

— Аз не желая това, искам очите ми да не виждат повече този човек.

Аугуст я хвана за ръката.

— Моя скъпа Ко̀зел — започна той студено, — днес искаш да се отървеш от Флеминг, утре ще бъде същото е Фюрстенберг, а когато ги прогоня, ще дойде ред на Пфлуг и Фицтум, ти не умееш да живееш с никого.

— Защото никой в двора, освен тебе, светлейши господарю, не ми симпатизира; всички са мои неприятели.

Тя започна да плаче. Кралят позвъни и въпреки протестите на домакинята заповяда да повикат генерал Флеминг. Доста време мина в мълчание и сръдни. Ко̀зел се разхождаше гневна из залата, докато генералът дойде. Когато влезе, той изобщо не поздрави домакинята, а се обърна към краля.

Ко̀зел, която стоеше гърбом към него, цяла пламнала, едва успяваше да се владее.

— Драги Флеминг — започна Аугуст, — знаеш колко не търпя кавги в дома си; ако ме обичаш, измоли прошка от красивата графиня и си подайте ръце.

— Никога! — прекъсна го Ко̀зел. — Аз няма да подам ръка на този подъл царедворец, който се осмели да обиди беззащитна жена.

— Не се страхувайте, госпожо — извика Флеминг, — и аз не мисля да ви натрапвам войнишката си ръка! Не умея да лъжа и няма да се извинявам!

Кралят се изправи разгневен.

— Генерал е, ще направиш това за мене!

— Дори за вас не, светлейши господарю. Ако желаете, напускам службата.

— Ваша милост е подлец, негодник! — закрещя Ко̀зел в самозабрава. — Благоволението на светлейшия господар те е направило дързък, но, слава богу, от Дрезден до Кьонигщайн не е далеч.

— Ко̀зел, за бога! — прекъсна я Аугуст.

— Светлейши господарю, позволи ми и аз да бъда искрена, и аз не умея да лъжа, ще му кажа в очите какво мисля за него. Той ме предупреди, че ще започне война срещу мене. Аз му я обявявам!

— Аз не мисля да воювам с вас, госпожо графиньо — каза Флеминг, — предстоят ми по-достойни неща. Но любовта ми към краля ме принуждава наистина да ви обявя война, защото вие съсипвате страната и ако ваша милост не беше толкова разточителна, щяхме да имаме с какво да екипираме войската и да си възвърнем короната.

— Флеминг, ти се забравяш! — извика Аугуст, който слушаше без отвращение целия този двубой, въпреки че уж искаше да го спре.

— Махайте се от дома ми, ваша милост! — викна Ко̀зел и тупна с крак.

— Този дом не е ваш и тук няма нито една вещ, която да ви принадлежи. Това е дворец на краля, моя господар, и аз няма да изляза без негова заповед — отвърна Флеминг.

Ко̀зел започна да плаче и да къса роклята си.

— Виждаш ли, кралю, чуваш ли докъде съм стигнала аз, та пред твоите очи всеки слуга, всеки наемник да ме позори, а ти стоиш ням, равнодушен, не можеш нито да ме защитиш, нито да отмъстиш за мене.

Тя закърши ръце.

Кралят пристъпи кротко и спокойно към Флеминг.

— Господин генерал — каза той, — моля те да се помирите, това е непоносимо. Вие и двамата сте ми скъпи и необходими. Нима ще трябва да страдам заради вашата невъздържаност?

— Ваше кралско величество няма нужда нито да слуша, нито да гледа всичко това. Вие можете да оставите спора ни на самите нас, съдбата скоро ще горещя.

Като изчерпа всичко, което можеше да каже, Ко̀зел се хвърли на канапето, изпълнена с гняв. Кралят, понеже не виждаше как да усмири също така разгневения Флеминг и да успокои разярената графиня, подаде ръка на генерала и го изпрати до вратата. Преди да излезе, Флеминг хвърли към графинята поглед, пълен с мъст и заплаха, тя му отговори със също такъв поглед. Аугуст се заразхожда замислен из залата, виждаше се обаче, че е зает с по-важни въпроси и не е взел много присърце цялата тая разправия.

Ко̀зел го погледна с очи, в които гореше укор.

— О, кралю — рече тя, — ето докъде съм стигнала, та слугите ти пред твоите очи да ме обсипват с такива думи! Това е моята съдба! Флеминг посмя да се подиграва с тая, която ти избра, на която казваше, че я обичаш. И аз съм по-слаба от него!

Мила графиньо — отговори кралят спокойно, — всичко, което казваш, само потвърждава това, че ти не знаеш положението ми. В този момент Флеминг ми е необходим като дясна ръка в Полша, да го настроя срещу себе си, значи да се откажа от короната. Такова нещо ти не можеш да искаш от мене, а и аз като крал няма да го направя. Ти си се убедила, че аз не ти отказвам нито най-високи почести, нито любовта си, нито жертви, но всичко си има граница. Преди да стана любовник на Ко̀зел, аз бях крал.

Намръщена, страшна, разярена, Ко̀зел се хвърли към Аугуст.

— Любовник! Ами че аз имам твоето писмено обещание. Аз не съм любовница, аз съм твоята втора жена!

Аугуст направи кисела гримаса.

— Тогава още повече би трябвало да пазиш моите интереси, короната ми и моята чест.

Гневът на Ко̀зел отново потъна в сълзите. Аугуст погледна няколко пъти часовника.

— Аз не съм господар на времето си — каза той, — хиляди въпроси стоят на главата ми. Скоро ще трябва да замина за Полша. Мила графиньо, успокой се, Флеминг е избухлив, но ме обича и ще направи това, което му заповядвам.

На това обещание Ко̀зел нищо не отговори; навъсена, тя мълчаливо подаде ръка на краля. Аугуст излезе.

Скоро след тази сцена вече се заговори за пътуване до Полша. Графинята, която обикновено придружаваше навсякъде краля, този път, поради бременност, не можеше да тръгне с него. Тя добре знаеше каква опасност я заплашва във Варшава. Там кралят можеше да се срещне с княгиня Тешен, макар че най-малко би трябвало да се страхува от възстановяването на стари връзки, понеже в живота на Аугуст такова нещо не се беше случвало, и това я дразнеше. Но повече се страхуваше от други жени, които нейните неприятели биха могли да предложат на краля, за да го откъснат от нея.

Кралят, сякаш за да спести на графинята борби и спорове, вземаше Флеминг със себе си във Варшава. Кой знае дали Ко̀зел не предпочиташе Флеминг да бъде тук, в Дрезден, като неин преследвач, отколкото при краля, като постоянен насъсквач и враг; нямаше обаче начин да се избегне това.

Кралят беше много нежен с Ко̀зел до последния момент преди раздялата и я уверяваше, че ще даде на Фюрстенберг най-строги заповеди да се държи много внимателно с нея. За да смекчи гнева й, той с усмивка й напомни, че всъщност тя може да се смята за победителка, защото противно на желанието и ходатайството на Флеминг, който искаше да му наложи Вакербарт, той по нейна молба е дал освободения от Пфлуг пост велик хофмаршал на барон Льовендал, чиято жена бе роднина на Ко̀зел. Това именно събудило страх и гняв у Флеминг.

При вестта, че Флеминг ще придружава краля, а графинята остава в Дрезден, цялата неприязнено настроена срещу Ко̀зел клика изръкопляска от радост, защото чувствуваше, че работите ще се променят, че влиянието на Флеминг и неговите интриги, както и старанията на Пшебендовска ще поставят някоя друга на мястото на Ко̀зел. Нейното падане вече се предвиждаше.

Барон Льовендал, който дължеше издигането си на своята братовчедка, съвсем не обещаваше да й бъде благодарен за това. За него беше важно да се задържи в двора и да се радва на благоволението на монарха. Той чувствуваше, че Ко̀зел губи влиянието си, затова скоро премина към тези, които биха могли да го подкрепят. Падането на графинята беше вече уговорено тайно, а тя още нито се досещаше, нито желаеше да допусне, че след най-тържествените си обещания и след толкова години съвместен живот кралят ще може да я изостави така, както бе изоставил другите.

Когато приятелски настроеният към нея барон Хакстаузен, единственият човек, който й желаеше доброто, но й остана верен приятел, й даваше за пример Аурора Кьонигсмарк и княгиня Тешен, чиито деца също бяха признати, но това не бе попречило на краля да се раздели с майките им, Ко̀зел му викна да мълчи:

— Тешен и Кьонигсмарк бяха любовници на краля, а за мене той е обещал да се ожени, аз съм негова жена.

Още преди заминаването на Аугуст за Варшава графинята можеше да забележи, че нейният някога многоброен двор, приятелите й и гостите напускаха Двореца на четирите годишни времена. Сега в него цареше пустота. Извиняваха се по различен начин, никой не смееше да скъса открито, но всички се отдръпваха.

Най-чест гост тук беше заядливата Глазенап, която изнасяше клюки, повтаряше всяка дума и от думата умееше да извлича такива неща, каквито нямаше в нея. Тъй като познаваха характера й, предупреждаваха графинята.

— Познавам я — отговаряше Ко̀зел, — зная каква е, но какво може да ми навреди тя? Какво ще открие при мене? Поведението ми е такова, че нямам основание да се боя нито от шпиони, нито от клевети. Аз не крия нищо, нямам нужда да крия.

Може би никога Аугуст не е бил толкова внимателен, толкова мил и нежен, както при сбогуването си с графинята. Целия ден прекараха заедно. Ко̀зел вече не можеше да пътува, нито да го придружава, състоянието й я правеше тъжна, сръдните и избухливостта бяха изчезнали. Тя по-скоро беше слаба жена, която желаеше със спомени да пробуди съжаление в сърцето.

С Аугуст обаче тази сметка беше най-погрешна. Него го очароваха живият характер, веселото настроение, дързостта, смехът, ревността, смелостта. Всичко, което действуваше върху чувството, му беше непознато. Понякога той играеше ролята на разчувствуван, но чувства не бе имал никога. Фицтум е бил много пъти свидетел как след най-нежни разговори с дами, щом те затвореха вратата, той по най-циничен начин се присмиваше на своите думи и галантност.

Да пожелаеш да го разчувствуваш — това беше най-сигурният начин да го отегчиш и отблъснеш. Ко̀зел изпитваше неописуема тревога в сърцето си, тя хващаше краля за ръцете, целуваше ги, обливаше ги със сълзи и го молеше да не заминава, да не я забравя. Аугуст отговаряше с галантни думи, но от тия благовонни декларации лъхаше гробовен студ.

Това беше краят на продължителното, дългогодишно безумие, от което и двамата бяха изстинали. Но у жената бяха останали привързаността, благодарността, спомените, нежността, а в душата на краля цареше отегчение. Вместо да се смили над тъгата й, той предпочиташе да избяга от нея; сълзите го дразнеха, болката му досаждаше, укорите го измъчваха.

Ко̀зел вече не умееше да бъде весела и лекомислена както някога, когато заедно с него възсядаше коня, настигаше елена, забавляваше се, като доубиваше с ловджийски нож дивото животно или стреляше в щит при състезание.

Нейната прелест никак не беше намаляла, но в очите на краля беше станала обикновена. Ко̀зел притежаваше такава рядка хубост, която устояваше дори на времето, която болката не можеше да унищожи, възрастта не помътваше блясъка й, сълзите не бяха в състояние да угасят, но днес нито чародейният поглед, нито усмивката, която някога сваляше краля в краката й, нямаха власт над Аугуст. Очите бяха загубили силата си, усмивката — своята привлекателност, любимата беше станала обикновена жена, защото чарът на новото и изненадващото беше изчезнал.

Освен това политическите преговори, възвръщането на короната, печеленето на привърженици, намирането на съюзници, осигуряването на трона — всичко това занимаваше прекалено много Аугуст, за да може в моменти на почивка да мисли за развлечения.

Дойде часът на раздялата: Ко̀зел плачеше, кралят я утешаваше, уверяваше я, че е дал съответни заповеди на Фюрстенберг, кълнеше й се в неизменна вярност и — изчезна.

Никога графинята не беше чувствувала толкова силно самотата, която я обгради, а и тя никога не беше се показвала толкова застрашителна, толкова многозначителна, както сега. След заминаването на краля дворецът й, около който се бяха трупали тълпи, преддверията, в които беше трудно да се намери място, вечерите, за които се надпреварваха всички и се считаха щастливи, ако бъдат приети — всичко това вече го нямаше. При Ко̀зел не остана никой.

Денем дотърчаваше разсеяната, злобна и бъбрива Глазенап, на обед идваше сериозният Хакстаузен. През деня на прага се появяваха по неколцина нещастници с молби — бяха чували за могъществото на графинята, но не знаеха, че то вече е разклатено.

Наглед не липсваше нищо, но всъщност тук миришеше на развалини. През първите дни всеки пратеник донасяше писмо от краля и отнасяше писмо за него. На Ко̀зел дори и през ум не й минаваше, че преди да заминат, нейните писма се разпечатват в канцеларията на княз Фюрстенберг и се изпращат в плик за Флеминг, за да може той да избере кои да бъдат предадени. Кралят беше прекалено зает, за да пита за тях.

От тълпата приятели беше останал един, може би най-верният, но той носеше дрехи и име на слуга. Това беше Раймунд Заклика, който беше преживял и преболял с господарката си всичките превратности на съдбата й, ръката на когото неведнъж беше трепвала от желание да хване за гърлото нахалника, осмелил се да обиди графинята. Трябваше само тя да му кимне и заловеният нямаше да излезе жив от ръцете на гиганта.

Погледнеше ли го в решителен момент, Ко̀зел го намираше толкова страшен, толкова възбуден, че трябваше да го възпира.

Заклика нямаше право да каже дори това, което чувствуваше, но Ко̀зел го разбираше и знаеше добре, че може да разчита на него. Ако му заповядаше да убие Флеминг, той би изпълнил заповедта най-хладнокръвно и дори без стон би отишъл на бесилката. В неговите очи тя винаги си беше все същата прекрасна звезда, която бе видял за пръв път да блести между клоните на старите липи в Лаубегаст. Нещо повече, за него тя ставаше все по-красива и цялото му щастие се състоеше в това, че можеше няколко пъти на ден да я вижда.

Така тъжно и тихо беше в Дрезден, докато кралят бързаше към Варшава, весел и изпълнен с най-добри надежди, Флеминг беше с него, а госпожа Пшебендовска ги беше изпреварила.

Пред никого не се криеше, че във Варшава щяха да търсят нова дама за краля. От нея не се искаше много: нито да е толкова опасно хубава като Ко̀зел, защото това заплашваше с прекалено дълга и трайна привързаност, нито да е много остроумна, понеже за краля беше достатъчно да бъде весела и лекомислена, за да го забавлява, нито да има сърдечни чувства, тъй като в такъв тон кралят изиграваше само встъпителните сцени. Достатъчно беше малко младост, много смелост, кокетство, което да привлече вниманието му, име и добро възпитание, за да може поне по това да не отстъпва на Ко̀зел.

С тези инструкции госпожа Пшебендовска замина за Полша, а във Варшава имаше от какво да избира. Сърдечно приятелство свързваше братовчедката на Флеминг с маршалшата Белинска, чиито две дъщери, великата литовска подкоможина^[1] Мариня Денхофова и хетманшата Почейова, бяха достатъчно прелестни и достатъчно лекомислени, за да може смело да бъдат включени в списъка на кандидатките.

Още първия ден Пшебендовска отиде при приятелката си. Белинска я прие много сърдечно. Тя знаеше за нейното влияние върху Флеминг и за неговата власт над краля; на Пшебендовска угодничеха всички, които се стараеха да спечелят благоволението на владетеля.

Пшебендовска не би могла да намери никого, който да я разбере по-добре и повече да желае да й услужи от великата маршалша.

— Слушай, душичке — каза тя, — дойдох с големи грижи на главата, смятам, че ще ми помогнеш.

— С готовност ще споделя грижите ти — отговори маршалшата.

— С краля имаме трудности — прошепна Пшебендовска. — Влюбил се е и е позволил да го завладее една жена, която го командува вече няколко години.

— На кого говориш това? Аз познавам тази Ко̀зел! — прекъсна я Белинска. — А защо кралят изостави Тешен?

— Защото на никоя не може да бъде верен дълго време. Трябва да се отървем от Ко̀зел и да я заменим с друга. Тя е омръзнала на краля.

Маршалшата се замисли дълбоко.

— Лесно е да се намери — отговори тя, — но колко предпазливи трябва да бъдем, за да не попадне кралят в нови вериги.

Госпожа Пшебендовска остана у приятелката си на обед. На него дойдоха и двете дъщери на маршалшата.

И двете бяха млади и хубави. Почейова, дребна, жива, изглеждаше слабичка, но от очите й бликаше огън, а от устата й току избухваха взривове смях. Денхофова, също дребна на ръст, пъргава, се преструваше на меланхолична, при все че беше изпълнена с веселост; тази престорена сериозност зле прикриваше лекомисления й характер, безкрайната жажда за живот и използуване на неговите радости.

Още по онова време за тия две дами се шепнеха на ухо разни истории, които бяха възможни в Полша само по времето на Аугуст под впечатлението на примерите, разиграващи се пред очите на всички. В очите на Денхофова се четеше остроумие и хапливост, но прикрити с толкова прекалена скромност, че тази скромност ставаше подозрителна.

Госпожа Пшебендовска говореше за безразлични неща, но без да сваля поглед от двете си красиви съседки. Те с любопитство разпитваха за краля. Госпожа Почейова си спомни някакъв граф Фризен. Говориха нещо и за Ко̀зел, но тихичко. След обеда младите дами изскочиха с младежи на разходка с коне, защото и двете страстно обичаха буйната езда; възрастните дами останаха сами. За Пшебендовска не беше тайна лошото материално положение на маршалшата. Затова веднага започна да се вайка над нея. И двете въздишаха. По едно време маршалшата се приближи и хвана интимно ръката на приятелката си.

— Слушай, ти видя двете ми дъщери. Мариня е съвсем свежа и хубава и с добро сърце… Кротка, отстъпчива… Как ти изглежда по външност?

— Много хубаво личице има — каза Пшебендовска.

— Хетманшата не й отстъпва, но тя е живак! Така я гледаш дребна, уж слабичка, ала е истински казак.

Пшебендовска си мислеше нещо, когато маршалшата сниши глас и добави:

— Ние сме приятелки от детинство, скъпа моя — каза тя поверително. — Ако на някоя се усмихне щастието да има краля за любовник, защо това да не бъде, да кажем, Мариня?

— Не смятах, че желаеш това.

— Защо не? Денхоф е досаден съпруг и не е млад, тя е безкрайно нещастна с него! Ако не иска кралят да му е съперник, Мариня ще се разведе.

— Но тя дали ще пожелае?

— Аз ще я склоня! Ще я принудя! — заяви грижливата майка. — За нас това би било истинско щастие. Нашето материално положение е много лошо. Пази боже да останем да разчитаме на моя мъж, ще рухне всичко!

Госпожа Пшебендовска нито обещаваше, нито отказваше.

— Ще видим — добави тя. — Ще видим. Не трябва да се говори на Мариша, докато не разберем дали ще се хареса на краля. Ко̀зел беше избухлива и ревнива, след нея му трябва меко, весело и кротко същество.

— Няма да намери нищо по-подходящо от моята Мариня, гарантирам ти!

След дълги шепнения и съвещания двете приятелки се разделиха в пълно съгласие, а маршалшата изпрати Пшебендовска чак до каретата.

Няколко дни по-късно кралят и Флеминг пристигнаха. Пшебендовска живееше в една къща с Флеминг, та още същата вечер можаха да поговорят поверително и тя му разказа за Денхофова.

Генералът направи малко кисела гримаса, защото беше чувал нещичко за някои нейни историйки, но нима това можеше да бъде пречка?

— Достатъчно е — каза той — да се представи умело пред краля, достатъчно е малко да го предизвика със своята закачливост. Той е отегчен; ще го вземе, която пожелае. За да не го вземе друга, трябва да му пъхнем в ръцете тази.

Пшебендовска описа характера и външността на протежето си.

— Но дали тя ще склони? — попита Флеминг.

— Ако се появи някакво колебание, майка й ми е съюзник — тихо отговори братовчедката.

На другия ден генералът поиска сам да се запознае с госпожа Денхофова, преди да вземе някакво решение. Вечерта братовчедка му го заведе у маршалшата. Забавляваха се до късно. Почейова и Денхофова пяха; последната си придаваше меланхоличен и тъжен израз на нещастно същество, което се нуждае от утеха. На Флеминг това не се хареса, защото кралят не обичаше такива неща. Но след няколко дни търсене трябваше да се върнат към Денхофова, понеже я намериха по-малко опасна от другите. Научен от опита, Флеминг най-много се страхуваше от амбицията и жаждата за власт. Денхофова беше лекомислена, закачлива, но нито бе ревнива, нито мечтаеше за власт; тя обичаше да живее.

Решиха да опитат.

Преди това обаче Флеминг трябваше да се разбере с. Фицтум. Той минаваше за приятел на Ко̀зел, при все че благодарение на усилията на жена си беше вече доста поохладнял към нея. Флеминг имаше голямо превъзходство по държавните въпроси, но там, където ставаше дума за жени и развлечения, Фицтум имаше по-голямо влияние, без него кралят не вършеше нищо. Двамата ги свързваше интимно приятелство, без негова помощ не можеше да се мине.

Генералът пристъпи направо към въпроса.

— Ко̀зел ни досади на всички, дори кралят е отегчен от нея, трябва да му се подхвърли друга.

— Както желаете — отговори Фицтум с поклон. — Знаете, че аз не се бъркам в тия неща, нито налагам на краля любимки, нито го отблъсквам от тях. Не обичам да си мушкам пръста, като затварят врата, оставете ме на мира!

— О, това е невъзможно, вие трябва да бъдете с нас! — извика Флеминг.

Пшебендовска, която дойде в това време, също започна да настоява пред Фицтум. Нищо не помогна.

— Това не е моя роля — отвърна той решително. — Не преча, но няма и да помагам, това е твърдото ми становище. Не мога да се откажа от принципа си никога да не се меся в интриги, пък и вече съм стар за тях.

— Ти си приятел на Ко̀зел — добави Пшебендовска.

— Нито приятел, нито враг — каза Фицтум, като се смееше. — Аз съм неутрален. И искам да остана неутрален.

Напразно Флеминг настояваше, ласкаеше го, окуражаваше го. Фицтум остана непоколебим и си отиде, без да отстъпи. Пшебендовска реши, че ще минат и без него. На другия ден в двора тя се приближи до краля, който доста я обичаше. Лицето й беше весело и закачливо.

— Светлейши господарю, като че ли сега е ред на Полша?

— Какво значи това, мила госпожо?

— След Любомирска дойде Ко̀зел… след Ко̀зел трябва да изберете някоя от Варшава.

— Но аз искам да остана верен на графиня Ана.

— В Дрезден, да — отговори Пшебендовска, — но във Варшава и когато нея я няма…

Кралят се усмихна.

— Нима ваше кралско величество не поразгледа в театъра нашите дами? — попита тя.

— Не особено.

— Тогава аз ще се осмеля да обърна вниманието на ваше кралско величество върху една. По-хубава, помила и по-добра от нея тук наистина няма: и прекрасно личице, и младичка, и ръчичките й много хубави.

— Коя е тя? — попита кралят.

— Денхофова, по баща Белинска — прошепна Пшебендовска, — сестра на хетманшата Почейова.

— Не си спомням да съм я виждал — каза Аугуст, — но като поклонник на женските прелести, обещавам ви, че на първия прием ще се постарая да се запозная с това толкова възхитително същество, както ми го описвате.

— То заслужава, ваше кралско величество ще се убеди — добави Пшебендовска, като ту се отдалечаваше, ту се връщаше бързо при краля. — Ако ваше кралско величество, ми направи честта да дойде на скромна вечеря у мене, може би ще успея да ви я представя.

Крал Аугуст я погледна, но изглежда, че Пшебендовска не забеляза погледа, с който той я измери. Тогава може би щеше да се изчерви, толкова явно саркастичен беше този поглед, който й казваше, че кралят знае вече всичко, че с него би могла да говори много по-открито. Усмивка се мярна на устата му и изчезна.

Същия ден маршалшата Белинска изпрати да повикат дъщеря й и заедно с нея и с Пшебендовска се затвориха за няколко часа. Когато се разделяха, Денхофова беше крайно смутена, но същевременно щастлива и развълнувана. Тя непрекъснато забравяше какво прави, тръгваше, връщаше се, шепнеше нещо на майка си, не намери веднага колата си. Явно беше загубила ума и дума. Майка й трябваше да й напомни, че е необходимо да се владее. Дребничката особа, свикнала с по-интимна компания, в която господствуваше, винаги уверена, че каквото и да направи, то ще се хареса, сега се страхуваше от големите приготовления за новото щастие, което й се струваше несигурно. Тя не се противопоставяше на волята на майка си, но толкова усилия бяха необходими във връзка с цялата тази работа! А това вятърничаво същество не обичаше големите усилия!

Пшебендовска и Флеминг като братовчеди имаха общо домакинство. В Полша генералът живееше едва ли не по-разкошно, отколкото в Дрезден; той водеше със себе си цял двор и прислуга, а понеже неведнъж се налагаше кралят да му бъде гост, знаеше, че заради него всичко трябва да бъде много блестящо.

Скромната вечеря стана много елегантен бал. Когато влезе, кралят завари група красиви жени, между които госпожа Денхофова седеше пременена, уплашена, смутена, боязлива; тя дори не изглеждаше толкова хубава, както обикновено. Пшебендовска така беше нагласила всичко, че когато се приближи до Денхофова, кралят започна с нея весел разговор, който тръгна доста зле. Останаха с впечатление, че тази красавица не се хареса на краля.

След вечерята засвири музика и започнаха да танцуват. Кралят покани Денхофова, която все още не можеше да дойде на себе си и танцуваше несръчно, няколко пъти сбърка и смутена от това, не се представи добре.

С една дума, впечатлението, което бе направила, не отговаряше на обещаното от Пшебендовска.

Вечерта кралят се връщаше в двореца с Фицтум.

— Видя ли — каза му той, — тук искат да ми завъртят главата, но докато това се опитват да направят такива като Денхофова, графиня Ко̀зел няма от какво да се бои.

Фицтум беше в добро настроение.

— О, светлейши господарю — обади се той, — тук не става дума за заместване на графиня Ко̀зел, която може да си остане в Дрезден, а госпожа Денхофова във Варшава. Ваше кралско величество има две държави и два дома: единия в Дрезден, другия тук. Би трябвало и е редно да имате и две дами. Поляците, както чувам, се оплакват, че заради Ко̀зел сте били несправедлив към тях; те биха искали ваше кралско величество и тук да си намери някоя. Ако полякиня би завладяла изцяло сърцето на ваше кралско величество, щяха да се оплакват саксонците, следователно ще трябва сърцето да се раздели на две и половин година да обичате в Саксония, половин година в Полша, за да са доволни и двете страни. Кралят се разсмя.

— Шегувай се ти — каза той, — на теб ти е добре, че си спокоен, а аз чрез всеки пратеник получавам писмо с укори, а, от друга страна, и тук ме изкушават, та не зная какво да правя.

— Нека си викат — отвърна Фицтум, — кралят трябва да прави само онова, което му харесва.

За такова нещо нямаше нужда да увещават Аугуст. От своя страна маршалшата, щом веднаж се откри възможност да бъде привлечен кралят, впрегна всички средства. На другия ден поканиха краля на вечеря в малка интимна компания. Госпожа Денхофова и сестра й го забавляваха с песни под акомпанимент на чембало и сцената от „Атис“^[2] мина доста сполучливо.

Денхофова беше придобила смелост и следваше съветите на Пшебендовска, която й бе поръчала сама да ухажва леко краля.

Когато пееше арията си, тя не сваляше поглед от него, така че нежните думи на песента сякаш бяха отправени към Аугуст. Кралят обичаше да бъде ухажван, започна да се разнежва, приближи се до Денхофова и не пестеше нежни думи, на които тя отговаряше с такива погледи, като че ли щеше да припадне. Услужливата майка и по-смелата сестра говореха вместо нея и така обясняваха всичко, че обграден от тях, кралят започваше да флиртува и с трите. Заловиха се с него настойчиво. Нямаше церемонии, госпожа Белинска насочваше разговора към весели теми и домът се хареса на краля. Той започна да го посещава, постепенно свикна с очите на госпожа Денхофова, които не избягваха неговите, и Аугуст действително се влюби, доколкото изобщо можеше да се влюбва. А госпожа Пшебендовска, която непрекъснато боледуваше, след като извърши това велико дело, вече можеше да си легне в леглото и да си почива.

Кралят постоянно получаваше писма от Ко̀зел, на която умишлено донасяха за всичко. Писмата й бяха пълни с огорчение и укори; отначало кралят отговаряше веднага, после все по-рядко с обикновени любезности и уверения.

От тези писма тя вече можеше да се убеди, че е илюзия да се разчита на сърцето на краля. Тя се уповаваше на неговото обещание, на поетите задължения, на думата му. И в тази сметка щеше да се излъже.

В разговорите си с Фицтум кралят проявяваше нервност, проличаваше желанието му да се освободи от връзките си с графиня Ко̀зел, от която се страхуваше. Флеминг почувствува това.

Една вечер на чаша вино, когато кралят започна да въздиша, той се засмя.

— Имам желание — обади се генералът — да припомня на светлейшия господар някои стари истории, понеже понякога те могат да бъдат използувани при нови случаи.

— Например? — попита Аугуст.

— На времето си — започна Флеминг — саксонският електор, преди да се запознае с прекрасната Аурора, беше обикнал дъщерята на Шьонинг, великолепната Рехенберг. Скоро обаче тя започна да му дотяга, та трябваше да се отърве от нея. Тогава саксонският електор помоли канцлера Байхлинг за приятелска услуга. Байхлинг започна флирт с Рехенберг и тя пусна краля от ноктите си.

— И ти би искал да употребиш същото средство с графиня Ко̀зел? — попита кралят. — Съмнявам се, че ще имаме успех.

— Защо да не опитаме поне?

— Кого желаеш да ощастливиш? — добави Аугуст.

— Избора бих оставил на проницателността на ваше кралско величество — каза Флеминг.

Кралят започна да се разхожда мълчаливо из стаята, като се усмихваше саркастично.

— Изборът е труден, защото Ко̀зел има малко познати, които биха се осмелили дори само да се приближат до нея. Трябва да използуваме барон Льовендал, който като роднина и протеже има лесен достъп. Ако бих могъл да я обвиня в изневяра, ще имам отличен повод да скъсам с нея.

— Ще се опитам да използувам Льовендал — прошепна генералът. — Наистина той й дължи много, но още повече дължи на краля, затова ще гледа падането на Ко̀зел да не повлече и него.

— Ще направи, каквото му се поръча.

В резултат от този отличен план за Дрезден замина писмо, което нареждаше на Льовендал да се опита да компрометира графинята. Дадено му бе да разбере, че по този начин ще услужи на особа, която ще съумее да му се отблагодари. Ето какви средства не се колебаеха да употребяват добродетелните хора от оная епоха, когато искаха да удовлетворят своите прищевки, да осъществят плановете си, да се издигнат или да отмъстят.